Серия
Необикновени пътешествия (26)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Archipel en feu, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)
Корекция
mahavishnu (2008)
Сканиране
Darko

Издание:

Жул Верн. Архипелагът в пламъци

Роман

ДИ „Народна култура“, София, 1973

Рецензент: Пенка Пройкова

Френска. Първо издание

Литературна група IV. Тематичен номер 3647

Превел от френски: Георги Куфов

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Людмил Чехларов

Художник-редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректор: Евдокия Попова

Дадена за набор на 24.X.1972 г. Подписана за печат през февруари 1973 г.

Излязла от печат през март 1973 г. Формат 84×108/32.

Печатни коли 12,25. Издателски коли 9,31. Цена 0,74 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

ДП „Стоян Добрев — Странджата“, Варна, Хр. Ботев 6

R 840–3

 

Jules Verne. L’Archipel en feu

Hachette, Paris, 1970

Traduit du français par: Georges Koufow

Rédacteur — Penka Proikova

Narodna kultura, Sofla, 1973


I. КОРАБ В ОТКРИТО МОРЕ

На 18 октомври 1827 година, към пет часа следобед, един малък левантпнски кораб държеше курс по посока на вятъра, за да се опита да достигне преди падането на нощта пристанището Итилон в началото на Коронийския залив.

Това пристанище, древният Итилос на Омир е разположено в едно от онези три дълбоки врязвания ка Йонийско и Егейско море, които назъбват яворовия лист, на какъвто с право са оприличавали Южна Гърция. Върху този лист се простира древният Пелопонес. Първият от тези зъбци, западният, е Коронийският залив, който се открива между Месения и Мани. Вторият е Маратонският залив, който широко се врязва в бреговете на суровата Лакония. Третият е Навплионският, чиито води разделят Лакония от Арголида.

В първия от тези три залива се намира пристанището Итилон. Вдълбано в ръба на източния му бряг, в дъното на малък залив с неправилна форма, то заема първите крайморски предпланини на Тайгет, чието орографско продължение образува скелета на областта Мани. Безопасното му дъно, разположението на проливите му, възвишенията, които го закриват, го превръщат в едно от най-сигурните убежища на този бряг, шибан от всички ветрове на двете морета.

Корабът, който се възползуваше от доста силния вятър от север-северозапад, не можеше да се види от кея на Итилон. Шест-седем мили го деляха още от него. Макар че времето беше много ясно, контурите на най-високите му платна едва се очертаваха на светлия фон на далечния хоризонт.

Но, това, което не можеше да се види от ниско, можеше да се види от високо, сиреч от билото на възвишенията, които се издигаха над градеца. Итилон е разположен амфитеатрално по стръмни скалисти склонове, защитени от древния акропол на Керафа. Над него стърчат няколко срутени стари кули от по-късно време, отколкото интересните останки на един храм на Серапис, чиито колони и капители в йонийски стил все още украсяват църквата в Итилон. Близо до тези кули се издигат също така и две-три малко посещавани параклисчета, обслужвани от монаси.

Трябва да се уточним по отношение на думата „обслужвам“ и дори по определението „монаси“, приложени спрямо тези калугери от месенийското крайбрежие. За един от тях впрочем, който току-що бе напуснал своето параклисче, ще можем да си изградим представа „от натура“.

По онова време религията в Гърция беше все още някаква странна смесица от езически митове и християнски поверия. Много от вярващите гледаха на древните богини като на светици от новата религия. Дори и днес, както е отбелязал господин Анри Бел, „те смесват полубоговете със светците, духовете от очарователните долини с ангелите на рая и призовават както сирените и фурните, така и Богородицата“. От това са произлезли и някои чудновати обичаи, парадокси, предизвикващи усмивки, и се е създало духовенство, което твърде трудно се оправя в този не особено православен хаос.

