Емилио Салгари
Владетелят на океана (25)

СИНЪТ НА СУЙОД ХАН

Загрижен от бързото намаляване на въглищата, Сандокан взе смело решение и отиде към нос Гайа, за да се възползува от помощта на корабите, които бяха изпратени там в началото на войната с бегълци от Момпрацем.

Когато „Владетелят на океана“ беше само на триста и петдесет мили от нос Гайа, един срещнат кораб им съобщи, че предишната вечер бил забелязал на югоизток два английски крайцера.

Сандокан промени посоката със съжаление. Нямаше вече достатъчно въглища, за да може параходът да развива максималната си скорост, и сега той се движеше с не повече от осемнадесет километра в час.

Надвечер крайцерът започна да намалява хода си и откъм машинното отделение се разнесе съдбоносната фраза:

— Няма въглища.

— Горете всичко, което може да гори…

— Всичко е изгорено!

— Потърсете още нещо!

Започнаха да секат и горят мебелите. В парахода остана само стоманата.

Когато се стъмни, „Владетелят на океана“ спря. Пещите му угаснаха.

Това беше краят.

— Е, стари приятелю, какво ще правим сега? — каза ТремалНаик на Сандокан, който мълчаливо крачеше по капитанския мостик.

— Ще се приготвим да мрем.

— Аз съм готов! Но помисли ли за Дарма и Сурама? Сандокан се обърна мълчаливо, рязко посочи с ръка на изток.

— Ето ги. Виждаш ли?

— Кои, Сандокан?

— Враговете ни.

— Как? Вече са тук! — извика индусът, като видя на изток от безпомощния „Владетел на океана“ светлините на няколко парахода, които бързо се приближаваха.

И Яниш вече беше забелязал приближаването на неприятелите, но изглеждаше напълно спокоен.

— Развръзката е близка — каза му ТремалНаик, — но ми се иска много Дарма и Сурама да останат живи. Може би все още може да се спусне лодка? Те ще могат да се изплъзнат, като се възползуват от мъглата.

Яниш сви рамене и хвърли през борда фаса на последната си цигара!

— Вече говорих с тях. Те категорично отказват да ни напуснат и искат до края да разделят участта ни. И в края на краищата не е ли по-добре да стане така?

През това време целият екипаж мълчаливо застана по местата си. Нямаше нито жалби, нито викове… Тези хора отдавна знаеха, че не ще избягнат смъртта и сега мислеха само как по-скъпо да продадат живота си.

На общата арена се бяха събрали пет стоманени гиганта. Единият „Владетелят на океана“, стоеше на едно място, застинал в очакване на съдбоносната минута. Другите четири, обградили го от всички страни, насочваха към него ярките си електрически прожектори, но очакваха разсъмването, за да стоварят мощта си върху него.

Вече просветляваше, а Сандокан, Яниш и ТремалНаик продължаваха да разговарят за фаталната ситуация, в която са попаднали. Само пълната гибел можеше да бъде краят на всичките им усилия. Тогава Яниш внезапно се плесна по челото.

— О, Юпитер, Мохамед, Буда, Сива! — извика той. — Какъв идиот съм. Утешава ме само мисълта, че и ти, Сандокан, си като мен.

— Какво има? — намръщи се приятелят му.

— Да! Ами ние с теб забравихме …

— Какво?

— Демона на войната! Мистър О’Брайън! Чудесният му апарат!

Той затича като луд към каютата на изобретателя.

— Какъв буен вятър ви носи насам, мистър ди Гомера? — попита О’Брайън.

— Слушайте, имате възможност…

— Да проведа практическо изпитание на изобретението си ли? Готов съм! Наредете да отнесат този апарат на палубата, но по-внимателно.

И изобретателят със спокойни крачки се отправи навън. Двама моряци изнесоха внимателно сандъците му и ги поставиха на посоченото от него място.

О’Брайън бавно и методично нареди върху палубата някакви стъкленици, съединени с метални тръбички, някакви сфери, омотани в жици, пръчки с металически топки на края. Това представляваше тайнственият му апарат.

— Готово! — каза накрая той. — Сега мога да вдигна във въздуха който и да е крайцер. Кажете ми с кого да започна?

Беше му предоставен самостоятелен избор и той спря вниманието си върху най-близкия до „Владетелят на океана“.

Изчака няколко мига и произнесе тържествено:

— Внимание! Сега… той вече не съществува.

С тези думи ученият натисна някакво копче и завъртя малко лостче. В същия момент грамаден стълб от огън и вода се надигна на мястото, където беше допреди английският крайцер.

Взривът почти го разполови и той потъна с поразителна бързина пред очите на поразените зрители.

Но в момента, когато парчетата от експлодиралия крайцер още падаха обратно в морето, от друг крайцер на неприятелската ескадра избухна огнен сноп и гранатата му удари палубата на „Владетелят на океана“. Тя се пръсна на мястото, където О’Брайън отново се беше заел с апарата си, без да обръща внимание на страшните последици от неговото действие. Тялото на изобретателя отхвръкна в краката на Яниш.

