Емилио Салгари
Владетелят на океана (17)

СМЪРТНИЯТ БОЙ

Сандокан очакваше гостите си на площадката до спуснатата стълба заедно с изящната хубавица Сурама, бивша баядерка, освободена някога от Сандокан и Яниш от робство и унижение. Оттогава тя придружаваше навсякъде приятелите си и разделяше опасностите на бурния им и пълен с тревоги живот. Радостта на всички беше голяма.

— Хайде в каютата! — канеше Сандокан гостите си. — Толкова отдавна не сме се виждали, толкова много събития станаха през това време, че трябва да поговорим спокойно.

— Почакай, Сандокан! — спря го Яниш. — Разпореди се преди това да се движим бавно към втория ръкав на Редианг. Там има един доста опасен звяр и ако не му изрежем ноктите, преди да е готов за бой, може доста да ни попречи.

— Кой е той? Някой англичанин ли?

— Да. Прекрасен военен параход, който товари въглища, за да ни преследва утре.

— Утре? Лесно ще се отървем от него.

Гостите се спуснаха в каютата, а Сандокан остана още известно време на палубата, за да даде някои заповеди на Самбилонг и на командира на парахода. След това слезе при приятелите си.

Около събитията от последните седмици се завърза оживен разговор. Най-много от всичко ги тревожеше неизвестността около главния им враг — сина на Суйод хан.

След като изказаха най-различни догадки, приятелите се изкачиха отново на палубата.

Екипажът на „Владетелят на океана“ се намираше по местата си в пълна бойна готовност. Плавно и съвсем безшумно параходът се придвижваше на среден ход. На разсъмване се чу викът на наблюдателя:

— Дим на. изток,

Яниш, ТремалНаик и Сандокан се затичаха към бакборда и забелязаха стелещия се по хоризонта дим.

— Хващам се на бас, че това е параходът на нашия приятел сър Морланд. Залагам една цигара срещу сто фунта стерлинги! — каза Яниш.

— Не си ли имал възможност да видиш някога този параход? — попита Сандокан ТремалНаик.

— Не — отвърна индусът, — зная само, че взема въглища от втория ръкав на Редианг, които са докарани от Саравак. Но ако са ти необходими въглища, аз знам откъде могат да се намерят. На един малък остров близо до входа на Саравак има въглищен склад. Ескадрата на раджата постоянно се отбива там, за да напълни трюмовете си,

— Отлично! — каза Сандокан, — Щом там ходи ескадрата на раджата, защо да не отидем и ние? Нали така, Яниш?

— Разбира се! — засмя се Португалеца. — Забележи, Сандокан, ако се съди по дима, параходът засилва хода си и да бъда осъден никога в живота си да не пуша свестни цигари, ако не е сменил курса си към нас.

Параходът срещу тях вече се виждаше и с просто око. Сандокан го наблюдава известно време с морския си бинокъл и каза:

— Да. Параходът, изглежда, наистина е великолепен. По тип е голям крайцер. Е, наистина се движи с пълен ход. Навярно се страхува да не избягаме.

На палубата излязоха и двете девойки.

— Какво е това? Нима ще се подложим на тази атака? — Дарма попита боязливо Португалеца.

— Да, мила. Тук навярно скоро ще стане горещо.

— Това параходът на капитан Морланд ли е? — разтревожи се по-силно момичето.

— Поне така мисля.

При тези думи Яниш хвана ръката на Дарма и изпитателно я погледна в очите.

— Какво става с теб, дете? — понижи той гласа си. — Не, не отричай. Забелязах вече няколко пъти как се вълнуваш при споменаването на капитан Морланд.

Дарма не отговори, но силна руменина заля прекрасното й лице и тя се извърна.

— Това е доста голям параход — каза най-сетне с неуверен глас.

— Да! — отговори Яниш и пусна треперещата й ръка. — Но все пак той отстъпва доста на нашия.

