Емилио Салгари
Владетелят на океана (20)

ОСТРОВ МАНГАЛУМ

Параходът беше застигнат от бурята далеч преди остров Мангалум.

Благоразумието изискваше да се държат в открито море, защото през нощта параходът рискуваше да се натъкне на подводна скала.

— Ще трябва да останем в открито море — каза Сандокан на Португалеца, — въглища имаме за още няколко дена, а да се приближим в такава буря към Мангалум ще е истинско безумие.

„Владетелят на океана“ промени курса си и се насочи към места, където не рискуваше да срещне пясъчни наноси или някой от многобройните подводни рифове.

Всички излязоха на палубата, даже Дарма и Морланд.

Вълните напомняха на движещи се планини. Те се удряха с грохот в корпуса на парахода и го тласкаха далеч от първоначално поетия курс.

— Ужасна буря! — каза сър Морланд на Дарма. — Параходът ви ще трябва да се потруди доста, за да излезе от този ад.

— Нима има опасност да потъне? — попита девойката без особено вълнение.

— Засега не. „Владетелят на океана“ не е такъв параход, който би могъл да бъде разрушен от вълните. Но все пак приберете се в каютата си, мис Дарма. Тук е твърде опасно.

— Щом другите не обръщат внимание на тази опасност, защо аз трябва да и обръщам? — запротестира девойката.

— Всички те са стари морски вълци. А вие сте почти дете. Приберете се. Още повече че сега крайцерът се готви да сменя курса си и вълните ще бият по кърмата. Някоя от тях може да наводни палубата.

— Добре. Много съжалявам, че не мога да погледам бурята. Вижте! Какви вълни! Понякога ми се струва, че искат да се съединят над главите ни. Почакайте още малко. Ще се прибера, но нека остана още една минута…

— Мис, вълните вече заливат кърмата.

През цялата нощ „Владетелят на океана“ мъжествено се бори с разярената стихия, без да се отдалечава много от остров Мангалум. Около обяд на следващия ден, когато бурята поутихна, той възстанови маршрута си.

— Да се възползуваме от тези часове на относително спокойствие — каза Сандокан на Яниш и ТремалНаик, които почти не бяха напускали капитанския мостик. — Бункерите ни са празни и няма да проявим голямо благоразумие, ако посрещнем втория напън на бурята с полуугаснали пещи.

На следващия ден около десет часа сутринта, когато облаците малко се поразпръснаха, на хоризонта се показаха очертанията на планини.

— Мангалум? — попита ТремалНаик, който наблюдаваше с бинокъл хоризонта.

— Да — отговори Яниш.

Около обяд параходът влезе в залива. От борда спуснаха парен катер и две големи лодки. Тридесет малайци, въоръжени с пушки и кампиланги, влязоха в тях под командата на Яниш и се отправиха към брега.

Пръв на пясъка скочи Португалеца и попита за губернатора.

— Аз съм, господине — отговори старец в окъсани дрехи, били някога блестяща униформа на барабанчик от английската гвардия, — много се радвам да видя капитан на нейно величество, нашата милостива покровителка.

— Кралицата на Англия? — засмя се Яниш. — Тази прекрасна кралица едва ли би споделила чувствата ви… пък и аз не само на нея, но и на цялата Англия плюя.

— Какво говорите, господине! — извика старецът поразен.

— Ние сме свободни хора. Деца на волния Момпрацем.

— Боже! Пиратите на Момпрацем! Чувал съм за вас толкова много, че…

— Толкова по-добре — отговори Яниш.

— Но какво искате от нас? — запита губернаторът разтреперан.

— Англичаните имат тук складове за въглища, нали?

— Да, но въглищата не са наши, а принадлежат на правителството на Великобритания. Без заповед на адмиралтейството аз не мога да се докосна до тях.

— Тази заповед ще получиш със закъснение. А сега с правото на воюващ обявявам всичките английски въглища за моя собственост.

— Но това е грабеж, разбойничество! — извика старецът.

— Ами! — отговори Португалеца. — Войната не познава грабежите. Тя е едно постоянно разбойничество.

