Емилио Салгари
Владетелят на океана (11)

КАММАМУРИ СЕ ВРЪЩА

Несполучливият щурм не измени много положението на затворените зад укреплението, Даяките бяха претърпели огромни загуби и не се решаваха да повторят опита си за превземане на крепостта с открита сила, но предприемаха дълга обсада, като разчитаха да изтощят обитателите и от глад.

Поклонника вече не се показа, но присъствието му личеше от действията на неговите хора. Те построиха четири лагера, защитени с окопи, и по този начин обградиха укреплението от всички страни, и то така, че едва ли някой от защитниците му можеше да разчита на бягство. Тайнственият хаджия явно се проявяваше като опитен войник.

Едновременно с това нападателите пренесоха с помощта на паралелни окопи артилерията си в непосредствена близост до укреплението и макар че канонадата на лилиите и миримите не можеше да причини съществена вреда благодарение на лошата стрелба, все пак ТремалНаик и Яниш трябваше да държат нащрек малкия си гарнизон. Във всеки момент съществуваше възможност нападателите да възобновят опита си да превземат крепостта чрез пристъп с помощта на оръдията.

Така изминаха пет дни от първото нападение и през това време даяките изразходваха много снаряди и вдигнаха много шум. Единственият им успех беше срутването на наблюдателната куличка. Няколко изстрела я бяха повредили и защитниците предпочетоха да я снемат заедно с платформата и спингардата.

Тази история започна смъртно да дотяга на Яниш. Макар да изглеждаше флегматичен от пръв поглед, гой притежаваше жива и действена натура. Не можеше да понася бездействието си толкова дълго време. Даже любимите му цигари, от които изтребваше огромни количества, вече не можеха да го удовлетворят.

— Защо се мръщиш? — питаше го ТремалНаик. — Какво ти липсва? Мисля, че от сътворението на света нито един обсаден гарнизон не е имал нашия комфорт. А ти скучаеш …

— Да, бездействието поражда треска в кръвта ми — отвърна Португалеца, — скучно ми е, когато наоколо е толкова тихо.

— Тихо? Слава на Аллах, на Брама и на останалите богове! През цялото време трещят пушки, снарядите на даяките се сипят върху стените, а ти казваш, че е тихо.

— Стрелят без всякаква полза.

— Искаш ли да се поразходиш? Нямаш ли нужда да пораздвижиш костите си? Нищо по-лесно няма от това. Кажи да спуснат подвижния мост и тръгвай към градината — засмя се ТремалНаик, — но на твое място бих предпочел да се поразходя в пределите на укреплението. Знаеш ли какво си мисля, приятелю? Струва ми се, че твоето недоволство идва главно от липсата на известието, което чакаме от Сандокан.

— Разбира се, и това ми влияе, но би било много интересно да разбера как вървят нещата в Момпрацем. Иска ми се вече да имам вест от Каммамури.

— Нищо не може да се направи, трябва да се чака. Приятелите напуснаха стаята на павилиона и се изкачиха на платформата, придружени от Дарма.

Когато Яниш и индусът се вгледаха към равнината, изведнъж забелязаха, че между даяките беше започнало странно раздвижване.

Началниците на враговете им се суетяха тичешком от една група вождове към друга, жестикулираха оживено и яростно сочеха ту към укреплението, ту към гората, сякаш искаха да въодушевят бойците си. Тук-там пред землянките си даяки изпълняваха войнствения танц на мечовете, размахвайки блестящи остриета.

Тази дива картина беше обляна от светлината на залязващото слънце.

— Ще ни дойде много — показа Яниш на ТремалНаик зловещата червенина на залеза и обхванатите от възбуда даяки, — ураган и атака наведнъж. Даяките се канят да използуват бурята и под прикритието на дъжда да се доберат до нас.

— Избрали са удобно време — отговори индусът загрижено. — Когато дъждът бие в лицето и мълниите заслепяват очите, стрелците са неточни.

— Да се надяваме, че имаме още каучук. А за стрелците ще направим временен навес.

В същото време във въздуха изсвистя тънка стрела и се впи в най-близкия от стълбовете на терасата. Подобна стрела можеше да се изстреля само от сарбакан, Яниш се приближи до нея и извика учудено:

— Стрелата е с писмо!

