Емилио Салгари
Владетелят на океана (3)

КАБАТУАН

Най-напред палубата бе очистена от грамадата неприятелски трупове, сетне екипажът на „Мариана“ започна работа по изваждането й от рифа.

Завързаха две котви откъм кърмовата част, обтегнаха няколко от платната срещу вятъра, дванадесет моряци уловиха лостовете, за да помогнат на макарите. Все по-ясно и по-ясно се чуваше характерното търкане по корабното дъно. „Мариана“ се залюшка под напора на вятъра, който наду грамадните платна, сетне някак незабелязано се помести от мястото си, все по-бързо и по-бързо. Накрая, освободена от пленничеството, се люшна по вълните.

Беше спасена.

— Най-после! — извика Яниш. — Изглежда, приливът беше достатъчен, за да ни смъкне от тази проклета плитчина. Вдигнете котвите, тигърчета, и напред! Право в устието на реката!

— Няма ли да дочакаме да се разсъмне? — попита Самбилонг.

— Устието и фарватерът са широки и дълбоки — отвърна Португалеца. — Танхуза ми каза, че няма наноси. Предпочитам да се промъкна в реката, за да изненадам даяките, които, разбира се, не смятам, че скоро ще си отидат.

Котвите бяха извадени, платната — преместени. Танхуза, който не напускаше палубата, отиде при кормилото.

На кораба само той познаваше тези води и можеше да се ориентира.

— Карай в устието! — каза Яниш. — Когато навлезем, ще те отменим и ще можеш да си отдъхнеш.

— О, господине! — отвърна Танхуза. — Не съм дете. Нямам нужда от почивка. Мехлемът, с който Кабатани намаза раните ми, премахна болките. Сякаш се възродих!

— Аха … — каза Яниш — раните? Но ти не си ми казал още как си попаднал в ръцете на даяките и защо са те измъчвали.

— Бях започнал, господине, тази история, но разбойниците ми попречиха да довърша разказа си — отвърна Танхуза.

— И така, идвал си от лагера на ТремалНаик, когато са те хванали?…

— Да, господине. Господарят ми ме изпрати да се промъкна до брега на залива, за да ви послужа като лоцман при влизането в реката,

— Значи ТремалНаик очаква да му отидем на помощ?

— Той нито за момент не се съмнява, че вие ще побързате да сторите това.

— Но къде попадна всъщност … в ръцете на врага, Танхуза? И кога?

— Преди два дни. Някои от даяките, които работеха по-рано в плантациите край лагера, ме познаха, нахвърлиха се в лодката ми и ме плениха. Изглежда, са подозирали, че ТремалНаик ме е пратил на крайбрежието да чакам помощ. Затова даяките започнаха да ме разпитват, като ме заплашваха с най-тежки изтезания, ако не им кажа всичко. Отказах да стана предател! Тогава тези зверове ме хвърлиха изранен, завързан и облян в кръв, близо до един мравуняк, в малка яма. Като почувствуваха миризмата на кръв, белите мравки се нахвърлиха върху мен с хиляди и започнаха да ме ядат жив. Какви мъки преживях по това време… няма да говоря. Мъчението продължи около четвърт час. Но като разяждаха тялото ми, мравките едновременно гризяха и пропитите с мас върви, които ме стягаха, и извивайки се от болки, внезапно усетих, че вървите са отслабнали. Още едно усилие и бях свободен! Наблизо нямаше даяки. Те ме бяха предоставили на моята си участ. Затичах към близката гора и през нея се добрах до брега, където намерих лодка с платно, И като забелязах кораба ви, който се полюшваше едва-едва в далечината, заплувах към вас.

— Враговете ти заплатиха добре за мъките! — каза Яниш.

— Така и трябваше! — отвърна Метиса със стиснати зъби. — За тях не бива да има пощада! Но погледнете, господине . към тези огньове, които блестят по крайбрежието. Това са стражевите огньове на даяките.

— Виждам, но как мислиш… ще успеем ли незабелязано да се промъкнем през тия нежелани часовои?

— Ако минем през по-далечния проток, може би — да! Защото, както виждате, там няма огньове! Затова пък в канала, макар че има достатъчно вода, се виждат и немалко наноси. Впрочем там всяка крачка ми е позната и аз се надявам да закарам „Мариана“ благополучно в реката.

— Тогава карай, а ние ще направим някои приготовления … в случай че се срещнем с даяките … — завърши Португалеца разговора.

„Мариана“ се носеше леко и бързо по мрачните вълни.

Приливът се увеличаваше, отчасти изпълваше коритото на Кабатуан и така облекчаваше плаването на кораба.