— Не разбирам защо Сандокан непременно иска да го потопи — заговори Дарма разпалено, — не е ли по-добре да го накара да се предаде? Той би могъл да му е полезен.

— Така е, но ако капитанът на парахода е твоят познат, той в никакъв случай няма да се предаде без бой. Храбър човек е и ще се бори до последния си шанс — докато има барут и поне един боец от екипажа му се държи на крака. Когато параходът започне да потъва, обещавам ти, че ще се опитаме да спасим всички хора на него, които се намират над водата. А сега, Дарма, вземи Сурама и слезте в каютата. Всеки момент ще започне стрелбата.

Сякаш като потвърждение на думите му от капитанския мостик се разнесе гласът на Тигъра на Малайзия.

— Пълен напред! Артилеристи, при оръдията! Стрелците — при бордовете!

Бързащият срещу „Владетелят на океана“ параход беше на около два километра.

— Поздравявам те, враг, който и да си ти! — каза Сандокан. — Искаш да си премериш силите с Тигъра на Малайзия? Ела! Готови сме за тази среща.

Над носа на крайцера се издигна бяло облаче, а след няколко секунди се дочу топовен изстрел. Нещо тежко удари предната броня на „Владетелят на океана“ и над главите на моряците със свистене полетяха чугунени парчета.

— Граната с голям калибър — извика Яниш, — не стрелят лошо.

— Огън! — раздаде се командата на Сандокан. Загърмяха модерните оръдия на „Владетелят на океана“ и към врага полетяха облаци от чугунени ядра. Отсреща не им оставаха длъжни.

Параходите се приближаваха един към друг и се обсипваха взаимно с гранати. И двата бяха обвити с гъсти облаци дим. Приличаха на подвижни вулкани, които изхвърлят в пространството мълнии и разтърсват морето с грохот.

Още от първия момент стана ясно превъзходството на бронираната защита и първокласните оръдия на „Владетелят на океана“.

Само няколко минути след началото на битката палубата на крайцера представляваше ужасна картина — разрушения и трупове се виждаха навсякъде.

В същото време „Владетелят на океана“ беше претърпял само незначителни щети.

Като издебна благоприятен момент, „Владетелят на океана“ се втурна към противника си с намерение да му нанесе смъртоносен удар с носа си по непредпазливо изложения борд. От четиристотин метра беше даден нов залп, който превърна по-голямата част от палубата на крайцера в руини.

— Достатъчно! — извика Яниш. — Да ги попитаме дали ще се предадат.

— Ако се съгласят, че това им е достатъчно — каза Сандокан, докато наблюдаваше неприятелския кораб с блеснали очи.

Но докато на мачтата на „Владетелят на океана“ се издигаше сигналът, който предлагаше на враговете да се предадат, нов залп вместо отговор смете от палубата на парахода половината от кормчиите.

— Както виждаш, приятелю, те намират, че малко сме ги нагостили! — извика Сандокан. — Щом стрелят, ще ги потопим като плъхове.

Оръдията зареваха отново.

Неприятелският крайцер беше вече трудно подвижен и „Владетелят на океана“ се въртеше около него и го обстрелваше безпощадно. Малко по малко ответните гърмежи намаляваха и вече нямаха никакъв ефект. Крайцерът изглеждаше разбит докрай и „Владетелят на океана“ прекрати за известно време канонадата си.

— Лодките във водата! — изкомандува Яниш и напрегнато следеше движението по неприятелската палуба.

— Защо? Какво искаш да направиш? — попита учуден Сандокан.

— Той потъва — отговори Яниш. — Трябва да приберем хората.

Сандокан като че ли искаше да възрази, но замълча. Наистина, неприятелският кораб вече не стреляше. Беше се наклонил на една страна и скоро щеше да потъне. Виждаше се как малцината оцелели моряци се хвърлят във водата. Крайцерът беше обхванах от дим и огнени езици.

— Прав си! — каза Сандокан след секунда. — Трябва да им признаем, че се сражаваха геройски и заслужават пощада. Хей, лодките! По-бързо!