Емилио Салгари
Владетелят на океана (16)

НОЩНАТА ЕКСПЕДИЦИЯ

— Внимавай, Самбилонг! В никакъв случай да не се използува огнестрелно оръжие. Всичко трябва да стане без ни най-малък шум, И така, деца на Момпрацем, напред!

Този разговор се водеше в голяма лодка, която се носеше бързо и безшумно с помощта на шест чифта весла. В нея се намираха четиринадесет човека в костюми на сипаи, верни на раджата на Саравак. Дванадесет от тях бяха малайци и имаха вид на прости редници. Двамата офицери бяха бели.

Лодката, която превозваше този отряд към брега на Редианг, се насочи право към святкащата върху вълните на пристанището огнена точка.

— Капитан Яниш! Ако ни запитат, какво ще отговорим? — обърна се към Португалеца другият мним офицер на сипаите, Той беше млад човек и приличаше на американец,

— Ще отговорим, Харвард, че носим хранителни припаси в пристанището Макрае. А щом застанем борд до борд — на абордаж. Ако се случи този стражеви кораб да е парен катер, ще го използуваме за някаква работа. Надявам се акцията ни да е успешна и след дватри часа ТремалНаик и Дарма ще бъдат сред нас в пълна безопасност.

— Кой идва? — раснесе се вик от палубата на стражевия кораб.

— Приятели с припаси за пристанище Макрае! — отговори Яниш.

— Имаме заповед до разсъмване да не пропускаме никой.

— Откъде е тази заповед?

— От капитан Морланд, който е в пристанището, докато корабът му се товари с въглища.

— Е, тогава ще спрем и ще дочакаме зората тук наблизо — каза Яниш.

После се обърна към американеца и Самбилонг:

— Не съм и подозирал, че в тези води се намира параход. Капитан Морланд? Кой ли може да е той? Сигурно е англичанин на служба при раджата на Саравак. Значи пред нас наистина се намира парен катер. Бъдете готови, момчета!

— Спрете тук и по-бързо — разнесе се груб глас от катера — или ще посипя главите ви с порция олово.

— По-полека! — викна раздразнено Яниш. — Аз не съм ти някакъв даяк, а офицер на раджата. Хвърлете въже!

От катера веднага хвърлиха въжето и малайците моментално го хванаха.

— Готово — каза Яниш тихо, — щом чуете командата ми, летете след мен.

Едва лодката на Португалеца застана до борда на катера, Яниш, придружен от Харвард, премина на палубата.

— Кой командува този катер? — попита Яниш с нетърпящ възражение глас.

— Аз, господине — отговори един индус със сержантски нашивки върху мундира си, — извинете, че ви заплаших със стрелба, но капитан Морланд ми е издал най-строга заповед и не мога да ви разреша да стигнете до брега.

— Къде е капитан Морланд?

— В пристанището.

— А параходът му?

— При устието на Редианг.

— Пленниците все още в пристанището ли са?

— Индусът и дъщеря му ли? Вчера все още бяха там. Но мисля, че щом параходът се натовари, ще ги пренесат в Саравак.

— Нима има от какво да се страхуват тук?

— Да, страх ги е от пиратите на Момпрацем. Говори се, че те са обявили война на Англия и на раджата.

— Глупости! — отговори Яниш. — Те са избягали на север от Борнео. От колко моряци се състои екипажът на катера?

— От осем.

— Осем! Хм. Е, тогава … предай се, мръснико! Сержантът не можа да се съвземе от учудването предизвикано от неочаквания обрат на мирния разговор, когато Яниш вече го държеше с лявата си ръка и беше опрял пистолета си в гърдите му.

Хората от лодката само за миг скочиха на катера с вдигнати заплашително паранги.

— Който се съпротивлява, ще умре! — каза Яниш.

— Пушките! Вземайте пушките и стреляйте! — хриптеше сержантът, като напразно се опитваше да се изтръгне от железните ръце на Португалеца.

Но екипажът на катера беше толкова поразен от неочакваното нападение, че нито един човек не мислеше за съпротива.

— Самбилонг, вържи сержанта! А вие разоръжете останалите и ги пазете внимателно — разпореди се Яниш.

Когато заповедта му беше изпълнена, той седна до завързания сержант:

— Сега, ако ти е мил животът, говори откровено. Колко е голям гарнизонът в пристанище Макрае?

— Петдесет човека заедно с капитан Морланд и един от офицерите на раджата. Протежира го губернаторът на Лабуан. Има прекрасно въоръжен параход. Казват, че е англичанин, но има тъмна кожа. Параходът му плава под флага на раджата на Саравак.

— Фортът далеч ли е оттук?

— На по-малко от две мили.

— Ако не си ме излъгал, ще пощадим живота ти. Същото се отнася и за хората ти.

Като остави катера под командата на Харвард, Яниш потегли с лодката към брега. Там хората взеха пушките си и големи кошници с някакъв товар и се отправиха към форта.

— Помнете — каза Яниш, когато слизаха, — в случай на нужда, само аз ще отговарям.

Той вървеше пред отряда и осветяваше пътя с фенер.