И без да обръща повече внимание на протестите му, Яниш се отправи към въглищното депо.

Там въпреки всички очаквания се оказа достатъчно количество въглища, около шестстотин тона. Но пренасянето им на борда на „Владетелят на океана“ беше наистина трудно и изискваше много време.

Докато екипажът на парахода се занимаваше с товаренето на въглищата, Яниш поиска с аргумента на пушките петдесет кози и още толкова свини, за да попълни запасите на парахода.

Човек трябваше да види изражението на стареца губернатор, когато, след като преброи доставените животни, Яниш извади портфейла си и издаде чек за петстотин фунта стерлинги.

— Какво е това? За какво? — учуди се губернаторът.

— Скъпи! — прекъсна го Яниш. — Вие като че ли ни взехте за разбойници. Ние сме обявили война на Англия и затова вземаме въглищата, без да платим за тях нито пара. Но козите и свинете са ваша лична собственост и ви ги заплащаме. Освен това се надявам, че ви плащаме така, както едва ли би ви заплатил някой английски капитан.

Товаренето на въглищата продължаваше с трескава бързина. Работата не беше прекратена и през нощта. На сутринта се разбра, че в бункерите са натоварени повече от половината въглища, но и на брега оставаше порядъчно количество, така че пътниците разполагаха с достатъчно време да посетят скалите на Мангалум и да организират малък лов на птици.

Към обяд, след като приключиха със закуската, Морланд, Яниш и Дарма се отправиха с малка лодка към скалите.

Оставиха лодката в подножието на отвесния бряг и започнаха да се състезават в точна стрелба, като избираха онези птици, чието месо можеше да обогати кухнята на кораба.

Морланд се оказа чудесен стрелец. Яниш, който се почувствува малко засегнат от успехите му, правеше всичко възможно да го надмине и от време на време наистина показваше класа.

Дарма също не оставаше назад от това своеобразно състезание със своята дългобойна индуска пушка.

Ловците се бяха увлекли дотолкова, че забравиха първоначалното си намерение да останат край скалите около час и половина. Те се опомниха, когато дочуха рева на параходната сирена.

— Викат ни! — трепна Яниш. — Дявол да го вземе! Изглежда, доста закъсняхме. Товаренето на въглищата трябва да е свършило. „Владетелят на океана“ скоро ще потегли. Гледайте, вече притъмнява.

Ловците бързо се заспускаха към морето, където беше привързана лодката им. Лицето на Яниш потъмня и веждите му се свъсиха.

— Ех! — изпъшка той. — Направихме голяма глупост. Гледайте как се е разиграло морето.

— Да побързаме! — потвърди опасенията му Морланд. — Наистина вълнението се е усилило доста.

От борда на „Владетелят на океана“ отново се разнесе звукът на сирената, после отново и отново. Ловците седнаха бързо в лодката и заплаваха към парахода, като едва надделяваха над идващите срещу им вълни. Изминаха около десет минути, а лодката им се намираше все още около скалите.

От мястото, където се намираха, виждаха парахода, който продължаваше да ги вика. Грамадни вълни го повдигаха и лашкаха като треска.

— Скъсала се е веригата на котвата! — извика Яниш, като видя как параходът почти легна на една страна, увлечен от течението.

В същото време, подхваната от вълните, лодката се въртеше като пумпал.

— Да се върнем, мистър Яниш! — предложи Морланд. — Вижте, и нощта настъпи. Стъмва се бързо. Не можем да настигнем крайцера, защото…

Той не успя да довърши. Огромна вълна налетя върху лодката и така я тласна, че и тримата отхвръкнаха от нея и се оказаха във властта на бушуващата стихия. За щастие Яниш, който никога не губеше присъствие на духа, хвана с една ръка девойката, а с другата спасителния пояс, който висеше на носа на лодката. Така че когато вълната отмина, тримата се оказаха на девойката от ръцете на Португалеца и тя започна да потъва.

— Помогнете ми, Морланд! — извика Яниш, като напрягаше всичките си сили, за да доплува до Дарма, преди да връхлети върху и новата вълна.