През първата четвърт на този век /Има се пред вид XIX век. — Б. пр./

Едва петдесет години са изминали от началото на тази история — духовенството на гръцкия полуостров беше още по-невежо, а монасите, безгрижни, простодушни, непринудени, същински „добри деца“, бяха почти неспособни да ръководят едно по природа суеверно население. Да бяха поне само невежи калугерите! В някои области на Гърция обаче, особено в дивите краища на Мани, тези бедни хорица, които произлизаха зпрочем от най-долните слоеве на населението, просяци по рождение и по необходимост, подлагащи нахално ръка за някоя драхма, подхвърлена им от милостиви пътници, отчаяни от малките си доходи от десятъка, изповедите, погребенията и кръщенията — тъй като единственото им занимание беше да поднасят на вярващите да целуват някоя апокрифна икона на светец или да се грижат за кандилото на някоя светица — никак не се гнусяха да стават съгледвачи — и то какви съгледвачи! В услуга на жителите на крайбрежието.

Затова итилонските моряци, изтегнати на пристанището като онези лазарони /Просяци, скитници в Италия. — Б. пр./, на които им трябват цели часове, за да си починат след няколко минути работа, се надигнаха, когато видяха, че един от техните калугери се спуска бързо към селото, размахвайки ръце.

Той беше около петдесет — петдесет и пет годишен човек, не просто дебел, но направо тлъст и то затлъстял от безделие, а хитрата му физиономия не вдъхваше особено доверие.

— Ей, какво има, отче, какво има? — извика един от моряците, като се затича към него.

Итилонецът говореше с гъгнив глас, та човек можеше да си помисли, че Назон е бил един от прадедите на елините, и при това на манийско наречие, в което гръцки, турски, италиански и албански се смесват така, като че ли този диалект бе възникнал още при строежа на Вавилонската кула.

— Да не би войниците на Ибрахим да са завладели планината Тайгет? — попита друг моряк, като махна нехайно с ръка, жест, в който не личеше много патриотизъм.

— Освен ако не са французите, които също не са ни много-много притрябвали — отвърна първият моряк.

— От трън, та на глог! — обади се трети. Този отговор показваше, че борбата е навлязла тогава в най-страшната си фаза — слабо интересуваше тези жители от покрайнините на Пелопонес, съвсем различни от северните маниотн, така бляскаво отличили се във Войната за независимост.

Но, дебелият калугер не можеше да отвърне нито на единия, нито на другия. Той се беше запъхтял от спускането по стръмните склонове на крайбрежния рид. Астматичните му гърди се задъхваха. Искаше да говори, а не можеше. Един от гръцките му прадеди, маратонският войник, беше успял да съобщи за победата на Милтиад, преди да падне мъртъв. Но, сега не ставаше вече дума нито за Милтиад, нито за войната между атиняните и персите.

— Ей, кажи де, отче, говори иай-сетне! — извика един стар моряк на име Гоцо, по-нетърпелив от другите, сякаш беше отгатнал какво ще съобщи калугерът.

Монахът най-сетне успя да си поеме дъх. След това посочи към хоризонта и произнесе:

— Кораб в морето!

При тези думи всички безделници наоколо изведнъж скочиха на крака, замахаха с ръце и се спуснаха към една скала, която се извисяваше над пристанището. Оттук можеха да обгърнат с поглед голяма част от откритото море.

Някой чужденец би помислил, че това тяхно поведение се дължи на интереса, който всеки кораб, пристигащ от открито море, естествено поражда у моряците, пристрастени към всичко морско. Но, съвсем не беше така или по-скоро, ако въобще нещо можеше да събуди интерес у тези хора, то той би бил от съвсем особена гледна точка.

И наистина в момента, когато се пише — а не когато се е случила тази история, Мани все още представлява една съвсем особена област в Гърция, станала независима държава по волята на европейските велики сили, подписали Одринския договор от 1829 година. Маниотите или поне хората, които живеят на тези Дълги ивици земя между заливите, са си останали досега полудиви, загрижени повече за собствената си свобода, отколкото за свободата на своята страна. Открай време тази вдадена в морето суша на вътрешен Пелопонес никога не е могла да бъде покорена. Нито турските еничари, нито гръцките жандарми са успели да излязат наглава с маниотите. Свадливн, отмъстителни, предаващи си като корсиканците от поколение на поколение стари семейни вражди, които завършват винаги само с кръв, разбойници по рождеиие и все пак гостоприемни, убийци, когато враждата налага убийство, тези сурови планинци при все това се смятат за преки потомци на спартанците; но затворени в тези разклонения на Тайгет, където се наброяват с хиляди от онези малки, почти непристъпни крепости или „пиргос“, те охотно изпълняват подозрителната роля на някогашните средновековни вой-ници-плячкаджии, които са налагали феодалните си права с кама и куршум.

