Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малайски пирати (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il Re del Mare, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (16 април 2006 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

Публикация: Издателство „Тренев & Тренев“, София, 1991

История

  1. — Добавяне

ДЕМОНА НА ВОЙНАТА

„Владетелят на океана“ зави на север, за да се измъкне между многобройните рифове.

Неприятелската ескадра се разгъна в полукръг и се понесе с пълна пара към възможния път на крайцера за бягство. Скоро обаче стана ясно, че „Владетелят на океана“ няма равен на себе си по бързина.

Започна се артилерийски двубой отдалеч. Снарядите на англичаните стигаха до крайцера, удряха се в бронираните му бордове, падаха на палубата, избухваха с оглушителен трясък и засипваха всичко наоколо с парчета.

След един час „Владетелят на океана“ разкъса стоманения кръг от враждебни параходи и почти се измъкна към открито море. Можеше спокойно да отдъхнат: той отново удържа победа, остана невредим, без да понесе никакви загуби, а в същото време враговете му бяха до голяма степен унищожени.

В този момент от мачтата се чуха предупредителни викове:

— Параходи на хоризонта!

Като погледна в указаната посока, Яниш пребледня. Пътят към морето беше отрязан от четири парахода. И отгоре на всичко този път противниците им не бяха стари крайцери със слаба артилерия. Не! Откъм морето идваше в строг ред цяла ескадра от четири великолепни кораба, подобни на „Владетелят на океана“. Те бяха въоръжени със същата, а може би и с по-страшна артилерия.

Но този път съдбата предпази Сандокан от гибел. Тези неприятелски кораби пристигнаха на полесражението твърде късно, когато „Владетелят на океана“ вече се измъкваше от коварната клопка. Трябваше само да промени посоката си и след малко се видя как той се отдалечава от четирите гиганта.

Настана нощ. „Владетелят на океана“, който беше изпреварил преследвачите си най-малко с тридесет и пет мили, се възползува от мъглата, угаси светлините си, смени отново курса и успя да скрие следите си.

И отново в течение на много часове той пори водите на тези морета, като ту се отдалечаваше от Борнео, ту приближаваше неговата столица Бруни и търсеше среща с английски търговски параходи, за да вземе от тях въглища.

Този ход на Сандокан скоро трябваше да даде резултат. Дойде моментът, когато на хоризонта се появи силуетът на грамаден параход, отиващ към Бруни. Червеното английско знаме, което се развяваше на кърмата му, съживи надеждата на Сандокан да се снабди с въглища.

Незабавно бяха спуснати лодки от крайцера и командата им беше поета от Яниш. Когато отрядът приближи до парахода, там вече цареше добре познатата картина на паника.

Започна спускането на пътниците в лодките, които вече се люлееха върху вълните. През тълпата от суетящи се и изплашени до смърт хора неочаквано се промъкна нисък на ръст, набит човек, с гладко избръснато лице и със скрити зад тъмни очила очи.

— Капитане! — обърна се той към Яниш, който наблюдаваше опразването на парахода. — Капитане! Ако не греша, вие сте един от водачите на знаменитите пирати от Малайзия?

— Благодаря ви за ласкавите думи. Твърде сте щедър, господине. С какво мога да ви помогна? — попита Яниш.

— Вземете ме със себе си!

— Вас? Имате богата фантазия — удиви се Португалеца Всички бягат от нас, доколкото им стигат силите, а вие …

— Аз пристигнах тук специално, за да намеря кораб, който да ме отведе в Момпрацем.

— Но вие навярно знаете, че Момпрацем, уви, вече не е наш град. И после, защо искате да бъдете между Нас?

— Задавате ми подобен въпрос, защото не знаете с кого си имате работа — отговори странният субект.

— Да, наистина. И така, с кого имам честта…

— С Демона на войната, сър.

— Ооо! Много ми е приятно! — разсмя се Яниш, като помисли, че пред него се намира някой полупобъркан добряк.

— Да. Мен ме наричат Демона на войната, сър! — потвърди той отново. — Но имам и още едно име и то е Патрик О’Брайън. От Филаделфия съм.

— Мистър О’Брайън? Много ми е приятно — каза Яниш и подаде ръка на странния нисък и бръснат човек.

Изглеждаше, че американецът никак не се смути, задето гръмкото му име не направи ни най-малко впечатление на Яниш ди Гомера. Не го сконфузи и обстоятелството, че докато пушеше неразделната си цигара, Яниш го измерваше с ироничния си поглед.

— Чуйте ме! — хвана американецът ръката му. — Навярно си мислите, че не всичко в главата ми е наред, нали? Или допускате, че искам да се пошегувам. Жестоко се мамите. Работата се състои в това, че сравнително неотдавна направих едно удивително откритие. То дава отлични резултати.

— Наистина? Това е интересно. Продължавайте. Имам достатъчно свободно време.

— Чували ли сте, че е изнамерен начин да се палят електрическите лампи, без да се налага човек да докосва кабелите с ръка? Това е мое откритие. В Чикаго, където проведох опитите си, направих това на разстояние седем километра.

— Не ме интересува, сър, развитието на осветителната техника. Нямам акции в електрическите компании.

