Емилио Салгари
Владетелят на океана (6)

СТАДО ГОРСКИ ГИГАНТИ

Денят измина без всякакви приключения. Щом започна да притъмнява, Яниш заповяда да се приготвят за поход.

Екипажът на „Мариана“ в този момент се състоеше от около тридесет души заедно с ранените, които бяха годни за бой, Яниш не искаше да отслабва много защитата на кораба и взе със себе си само петнадесет верни бойци, а за свой заместник остави Самбилонг. Придружен от Танхуза и лоцмана, той поведе малкия отряд по рискования път из дебрите на Борнео, като се прокрадваше под сенките на дърветата.

Както сутринта, така и сега, през първата половина на нощта, наоколо цареше пълно спокойствие. Под зелените сводове на гората беше така тихо, като че ли не съществуваше друг живот освен този на птиците и маймуните. Но с настъпването на тъмнината се скриха и те. Не се показваха дори прилепите, които пълнеха горите на Борнео, Чуваше се само от време на време характерният писък на пеещия гущер.

— Прилича ми на затишие пред буря — каза Португалеца, — ураган ли се задава, какво ли? Тежко ми е да дишам,

— Навярно, сахиб — отговори Метиса, — ще има буря, Слънцето залезе зад сив облак. Да побързаме и дано навреме се приберем в укреплението. Ще ни трябва сигурно убежище,. .

Но по-лесно беше да се изкаже подобно желание, отколкото да се изпълни. Скоро отрядът се натъкна на запустяла пиперена плантация. Тя бе обрасла толкова нагъсто, че образуваше непроходима гора. Внушителните стволове на многовековните дървета бяха гъсто оплетени от пълзящи растения, които покриваха клоните им, спускаха се и се сплитаха помежду си, образувайки лабиринт от вкопчени, покрити със зеленина възли.

— Хващайте парангите! — изкомандува Яниш, като видя, че водачите се спряха пред зелената еластична стена, — Където не можем да се промъкнем, ще си пробиваме път,

— Даяките може да чуят шума — опита се да го спре Метиса,

— Нека ни чуят. Нима трябва да отстъпим? Режете, момчета, по-живо!

Хората на Яниш нямаха нужда от втора команда. Веднага засвяткаха из въздуха тежките и остри паранги, които развързваха живите въжени прегради и пробиваха тясна, но достатъчна за преминаването на един-двама души пътека в гъстата гора. Работейки все по-трескаво и бързо, отрядът се вмъкваше дълбоко в зеления лабиринт. Навярно беше изминал час, когато лоцманът спря:

— Повече нито крачка напред!

— Даяките ли са наблизо? — попита Яниш,

— Не зная кой е, господарю — отговори даякът, — но чух трясък от строшени клони под нозете на някой, който е пред нас.

— Хайде да отидем, Танхуза, за да видим какво има — разпореди се Яниш, — Останалите да не мърдат от местата си.

Метиса и Португалеца пропълзяха като змии напред и се скриха от погледите на бойците.

Двамата изминаха така около стотина крачки и спряха под едно дърво, което бе известно под името „крубул“. Огромните му цветове разнасяха наоколо упойваща и неприятна миризма. Край него имаше малка полянка и разузнавачите можеха да видят още стотина метра напред. Когато се съсредоточиха, Яниш и Танхуза успяха да различат силуетите на няколко души, които се движеха из гората.

— Падада не се е излъгал — пошепна Яниш.

— Да, господине — отговори Метиса, — наистина има хора. Но освен тях има още нещо. Чуваш ли шума?

— Прилича на гръмотевица. Но защо в такъв случай не виждам светкавици? Напомня ми още и на буен поток, който се е втурнал през гората и кърти дърветата. Но не е паднала нито капка дъжд. Това не може да е наводнение. Все пак шумът расте и приближава към нас,

Танхуза кимна. Тогава Яниш прилепи ухо до земята, но след секунда скочи на крака:

— Нищо не разбирам! Да се върнем при отряда. Може би нашият водач ще може да ни обясни това странно явление.

Само няколко минути им бяха достатъчни да се върнат. Всички бяха силно развълнувани от нарастващия шум, чийто характер не можеха да определят. Но Падада изглеждаше спокоен. Яниш веднага поиска мнението му.

— Стадо слонове, господарю — каза той, — горските великани бягат от някаква опасност и си пробиват път в гъсталака. Доколкото разбирам, те са много, прекалено много.

— Кой може да ги е изплашил?

— Разбира се хора, господарю. Даяките, твоите врагове,

— Какво ще ни посъветваш?

— Да продължим пътя си. Ако слоновете ни се изпречат, те се боят от изстрели. Щом гръмнем няколко пъти с пушките, и те ще се отстранят.

— Напред, щом е така! — изкомандува Яниш и отрядът отново тръгна към укреплението на ТремалНаик.

В това, че водачът не се беше излъгал, можаха да се уверят много бързо. Тропотът и трещенето на счупени клони скоро се примеси с характерните звуци на слоновете, напомнящи медни тръби. Това бяха горските великани, които, подгонени от някого, огласяха заспалата гора.

По всичко личеше, че огромното стадо от властелини на джунглата бягаше от единствения си враг — човека. Можеше да се предположи, че с това са се заели няколко отряда даяки, защото слоновете едва ли биха се изплашили така от някаква малобройна групичка ловци.