Когато малкият отряд стигна до стените на форта, от тях се разнесе глас:

— Кой идва?

— Лейтенант Форзен със сипаи от Саравак. Носим припаси за форта и писмо за капитан Морланд.

— Почакайте!

Чуха се гласове, светна огън. След това трима души, навярно даяки, излязоха срещу отряда.

— Откъде идвате, господин офицер? — попита първият.

— От Когонга — отвърна Яниш. — Капитан Морланд не си ли е още легнал?

— Току-що вечеря заедно с пленниците.

— Вие във форт Макрае много късно вечеряте — засмя се Яниш. — Все пак трябва да ме заведеш при вашия капитан. Нося важни новини.

— Моля, последвайте ме — обърна се войникът.

Яниш тръгна след водача.

— Ама че неочаквана трудност — промърмори той през зъби как можех да предположа, че ТремалНаик и Дарма ще са в обществото на този тайнствен офицер. Ако ме видят и се издадат само с едно трепване, изгубен съм. Но вече няма връщане.

През това време отрядът премина през подвижния мост и двойния ред стени, прекоси широкия крепостен двор и се приближи до голямо здание, украсено със стражева кула.

— Заповядайте, господин поручик. Капитанът е тук — каза водачът, — ще заповядате ли да наредя хората ви за почивка?

— Не. Нека останат на двора — отговори Яниш и след като направи на Самбилонг таен знак, влезе в зданието.

Като видяха Яниш в толкова странни дрехи — униформа на сипайски офицер, — ТремалНаик и Дарма изумени станаха от масата. Предупредителният поглед на Португалеца спря вика, който беше готов да се изтръгне от устите им.

За щастие капитан Морланд беше обърнат към новодошлите и не забеляза реакцията на пленниците.

Капитанът беше на около двадесет и пет години и можеше да нарече себе си красавец. Правилното му лице беше очертано от хубава черна брада, очите му блестяха.

— Откъде идвате? — попита той, като отвърна на поздрава на Яниш.

Говореше чист английски език. Погледът му любопитно шареше от главата до краката на Яниш.

— От губернатора на Когонг. Донесох хранителни припаси. Очаквахте ли ги, капитане?

— Да — отговори той, — разпоредих се да доставят провизии, защото тук нищо не може да се намери. Но не разбирам защо е било необходимо да изпращат и офицер. Достатъчни са няколко войници.

— Все пак на прости войници не могат да се доверят новините. Особено важните.

— Носите телеграми?

— Да.

— Вие сте комендант на гарнизона на Когонг?

— Тъй вярно.

— Англичанин ли сте?

— Не, испанец съм, но от много години съм на служба при раджата на Саравак,

— Слушам ви.

Яниш направи нерешително движение към ТремалНаик и Дарма, които все още стояха като вдървени и гледаха с нарастващо недоумение.

Морланд се усмихна, като забеляза движението на Яниш.

После се обърна към ТремалНаик и Дарма и им каза с изискана вежливост:

— Ще ми позволите ли да ви напусна за няколко минути?

„Та той се отнася към тях по-скоро като към гости, отколкото като към пленници“ — помисли си Яниш.

А зоркото му око забеляза, че погледът на Морланд беше устремен към младата девойка. Дарма наведе очи. Бузите и се покриха с руменина.

Капитанът отвори странична врата и въведе Яниш в елегантно подреден в източен стил кабинет.

— Тук никой няма да ни подслушва — каза той.

— Известно ли ви е, че тигрите на Момпрацем обявиха официално война на раджата на Саравак и на самата Англия? — попита Яниш.

— Да. Още вчера получих известие за това. Тези пирати трябва да са си изгубили ума.

— Грешите, сър Морланд. Сандокан започва войната добре въоръжен. Вчера на тридесет мили от Когонг са забелязали голям боен параход под флага на Тигъра на Малайзия.

Капитан Морланд подскочи:

— Как? Вече е тук?

— Да, както изглежда, насочва се към тези брегове.

— Но защо тук? Нима знаят, че съм спрял парахода си в устието на Редианг?

— Губернаторът на Когонг смята обратното, че са намислили да нападнат форт Макрае, за да освободят пленниците. Затова ме изпрати със задачата да ги отведа в Когонт. Съгласно нареждането му, ще използувам парния катер, който сега е в залива.

— Но на мен ми се струва, че пленниците ще бъдат по-надеждно пазени на моя параход,

— Позволете ми да не се съглася с вас. В случай на сражение, изходът на което ще е неясен, излагате пленниците на сериозна опасност. Затова губернаторът настоява да бъдат отведени в Когонг. Доколкото разбрах, това негово желание е споделено и от самия раджа. Необходимо е тези хора да се пазят, за да могат да послужат за въздействие върху Сандокан,

Капитан Морланд се замисли дълбоко. Той изглеждаше силно развълнуван.

Прекара нервно ръка по челото си и въздъхна тежко.

— Каприз на съдбата — промълви тихо, сякаш на себе си.

„Каква ли муха го е ухапала? — помисли си Яниш. — Изглежда, доста опасно го е ранил огънят от… очите на Дарма.“

— Какво решавате, капитане? — попита той.

