Емилио Салгари
Владетелят на океана (10)

ЩУРМЪТ НА УКРЕПЛЕНИЕТО

Жестът на Яниш, който подхвърли пръстена си като заплата за даденото представление, имаше поразителен ефект. Той до невероятна степен унижи Поклонника, като го сне от пиедестала му на полубог до кривящ се за грош палячо. И това стана пред очите на стотиците фанатично предани и екзалтирани, кръвожадни диваци.

Този жест предизвика взрив от негодувание и неудържим бяс,

Пратеника едва се върна в лагера на даяките и там се вдигна невъобразим шум.

— Чудесно! — злорадо се засмя Яниш, докато слушаше този вой. — Това ми напомня за червените маймуни, когато напълнят устата си с червен пипер. Боят се очертава първокачествен. Ще се наложи да се защитаваме до последния патрон или … до последния даяк.

След това Португалеца извика:

— Момчета! Заемете местата си и се бийте с врага. Помнете! Ако попаднете в ръцете на тези демони, ви очакват такива мъчения, че смъртта би ви се сторила райско блаженство. Така че се сражавайте до последна капка кръв!

Хората от екипажа на „Мариана“ и тези от укреплението вече бяха разпределени и веднага заеха местата си. Като наблюдаваше маневрите им, Яниш със задоволство отбеляза, че представлението на знаменития Поклонник не беше произвело на старите бойци на Момпрацем, а и на преданите явайци и малайци на ТремалНаик ни най-малко впечатление.

Яниш неволно промълви сам на себе си:

— Струва ми се, че даяките ще си поизкъртят зъбите с тази здрава кост.

В очакване на щурма Португалеца и ТремалНаик отново се качиха на наблюдателната кула. Там беше вече и дъщерята на индуса.

— Кажи ми, Дарма — обърна се към нея Яниш, — не ти е тук мястото, нали? Зная, че отлично се владееш, но трябва да слезеш. Ей сега ще заговорят лилиите и миримите на даяките и ще посипят укреплението с куршуми и гранати. Не искам да се излагаш на опасност без нужда.

— Предполагате, че даяките ще се решат да тръгнат на пристъп? — попита девойката.

— Виждаш ли — отговори усмихнат Португалеца, захапал безгрижно цигара, от която излизаха кръгчета ароматен дим, — такъв е светът. На земята вече няма благодарност, ..

— Защо? — учуди се Дарма.

— Да — продължи Яниш, — изпратих на Поклонника награда за изкуството му да върви по огън, без да изгори стъпалата си. Този пръстен струва най-малко хиляда флорина. Всеки комедиант би бил доволен от такава щедра заплата. А този не се задоволява и се готви да ни устрои скандал.

— Ах, сеньор Яниш — засмя се от сърце Дарма, — вие наистина сте непоправим. Мисля, че ще се шегувате дори когато се отправяте за царството на сенките,

— Възможно е — отговори Яниш, — но трябва да ти кажа, че и ти си храбра девойка. Защото се смееш, макар да разбираш, че всички ние, заедно с теб, сме заплашени от смърт.

— Щом съм до баща си и до вас, не се страхувам от нищо на света — отговори сериозно Дарма.

Гръм прекъсна разговора им. Даяките бяха пуснали в действие един от миримите си, но гранатата премина с фучене над укреплението, без да причини никакви щети.

— Върви си, Дарма! — настоя Яниш, — Сега твоето присъствие тук е напълно безполезно. Обещавам ти, че ако ни потрябва още една карабина, ще наредя да те повикат. А дотогава стой в долния етаж. Там ще си в безопасност.

Загърмяха пушки, освен тежките мирими и малките лилии заговориха и заудряха стената, която защитаваше укреплението.

— Ела, Дарма — повика индусът дъщеря си, — иди в кухнята и се погрижи да не загасне огънят.

— Изпращаш я в кухнята — учуди се Яниш, докато Дарма бавно се заспуска по леката стълбичка, без да обръща внимание на летящите над укреплението гранати. — Да не би ти, ТремалНаик, да готвиш закуска за милите даяки?

— Точно така — отговори индусът, — угощение им приготвям. Едно адско ядене, което ще ги накара да завият като бесни. Виж, те се приближават. Накарай спингардата да запее. Впрочем някога ти беше първокласен артилерист.

— Някога, когато обичах войнишкия живот — засмя се Яниш, — но сега съм поуморен от това… Все пак нека да опитам.

Той хвърли настрани фаса си и хвана спингардата. Тънката и дълга пушка можеше да обстрелва цялата равнина около укреплението.

Изглеждаше, че даяките са усвоили нещо от наставленията на загадъчния Поклонник. Те не тичаха безразборно, както правеха по-рано при атака, а бяха образували четири бойни колони, всяка от седемдесет до осемдесет човека, и се движеха уверено и в пълен ред, като се прикриваха зад грамадни квадратни щитове. Хората от четирите групи бяха въоръжени само с мечове.

Петата колона, която наброяваше около сто души, беше въоръжена с пушки и имаше за задача да подкрепя атакуващите. Тя се разпръсна във верига близо до гората и от там заобсипва укреплението с куршуми. Под защитата на тези стрелци бяха и артилеристите на лилиите и миримите, които непрестанно бомбардираха укреплението.