Нямаше съмнение, че онова бяло парче, увито в края на стрелата и приличащо на хартия, не е нищо друго освен писмо. Като счупи дръвчето и скъса конеца, който прикрепваше посланието, той разви листа.

— Какво се е случило? — приближи любопитно ТремалНаик,

— Неизвестен пощальон изпраща със стрела тази хартия — отговори Яниш, — какво ли може да съдържа? Да не е ново предложение за предаване?

Но като хвърли бърз поглед върху листа, той извика радостно:

— Каммамури!

„От сутринта — съобщаваше махратът на английски — се намирам в околностите на укреплението. Тази нощ ще се опитам да се промъкна във факторията с помощта на един бивш слуга на ТремалНаик, който сега е сред въстаниците. Спуснете въже от южния ъгъл на укреплението и се пригответе за защита. Даяките скоро ще предприемат атака. Каммамури.“

— Кой ли може да е този бивш твой слуга? — попита Яниш.

— Сред въстаналите даяки те са много — отговори ТремалНаик, — при мен имаше около двадесетина даяки, които се разбягаха след появяването на Поклонника.

Над факторията на индуса се спусна тропическа нощ Тъмна и тайнствена нощ, която не обещаваше нищо добро. Голям черен облак покри цялото небе. Тежка тишина цареше над гората и равнината. Въздухът беше така задушен, че трудно можеше да се диша, а електричеството в него обтягаше нервите на всички обитатели на укреплението като струни,

И в лагера на даяките цареше тишина. Лилиите и миримите вече от няколко часа не ревяха с огнените си уста.

— Бих предпочел най-бясната атака пред това спокойствие — каза Яниш, — навярно сега пълзят като змии към укреплението. Или пък чакат дъжда, който да извади пушките ни от строя.

Той засмука яростно цигарата си.

— Нищо — отговори ТремалНаик, — разтопеният каучук няма да се навлажни като барута. Наредих да сложат върху огъня всички котли, които имаме.

Грамадна светкавица разсече в този миг небето, от което вече пръскаше дъжд, и силен гръм разтърси околността. Почти веднага всички часовои по стената нададоха викове:

— На оръжие! Неприятелят е близо!

Яниш и ТремалНаик, които бяха легнали, за да подремнат, скочиха на крака.

— Към спингардите! — извика Яниш високо.

Под непрекъснатата светлина на ослепителните светкавици се виждаше ясно как даяките, разделени на групи, с бърз бяг пресичаха равнината, като се предпазваха с щитове от дъжда, който вече се лееше като из ведро.

Приличаха на изтръгнали се от ада демони, осветявани страшно от избухващите фантастични светлини на мълниите. Телата им се обагряха ту в червен, ту в зеленикав цвят.

Ураганът бързо достигна кулминацията си.

По тези ширини бурите са много рядко продължителни. Най-често са достатъчни двадесет-тридесет минути, за да се възобнови първоначалната тишина. Но през тези броени минути господството на разярената стихия е нещо неописуемо.

Даяките този път не предприеха атаката си в стегнати колони, а бяха разпръснати и успяха да се доберат до живия плет почти без никакви загуби, защото защитниците на крепостта не можеха да се похвалят сега с точна стрелба.

Усилията на диваците без съмнение бяха насочени към подвижния мост. Това беше ключът на укреплението, най-защитената му точка, но в същото време представляваше най-голяма опасност за защитниците. Към него се бяха устремили нападателите, помъкнали тежки греди, с които смятаха да разбият оградата.

Яниш и ТремалНаик разбираха отлично, че всичко е поставено на карта, и побързаха да вземат възможните мерки за защита на заплашеното място. Там моментално се събраха свободните хора на гарнизона с пълни котли врящ каучук. Отново той трябваше да изиграе решаваща роля.

Даяките преминаха без бавене живия плет и приближаваха. Единият отряд се добра до оградата, завладя подвижния мост и с една греда, тласкана от тридесет-четиридесет човека, се опитваше да пробие отвор. Но дъжд от кипящ каучук се изля върху главите им и ги застави да се откажат от целта си. Друг отряд повтори същия опит, но без успех. В този момент до оградата пристигна цялата вълна от даяки. Двеста или триста човека, ожесточени от съпротивата на обсадените, се нахвърлиха върху оградата. Поставяха по нея дебели дървета, които можеха да им послужат като стълби.