— Лекар! — извика Португалеца и повдигна О’Брайън.

— Апарата… ми — едва прошепна ученият и протегна ръка към мястото, където само допреди миг се намираше страшното му изобретение.

Но там сега се търкаляха само неговите останки. Гранатата беше разбила всичко.

— Мистър О’Брайън — каза Яниш, — дръжте се! Той придържаше изправена главата му, от която обилно течеше кръв.

— Опитът… приключи — изхриптя ученият, — но той е сполучлив!

След тези думи очите му угаснаха. О’Брайън беше мъртъв. Войната беше унищожила Демона на войната и неговото ужасно изобретение.

— Първата жертва! — продума Яниш, докато се отдалечаваше от трупа.

Той потърси машинално в джобовете си цигари, но уви. те бяха празни.

— Дарма! Сурама! ТремалНаик! — извика Сандокан. — Влезте в бронираната кула. Артилеристи! Огън! Ще покажем на враговете си как умират тези, които ценят свободата повече от живота си.

Най-големият английски крайцер издигна на мачтата си сигнал, с който предлагаше на „Владетелят на океана“ да се предаде. Сандокан заповяда в отговор веднага да вдигнат бойното знаме и кървавочервеният му цвят още веднъж запламтя под лъчите на изгряващото слънце като символ на волния и смел момпрацем. Осъдените на смърт не пожелаха милостта на по-силния.

Можеше да се очаква, че неприятелят веднага ще открие огън. Но на флагманския крайцер отново издигнаха разноцветни сигнални флагчета: „Изпратете тук двете жени. Капитан Морланд отговаря с честта си за живота им.“

— Никога няма да ви напуснем! Искаме да умрем с вас! — отговориха двете девойки.

Едната произнесе тези думи тихо, но решително, а другата — Сурама — със звънтящ от някаква нечовешка радост глас.

— Предайте решението ни! — нареди Сандокан.

— Отново сигнализират нещо — забеляза Яниш. И наистина, почти едновременно на гротмачтите на трите крайцера се появиха черни знамена. Когато утринният бриз ги развя нашироко, вик на изненада се изтръгна от гърдите на Сандокан и приятелите му.

— Знамето на тугите!

Над неприятелските кораби наистина се развяваха зловещите знамена на тугите: кръгло жълто петно на черен фон, а в него фантастична човешка фигура с четири ръце.

— Огън от всички оръдия! — загърмя металическият глас на Сандокан.

„Владетелят на океана“ се обви в облак от барутен дим и към неприятелските параходи се понесе град от снаряди.

Неприятелят отговори веднага с тройно по-могъщ залп.

Трудно е да се разкаже какво ставаше на параходите, които яростно се сражаваха. Във всеки случай, още в самото начало значителното превъзходство на противника стана повече от очевидно. „Владетелят на океана“ в истинския смисъл на думата беше засипан с град от снаряди и скоро разрушените му бронирани кули замлъкнаха.

Изведнъж страшен тласък разтърси парахода. Чуха се отчаяни викове. Като се промъкна през купищата развалини, които изпълваха палубата, блед като платно, в кулата влезе Харвард.

— Спасявайте се! — извика той. — Всичко вече е свършено. Всеки миг параходът ще потъне. Има още няколко здрави лодки. Може би ще успеем да се измъкнем с тях.

— ТремалНаик! Вземи девойките и заминавай — нареди Сандокан.

Дарма лежеше в безсъзнание. Яниш с мъка успя да откъсне от себе си Сурама. Свалиха двете момичета в една лодка, където вече ги очакваха Каммамури и четирима гребци. Те веднага се отдалечиха от борда на „Владетелят на океана“.

Лодките от неприятелските крайцери бързаха към потъващия параход. На първата от тях се виждаше капитан Морланд, който размахваше бяла кърпа.

— Скачайте! Скачайте във водата! — викаше от отдалечаващата се лодка ТремалНаик с насълзени очи.

Сандокан и Яниш му махнаха прощално с ръце. И двамата се усмихваха.

„Владетелят на океана“ потъваше, но не се накланяше настрана. Той потъваше изправен и горд.

Червеното знаме на Момпрацем с изображението на тигрова глава всеки миг щеше да потъне в бездната. Сандокан го откъсна от дръжката и го прибра до гърдите си.

— Знамето ми няма да попадне в ръцете на враговете, то ще умре заедно с мен! — каза той.

Около стотина моряци, покрити от рани и неспособни повече да се сражават, се тълпяха около любимия си вожд.

Плахо и нерешително вълните започнаха да се прокрадват по палубата. Изглеждаше, че в този миг корабът ще потъне. Но внезапно той трепна и спря. Отнесен от течението, беше заседнал в пясъците на рифа Вернон и остана така полупотопен да стърчи над водата.

До борда на крайцера вече достигнаха първите неприятелски лодки, препълнени с въоръжени хора. Почти едновременно с тях на палубата стъпиха и двете девойки, които се бяха върнали, за да загинат с приятелите си.

Сандокан се огледа. Стройната и гъвкава фигура на капитан Морланд се изкачваше на палубата.

