Емилио Салгари
Владетелят на океана (12)

ОРГИЯТА НА ДИВАЦИТЕ

След десетина минути, когато се убедиха, че даяките са освободили не само равнината, но и цялата зона, Яниш и ТремалНаик се спуснаха при махрата. Изглеждаше, че враговете им са далече и поне през тази нощ ще могат да си отдъхнат на спокойствие. Намериха Каммамури в столовата. Старият боец унищожаваше усърдно богатата трапеза, в което му помагаше много успешно и тигрицата — вярната му приятелка.

— Какви новини ни носиш от Момпрацем? — попита Яниш, докато се настаняваше пред Каммамури. — Много се чудя защо не водиш никого на помощ. Струва ми се, че в Момпрацем никога не са липсвали хора, които са готови да тръгнат на бой.

— Така е. Но сега там те са необходими не по-малко, отколкото тук — отговори махратът, — нося ви много важни новини.

— Казвай по-бързо! Какво може да заплашва леговището на Тигъра на Малайзия? — извика нетърпеливо Португалеца.

— Това е враг, не по-малко тайнствен от Поклонника от Мека. Подкрепят го англичаните и новият раджа на Саравак, племенника на Джеймс Брук. Този, чието дело Сандокан някога разруши, като превърна раджата на Саравак в лондонски бедняк.

Яниш удари с юмрук по масата с такава сила, че чашите и бутилките по нея затрепераха.

— Значи и Момпрацем е заплашен?

— Да, и положението е много сериозно, повече отколкото можете да предположите. Губернаторът на Лабуан предизвести Сандокан, че е необходимо да освободи напълно острова. Той писа на Тигъра на Малайзия, че присъствието на пиратите на острова представлява постоянна заплаха за спокойното развитие на английската колония. Доста близкият и добре защитен остров придава смелост на пиратите от Борнео, които започват да надигат глава, разчитайки на поддръжката на Сандокан.

— И какво отговори Сандокан на този нахалник? — попита Яниш.

— Той заяви, че ще защитава владенията си и няма намерение да отстъпва пред нищо. Сега Сандокан свиква в Момпрацем доброволци, старите бойци, които му помогнаха да изгони Джеймс Брук и да освободи Саравак. Едни все още са на път, а другите вече пристигнаха в Момпрацем.

— ТремалНаик — каза Яниш, — в главата ми се мярка едно подозрение. Мисля, че целият заговор е дело на раджата, който по този начин иска да отмъсти за чичо си. Без съмнение новото саравакско князче се е съюзило около тази кауза с англичаните, Това става още по-възможно заради нашата близост до Лабуан. Спомни си, че този Лабуан преди години едва не падна в ръцете ни.

Яниш беше станал от креслото си и нервно се разхождаше из стаята.

— Но това не е всичко — продължи Каммамури, — в тази банда разбойници срещу нас има и други лица. Знаете ли какво ми съобщи един от бившите слуги на ТремалНаик, онзи същият, който ми помогна да се промъкна през лагера на даяките и да се върна във факторията? По неговите думи Поклонника, който разбунтува даяките и ги въоръжи до зъби, не е арабин, както си мислехме, а е индус.

— Индус? — извикаха едновременно Яниш и ТремалНаик.

— Чуйте още. Това ще ви позволи да придобиете вярна представа за врага ни. Слугата ми разказа, че бил заварил една нощ Поклонника на колене да се моли пред малък съд, в който плували златните рибки на Ганг,

— Дявол да го вземе! — извика Яниш и спря като поразен от гръм.

ТремалНаик скочи с бледо и разкривено лице:

— Съд с рибките на Ганг? В такъв случай този човек е туг.

— Да — утвърдително кимна Каммамури, — само туг може да се покланя на златните рибки от Ганг, в тялото на които се намира частица от душата на отмъстителната богиня Кали.

За няколко минути в стаята се възцари мълчание.

— Яниш! — развълнувано започна ТремалНаик. — Какво смяташ да предприемем?

Португалеца бе подпрял главата си с ръка върху масата и стоеше дълбоко замислен.

— Бяхме глупави като магарета. Слепи сме били досега, за да не се досетим кой е този проклет поклонник туг. Ненавистта, която изпитва към теб, ТремалНаик, похитителят на съкровищата от храма Кали, освободителят на откраднатата Дарма — дъщеря ти, която трябваше да замести майка си в храма. Това обяснява всичко.

Като помълча малко, Португалеца добави:

— Ако не бяхме видели вожда им Суйод хан да умира под кинжала на Сандокан, можеше да се мисли, че цялата тази история е дело на неговите ръце. Но той е мъртъв, това е несъмнено. Видяхме как тялото му беше хвърлено в една яма заедно със стотина екзекутирани сипаи от Делхи. А мъртвите не излизат от гроба.

— Вече сме говорили за това — отвърна индусът, — сега ще бъде по-добре да помислим за днешното си положение. Какво трябва да предприемем? Помисли, Яниш. Сега, когато разбрахме с кого всъщност си имаме работа, започнах да се страхувам за живота на дъщеря си.

— Остава ни само едно — прозвуча отговорът на Португалеца, — да се измъкнем оттук, и то колкото се може по-бързо, и да се доберем до Момпрацем. Тук повече няма какво да правим.

— Разбира се! Но как да се промъкнем през гъстия кордон на даяките?

— Ще мислим и ще измислим! Утрото е по-мъдро от вечерта. Да отидем да си починем, докато даяките са така любезни да ни оставят на спокойствие.