Целият екипаж, с изключение на двама-трима моряци, които бяха заети с превързването на ранените, се намираше на борда в пълна бойна готовност, защото от даяките, макар че бяха претърпели страшни загуби, можеше да се очаква всичко.

Метисът Танхуза, който водеше „Мариана“ изпълни блестящо предначертаната маневра: като се плъзна покрай брега, корабът измени рязко курса си и навлезе в този ръкав на Кабатуан, където не се виждаха стражеви огньове. След минута Метиса, усмихнат радостно, каза на Яниш:

— Вече сме във фарватера на реката, сахиб.

— А как ти се струва, даяките не забелязаха ли появяването ни? — отвърна загрижено Португалеца.

— Изглежда, повечето спят. Не са очаквали, че така скоро ще се освободим от рифа.

Но Яниш не бе напълно убеден в тези предположения. Мълчанието и царуващото наоколо спокойствие му се струваха измамливи.

— Мисля, че макар и да ни пропуснаха в тези насам — промърмори той, — и това не е без цел. Може би събират силите си и по-нагоре по течението ще встъпят отново в бой. Ти, струва ми се, каза, че лагерът се намира на три-четири километра от реката? Много жалко, че ТремалНаик не е разположил резиденцията си по-близо до брега, ще трябва значи да се промъкваме до лагера през гората. И ще трябва да се остави част от екипажа за защита на кораба. Това усложнява работата, но приятелите ми, надявам се, ще покажат, че умеят еднакво добре да се бият както по море, така и в гора.

В същото време „Мариана“, след като заобиколи дълга пясъчна ивица, се носеше вече с напълно разперени платна по течението на Кабатуан.

Тази река бе почти неизследвана от европейците. Мястото, където в момента плаваше „Мариана“, имаше не по-малко от сто метра широчина. Високите брегове бяха засенчени от мангови и каучукови дървета. Нито един огън не се забелязваше в тази пълна с тайнствен и страховит покой гора. И най-лек шум не намекваше за възможното присъствие на многобройни даякски отреди.

Но с всяка крачка странното мълчание будеше тревожната подозрителност у Яниш и той бе нащрек като удвояваше бдителността си и изпитателно оглеждаше всяка педя от брега.

— Не, не може да бъде … — мърмореше той, — без съмнение, ние не сме могли да се промъкнем незабелязано. Те просто ни готвят капан! Ще се случи нещо скоро, да знаете! Но, за щастие, аз съм тук и няма да оставя да бъдем измамени! Твърде добре ги познаваме вече… Няма да ни намерят неподготвени!

Измина още половин час, но нищо не оправда подозренията на Португалеца и той започна леко да се успокоява.

Мълчанието растеше.

Изведнъж над устието на реката блесна огън.

— Ракета! — извика Самбилонг, преди огнената следа, която се изви като змия в небето, да изчезне.

— Странно! — каза Яниш. — Отде у тия диваци ракети?

— Капитане — отвърна Самбилонг, — това за сетен път доказва, че в тая работа са замесени англичаните! Диваците не знаят да употребяват сигнални ракети.

— А може би с това се доказва, че тайнственият скитник е запознал даяките с употребата на ракетите? — каза Яниш.

— Гледай, капитане! Сигналотговор! — едва не извика Самбилонг.

Друга ракета се издигна нагоре по течението на Кабатуан.

В този момент из палубата тук-там се раздадоха сдържани възклицания:

— Огньове! Гледайте! Гледайте!

С един скок Яниш се намери на капитанския мост, откъдето много по-удобно се наблюдаваше течението на Кабатуан, и зорките му очи различиха в мъглявата далечина множество огънчета. Те ту се скриваха, ту изскачаха и се раздалечаваха, сетне внезапно започваха да проявяват желанието да се съберат в едно цяло и ето, започнаха да образуват големи светли петна.

— Що за работа? — попита Самбилонг. — Светулки ли са, що ли? Не… Твърде големи са, не може да бъде …

— Разбира се, че не може да бъде! Какви светулки! — каза Португалеца, лицето на когото ставаше все по-мрачно.

Танхуза, който предаде за малко кормилото на един от моряците, се приближи до разговарящите се.

— Не можеш ли да ни кажеш що за история е това? — обърна се към него Яниш.

— Огньове, господине! Огньове, които се спускат по течението на Кабатуан срещу нас.

— Не може да бъде — отвърна Яниш сърдито. — Защото дори ако пламтяха по няколко огъня на една лодка, то и тогава всичките би трябвало да бъдат няколко хиляди, а даяките не могат да разполагат с такава грамадна флотилия, дори да съберат лодките от всичките реки на Борнео.

— Но, господине, това са все пак огньове — държеше на своето Метиса.

— Огньове … огньове. Така да бъде. Но на какво са запалени? Може би на плаващи дървесни стволове?