В този съдбоносен момент силите на Морланд сякаш напълно се възвърнаха и той, бърз като стрела, само с два замаха на ръцете си се оказа около Дарма.

— Дръжте се, дръжте се, Дарма! — викаше той. — Хванете се за мен! Аз и мистър Яниш сме тук!

Дарма отвори очи. Лицето й беше бледо, в очите й се четеше ужас от смъртта. А смъртта наистина беше много близо.

— Пазете се! Идва нова вълна! — едва успя да извика Морланд на Яниш и те бяха връхлетени от оглушителен водопад. Но този път стихията не успя. Морланд и Яниш държаха здраво девойката.

Португалеца не се лъжеше: рано или късно тази борба трябваше да свърши с победа на вълните. Моментът на гибелта им наближаваше. Разбеснялата се вода ги тласкаше все по-близо до почти отвесната скала. Вълните се удряха с грохот в хладния камък. Когато течението ги откараше дотам и блъснеше телата им в камъка, нищо нямаше да може да ги предпази и щяха да бъдат премазани.

— Може би ще ни се притекат на помощ от „Владетелят на океана“? — каза Яниш и се огледа.

— Не го виждам вече! — отговори Морланд. Но само секунда по-късно от гърдите му се изтръгна ликуващ вик: — Масло! Спасени сме!

Яниш помисли, че Морланд е изгубил ума си и просто бълнува.

Но не. Острите му очи също забелязаха нещо необичайно. Докато пълнеше бункерите с въглища по време на силното вълнение, Сандокан прибягна до една мярка, която понякога се прилагаше от опитните моряци в момент на най-голяма опасност. От време на време изливаха в морето растително масло, което се разстилаше върху водата и омекотяваше високите вЪлни. И ето, течението носеше към мястото, където тримата нещастници отчаяно се бореха с яростните вълни дебел слой масло, който видимо укротяваше стихията.

— Ура! — извика Яниш на свой ред. — Ако успеем да издържим на още една вълна, може би ще се окажем на сравнително спокойно място.

Морланд не отговори. Той гледаше Португалеца с помътнял поглед и от устата му излизаше пресекливо дишане. Навярно едва затворилата се рана на моряка се беше отворила отново поради нечовешкото напрежение. Силите на ранения намаляваха.

— Сър Морланд! — извика Дарма. — Лошо ли ви е? Тя беше забелязала промяната в състоянието на капитана.

— Нищо… това е от проклетата ми… рана — отговори морякът с прекъсващ от напрежение глас, — ще издържа около вас … по някакъв начин. Сушата е наблизо.

Ако на мястото, където вълните изглеждаха като завързани под разлятото масло, беше относително по-спокойно, то наоколо водата продължаваше да кипи.

— Дявол да го вземе! Никога не съм и помислял, че ще трябва да се търкаляме като сирене в масло! — пошегува се непоправимият Яниш. — Но удоволствието не е много голямо. Костюмите ни ще бъдат в ужасен вид. Трябва да побързаме да се доберем до брега.

— Да, да! — отговори девойката, без да изпуска от очи бледото лице на Морланд, който почти беше изгубил съзнание.

— На мен… ми е… трудно! — с мъка произнесе обезсиленият моряк.

Той вече почти не успяваше да се справя с вълните.

— Не се отпускайте! — окуражаваше го Яниш. — Браво! Дръжте се отгоре като тапа. Вие сте дяволски силен! Ако друг беше на ваше място, отдавна да е отишъл при рибите. Стой! Усещам под краката си пясък. Изглежда, пристигнахме на местоназначението си. Нека вълните сега да довършат работата ни.

Наистина, след една минута вълните ги изхвърлиха на брега, и то на същото място, където бяха слезли През деня, за да ловуват.

Избавиха се от водната стихия точно навреме. Морланд беше изгубил и последните си сили.

Яниш, който винаги бързо се ориентираше, скочи на крака, щом вълната се отдръпна, и помогна на девойката, а после и на моряка да излязат на брега.

— Спасителните пояси! — простена Морланд.

Яниш се огледа. Двата спасителни пояса, с чиято помощ издържаха в момента на падането си във водата, сега плаваха около брега.

