Емилио Салгари
Владетелят на океана (4)

СРЕД ОГЪНЯ

При дадените обстоятелства кръвта на всеки нормален човек би замръзнала в жилите му. Но Яниш изслуша доклада на водолаза и като се обърна към брега, реши да отговори на тайнствения глас привидно спокойно. Разбира се, бързо се съвзе и се отказа.

Разпита водолаза подробно и получи твърде печален отговор:

— Веригата е дебела, здрава и е закрепена за дъното с масивни котви,

— И откъде ли са се сдобили с всичко това тия диваци? — почуди се Португалеца, без да се отказва от цигарата в устата си, — тук има пръст поклонникът, този тайнствен субект прави истински чудеса. Пусни котвата!

Котвата падна шумно в черните води на Кабатуан

— Спусни лодка! — даде нова заповед Яниш, — Необходимо е да се пререже тая проклета верига!

В това време откъм брега заплашителният вик повтори:

— Предайте се! Или ще бъдете унищожени!

— Господи, става вече скучно — измърмори Яниш й като положи ръцете си във формата на рупор, отвърна на непознатия и невидим враг: — Ако искаш да заграбиш кораба ми, заповядай, ела, но те предупреждавам: имаме достатъчно барут и куршуми! А сега не ми додявай! Имам по-важна работа, отколкото да си водя приказка с теб!

— Поклонникът от Мека ще те накаже! — отвърна същият глас.

— Обеси се наред с мръсния си Мохамед, мръснико! Може и да ти бъде приятно така! …

Отговор не последва.

Самбилонг спусна лодка със седем моряци, за да прережат веригата.

— Пилете силно и бързо! И гледайте да се върнете по-скоро! — викна им Яниш.

Изкачи се на мостика и започна да наблюдава околността.

В джунглата, както по-рано, във всички посоки се забелязваха разноцветни огънчета.

Яниш се намръщи:

— Нещо пак се приготвя! Но какво именно? Отговорът не се забави дълго: тук-там по двата бряга се показаха ивици пламъци,

— Подпалват гората! — извика Португалеца.

— Каучуковите дървета ще пламнат като факли! — каза Танхуза.

Яниш се обърна към Малаеца, който командуваше спуснатата лодка:

— Можете ли да изтърпите известно време, като се надявате само на собствените си сили?

— Пушките са при нас, капитане! — отвърна старият пират.

— Самбилонг! Вдигни котва! — разпореди се Португалеца.

— Ще се спускаме ли?

— Друго не ни остава. Иначе тези дяволи ще ни опекат! Лодката е по-малко заплашена от „Мариана“!

Котвата бе вдигната незабавно и корабът се понесе по бързото течение надолу. Измина така около хиляда и петстотин разтега. Отгоре още се чуваше стъргане на метал — малайците разбиваха веригата.

И изведнъж, както преди половин час, корабът се разтърси на място, през което толкова наскоро съвсем безпрепятствено бе преминал.

Не бе необходимо дълго време, за да се проумее причината.

И тук бе обтегната верига, Обратният път също бе преграден,

— Какво да правим, господине… сега? — попита Танхуза, — Изглежда, нищо друго не ни остава, освен да напуснем кораба и да се измъкнем на брега, преди да ни е заляло огнено море.

— Да напуснем „Мариана“? — едва не извика Яниш с негодувание. — Никога! Това би означавало неминуема гибел за всички ни, а после и за ТремалНаик и за Дарма!

Яниш застана на носа на кораба със скръстени на гърдите ръце, с цигара, захапана конвулсивно, и с блестящ от гняв поглед, Гледаше уголемяващото се пространство с пламъците.

— Ще ни изгорят живи! — обади се Самбилонг.

— Ще видим… Ще почакаме! Но ми се струва, че кожата и костите на децата на Момпрацем са доста твърди. Няма да излязат много вкусни котлети…

Като промени рязко тона, заповяда:

— Покрийте палубата с платнища, спуснете платната. Помпата във водата! Хвърлете котва. АртилериЯта по местата си!

Екипажът се подчини светкавично. Платната покри ха палубата, дори и бордовете.

— Поливай! — повиши още повече глас Яниш. Върху платната се поляха потоци вода.

Той хладнокръвно запуши нова цигара, спря на носа на кораба и изпитателно загледа нататък, където бе лодката на режещите веригата моряци. От известно време не се долавяше характерният шум на разрязвано желязо. Острите очи на Португалеца, наричан доста отдавна Яниш в отечеството си, видяха лодката със седемте малайци. Тя се приближаваше бързо към „Мариана“.

— Мъже на място! Точно навреме! — пошепна гордо Яниш.

Зрелището на горския пожар ставаше все по-фантастично.

— Картината никак не е лоша — каза Португалеца. — Ще бъде жалко само, ако наистина изгорим!

Двата бряга на Кабатуан сякаш бяха обгърнати от страхотен огнен смерч,

С всеки миг на борда на кораба ставаше все по-задушно. Разстланите платна, макар че биваха непрекъснато заливани с вода с помощта на помпите, изсъхваха почти моментално и имаше опасност да се запалят. Екипажът се задушаваше, усещаше, че може да пламне всяка секунда, напразно търсеше спасение от ужасната горещина. Към нея се прибавяше и друга опасност — върху палубата на безпомощния кораб се сипеше дъжд от искри, падаха клонифакли, обгаряха моряците, които се справяха с тях все по-трудно и по-трудно.

Колкото и да бяха свикнали с всякакви и непрестанни опасности, „тигърчетата“ на „Мариана“ започнаха да се поддават на паниката. Единствен Португалеца изглеждаше запазил пълно спокойствие.