Така че, ако и днес маниотите са все още полудиви, лесно можем да си представим какви са били преди петдесет години. Преди параходите да почнат да кръстосват моретата и да станат сериозна пречка за морските им грабежи, през първата третина на този век, маниотите наистина бяха най-смелите пирати, които заплашваха търговските кораби по всички ширини на Изтока.

А тъкмо пристанището в Итилон, разположено в края на Пелопонес на излаза към две морета, поради близостта си до острои Антикитира, любимо убежище на пиратите, беше много удобно за всички тези злосторници, които браздяха Архипелага и съседните райони на Средиземно море. Сборният пункт на жителите на тази част на Мани беше една област, която тогава се наричаше Каковуни и каковуниотите, яхнали тази вдадена в морето суша, завършваща с нос Матапан, се намираха в много изгодно положение, за да предприемат своите действия. По море те нападаха корабите. А от сушата ги привличаха, като ги заблуждаваха със светлинни сигнали. Но неизменно ги ограбваха и ги изгаряха. Нямаше никакво значение какъв беше екипажът им — турски, малтийски, египетски или дори гръцки. Всички биваха безмилостно избивани или продавани като роби по бреговете на Северна Африка. Ако работата нещо не вървеше, ако крайбрежни кораби почваха рядко да се появяват във водите на Коронийския или Маратонския залив, около остров Китира или нос Гало, веднага се устройваха молебени към бога на бурите да благоволи да им изпрати някой голям кораб с богат товар. Самите калугери също не отказваха да участвуват в тези молебени за благополучието на своите миряни.

А от няколко седмици разбойничеството не беше донесло нищо. Никакъв кораб не беше спрял край бреговете на Мани. Затова сякаш взрив от радост избухна, когато калугерът изрече прекъсваните от астматични задъхвания думи: „Кораб в морето!“

Почти веднага след това се чуха глухите удари на клепалото, особен вид дървена камбана, разпространена по онези места, където турците не позволяват използуването на металически камбани. Но, тези зловещи звуци бяха достатъчни, за да съберат цяла тълпа алчни мъже, жени и деца, свирепи и опасни кучета, всички еднакво способни в разбойничеството и кланетата.

А в това време итилонците, струпани върху голямата скала, разискваха и крещяха. Какъв беше този кораб, забелязан от калугера?

Морският бриз от север—северозапад, който все повече се усилваше с падането на нощта, тласкаше бързо кораба. Може би щеше да успее дори да прехвърли нос Матапан? Ако се съдеше по направлението муг навярно идеше откъм Крит? Долната му част започваше да се появява над бялата следа, която топ оставяше зад себе си. Но, платната му все още бяха като неясно петно. Така, че трудно можеше да се разпознае какъв вид плавателен съд беше. Това предизвика най-различни догадки, които с всяка измината минута се променяха.

— Това е шебек! — каза един моряк. — Току-що различих квадратните му платна на предната мачта.

— Шебек или пинк! / Тримачтов кораб с кръгла задна част, на времето изполау--ван най-вече в Средиземно море. — Б. пр./ Кой би твърдил, че може да ги различи един от друг от такова разстояние!

— Не е ли по-скоро полакр с квадратни платна? — обади се друг моряк, който беше поставил присвитите си пръсти като далекоглед пред очите си.

— Дано господ ни помогне! — отвърна старият Гоцо. — Полакр, шебек или пинк, това са все тримачтови кораби и по-добре три мачти, отколкото две, щом става въпрос да го накараме да спре на нашия бряг с богат товар от критски вина или смирненски платове!

След тази остроумна забележка всички се вгледаха още по-внимателно. Корабът се приближаваше и постепенно растеше, но тъкмо защото държеше изцяло курс по посока на вятъра, не можеха да го видят отстрани. Така, че трудно беше да се каже дали има трк или две мачти, сиреч дали можеха да се надяват, че тонажът му е по-голям.

— Ех, за нас е само мизерията и дяволът има пръст з тая работа! — каза Гоцо, като изтърси една от онези многоезични ругатни, с които подсилваше всяко свое изречение. — Ще излезе някоя фелука!