— Налага се да ви предам пленниците — въздъхна капитан Морланд, — но ще можете ли да ги опазите?

— Отговарям с главата си, капитане.

— Щом е така, по-разумно ще е да вземете пленниците още сега, докато не се е разсъмнало. Катерът е на ваше разположение. До разсъмване ще успеете да се доберете до Когонг.

— А вие, капитане?

— Ще изляза в морето, за да си премеря силите с Тигъра на Малайзия.

— Ненавиждате ли го?

— Той е опитен пират, който трябва да бъде усмирен — уклончиво отвърна капитанът.

Двамата станаха от местата си. Капитан Морланд отвори вратата към съседната стая, където бяха ТремалНаик и Дарма.

— Пригответе се за отпътуване — каза капитан Морланд, като отправи към прекрасната девойка пълен със съжаление поглед, — получих нареждане да ви изпратя в Когонг.

— Нима фортът е заплашен от някаква опасност? — попита с нескривано любопитство индусът.

— Не мога да ви отговоря на този въпрос. Пленниците излязоха, за да се приготвят, и след малко се върнаха, стегнати за път.

— Ще ви изпратя до брега — каза капитан Морланд, — искам да съм сигурен, че тук няма да ви се случи нищо лошо.

Челото на Яниш потъмня.

„Покорно благодаря на съдбата. Ще трябва да взема със себе си и офицерчето, а може би и половината гарнизон! — мярна се тревожна мисъл в главата му. — Ще стане цяла история … Е, добре! Измъквали сме се винаги досега, ще се измъкнем и този път,“

Всички излязоха в крепостния двор.

Като видяха капитана, пиратите така уставно отдадоха чест, че смаяха с изкуството си и Яниш.

— Чудесно! — каза капитан Морланд, като изгледа с опитно око мнимите сипаи, — Е, да вървим, господа!

Яниш вървеше мълчаливо, но от време на време се споглеждаше с ТремалНаик и лекичко го смушкваше, за да го предпази от някоя проява на непредпазливост. А когато капитан Морланд и Дарма изостанаха с няколко крачки назад, Яниш успя да му прошепне:

— Бъди нащрек!

— Ах, как рискуваш, Яниш! — отговори ТремалНаик.

— Риск? Нима ние можем да живеем, ако не слагаме постоянно живота си на карта? Преди да ви освободим, не можем да започнем военни действия. Тихо! Ето и брега.

Яниш се приближи до Самбилонг, който вървеше напред, и му прошепна нещо.

— Добре! — отвърна той. — Ще бъде изпълнено!

— Приготви лодката! — изкомандува Яниш. Докато четирима пирати изпълняваха тази заповед, останалите незабелязано се струпаха около ТремалНаик, Дарма и капитана.

— Е, довиждане, капитане! — каза Яниш. — Пожелавам ви всичко най-хубаво!

Едва капитан Морланд протегна ръка, за да се ръкува с Португалеца, и той го сграбчи, а Самбилонг му помогна да го свалят на земята.

— Злодеи! — извика попадналият в клопка. Но вече беше завързан здраво.

— Какво означава всичко това? Защо ме нападате? Кои сте вие? — закрещя Морланд към Яниш.

Той свали шапка и отвърна:

— Имам честта да ви поздравя от името на своя приятел Тигъра на Малайзия. Казвам се Яниш ди Гомера.

Учудването на моряка беше толкова голямо, че в продължение на доста време той не успя да каже нито дума.

— Какво смятате да правите с мен? — попита накрая през зъби.

— Исках само да ви се представя, но се страхувах, че ще вдигнете тревога и ще попречите на работата ми. След малко ще бъдете свободен и ще можете да се върнете във форта.

— Ще се разкайвате за това великодушие — каза капитан Морланд със заплашителен тон, — от утре започвам безпощадна война с вас,

— Надявам се да срещнете в наше лице достойни противници. Но до скоро виждане, господин капитан — каза Яниш с дълбок поклон.

Отрядът се настани в лодката и отплува. Дарма остана на кърмата и не сваляше очи от брега.

Там в полумрака се виждаше все още една тъмна фигура.

Морланд стоеше неподвижен като каменно изваяние и непрекъснато гледаше след лодката.

Катерът очакваше Яниш под пълна пара.

— Машината е готова за отплаване. Пленниците се държаха отлично! — доложи Харвард: — Както виждам, и при вас всичко е минало отлично. Можем ли вече да потеглим?

— Разбира се — отговори Яниш, докато се прехвърляше на катера.

След като провериха отново пленниците за оръжие, те бяха отведени в лодката и последва команда за тръгване. Катерът бързо се понесе към „Владетелят на океана“.

Наложи се известно време да побродят из морето, защото параходът стоеше притихнал със загасени светлини. Най-накрая успяха да зърнат силуета му и Яниш извика:

— Сандокан! Тигрите на Момпрацем се връщат при теб. Приемай гостите!

Катерът намали ход и застана плътно до борда на парахода. Оттам спуснаха стълба.