Накъде бяха се устремили горските гиганти?

И това скоро стана ясно. Идваха право срещу малкия отряд на Яниш и заплашваха да го стъпчат. За щастие наблизо се намираше остров от здрави камфорови дървета, които растяха едно до друго толкова нагъсто, че образуваха истинска стена — достатъчно здрава, за да устои под напора дори на слоновете.

— Бързо насам! — закрещя Падада и хората на Яниш само за миг се озоваха зад защитната преграда; Едва последният малаец се скри зад стеблата на камфоровите дървета, и се показаха носещите се като ураган слонове. Те прорязваха с телата си широк път сред гъсталака. Изглеждаха така, сякаш нищо не бе в състояние да спре безумния им бяг.

На пътя им се намираха няколко стройни млади палми. Само за миг тези прекрасни и горди дървета изчезнаха, покосени като че ли от сърпа на някакъв титан.

Но това бяха само първите слонове. След тях се зададе истинска стихия от грамадни и тъмни тела. Те се носеха като плътна маса и като клин се врязваха в гъстите дървета. Там, отдето минаваха, като държаха женските и малките помежду си, изглеждаше така, сякаш през гората преминава ураган, който изтръгва дърветата с корените, а здравата мрежа на лианите просто разкъсва като паяжина.

Част от слоновете се бяха отправили към острова на камфоровите дървета и Яниш вече се канеше да заповяда стрелба, когато Падада го спря:

— Тихо, господарю. Наблизо има хора. И наистина, след слоновете се показаха онези, пред които стадото бягаше в панически страх. За общо учудване се оказа малък отряд от около двадесетина почти голи диваци. Но даяките имаха оръжие, което подчиняваше на тяхната воля огромните господари на джунглата — огъня.

От скривалището си Яниш наблюдаваше всички подробности от маневрите на враговете. Даяките хвърлЯха върху слоновете горящи факли от насмолени пръти. Върху дебелокожите гърбове те нанасяха ужасни рани, съпроводени от непоносими болки. После факлите падаха на земята, а даяките ги вземаха отново и ги хвърляха след слоновете, като ги направляваха в една и съща посока.

За щастие живият поток мина покрай скритите в камфоровата горичка хора. Увлечени в работата си даяките не успяха да ги забележат.

— Ловци ли са? — попита шепнешком Яниш стоящия до него Падада.

— Да, ловци. Само че те не ловят слонове, а преследват господаря. Устроили са това за теб и приятелите ти. Бъди сигурен, че напускането на кораба и потеглянето ни насам е известно на враговете ти. Затова са изпратили срещу теб слонове, разчитайки, че някъде в гората гигантите ще срещнат отряда ти и ще го стъпчат.

— Това означава, че можем да очакваме нова среща с това стадо.

— Възможно е, ако не ускорим хода си, за да направим опит по-бързо да се скрием в укреплението на ТремалНаик. Но аз не зная дали сме далеч от Пангутаран. В този гъсталак почти не е възможно да се ориентира човек. Все пак мисля, че ще успеем да се доберем преди разсъмване.

Отрядът напусна скривалището си и тръгна на път, като си пробиваше път в гъстата гора. Шумът на слоновете се чуваше все по-слабо и затихваше почти половин час.

От време на време шумът нарастваше и това означаваше, че слоновете се връщат.

Но Падада и Танхуза навреме усещаха опасността и, успяваха да избягнат неприятната среща, като маневрираха изкусно.

Най-сетне в гората се въдвори предишното спокойствие. Навярно даяките бяха изгубили надежда да открият отряда в тази част на джунглата и продължаваха пътя си към брега на Кабатуан. А може би слоновете най-сетне бяха успели да се разпръснат и по този начин да прекратят играта.

Тогава метисът Танхуза отбеляза:

— Скоро ще навлезем в плантацията. Ако не се лъжа, намираме се около Марапохе.

— Що за чудо е това Марапохе?

— Приток на Кабатуан, който служи за граница на факторията. Но чакайте, какво е това?

— Случило ли се е нещо?

— Виждам огньове.

— От укреплението ли са?

— Не, господарю, По-скоро огньовете са на онези, които са обсадили жилището на ТремалНаик.

— Хм! Значи трябва да си пробиваме път към укреплението със сила, Никак не обичам да се бия! — заяви Яниш. — И е странно, че аз, най-мирният човек на света, като че ли нарочно трябва цял живот да се бия, бия, бия. Наистина, учудвам се, че от време на време ми се предоставя възможност да изпуша спокойно една цигара. Но право да си кажа, това започва да ми омръзва.

— Да нападнем обсаждащите откъм гърба предложи Танхуза.

— Добре — съгласи се Португалеца,

— Шт! — прекъсна разговора им лоцманът,

— Какво има?

— Чувам бълбукане на ручей. Той е точно пред нас. За да се доберем до укреплението, трябва най-напред да пресечем ручея,

— Ами тогава напред! Ще нападнем даяките. Точно сега ми се прииска да запуша на спокойствие, надявам се, че приятелят ни ТремалНаик на свой ред няма да остави пушките си да бездействуват, докато се промъкваме към укреплението му. Напред! Стегнете редиците!

И отрядът се спусна към святкащите огньове на даяките, които бяха обсадили селището на ТремалНаик.