— Хм! Нека да е така — не спираше атаката си оригиналният субект, — а какво ще кажете, сър, ако чуете, че имам изобретение, което по същия начин предизвиква и избухване от разстояние, без да е необходимо да се докосвам до материала, например барут, нитроглицерин и така нататък?

— Ах! Това е велико откритие! — смигна Яниш на американеца и запали нова цигара.

После, като се стараеше да не се разсмее, каза:

— Наистина, идеята е великолепна.

— Да, наистина е великолепна — кимна утвърдително Демона на войната, — но работата е там, че по различни причини досега не успях да изпитам откритието си на практика и в необходимия голям мащаб. Ето какво ви предлагам: вземете ме със себе си и аз ще правя опитите си, като вдигам във въздуха английските параходи. Впрочем на мен ми е съвсем все едно какво ще вдигам във въздуха. Нали? За учения е важно само да има материал за опитите си, . . Така че ако не ми дадете възможност да поработя и да вдигам във въздуха англичаните, ще се наложи да отида в Бруни и да предложа услугите си на същите тези англичани,

— За да вдигнете във въздуха „Владетелят на океана“?

— Разбира се!

Яниш погледна с трепет стоящия до него американец и като поразмисли малко, каза делово:

— Ето какво, сър О’Брайън. Предложението ви ме заинтересова. Добре! Нямам нищо против да правите опитите си на борда на нашия параход.

— Значи приемате предложението ми?

— Да. Вземете багажа си.

Американецът кимна, взе чантите си и се спусна в една от лодките, които отплаваха към „Владетелят на океана“, натоварени с въглища.

Както и предвиждаше Сандокан, въглищните запаси се оказаха малко. Самият капитан на заловения параход разчиташе на възможността да се запаси в Бруни. Въпреки това за пренасянето на останалото количество отидоха четири часа.

През това време капитанът на пленения параход стоеше хладнокръвно на капитанския мостик и пушеше лулата си.

Яниш на два пъти го подкани да напусне парахода.

— Благодаря. Предпочитам да остана на поста си — отговаряше всеки път капитанът.

— Но параходът ви ще бъде потопен.

— Това не ме интересува — напълни отново лулата си капитанът, — седем години командувам този параход, който са ми поверили неговите стопани, и няма да позволя някой да каже, че капитан Джеймс Коп е напуснал парахода си при опасност и не е оправдал доверието.

Яниш започна да изпитва неволно уважение към този достоен човек. Той не можеше да реши как да постъпи в този случай, а не желаеше да го отстранява насила от мостика. Взе лодка и се върна на „Владетелят на океана“, за да предаде затруднението си на Сандокан.

Тигъра на Малайзия се засмя.

— Виждам, че претоварването на въглищата вече привършва.

— Идва последната лодка. Вече можем да приберем от парахода хората си.

— Дай им сигнал да напуснат.

— А онзи твърдоглавец? Как мислиш да потопим парахода, с оръдията ли, или ще пробием борда му?

— Ще видим — усмихна се тайнствено Сандокан.

Петнадесет минути по-късно последната лодка с въглища и всички хора, които охраняваха парахода, се прибраха на крайцера. Напуснат от екипажа и пътниците си, неуправляван от никого, параходът стоеше неподвижен и чакаше решението за участта си.

— Бавен ход! — изкомандува Сандокан.

Като отиде на руля, той застана на мястото на кормчията и сам поведе „Владетелят на океана“. Крайцерът увеличаваше постепенно скоростта си и приближаваше неподвижния параход.

На няколко десетки метра от него, крайцерът някак незабележимо, като се подчиняваше на ръцете му, измени курса си и мина в непосредствена близост край борда на обречения параход, без да го засегне.

Блед като платно, но със святкащи очи, капитан Коп гледаше приближаващия се крайцер. И когато параходите се изравниха, той неволно скочи, невярващ на ушите и очите си.

— Капитан Коп, ако успеете да закарате парахода си до пристанището с помощта на благоприятното течение, съобщете на работодателите си, че … — викаше Сандокан.

— Какво? — не го разбра капитанът.

— Че Тигъра на Малайзия пощади парахода им от уважение към храбростта на неговия капитан. Довиждане!

— Прощавайте, сър! — извика капитанът и изтърва лулата си.

Параходите се разминаха и „Владетелят на океана“ се отправи на север.

Дързък, но и предпазлив, Сандокан не желаеше да остане дълго в тези опасни води. Затова се отправи към пътя, който водеше за Австралия.

Странствуванията му този път траяха около седмица, но през това време плячка на „Владетелят на Океана“ станаха параходи с различен тонаж и на Англия бяха нанесени загуби за милиони лири стерлинги. Като напълни бункерите си с въглища, крайцерът се отправи на юг, защото научи, че англо-китайската ескадра вече го търси.

„Владетелят на океана“не срещна през тази седмица нито един английски параход и достигна почти до бреговете на Малака. Това поставяше пирата в тежко положение: въглищните запаси намаляваха, а нямаше откъде да се попълнят.

Срещаха се само параходи от други нации. Тях пиратът не закачаше, но и те бяха опасни, защото можеха да съобщят на английското адмиралтейство местонахождението му.

С всеки изминал ден лицата на всички на крайцера ставаха все по-угрижени. Мисълта, че начинанието на Сандокан може да се провали само поради липса на въглища, не им даваше покой.