— Прав сте! — каза Португалеца. — Твърде ценни са, за да ги оставим на произвола на съдбата.

Той отиде във водата и изтегли двата пояса на брега.

— Как се чувствувате, мистър Морланд? — наведе се Дарма над капитана.

— Отпаднах съвсем … — отговори той, — но това скоро ще отмине. За щастие раната ми, изглежда, не се е отворила.

— Браво! — намеси се Яниш. — Всичко ще се нареди, деца. Но сега трябва да намерим някакво убежище за през нощта. Хващам се на бас, че „Владетелят на океана“ е избягал в открито море, за да се спаси от урагана, и едва ли скоро ще се върне. Елате насам. Тук има нещо като стряха, напомня малка пещера. Няма да е удобно като в хотел, но войната си е война. Как да е, ще изкараме до разсъмване.

Португалеца изглеждаше съвсем възстановен след преживяното премеждие. Накъса малко трева и тръгна към близката скала, чийто връх се наддаваше напред и образуваше плитка пещера.

Тук имаше достатъчно място да се укрият трима души. Дарма и мистър Морланд го последваха.

Ураганът вилня над острова през цялата нощ.

— Какъв ужас! — притисна се треперещата Дарма до Яниш. — Какво ли става сега с „Владетелят на океана“? Вие сте моряк, мистър Морланд, какво е мнението ви?

— Можете да сте напълно спокойна, мис Дарма. Параходът не е заплашен от никаква опасност.

— И аз не се съмнявам в това — през смях отговори Яниш, — но няма ли да е по-добре да заспим?

Дарма и морякът отдавна се нуждаеха от почивка и незабавно последваха съвета му. Като по-издръжлив,

Португалеца остана на стража. Той дълго се взира към тъмния хоризонт, за да зърне фенерите на „Владетелят на океана“, но надеждите му бяха напразни.

Преди разсъмването буреносните облаци се изгубиха на север. Вятърът малко поутихна и вълните се разбиваха в подножието на скалата с намаляла ярост.

Като видя, че Дарма и Морланд все още не са се събудили, Яниш напусна убежището и тръгна да търси нещо за ядене.

Едва беше успял да се изкачи на около петнадесет метра по една от близките скали, когато до ушите му долетя някакъв шум.

Като че ли някой викаше.

Обезпокоен, Яниш се затича надолу към пещерата. Докато се спускаше, забеляза в малкото заливче под тях да влиза голяма лодка. В нея имаше десет-петнадесет души. Бяха колонисти от Мангалум.

— Дявол да го вземе! — каза си Яниш. — Работата не върви добре. Изглежда, че ще трябва да отговарям за взетите въглища. Но вместо монети тези навярно ще поискат главата ми.

Когато дойде до входа на пещерата, той извика:

— Ставайте, капитан Морланд!

— Какво има? — попитаха Дарма и морякът неразсънени напълно. — Да не би „Владетелят на океана“ да се е завърнал?

— Не. Изглежда, островитяните ни търсят! — развълнувано каза Яниш.

— Видяха ли ви? — попита Морланд.

— Страхувам се, че да. Бях на скалите и лесно са могли да ме видят откъм морето. Заобиколиха скалите с лодката си и скоро ще бъдат тук.

— Нима ще ни нападнат и ще ни пленят? — изплаши се не на шега девойката.

— Няма нищо невъзможно — отговори Морланд и в очите му се мярна странен огън.

— Почакайте ме тук, ще отида да видя къде са — разпореди се Яниш.

Той бързо тръгна към брега.

— Мистър Морланд — обърна се към моряка девойката, когато Яниш се скри от погледа им, — не мислите ли, че островитяните ще отмъстят на Яниш?

— Разбира се! — отговори той. — Не забравяйте, че те смятат вашия приятел за виновника, който е отмъкнал въглищата им, и жестоко ще му платят за това.

— Но вие още носите униформа на офицер от британската флота. Лесно ще можете да го спасите.

— Аз? — изуми се морякът от молбата на девойката.

— Да, вие! Нима няма да се противопоставите на арестуването на Яниш?