— Или дори сперонара! — извика калугерът, не по-малко разочарован от своето паство.

Няма нужда да подчертаваме с какви разочаровани викове бяха посрещнати тези две мнения. Но какъвто и да беше този кораб, вече можеше да се лрецени, че имаше повече от сто — сто и двайсет тона. В края на краищата нямаше значение дали товарът му не е голям, стига да беше ценен. Има понякога обикновени гемии или дори платноходки, натоварени със скъпи вина, хубаво дървено масло или редки тъкани. В такъв случай заслужава си да бъдат нападнати, защото донасят голяма печалба с малко труд. Така че не биваше да се отчайват още. Впрочем, най-опитните от бандитите, намираха нещо изящно във външния вид на кораба, което говореше добре за него.

Слънцето беше започнало да потъва зад хоризонта на Йонийско море, но октомврийският залез продължи да разпръсква още цял час достатъчно светлина, та корабът да бъде разпознат преди настъпването на нощта. Впрочем, след като заобиколи нос Матапан, той се извърна така, че да заеме най-изгодно положение спрямо входа на залива, но с това застана и в най-благоприятни условия за наблюдение откъм брега.

И миг след това от устата на стария Гоцо се изтръгна думата „саколева“ /Някогашен лек кораб с платна в Средиземно море. — Б. пр./

— Саколева! — извикаха и неговите другари, чието разочарование се изрази с цял куп ругатни.

Но, нямаше място за спор по този въпрос, защото не можеше да има грешка. Корабът, който маневрираше при входа на Коронийския залив, беше наистина саколева. Все пак жителите на Итилон не бяха прави, като твърдяха, че нямат късмет. На борда на такива саколеви често пъти се откриваха много ценни товари. Саколева се нарича един особен вид левантннски кораб с малък тонаж, палубата му постоянно се издига към задната му част. Има три мачти, всяка направена от едно-единствено дърво и квадратни несиметрични платна. Гротмачтата му, много наведена напред и поставена в средата, носи триъгълно платно, един марсел и един фок. Два кливера отпред и две триъгълни платна на двете нееднакви мачти на задната част му придават заедно с останалите платна твърде странен вид. Ярките цветове на корпуса му, източения му вълнорез, разнообразните мачти, причудливите форми на платната му правят от него един от най-интересните образци на онези грациозни кораби, „които лавират из тесните пространства на Егея. Няма нищо по-елегантно от този лек кораб, когато се снишава и се издига на гребена на вълните сред венец от пяна, когато лети без никакво усилие като огромна птица, чиито криле сякаш бръснат морето, блещукащо под последните слънчеви лъчи.

Макар че вятърът все повече се усилваше, а небето се покриваше с тъмни буреносни облаци, саколевата не бе свила нито едно от платната си. Беше оставила дори гротбрамсела, който по-малко смел моряк непременно би прибрал. Очевидно, за да стигне по-бързо до брега, капитанът не се боеше да прекара нощта сред развълнуваното море, което заплашваше да стане още по-бурно. Но, макар за итилонските моряци вече да нямаше никакво съмнение, че корабът навлиза в залива, те не преставаха да се питат дали се отправя към тяхното пристанище.

— Я! — извика един от тях. — Човек би казал, че този търси по-скоро да улови вятъра, отколкото да стигне до брега!

— Дявол да го вземе дано! — обади се друг. — Дали пък няма да завие и да поеме отново към открито море?

— Да не би да се отправи към Корони?

— Или към Каламата?

Тези две предположения бяха еднакво приемливи. Корони е пристанище на манийското крайбрежие и е много посещавано от търговските кораби на Изтока; значителна част от дървеното масло на Южна Гърция се изнася именно оттук. Същото е и Каламата, разположена в дъното на залива — нейните пазари преливат от манифактурни стоки, платове и съдове които се получават от най-различни западноевропейски страни. Така, че възможно беше корабът да носи товар за някое от тези две пристанища, нещо, което би разстроило много итилонцитс, винаги готови за грабеж и разбойничество.