Седеше в привичната си ленива поза при двете оръдия и пушеше неизменния си тютюн.

— Господин Португалец! — затича се към него метисът Танхуза, — скоро ще изгорим, направете нещо!

— Не мога да попреча с нищо на това — отвърна Яниш съвършено безтрепетно.

— Трябва да бягаме, господине!? — Няма надежда, мили. Ще поседим тук. Яниш се обърна отново към моряка, който бе доплувал с полуобгорялата ладийка до кораба:

— Веригата разбита ли е?

— Да, капитане.

— И реката е свободна?

— Да, капитане,

— Тогава работата се променя, тук огънят се разгаря, а горе като че ли отслабва. Значи трябва да опитаме щастието си. Това, което трябва да стане, ще стане. Не можем да го избегнем.

Всъщност зеленият небосвод от преплетените огромни клони на дърветата, нагоре над реката, вече не съществуваше. Той бе изгорял. Но над самия кораб още пламтяха огромни клони и заплашваха да се съборят всеки миг върху димящия кораб. Лошото бе това, че мястото, където бе закотвена „Мариана“, бе малко по-широко, отколкото там, където се намираше първата верига? и на кораба се удаваше възможността да избяга.

Горещината започна да отслабва, при това задуха вятър нагоре по течението, което осигуряваше по-бързото придвижване на кораба.

В четири сутринта бе вдигната котвата и ето че „Мариана“ отново плаваше напред в търсенето на пристанището на ТремалНаик.

Подобрението, разбира се, бе относително все още. Както и преди. „Мариана“ трябваше да плава между две огнени стени, бе също така непоносимо горещо и хората се задушаваха от лютия и отровен дим, а трябваше да поливат без прекъсване с помпите платната по борда. Появяваха се малки пожари на различни места и те трябваше да се гасят бързо с всички възможни средства.

Слава Богу, откак „Мариана“ бе вдигнала котвата, даяки не се бяха появили нито за минута по двата брЯга. Това все пак бе надежда.

— Може би уроците, които дадохме на диваците, са ги научили на нещо — каза Яниш, обърнат към Танху — Да, — но те, изглежда, са знаели, че отиваме на помощ на твоя господар! А това ми се вижда доста странно: отде могат да знаят те за нашите намерения?

— Знаели са от много по-рано — отвърна Метиса, — някой предател от слугите, някаква отровна гадина е подслушвала заповедта, която е дал ТремалНаик на изпратения при вас вестоносец, и я е издала.

— И кой може да бъде тоя изменник?

— Забравяте Малаеца, когото приехме на борда като лоцман.

— Господи! Та аз забравих за него! Но даяките са се уморили, гледай, пожарът утихва или най-малкото не пречи да се заемем с тоя въпрос. От мнимия лоцман може да се узнае нещо. Ела с мен, Танхуза.

Яниш, като се разпореди хората да стоят по постовете си, за да могат да посрещнат неочаквано нападение всеки момент, слезе с Танхуза в трюма, където гореше все още малка лампа, В една от каютите лежеше тялото на потъналия в сън „лоцман“.

Яниш, който знаеше от Самбилонг как да оживява удавниците, се залови за работа: започна да разтрива слепите очи и гърдите на „лоцмана“, сетне хвана безсилните му студени ръце, няколко пъти ги изви към гърба и отпусна към пояса, както това се правеше с удавници, за да се възобнови функционирането на дробовете.

Тази работа скоро даде положителен резултат: лицето на даяка отново прие нормален цвят, клепките му затрептяха, дишането стана по-дълбоко и най-после той се съвзе, отвори очи, в които при вида на Яниш се отрази нечовешки, животински страх.

— Как е работата, приятелю? — обърна се към него Португалеца.

„Лоцманът“ затрепера, без да отвърне и дума.

— Май здраво се наспа тук, докато ние се биехме с твоите приятели! — продължи Яниш иронично.

„Лоцманът“ продължаваше да мълчи. Изглежда, още не успяваше да събере мислите си. Навремени бършеше с ръка челото си, което се покриваше с едри капки пот. Но колкото повече се връщаше съзнанието му, толкова по-бързо растеше и ужасът му.

— Е? Защо мълчиш? — присви очи Яниш. — Или си се отучил да говориш?

— Какво?. . . Нещо случило ли се е… господари)? — заговори най-сетне с треперещ глас „лоцманът“. — Не мога да разбера как съм се забравил веднага, след като Самбилонг ме стисна.

— Дребни работи, за които не си струва да се говори — насмешливо отвърна Португалеца, — по-добре ми дай някакво обяснение. Например, кой те изпрати при нас, за да закараш кораба ни на пясък.

— Кълна се, . .

— Само без клетви! Те са много лоша стока. Не давам нито грош за цял кош клетви, Слушай, безполезно е да криеш каквото и да било, ти си в ръцете ми, не виждаш ли, че те държа здраво? По-добре ще бъде за теб, ако кажеш цялата истина. Говори! Кой те накара да погубиш кораба ми? Кой те накара да запалиш „Мариана“?

— Вие си въобразявате това! — отвърна „лоцманът“.

— Нима? Е, добре, само че ето какво, мили приятелю. Търпението ми се свърши. Казвай, кой е онзи поклонник от Мека, който е повдигнал даяките срещу ТремалНаик? Иначе…

— Господине, вие можете да ме убиете. Наистина аз съм в ръцете ви. Но не можете да ме заставите да говоря това, което не знам.

— Танхуза! — каза остро Яниш. — Вържи ръцете на този човек и го изведи на палубата!

Яниш излезе от каютата, а Танхуза се зае да изпълни получената заповед.