Емилио Салгари
Владетелят на океана (2)

ПОКЛОННИКЪТ ОТ МЕКА

— Е? Как се чувствуваш, храбри Танхуза? — попита Яниш, като приближи леглото на Метиса.

— О, Кабитани притежава вълшебни лекарства! — отвърна раненият. — Намаза тялото ми с някакъв мехлем и сега се чувствувам много по-добре.

— Да! Разправи ми всичко. Искам да знам моят приятел ТремалНаик все в лагера Пангутаран ли е, или се защитава от въстаниците другаде?

— Остана в Пангутаран, господин Яниш. И когато го напуснах, усилено се готвеше за защита от даяките, като се надяваше да изтрае до пристигането ви.

— Отдавна ли е дошъл в Момпрацем пратеникът?

— Преди три дни. Както виждаш, Танхуза, не загубих нито минута и дойдохме с най-добрия кораб, с който разполагаме.

— А какво мисли Малайския тигър за това неочаквано въстание на даяките, които само преди три седмици едва ли не се кланяха на господаря ми?

— Правихме най-различни предположения, но се страхувам, че не открихме истинската причина за въстанието.

— Всичко, което зная, ще ви разкажа, сахиб… Преди един месец, а може би и по-рано, из тези места се появи човек, който, както изглежда, не принадлежеше нито към малайската раса, нито към което и да било от племената, които населяват Борнео. Казват, че бил ревностен мюсюлманин и носел зелена чалма на главата си — знак, че е извършил свещено поклонение в Мека, на гроба на Мохамед, Вие знаете, сахиб, че даяките от тази част на острова не вярват нито в добри, нито в зли духове, както южните си сънародници. Те се смятат — по своему, разбира се. — мюсюлмани и са до такава степен фанатици, че надминават в това отношение дори мюсюлманите от Централна Индия… Какво е говорил, какво е обещавал този тайнствен поклонник на диваците даяки, и до днес нито аз, нито господарят знаем. Истината обаче е тази, че той много умело успя да засегне религиозния им фанатизъм, да ги хипнотизира и да ги накара да се разбунтуват срещу ТремалНаик и да разграбят факториите му.

— Виждал ли си този поклонник?

— Да, когато се изтръгвах от лапите на даяките, които ме измъчваха, успях да го видя. Висок е доста и възрастен, с измъчено лице и трескав поглед.

Двамата събеседници стояха известно време дълбоко замислени.

— Има още една причина, господин Яниш, която ни принуждава да се отнесем към даякския бунт с най-голяма сериозност. Разказаха ми, че преди две седмици тук се е спирал параход с английско знаме и че поклонникът е имал продължителен разговор с капитана на тоя параход.

— Англичанин? — попита Яниш, — Да, разбира се… Това е напълно възможно! В Лабуан постоянно се носят слухове, че английското правителство възнамерява да заграби острова ни Момпрацем под предлог, че представляваме постоянна опасност за колониите му.

— При това е нужно да се добави още, че на следния ден подир пристигането на тайнствения параход немалко даяки, които до този момент имаха за оръжие само стрели и ножове, се оказаха по тайнствен начин, притежатели на превъзходни пушки и револвери,

— Да … да! Сега ми е ясно всичко!

— Нима мислите, че англичаните действително ще ни изтикат от родния остров?

Яниш се усмихна, запали цигара и потъна в дима и.

— Тигрите от Момпрацем — каза презрително — не се борят за първи път с английските „леопарди“! Те вече неведнъж са треперили от бойните викове на нашия Сандокан! И този път няма да се засрамим!

В тоя миг от палубата се разнесе тревожният глас на Самбилонг:

— Елате бързо горе, капитане! Даяките приближават!

Португалеца смукна още веднъж от цигарата и без да бърза, се изкачи на мостика.

Действително между островите се придвижваха около дузина дълги пироги, пред които напредваше двойна широка лодка с поставен върху нея „мирим“ — оръдие с малко по-големи размери от споменатата „лила“.

— Аха! — забеляза Яниш без видимо напрежение, като насочи бинокъла си към бавно придвижващите се пироги, пълни с въоръжени до зъби даяки, облечени в пъстри бойни дрехи. — Искат да премерят силите си с нас? Много добре! Приготви ли им угощение, Самбилонг?

— Да, капитане! Оръдията са пълни и екипажът е готов за сражение!

Действително и четиридесетте мъже от екипажа се намираха на определените места. Част от тях бяха снабдени с пушки, останалите стояха около оръдията, които се приготвяха след последни нареждания за сражението.

— Е, да заповядат сега! — усмихна се Яниш, доволен от бързото и точно изпълнение на заповедите му.

Слънцето се приготвяше да прехвърли далечния хоризонт, разпръсвайки последните си лъчи над брега и го къпеше с розова светлина, както и безбройните островви и коралови рифове, в които се разбиваха с глух шум налитащите от безкрайния морски простор вълни. Грамадният огнен диск на дневното светило се спускаше гордо и започна да се покрива със синкав воал, запалвайки около себе си фантастично красиво ветрило от облаци. Грейнаха широки и златистопурпурни ивици по небосклона и постепенно се сливаха с ярката синева на бездънното небе.