Скръстил ръце на гърдите си, Морланд гледаше мълчаливо девойката. Веждите му бяха свити, лицето му имаше див израз, а в очите му проблясваха злобни огънчета.

— О, нима няма да го направите? — възкликна Дарма. — Не забравяйте, че точно той ви изтръгна от ръцете на смъртта.

Капитанът продължи да гледа девойката … По лицето му личеше, че в душата му се води силна борба.

— Той е мой враг! — глухо каза накрая.

— Мистър Морланд! — извика Дарма. — Не ме карайте да се разкайвам за уважението, което досега съм изпитвала към вас.

Морланд направи гневен жест, но веднага се опомни.

— Добре! — каза той. — Нека бъде както искате. Това поне ще ме освободи от свързващото чувство на признателност.

Капитанът излезе от пещерата, като мърмореше заплашително:

— Ако не сега, после. Рано или късно ще успея да го намеря и да отмъстя за смъртта на баща ми.

Лодката, която беше забелязал Яниш, стигна до брега и въоръженият и с пушки екипаж се разпръсна из крайбрежните дюни.

Един от островитяните, изглежда, забеляза Яниш, защото сложи ръцете си като рупор пред устата и извика:

— Хей, морски разбойнико! Излизай, няма защо да се криеш. Все едно, няма да ни избягаш,

Португалеца не го накара да повтори поканата си и с най-безгрижен вид излезе срещу преследвачите си.

— Добър ден, господа! — поклони се вежливо той. — Вашето ранно посещение е много ненавременно. . . исках да кажа, много навременно.

— Хей, ти! — продължи да вика островитянинът, — Не си ли от онези, които разграбиха въглищата?

— Въглища? Какви въглища? — извика Португалеца учудено. — За какво говорите?

— Как? — промени изведнъж тона си островитянинът. — Не си ли от екипажа на онзи пиратски кораб, който беше вчера тук?

— Дяволска работа! За какъв параход говориш? Аз съм честен джентълмен, който случайно е претърпял корабокрушение наблизо и никога нищо не съм имал с пирати.

— Тук има нещо! — започна да се усъмнява островитянинът. — Сигурно си от онези проклети разбойници.

В този момент иззад дюните прогърмя властният глас на капитана, който бързо приближаваше към мястото на инцидента.

— Ти ли се осмеляваш да ни наричаш разбойници? — викаше младият човек. — Искам да видя кой ще се осмели да каже такова нещо в лицето на капитан от англо-индийската флота, която е на служба при раджата на Саравак.

Когато видя появата на човек в униформа на английски морски капитан, островитянинът спря в пълно недоразумение и не знаеше какво да предприеме.

— Английски капитан? — каза най-сетне, като се съвзе от удивлението си. — Каква история!

После се наведе към брега и извика:

— Приятели, насам!

Петима въоръжени със стари мушкети островитяни се приближиха заплашително, но като видяха Морланд, веднага свалиха пушките си.

— Капитане! — обърна се към моряка единият от новопристигналите, който явно водеше отряда. — Кога дойдохте тук?

— Снощи, заедно със сестра ми и този мой приятел — отвърна Морланд, — Спасихме се от ужасно корабокрушение.

— В такъв случай няма да имате нищо против да ни последвате в Мангалум?

— Разбира се!

— Няма да бъдете принудени да чакате на острова дълго.

— Очаквате ли кораб наскоро?

— Да. По посока на северния остров забелязахме малък военен параход, който, изглежда, беше под английски флаг. Тогава още бушуваше бурята и той отмина в открито море.

— Кога видяхте този параход?

— Снощи преди залезслънце. Да не би това да е бил вашият параход, капитане?

— Не. Моят потъна на седемдесет километра оттук и катастрофата стана по-рано.

— Вие сте преследвали пиратите?

— Да, търсех ги.

— Какво нещастие! Ако бяхте дошли тук малко по-рано, тези разбойници не биха се осмелили да ни безпокоят. Но, извинете ме, капитане, казахте, че този човек е ваш приятел?

— Да! — отговори Морланд. — Той се спаси заедно с мен и сестра ми.