— Едно е несъмнено — обади се Самбилонг, — те стремглаво идват срещу нас!

— Ах, дявол да го вземе — каза Яниш, — какво ли са ни приготвили тия даяки? Хората ни трябва да имат под ръка пожарните помпи, за да гасят проклетите плаващи огньове, да ги отблъскват от кораба! Разпореди се, Самбилонг! Сега разбирам този идиотски нагъл план даяките искат да ни подпалят, живи да ни изгорят. Но ще видим… кой е по-силният.

След минута тежко мълчание изкомандува:

— Курс по средата на реката! Ако корабът се запали, все ще успеем да стигнем до единия или другия бряг!

Вятърът спадна. „Мариана“ едва се движеше нагоре по течението. Част от огньовете вече плаваха покрай нея.

— Уловете ми един от тях! — повели Яниш.

Един от моряците, който той наричаше галено „тигърчета“, изпълни заповедта с неподражаема ловкост и след секунда Яниш държеше в ръцете си „плаващия огън“.

Беше половина черупка от голям кокосов орех, натъпкана с влакнеста маса, пропита със смолисто вещество и снабдена с фитил. Получаваше се доста силен и Устойчив пламък,

— Виж ги ти, разбойниците! — каза Яниш гневно. —

Стават все по-изобретателни, чудейки се как да ни напакостят! Обръщай назад! Иначе ще изгорим!

Като се имаше предвид, че „Мариана“ бе построена от дърво и отвън бе насмолена, можеше съвсем лесно да се подпали и изгори до треска.

Моряците, разбира се, не стояха със скръстени ръце: гасяха или отблъскваха приближаващите се към кораба огньове. Но борбата ставаше неравна. Обшивката на кораба тук-там вече гореше и командата трябваше да гаси едновременно на различни места.

Борбата продължи не по-малко от половин час,

„Мариана“ отстъпваше бавно пред огнената флотилия, като печелеше време и даваше възможност на болшинството плаващи огньове да преминат надолу по течението.

По такъв начин скоро настана мигът, когато екипажът можеше да си поеме дъх: по цялото течение нагоре по Кабатуан царуваше мъгла и само в долното течение блестяха още огънчета, бързо носени от водата.

— Даяките пак утихнаха — каза Яниш угрижен, — няма да ни пуснат да стигнем до пристанището на лагера, без да ни нападнат поне още веднъж.

— Готвят ни засада — каза Танхуза,

— Открит бой? Толкова по-добре! Него винаги предпочитам пред борбата с разни хитрости и сюрпризи — Яниш запали нова цигара.

След като описа полукръг и разпери платна, корабът продължи да напредва нагоре по течението на Кабатуан. Това ставаше с всяка минута все по-бавно, защото вятърът стихваше.

Но изведнъж … девствената джунгла на Борнео оживя, сякаш от замах на вълшебен жезъл: тук-там се чу глух шум, някакви тайнствени звуци, след това започнаха да се мяркат огънчета. Постепенно те наедрЯваха и Яниш промърмори ядосано:

— Започва се!

Той наблюдаваше все по-напрегнато оживялата тишина и си говореше: „Проклет да съм, ако разбирам какво са ни приготвили тези даяки!“

Явно обезпокоен от всичко станало, Танхуза се вглеждаше също загрижено напред:

— Приближаваме към най-тясното място на реката,

— Хубаво място за склещване на „Мариана“! Яниш насочи кораба по-близо до брега, В тоя миг гой, тласкан от свеж вятър, започна да се движи по-бързо и получи силен удар, който го накара да се разтрепери и да се наклони надясно.

— Какво става? — извика Яниш. — На нанос ли се натъкнахме?

— Нищо подобно, „Мариана“ плава както винаги … — отвърна откъм носа Самбилонг.

Танхуза улови кормилото и насочи „Мариана“, която поради тласъка се бе отбила от пътя си. Но тя едва измина няколко метра и носът й отново налетя на тайнственото препятствие.

— Що за дяволщина? — възмути се Яниш, приближавайки към Самбилонг.

— Не знам … Не разбирам! — каза Самбилонг.

— Може би, Танхуза, тук има подводни камъни?

— Не, господине.

Яниш се разпореди да бъде изпратен най-добрият плувец измежду моряците за разузнаване, който изпълни заповедта благополучно и се завърна бързо.

— Е, какво? Подводни скали ли? — нетърпеливо запита Яниш.

— Не, господине. През реката е протегната грамадна верига. Ако не я прережем, няма да можем да мръднем и крачка напред.

В този момент някъде откъм брега се раздаде властен и страшен глас:

— Предайте се, кучета на, Момпрацем! Или ще ви унищожим! Ще ви избием до крак!