А през това време корабът, предмет на такова съвсем не безкористно внимание, бързо се носеше по водата. Скоро той се изравни с пристанището на Итилон. Това беше мигът, в който се решаваше неговата съдба. Ако продължеше да плува към вътрешността на залива, Гоцо и неговите другари трябваше да загубят всяка надежда да го заловят. И наистина, дори ако почнеха да го преследват с най-бързите си кораби, нямаше никаква вероятност да го настигнат, защото“ безбройните му платна, които той с лекота носеше, му придаваха много по-голяма скорост.

— Идва насам!

Тези думи се изтръгнаха от устата на стария моряк, който същевременно замахна с хищно извити пръсти към малкия кораб като с абордажна кука.

Гоцо не се лъжеше. Кормилото на кораба явно себе завъртяло и сега той се носеше към Итилон. Същевременно гротбрамселът и вторият кливер бяха свити, след това марселът му бе събран на въжетата си Облекчен по този начин от част от платната си, корабът стана още по-послушен з ръцете на кормчията.

Беше станало почти съвсем тъмно. Саколевата едва имаше време да се промъкне през ръкава на Итилон. Тук-там се срещаха подводни скали, които трябваше да се избягват, защото застрашаваха с пълно унищожение всеки кораб. Но, въпреки това върху гротмачтата на малкия кораб не се издигна никакъв пилотски флаг. Това означаваше, че неговият капитан навярно отлично познаваше тези твърде опасни води, щом се осмеляваше да плува по тях, без да поиска съдействие. А може би пък не се доверяваше и с право, на итилонските негодници, които никак не биха се стеснявали да го принудят да заседне в някоя плитчина, където са били погубвани много други кораби по същия начин.

Освен това в онази епоха все още никакъв фар не осветяваше крайбрежието в тази част на Мани. Само един съвсем обикновен фенер на пристанището служеше за ориентир в тесния ръкав.

И все пак саколевата се приближаваше. Скоро тя стигна на малко повече от половин миля от Итилон. Щеше да акостира без никакво колебание. Чувствуваше се, че я управлява опитна ръка.

А това съвсем не се нравеше на всички тези нечестивци. Те имаха интерес корабът, за който ламтяха, да се натъкне на някоя подводна скала. При подобни случаи рифовете ставаха техни неволни съучастници. Те именно започваха работата, а на итилонците им оставаше само да я довършат. Първо — корабокрушение, а след това — грабеж. Това беше техният начин на действие. Така си спестяваха борба с оръжие в ръка, пряко нападение, при което някои от тях сигурно щяха да загинат. Имаше и такива кораби, чиито смели екипажи се отбраняваха и не позволяваха да бъдат нападнати безнаказано.

Другарите на Гоцо напуснаха наблюдателния си пост и слязоха отново на пристанището, без да губят нито минутка. Трябваше да се поставят в действие онези уловки, познати на всички морски разбойници от изтока и запада.

Нищо по-лесно от това да принудят кораба да заседне в теснините на морския ръкав, като се насочи погрешно в тъмнината, която макар и непълна, беше достатъчна, за да затрудни движенията му.

— Да се запали светлина на пристанището! — произнесе само Гоцо, на когото всички бяха свикнали да се подчиняват безпрекословно.

Старият моряк бе правилно разбран. Две минути по-късно тази светлина — обикновен фенер, запален на върха на една мачта, издигната на малкия вълнолом, изведнъж угасна.

В същия миг тази светлина бе заменена от друга, която първоначално бе поставена в същата посока. Но, докато първата светлина стоеше неподвижно върху вълнолома и за кормчията представляваше определена опорнаточка, втората, поради своята подвижност, трябваше да го отклони от тесния ръкав и да го накара да се натъкне на някоя подводна скала.

Тази светлина беше в действителност един фенер, който не се отличаваше по нищо от фенера на пристанището, само че беше прикрепен за рогата на една коза, която бавно подкарваха по най-долната част на скалистия бряг. Така че светлината се местеше заедно с животното и трябваше да подведе кораба да маневрира неправилно.

Хората от Итилон не за първи път постъпваха така. Съвсем не! И трябва да се каже, че престъпните им замисли твърде рядко не се осъществяваха.

Междувременно саколевата току-що бе навлязла в ръкава. След като бе събрала грота си, тя се движеше само с няколко триъгълни платна на задната част и с кливера си, но те бяха достатъчни, за да стигне до мястото, където щеше да хвърли котва.