Моментът беше особено критичен.

На виковете на Яниш и ТремалНаик се притекоха почти всички бойци от гарнизона.

Защитниците на укреплението захвърлиха пушките си, които станаха безполезни в тази ситуация, и хванаха тежките ужасни мечове — парангите.

Три пъти се изкачваха даяките до зъберите и три пъти вълната им плисваше обратно, като пълнеше рова с мъртви и обезобразени тела.

— Дръжте се! Още едно усилие! — извика Яниш, като видя в редиците на нападателите известно колебание. — Още малко и ще ги отблъснем.

Защитниците на укреплението засилиха стрелбата с пушките и оръдията. Малайците от „Мариана“ и явайците от гарнизона отново се захванаха за парангите, след като отдъхнаха за миг. Слугите на ТремалНаик напълниха котлите с кипящ каучук.

Започна четвъртата атака. Но вече всички усещаха липсата на предишното въодушевление и сляпата ярост, която караше нападателите да презират смъртта.

Бяха обзети от паника и виковете им не бяха толкова ужасни.

Но и това тяхно нападение носеше опасност. Даяките бяха многобройни, докато защитниците бяха претърпели известна загуба в хора, А и тяхната умора нарастваше.

Даяките стигнаха отново до оградата и се закатериха нагоре по изправените до стената бамбукови пръти. Цял отряд с отчаяна смелост и неподражаемо упорство се опитваше да проникне в крепостта по подвижния мост.

По всичко изглеждаше, че за укреплението беше настанал последният час.

Яниш обърна спингардата по такъв начин, че да може да обстрелва края на парапета, и извика на хората си да се отдръпнат. Моментално вълна от даяки заля тяхното място, но изстрелът на спингардата смете живата даякска маса. Слугите на ТремалНаик вече тичаха с котлите и изливаха съдържанието им долу.

След изстрела на Яниш само един човек оживя върху парапета и остана там като демон сред кълба от дим. Незнайно откъде, в този момент се появи великолепен и страшен тигър. С един скок животното се хвърли върху вкаменилия се даяк и раздроби костите му, а тялото му провисна, разкъсано от острите нокти.

Тази ужасна картина беше ярко осветена от избухналата светкавица на вече утихващата буря и даяките видяха тигъра. Животното напомняше на грозен призрак, появил се от ада. Защо беше отишъл на помощ на хората, които се бранеха от поклонниците на Аллах?

Сигурно самата съдба беше зад защитниците на укреплението и това правеше усилията на нападателите безсмислени. Да се борят с хора, на които помагат призраци — това означаваше да се воюва срещу небето.

И даяките се разбягаха, обхванати от панически страх, без да обръщат внимание на виковете на Поклонника, който ги зовеше за нова атака.

Гарнизонът се съвзе и след бегълците полетяха куршуми, които сееха смърт.

В това време от тях се отдели един човек и затича като луд към укреплението. Беше чудо, че не падна още след първата си крачка под изстрелите.

— Яниш! ТремалНаик! — викаше той, като размахваше ръце.

— Каммамури! — отговориха в един глас двамата и спряха хората си, които вече се целеха в него.

— Закъснях, нали, господине? — викаше Каммамури, докато се хващаше вече за спуснатото от оградата въже, защото все още беше опасно да се спуща подвижният мост.

— Действително малко закъсня — отговори Яниш, като палеше нова цигара, — но ако желаеш да погледаш петите на даяките, има още време. Представлението не е завършило. Беше ли в Момпрацем? Видя ли Тигъра на Малайзия? Нашия Сандокан? Кога?

— Преди седем дни — отговори Каммамури, докато се изкачваше по въжето.

— А подкрепления? Доведе ли някого със себе си? Говори.

— Никого — печално произнесе старият воин, — с мен няма нито един човек.

— Почакай, Яниш — спря го ТремалНаик, — той е съвсем грохнал. Пък и няма да е зле да изпратим след бегълците още някой и друг изстрел. А ти, драги Каммамури, слез в долните помещения и си отдъхни. След малко ще дойдем при теб.

После индусът се обърна към великолепната тигрица, която все още стоеше над обезобразеното тяло на даяка, и извика:

— Дарма! Остави този човек и върви в кухнята. Тигрицата отпусна глава и тръгна, мъркайки като сконфузена котка.