Емилио Салгари
Владетелят на океана (7)

УКРЕПЛЕНИЕТО ПАНГУТАРАН

След пет минути отрядът мълчаливо прекоси плиткия поток и се събра на противоположния бряг, който беше почти лишен от растителност. По-нататък се простираше широка равнина, върху която се открояваха само няколко скупчени дървета, а на края ясно се виждаше широка постройка с малка кула върху покрива.

Беше в часа преди разсъмването и нощният мрак все още не се беше разредил напълно, затова и трудно се различаваха детайлите по сградата, но Падада и Танхуза я познаваха много добре.

— Укреплението Пангутаран! — извикаха те в един глас.

— И при това заобиколено от всички страни от даЯки — добави намръщено Яниш, — дали главните им сили не са успели да ни изпреварят?

Действително многочислени огньове, разположени навсякъде, даваха основание да се предположи, че ловците на черепи са устроили голям лагер на това място.

За няколко минути беше образувана бойна колона. Всички участници в тази смела експедиция застанаха в два реда, като поставиха най-отпред смелите бойци и при пълна тишина се отправиха към укреплението.

Яниш преметна карабината си на гръб, измъкна кривата си сабя, а от колана си откачи двуцевния индийски пистолет с дълго дуло.

Като изминаха за няколко минути гъстите храсти, които ги отделяха от даяките, пиратите стигнаха до мястото, където трябваше да започнат рискованата си атака. Уверени в пълната си безопасност, даяките бяха разположили безгрижно бивака си около малките огньове, където отпочиваха на групички от по петшест души. На триста метра от тях се издигаше самото укрепление,

— Танхуза! — обърна се Яниш към Метиса, като спря за момент отряда. — Знаеш ли къде се намира вратата на укреплението?

— Да, сахиб — отговори той, — ще ви заведа по най-късия път.

— Готови ли сте? — обърна се Яниш към пиратите,

— Готови сме, капитане!

— Е, сега вече можем да започнем атаката. Стреляйте толкова ожесточено, че защитниците на укреплението да не ни вземат за техни врагове, и викайте непрекъснато: „Да живее Момпрацем!“ Разбрахте ли? Напред!

Отрядът се спусна като един с бясна скорост към най-близката група от даяки, като стреляше и раздаваше убийствени удари със сабите си надясно и наляво.

— Да живее Момпрацем! — ехтеше наоколо.

Неподготвените даяки бяха така изненадани от неочакваното нападение, че не успяха да окажат никаква съпротива. Те побягнаха обезумели, като не можеха да разберат откъде идва опасността.

Отрядът на Яниш успя да се промъкне през веригата на противника си невредим и приближи стените на укреплението, където се появиха защитниците му с пушки в ръце. Те се канеха вече да стрелят, когато прозвуча повелителен глас:

— Спрете! Това са приятели. Отворете вратата!

— Хей, ТремалНаик! — извика Яниш високо. — Ние сме! Няма да е по вкуса ни, ако ни нагостите за десерт с оловни орехи. От подобни угощения сме преситени.

— Яниш! — радостно извика индусът,

— А ти за кого ме взе? Пускайте по-бързо подвижния мост. Даяките вече се опомнят.

Грамадната дъска от теково дърво, здрава и тежка като желязо, беше спусната с помощта на дебели въжета и отрядът на Яниш побърза да влезе в укреплението, а в същото време защитниците му побързаха да поздравят даяките с два тОповни изстрела и гъст пушечен огън.

Човек с висок ръст, с добре пригладени мустаци и красиво бронзово лице, върху което горяха черни като нощ очи, се спусна да посрещне Португалеца. Индусът беше в оригинален и по своему красив костюм — така както вече се обличаха много от сънародниците му — полуанглийски, полуиндуски, Главата му беше покрита с традиционната снежнобяла кърпа.

— Дай да те прегърна, скъпи приятелю Яниш! — простря той ръце към Португалеца. — Самата съдба иска винаги да прибягвам до великодушната помощ на беззаветно храбрите деца наМомпрацем.

— Къде е прекрасната Дарма? — прекъсна потока от приветствия Яниш. — Защо не я виждам?

— За коя по-точно питаш? — засмя се индусът. — Аз имам две Дарми.

— О, приятелю, за дъщеря ти, разбира се. Да си призная, забравил съм за съществуването на другата Дарма, великолепната тигрица.