За голяма изненада на моряците, които го наблюдаваха от сушата, малкият кораб се движеше с невероятна сигурност сред криволиците на ръкава. Изглежда, че той не обръщаше никакво внимание на светлината, закачена на рогата на козата. И посред бял ден не би могъл да извърши по-точно маневрите си. Навярно капитанът му бе идвал често в Итилон и познаваше морето около него до такава степен, че беше в състояние да плува по него дори и посред най-дълбока нощ.

Този смел моряк можеше вече даже да се види — силуетът му се открояваше ясно в полумрака на предната част на саколевата. Беше загърнат в широката си аба, вид вълнено наметало, чиято качулка беше нахлупена на главата му. Всъщност в държането на този капитан нямаше и следа от поведението на скромните собственици на корабчета за крайбрежно плаване, които през време на маневрирането прехвърлят непрекъснато в ръцете си едрите зърна на някоя броеница — обичайна гледка за тази част на Средиземно море. Не! Този човек беше застанал неподвижно, даваше със спокоен и тих глас нарежданията си на кормчията, конто се намираше на кърмата на кораба.

В този миг фенерът, който се движеше в подножието на скалистия бряг, изведнъж угасна. Но, това съвсем не обърка саколевата, която невъзмутимо продължи своя път. За миг на итилонците им се стори, че едно по-рязко отклонение на кораба ще го запрати право върху един коварен риф, едва покрит от водата, на около 200 метра от пристанището, който не можеше да се види в тъмнината.

Но, само едно леко завъртане на кормилото беше достатъчно, за да промени посоката на саколевата, която избягна подводната скала, минавайки бръснещо край нея.

Кормчията прояви отново същата сръчност, когато се наложи да избегне една плитчина, която стесняваше извънредно много проходимостта на ръкава — плитчина, където не един кораб беше засядал на път за пристанището, независимо дали лоцманът беше, или не съучастник на итилонци.

Сега вече те не можеха да разчитат на корабокрушение, благодарение на което корабът би паднал в техни ръце. Само след няколко минути той щеше да хвърли котва в пристанището. За да го пипнат, налагаше се да го нападнат чрез абордаж.

Така и решиха след кратка уговорка тези негодници и пристъпиха към изпълнение на това решение сред най-дълбока тъмнина, която благоприятствуваше подобен вид операции.

— На лодките! — заповяда старият Гоцо, чиито нареждания никога не биваха оспорвани, особено когато командуваше някой грабеж.

Тридесетина яки мъже, някои въоръжени с пищови, но повечето размахващи ками и брадви, скочиха в завързаните за кея лодки и се отправиха към саколевата — те явно превишаваха по численост екипажа на кораба.

В този миг на борда се чу кратко нареждане. Сега, след като бе излязъл от ръкава, корабът се намираше в средата на пристанището — въжетата му бяха отпуснати, котвата току-що спусната, едно последно разтърсване след напъването на веригата и той застана неподвижно.

Лодките бяха вече само на няколко разтега от, него. Без да бъде проява на някакво изключително недоверие, все пак всеки друг екипаж, след като имаше пред вид лошата слава на итилонци, би се въоръжил, за да бъде готов за отбрана в случай на нужда.

Но, нищо подобно не стана. След като корабът хвърли котва, капитанът отиде към кърмата, а в това време хората му, без да обръщат внимание на приближаването на лодките, спокойно се заеха да оправят платната, за да освободят палубата.

Ала опитното око можеше да забележи, че моряците не пристягаха платната — така че достатъчно беше само да се изпънат въжетата, за да бъде корабът веднага готов за отплуване.

Първата лодка стигна до саколевата. Останалите почти веднага след нея се блъснаха също в корпуса й. И тъй като фалшбордът на кораба не беше висок, нападателите, като надаваха диви крясъци, лесно се прехвърлиха през него и се озоваха на палубата.

Най-настървените се втурнаха към кърмата. Един от тях грабна запален фенер и го вдигна към лицето на капитана.

Само с един замах капитанът отметна качулката върху раменете си и светлината падна върху лицето му.

— Е, какво — каза той — нима итилонци не познават вече своя съгражданин Николас Старкос?

Докато произнасяше тези думи, капитанът спокойно бе скръстил ръце на гърдите си. Само миг след това лодките с пълна скорост летяха към кея на пристанището.