Най-после залезът настъпи. Някак изведнъж озари целия хоризонт с пожара си и бързо се потопи в оловните води на морето, оставяйки след себе си бледи ивици светлина, която ставаше все по-незабележима, докато не угасна изведнъж, като отстъпи място на стремителното свечеряване на юнската нощ.

Флотата на даяките значително ускори хода си.

Отпред, както по-рано, се придвижваше лодката с медния „мирим“, зад която, наредени в една линия, за да не бъдат изложени на огъня, който трябваше да даде „Мариана“, следваха останалите пироги.

— Е, момпрацемски тигри! Помнете, че Сандокан, нашият най-велик тигър, все едно ни гледа сега! Започвайте!

Самбилонг, който отдавна се целеше в първата лодка грижливо, допря фитила.

Раздаде се силен гърмеж.

Оръдието бе така сполучливо насочено, че високата мачта на даякската пирога заедно с грамадното платно хвръкнаха и бързо се озоваха във водата.

Гърмът бе съпроводен от яростния рев на даяките, които в отговор на „угощението“, което им даде Самбилонг, отвърнаха с изстрел от своя „мирим“. Но навярно в бързината не бяха определили точно целта и гранатата само проби триъгълното платно на носа на „Мариана“, което Португалеца бе забравил да нареди да приберат.

— Тия идиоти стрелят по-лошо и от португалските новобранци!

Той остана видимо спокоен, запалил нова цигара.

От страна на даяките се чуха ред сухи и къси изстрели на малките „лили“. Но тези гърмежи останаха съвършено безрезултатни.

Снарядите не достигнаха до „Мариана“, изпопадаха във водата на стотина метра от нея.

— Трябва да се потопи пирогата, на която е „миримът“! — заповяда Яниш. — Останалите засега не са опасни! Ей, тигърчета! Живо към…

Капитанът се обърна рязко към кърмата, като направи едновременно жест към Самбилонг:

— Къде е лоцманът?

— Капитане — отвърна Малаеца, който се намираше при двете кърмови оръдия, — видях как слезе долу!

Преди Яниш да успее да се опомни, Самбилонг с револвер в ръка се втурна в трюма и след минута извлече лоцмана, в ръцете на който димеше запален фитил.

— Куче! — викна Яниш. — Какво си намислил да сториш?

— Господарю — отвърна даякът. — Отидох долу да потърся фитил за топовете.

— Фитил? Лъжеш, мръснико! Опитал си се да запалиш „Мариана“! Самбилонг, вържи този човек! Като се разправим с даяките, ще имаме по-дълъг разговор с него!

— Ще минем и без връзване, сахиб — отговори Самбилонг, — ще го приспим съвсем просто за няколко часа и така ще имаме по-малко грижи по него!

Той хвана грубо лоцмана за рамената и натисна с големите пръсти на двете си ръце тила му. После натисна със средните пръсти шията малко по-долу, под челюстните ъгли, и наблегна върху сънната артерия. Ефектът беше поразителен. Лоцманът опули очи и разтвори уста, като че щеше да се задуши всеки миг. Дишането му стана прекъсващо се, главата му се наведе тежко назад и тялото му увисна безсилно в ръцете на Малаеца,

— Да не би да го уби? — попита Яниш.

— Не, сахиб — отвърна Самбилонг, — само го приспах. Ще се събуди най-рано след единадесет-дванадесет часа.

— Добре, захвърли го по-скоро и да идем горе. Там, доколкото чувам, започват оживено да стрелят,

Самбилонг остави лоцмана на пода и се покачи на палубата с Яниш, където се водеше все по-ожесточена битката.

Малката флота на настъпващия неприятел бе вече променила предишната си тактика. За да отслабят огъня, съсредоточен до този момент върху лодката с „мирима“, въоръжените с по-малките „лили“ пироги се разтегнаха на два фланга, като по такъв начин смятаха да привлекат част от огъня на оръдията на „Мариана“. Гранатите започнаха вече доста често да летят над нея, разкъсвайки платната и причинявайки от време на време и по-тежки повреди.

От екипажа един или двама бяха убити, а няколко — ранени, но това не даваше повод на останалите да вършат равномерно и спокойно бойната си работа. Пълненето на топовете и изстрелването на снарядите ставаше с абсолютна съсредоточеност,

— Потопи този проклет мирим, Самбилонг! — разпореди се малко по-нервно Яниш, след като обгърна положението с ястребов поглед,

Самбилонг натъкми внимателно оръдието.

— Бабабах!!!

Над борда на първата пирога се издигна за миг огромен воден стълб, сетне тя силно се наклони и започна да се пълни с вода.

— Прекрасен удар! — одобри Португалеца. Въпреки голямата повреда и непрестанна канонада, от борда на „Мариана“ даяките не престанаха да се приближават все по-бързо, оказваше се, че са толкова многочислени, че никаква загуба на хора нямаше да ги сплаши, напротив, фанатичното им решение да достигнат заседналия кораб ставаше все по-опасно.