— Дъщеря ми спи. А тигрицата заедно с Каммамури е в отряда, който замина към брега.

— Как? Нима махратът отсъствува? — извика Яниш.

— Опасявайки се, че Танхуза не е могъл да се добере до вас, Каммамури, въпреки съветите ми, се отправи с малък отряд към брега и сега, ако му се е удало да се изплъзне от даяките, вероятно вече плава към Момпрацем.

— Тогава ще се срещнем с него по-късно.

— Да влезем в стаята, приятелю. Тук не е място за разговор. Ти, Танхуза, приготви нещо за ядене за тигрите на Момпрацем,

ТремалНаик се отправи към павилиона, който се издигаше сред няколкото отделни навеса, пълни с огромни купища сушени плодове, и въведе Португалеца в едно помещение на долния етаж. Вътре грееше индуско кандило, чиято светлина се приглушаваше от синкав стъклен абажур. От цялата обстановка можеше да се ви ди, че ТремалНаик и в чужбина не се беше отказал от старите си навици на чистокръвен бенгалец. Залата беше обзаведена с лека и елегантна индуска мебелировка, с ниски и удобни дивани, каквито можеха да се намерят в жилищата на богатите индуси.

— Преди всичко чашка брама, приятелю — вече наливаше индусът от това неподражаемо питие, приготвено от екстрата на ориз, от захар и ароматни палмови сокове. — Брама ободрява…

— Ох! — шумно въздъхна Яниш. — Давай. Уморих се като стар кон. Наистина остарявам, скъпи. Но да оставим това. Обясни ми тайната за въстанието на даяките.

— Нищо не зная. Преди две недели изпратих вест на Поклонника от Мека. Молих го да се срещнем, за да изясним помежду си какво в края на краищата иска от мен. И знаеш ли какво ми отговори? Заръчал да ми кажат, че трябва да се явим пред него с дъщеря ми, за да му оставим главите си.

— Нахалник! — възмутено извика Яниш. — Слушай! Да не би да си оскърбил смъртно някой от влиятелните вождове на даяките? Те са много отмъстителни.

— На никого не съм причинявал зло. А този човек не е и даяк. Някои твърдят, че е арабин. Други — че е негър. Трети ме уверяват, че е индус. Несъмнено има някаква причина за тази гореща и безпощадна отмъстителност, но колкото повече мисля, толкова по-малко разбирам. В края на краищата в душата ми започна да се заражда едно подозрение. Но то е толкова абсурдно, че ще ми се смееш, ако ти го кажа. Представи си, подозирам, че този човек е тур.

Вместо да се засмее, както очакваше индусът, при тези думи Яниш силно пребледня.

— О! Сигурен ли си, ТремалНаик, че всички вождове от сектата на душителите на Суйод хан са избити от нас или от англичаните в пещерите на Раймангала по време на войната в Делхи? Кой може да ни докаже това?

— Ти, Яниш, мислиш, че тази тайнствена личност в действителност е намислила да отмъщава за Суйод хан? След единадесет години?

— ТремалНаик, ти ги изтреби и би трябвало да знаеш за тяхната отмъстителност,

ТремалНаик се замисли и този път лицето му издаваше дълбоко вълнение. После махна с ръка, сякаш отпъждаше някакъв призрак.

— Това не е възможно, но е нелепо. Ако допуснем, че в Индия все още съществуват туги, то те не биха чакали толкова дълго. Този поклонник сигурно е някакъв скитник авантюрист, който иска да спечели популярност сред даяките и да основе ново султанство. Той само се преструва, че ме ненавижда. Навярно е пуснал слуха, че не съм мюсюлманин и затова съм техен враг; че съм таен агент на англичаните, който помага за поробването на даяките. С една дума, той е всичко друго, но не и туг.

— Така да бъде. Но ми се струва, че ти, приятелю, си попаднал в незавидно положение. Изгубил си вече всичките си богати фактории.

— Да. Всичко е разграбено и изгорено.

В това време приглушен звук от далечен изстрел прекъсна думите му.

— Чу ли? — извика Яниш и скочи на крака. — На юг от твоето укрепление стреля пушка, Зная какво означава това — даяките атакуват „Мариана“,

— Да се изкачим на наблюдателната кула — предложи ТремалНаик. — Оттам по-добре ще се чува и ще можем да определим посоката на стрелбата.