— Смъртта просто не иска да ни вземе, приятелю! — каза Сандокан, обърнат към Яниш. — Пратеникът на Суйод хан, милият Морланд, изглежда, ще ни предостави възможността да умрем в сражение.

Сандокан сложи ръката си върху дръжката на сабята си и тръгна решително към заобиколения с войници Морланд.

— Поздравявам ви! — извика капитан Морланд. — Искам да ви кажа няколко думи. Изслушайте ме.

— Кажете, но в името на какво искате да нарушите нашия предсмъртен ритуал? — отговори Сандокан.

— Може би в името на живота! — каза Морланд. После той рязко се обърна и хвана за ръката Дарма, която беше застанала до баща си.

— Аз обичам тази девойка. Зная, че и тя ме обича. Кажете една дума и нека между вас и сина на Суйод хан да настане мир.

— Как така? — в един глас извикаха ТремалНаик и

Сандокан.

— Благословете брака й със сина на Суйод хан.

— Със сина на Суйод хан? — възкликна Сандокан.

— Да, защото Суйод хан е моят баща и той ми завеща да ви отмъстя. Но аз вече не чувствувам ненавист. Аз обичам и заради тази прекрасна девойка ви моля за мир.

— Да бъде мир! — отговори Сандокан и пусна дръжката на сабята си.

— Да бъде мир! — отвърнаха в хор тълпящите се около него тигри на Момпрацем.

— Параходите ми ви чакат — обърна се капитан Морланд към тях. — Те само фиктивно плават под английското знаме. Мои са! Представляват кътче от родината ми Индия, а индусите са братя на малайците. Ще стъпите на палубите на моите кораби не като пленници, а като гости.

Страшните крайцери на капитан Морланд напуснаха мястото на битката. „Владетелят на океана“ бавно потъваше в пясъците на рифа. Цялата му палуба вече беше покрита с вода.

Когато преминаваха покрай него, крайцерите го поздравиха със знамената си и го салютираха с топовни гърмежи. По този начин те отдадоха почести на парахода, който отчаяно се бе борил и загинал със славна смърт.

Приятелите се намираха на борда на най-големия крайцер. Тук Дарма не се разделяше от сър Морланд, а Сурама беше хванала здраво ръката на Яниш, който пушеше прекрасна цигара от личните запаси на капитана. След преживените събития около тях си отдъхваха Сандокан, Харвард, Доктор Хелд, Каммамури, Самбилонг и, разбира се, ТремалНаик.

Морланд им разказваше историята на живота си.

— До двадесет и петата си годишнина не подозирах истинския си произход. Смятах се за англо-индус, син на английски барон и знатна индийска дама. Но после при мен се яви пратеник от горещата и далечна Индия — това беше същият хаджия, с когото вие се сражавахте и го победихте. Той ми разкри тайната, предаде ми богатствата на баща ми и от негово име поиска да ви отмъстя. Останалото ви е известно. Победи любовта! Ненавистта умря!

— Теб, мила моя — продължи след кратко мълчание той, обгърнал раменете на щастливата Дарма, — ще отведа в Индия, родината на баща ти. Там те очаква живот, на който всяка кралица може да завиди. После се обърна към Сандокан:

— Предлагам ви да ни последвате.

— Не веднага — отвърна Тигъра на Малайзия, — това ще е трудна стъпка за мен.

— Тогава кажете желанията си.

— Моля ви да ни свалите с Яниш и приятелите ми на остров Гайа.

— Добре! — съгласи се веднага Морланд. — Какво намерение имате? Ако са ви потребни средства…

Сандокан го спря с движение на ръката си.

— Не, благодаря ви! Засега имаме необходимото. А после… Нали ни върнахте сабите! Двамата с Яниш няма да ги оставим да ръждясват. Но, разбира се, не във война с вас. Край остров Гайа трябва да ме очакват корабите ми с останалите тигри на Момпрацем. Островът е обширен и див. Нито англичаните, нито холандците засега имат намерение да го завладяват. Няма кой да ни попречи да основем там нов Момпрацем.

Сандокан помълча малко и се обърна към Сурама:

— Ти никога ли не си мечтаеш за родния Асам?

— За Асам? — трепна Сурама.

— Да. Ти си дъщеря на раджата на Асам и короната на тази държава ти принадлежи по право.

— На мен ли?

— Да. Какво ще кажеш, Яниш? Може би, след като си отпочинем, ние с теб ще заминем за Индия или за

Асам?

— Какво ще правим там? — учуди се Португалеца.

— Ти, разбира се, ще се ожениш за Сурама.

— Речено-сторено! — засмя се Яниш. — А после?

— После ще върнем на Сурама наследството на баща и — Асам.

— И аз ще стана раджа? Хм! Няма да е лошо … но се надявам, Сандокан, че ще ни позволиш на нас със Сурама да вдигнем една сватба, която да се запомни.

Параходите пореха екзотичното море. Пред тях се разстилаше мъглива далечина, а отзад оставаше пенеста следа. Наоколо се носеха чайки, с широко разперени криле прелитаха албатроси…