— Извинете ме още веднъж, но… струва ми се, че той прилича на един от пиратите, които вчера ни ограбиха.

— Не. Той е честен и мирен търговец от Лабуан. В това време към групата приближи и Дарма. Островитяните вежливо поздравиха девойката и и помогнаха да влезе в лодката. Яниш вече се беше настанил на кърмата.

През целия път до Мангалум никой от островитяните не продума. Най-сетне лодката влезе в залива.

— Заповядайте на брега, господа! — каза началникът на отряда и вежливо подаде ръка на Дарма. — Тук ще се чувствувате много по-добре, отколкото сред скалите, където ви намерихме.

В думите му прозвуча ирония и тя не се изплъзна от вниманието на Яниш.

— Ей Богу, старият вълк ме е познал! — измърмори Португалеца през зъби. — Ако „Владетелят на океана“ не побърза да се върне, страхувам се, че на шията ми ще надянат кълчищена връзка. А отгоре на всичко нямам дори една цигара.

Островитяните изтеглиха лодката на пясъка и заобиколиха корабокрушенците.

— Къде ще ни заведете? — попита Морланд с нарастващо безпокойство.

— У дома — отговори началникът на отряда. Съпроводени от конвой, те пресякоха площада и влязоха в кокетна къщичка от дърво и камък.

Като покани тримата си пленници да влязат, началникът на отряда се обърна към стареца, който седеше до прозореца.

— Господин губернатор, познавате ли този човек? — попита той. — Вгледайте се в него и кажете, не е ли той от хората, които вчера ограбиха въглищните ни запаси?

— Негодник! — извика Португалеца.

Старецът живо се обърна към издалия се със своята избухливост португалец и потвърди:

— Да, разбира се! Това е същият пират, който ни принуди да дадем въглищата. Падна в ръцете ни. Сега ролите ни са разменени. Няма как да ни се изплъзнеш, тук, на острова, ще се намерят достатъчно високи дървета, за да те обесим,

— Никакво насилие в мое присъствие — намеси се капитан Морланд решително, — аз съм капитан от флотата на нейно величество кралицата на Англия и…

Старецът, който до този момент не беше забелязал присъствието му, го погледна учудено.

— А кой сте вие, милостиви господине?

— Сляп ли сте? Не виждате ли мундира ми?

— Откъде сте?

— Параходът ми потъна близо до Мангалум след едно ужасно сражение с корсари.

— А как е попаднал в компанията ви този човек?

— Той беше с мен и с тази млада лейди.

— Как може капитанът от английската флота да е в една компания с пират? Достатъчно! Вие просто сте един комедиант. Не мислете, че сме толкова глупави, че да повярваме на проклетите ви измислици.

— Стойте! — извика морякът. — Заклевам се в честта си, че аз съм Джеймс Морланд, капитан от английската флота, на служба при раджата на Саравак!

— Имате ли доказателства? Покажете ги и тогава ще ви повярвам.

— Нима сте глухи? Какви доказателства мога да имам, дявол да ви вземе? Нали вече ви казах, че параходът ми потъна.

— Добре, ще се опитаме да ви повярваме. Но как ще ни обясните присъствието си в обществото на този човек, който преди три дни се яви тук с пиратския параход и ограби въглищния склад?

— Той? Той се спаси заедно с мен в лодката, когато пиратският параход беше завлечен от урагана, а моят потъваше.

— А не е ли по-просто и по-естествено друго обяснение, млади човече? — хитро намигна губернаторът.

— Какво е то?

— Ами че вие сте… главатарят на пиратите. А колкото до мундира… Господи! Нима мундирът прави човека? Снабдили сте се с чужд мундир и това е всичко.

След това старецът се обърна към подчинените си:

— Оставям пленниците на вас. Отваряйте си очите да не избягат. Освен благодарност за залавянето им сигурен съм, че английското правителство ще ни определи и добра награда.

Отведоха ги в голямо каменно здание, което служеше за обществен склад.

Още не бяха успели да разгледат затвора си и да разменят мисли за новото си положение, когато топовен гърмеж ги застави неволно да потръпнат.

— Военен параход! — каза Морланд.