— Самбилонг започна работата си — каза Яниш, докато наблюдаваше как старият войник отправя дулото на спингардата си към колоната, която бързаше към подвижния мост.

— Добре! — отбеляза той след малко, когато гранатата се вряза в най-гъстата част от колоната на даяките.

Пушките на укреплението не можеха да конкурират по сила и дългобойност артилерията на врага, но затова пък самото то беше отлично защитено с ограда от теково дърво, по-здраво и от желязо, а цялото пространство вътре беше покрито с големи дървета, чиито гъсти клони представляваха сигурно убежище за добрите стрелци.

Яниш не губеше надежда нито миг.

Докато канонирите пълнеха спингардите, той стреляше с карабината си. После я захвърляше към някой, който да я зареди, и се залавяше със спингардата. И отново поемаше карабината си. Всеки негов изстрел сваляше поне един неприятел.

Действията му предизвикваха възторг сред обсадените и злоба от страна на даяките.

Обсаждащите не се доверяваха много на артилерията си, която не беше толкова ефикасна при липсата на добри мерачи, нито на стрелците си, които по-сполучливо можеха да боравят с лъкове и стрели, отколкото с пушки. Затова те бързаха да преодолеят делящото ги от укреплението пространство и да стигнат до стените. Не им беше толкова лесно и се ободряваха със свирепи викове.

Огромните щитове на даяките можеха да им помогнат съвсем малко, защото индуските карабини успяваха да ги пробият и улучваха хората зад тях.

Но макар и четирите колони да търпяха огромни загуби, те не се отказваха от атаката си и бързо приближаваха оградата.

Бойният им ред не беше особено нарушен и те стягаха редиците си.

— Заредете с картеч — разпореди се Яниш, — целете се ниско в краката.

Спингардите загърмяха отново и този път посипаха редиците на враговете със ситни куршуми, гвоздеи и парчета желязо. Загубите на даяките нарастваха бързо, но те все пак успяха да преминат най-опасната зона и голяма част от тях се добраха до храстите пред оградата, които ги скриха. Вече не можеше да се стреля с оръдията, но затова пък карабините заработиха още по-усърдно.

— Става опасно — каза Яниш, — не очаквах, че ще успеят да се доближат до храстите. Все пак засега се намират далеч от стените. Жалко, че се налага спингардите да замълчат.

— Не съжалявай много — обади се ТремалНаик, — приготвил съм им чудесна изненада. Нещо, което е по-ефикасно от куршум. Оградата е здрава и даяките с кампилангите ще разберат, че не е лесно да се промъкнат.

Щурмоваците трябваше да преодолеят още едно препятствие по пътя си към стените — бодливите храсти, И наистина, щом първата редица се натъкна на живия плет, се разнесе яростен вой. Бодлите се впиваха в голите им тела и действуваха по-страшно и от картечниците.

— Като начало не е лошо — каза злорадо Яниш, — нямам нищо против, ако тези дяволи, които така яростно напират към шиите ни с ножове, оставят по шиповете всичкото си месо.

— Да, но много от тях ще преминат — отговори индусът, — ето, виж. Един вече се измъкна от бодлите и тича към оградата.

— Но няма да може да разкаже на приятелите си как изглежда стената отблизо — каза Яниш, като дигна карабината си.

Раздаде се изстрел и даякът, който тичаше от живия плет към оградата, нададе вик, вдигна ръце и се строполи.

— Огън по храстите — изкомандува Португалеца.

Картечницата заръси олово по живия плет и отчаяните викове на хората там доказаха, че изстрелите не отиват напразно. Но само след секунди цяла тълпа даЯки вече беше успяла да достигне до оградата и я сечеше с тежките си кампиланги.

В този момент на стената се появиха осем души от гарнизона на ТремалНаик. Те влачеха грамадни котли, от които се носеше тежък задушлив дим, Яниш непредпазливо пое с гърдите си част от този дим и започна усилено да кашля и киха, и то така, че сълзи изскочиха от очите му сред общия смях на всички наоколо.

— Що за гадост? — извика Португалеца. — Какво е това, дъх не мога да си поема.

— Сега ще видиш — отговори индусът, — но най-добре ще е да се отстраниш, за да могат тези хора да свършат работата си. Това е закуската за нашите неканени гости. Надявам се, че ще останат доволни.

— Но те вече се катерят по стълбовете на оградата.

— Нищо. Сега ще изпопадат долу след десерта, който съм им приготвил. Това е врял каучук.

Върху голите тела на катерещите се нагоре даяки изведнъж се посипаха струи от вряла тъмна течност, приличаща на смола. За ефекта можеше да се съди от отчаяните вопли.

Много от тях нападаха на земята и се загърчиха, други скачаха от оградата панически, а трети захвърляха щитовете и оръжието си и стремглаво бягаха надалеч от оградата, но по пътя си към храсталаците падаха под точните изстрели на хората от „Мариана“ и явайците на ТремалНаик.

— Браво! — изръкопляска Яниш. — Твоите готвачи са чудесни!

Поражението на щурмуваците беше пълно.

Напразно стрелците на Поклонника се опитваха да спрат бегълците, за да ги върнат обратно към оградата. Даяките се разпръснаха накъдето им видят очите.

След две минути около укреплението се виждаха само труповете на убитите и неколцина ранени, които нямаха сили, за да избягат.