Към първоначалната флотилия, както забеляза екипажът на „Мариана“, внезапно се присъединиха отстрани десетки нови лодки, сякаш бяха изплавали от самото речно устие, буквално препълнени с превъоръ-жени диваци.

Като се събраха с подкрепленията, даяките все по-бързо и по-бързо идеха напред и доказваха, че имат очевидно намерение непременно да атакуват кораба.

— Работата започва да става много гореща! — измърмори Яниш и сам се залови за оръдието.

Две-ри гранати се врязаха в центъра на даякските лодки, унищожавайки всичко по пътя си, но сетне неприятелите се оказаха толкова близо до „Мариана“, че оръдията вече не успяваха да действуват.

— Е, тигърчета! — разпореди се гальовно-страшно Яниш! — Бързо очистете носа и грабнете оръжията!

Командата бе моментално изпълнена.

Всички стрелци се събраха на кърмовата част, оставяйки само няколко наблюдатели и сигнализатори. В това време Самбилонг с помощта на други две „тигърчета“ разтвори бързо няколко сандъка и разхвърли по палубата малки стоманени топки, осеяни с тънки, почти незабележими за окото игли.

Даяките, обезумели от злоба поради понесените загуби, заобиколиха „Мариана“, пълнейки околността с див рев и мъчейки се да се покатерят на палубата с ножове между зъбите.

Яниш измъкна сабята си и застана по средата на своите тигърчета.

— Стегни редовете!

В това време въоръжените с пушки стрелци не напускаха местата си от края на борда и даваха залпове.

Загубите за даяките ставаха все по-големи.

От толкова близко разстояние нито един изстрел не можеше да отиде напусто

Стрелбата се водеше с такова ожесточение, че дулата на пушките се нагорещиха и започнаха да парят ръцете на стрелците.

Убийственият огън, разбира се, не можеше да спре разярените диваци и те най-после успяха да се прехвърлят през борда и на огромни маси се изсипаха върху палубата…

Но в същия миг се раздадоха отчаяни викове от безумна болка.

Те замениха току-що раздаващите се викове за победа.

Врагът се натъкна на стоманените иглести топки.

Това страхотно оръжие извади от строя всички, които бяха успели да стигнат средата на палубата.

Оцелелите с няколко удара очистиха бордовете от убийствените игли и се стълпиха при мачтата.

Бяха около десет-дванадесет даяки.

Но оттам те бяха пометени с четири картечни изстрела; По такъв начин първият пристъп на врага бе отблъснат, но до победата бе още много далече.

След минута палубата на „Мариана“ отново бе наводнена с тълпи от гъвкави полуголи тела, които се хвърляха с дяволски вой, събираха се на групи за последен победен удар.

В този миг „на сцената“ се появиха ръчните бомби.

Като почака, когато изглеждаше вече, че корабът е в ръцете на даяките и на палубата се намираха стотина от тях, Яниш даде сигнал и върху им се посипаха бомбите.

Те избухваха с оглушителен трясък.

Унищожаваха масово нападателите.

Такива бомби бяха хвърлени и в препълнените с даяки пироги и потопяваха поголовно командата им.

Всичко това стана така бързо и неочаквано за врага, че приличаше на истински кошмар. Един миг — и нападателите вече отстъпваха по всички линии, като оставяха около кораба полупотъналите пироги, телата на стотици убити и ранени, които още се давеха с викове.

Малкото оцелели пироги се отдалечаваха с всички сили, а след тях връхлитаха, унищожавайки всичко, безпощадните залпове на „Мариана“.

Като се убеди в пълното поражение на врага, Яниш запуши моментално нова цигара.

— Най-после гостите си отидоха — засмя се той. — Струва ми се, че нашето угощение им се видя твърде горещо! Надявам се, поне сега ще ни оставят на спокойствие.

— Ще ни чакат, господине, при устието на реката! — отвърна Самбилонг, като гледаше също мрачно усмихнат изчезващите врагове.

— И отново ще започнат бой! — потвърди Танхуза, който още при първите гърмежи бе излязъл от каютата, за да вземе участие в сражението,

— Мислиш ли? — попита Португалеца.

— Уверен съм в това — каза Метиса.

— Е, добре. Ще им дадем още веднъж безплатен урок, който завинаги ще ги отучи да се тикат там, дето не са канени. Но ето какво, Танхуза: ще има ли достатъчно вода, за да се доберем с кораба до самия лагер на врага?

— Реката е дълбока на доста голямо разстояние — отвърна Танхуза — и вятърът е благоприятен! Ще се доберем без мъка.

— А какви са ни загубите?

— Осем ранени. От тях — двама опасно и четирима … убити.

— Дявол да ги вземе тия даяки и Поклонника им! — изруга Яниш и добави по-спокойно: — Е, какво? Такъв е законът на съдбата! Война е!

Обърна се към Самбилонг и се разпореди:

— Приливът се увеличава, скоро ще достигне най-голямата си височина. Да се възползуваме и да се измъкнем от пясъка!