Всички се отдалечиха към стаите си, но по лицата им се четеше тревога. Търсеха изход и не го виждаха, а това не можеше да не гнети душите им.

Нощта измина, както можеше да се предположи, спокойно.

На сутринта Яниш беше на крак още преди изгревслънце. Спа лошо, но първата му работа беше да огледа още веднъж постройките в крепостта. Малко поободрен от доброто състояние на укреплението, той слезе при останалите.

— Е, измисли ли някакъв изход от положението ни? — обърна се към ТремалНаик.

— Мислих през цялата нощ, но нищо не успях да измисля — печално отвърна индусът, — остава ни само едно — да отворим вратите и … да става каквото ще Нищо по-добро не ми идва наум.

— Хм! Не е лошо — усмихна се Яниш. — А колко бъчви брама имаш на разположение?

— Защо са ти потрябвали? — попита учудено ТремалНаик.

— За да намеря свободен път от укреплението.

— Ти се шегуваш!

— Никак. Нима сега е време за шеги?

С няколко думи Яниш обясни плана си. Той беше наистина малко рискован, но обещаваше успех, ако всичко се изпълнеше точно. Трябваше да напуснат най-добрата част на укреплението и да се затворят във вътрешната, където се намираха селскостопанските постройки, като оставят за плячка на даяките целия запас от брама. За щастие този запас се оказа грамаден. Факторията на ТремалНаик снабдяваше всички околни племена с този скъпоценен продукт.

Нямаше съмнение, че като нахълтат в укреплението, даяките ще се нахвърлят върху бъчвите с алкохол.

— Но ако напуснем каменната крепост, ще ни е трудно да се задържим в слабите постройки — възрази ТремалНаик.

— Няма да ни е потребно много време — отговори Яниш, — час, час и половина ще издържим. А това е напълно достатъчно. Сам ще видиш какво ще стане.

— Дали ще се хванат на въдицата?

— Непременно. Разузнавачите им се крият в живия плет и щом видят, че платформите са напуснати, веднага ще съобщят това на останалите. За тях ще е достатъчно, че никой не охранява подвижния мост.

— Кога ще направим това? — намеси се Каммамури.

— Щом започне да се смрачава, защото в тъмното по-лесно ще се измъкнем от укреплението.

— Добре — каза ТремалНаик оживено, — напълно одобрявам плана на Яниш.

— Имаш ли кон за Дарма?

— Четири са и всеки един от тях е превъзходен бегач.

— Прекрасно. Ще накараме даяките да тичат след нас до самия бряг. Колко време ти беше необходимо, Каммамури, за да се добереш до морето?

— Три дни.

— Ние ще се опитаме да стигнем по-бързо. По брега има доста рибарски селца и можем винаги да разчитаме на някоя пирога.

Съвещанието завърши с пълното уточняване на всички детайли от плана на Яниш и той веднага бе съобщен на останалите защитници, които го приеха без възражения.

След това бяха направени необходимите приготовления за бягството. Снеха спингардите от стените и ги разположиха зад вътрешната ограда върху набързо построени платформи. Зимникът беше опустошен и целият наличен запас от брама беше изнесен на двора. Той се състоеше от осемдесет големи бъчви. С такова количество можеше да се опие цяла войска.

Преди залезслънце, за да привлекат вниманието на даяките и да ги накарат да си помислят, че в укреплението е избухнал пожар, екипажът запали част от постройките. След това целият гарнизон се оттегли зад вътрешната ограда.

Както предвиждаше Яниш, обсаждащите ги даяки приближиха, привлечени от пожара, който унищожаваше истинските укрепления, в които се разбиваха доскоро яростните им атаки. Това ги окуражи и те побързаха да напуснат палатките си и да се втурнат в ново сражение. Разчитаха, че гарнизонът ще се предаде, щом се окаже между два огъня.

Вече беше достатъчно тъмно, когато часовоите известиха за приближаването на врага. Даяките сформираха седем щурмови колони и със силни викове се устремиха към крепостта.

Яниш видя, че противникът вече минава през зоната на бодливия храсталак и заповяда да запалят купчина сухи клони, натрупани под навесите и в стаите. След като се убеди, че целият гарнизон е зад втората ограда, откри огън със спингардите, за да симулира отчаяна защита. В този момент даяките бяха под самите стени. Като видяха, че са отчасти разрушени, те спряха в нерешителност за миг, защото се опасяваха да не попаднат в капан. Но колебанието им не трая дълго и се втурнаха във вътрешността на укреплението, като надаваха диви викове и размахваха победоносно кампиланги.

Когато ги видя да се нахвърлят върху бъчвите с брама, Яниш Зареди да спрат стрелбата, за да не ги дразнят излишно.

Около бъчвите нападателите отново се повъртяха колебливо, защото не знаеха какво съдържат, а и недоверието им от лесната победа не ги беше напуснало. Страхуваха се от внезапно нападение. Но миризмата на алкохола лесно стигна до носовете им.

— Брама! Брама! — завикаха в един глас.

Нахвърлиха се с настървение върху бъчвите, изваждаха тапите им и с шепи пиеха ароматната опиваща течност. Радостен рев се понесе над тълпата от победители. Вече нищо не им пречеше да се насладят на скъпоценното питие, защото и обсадените прекратиха огъня.

Защо да не глътнеха няколко глътки, пък сетне да продължат атаката си до пълния разгром на враговете.

Но още първите капки промениха намеренията им. Скъпоценната течност, разбира се, беше много по-вкусна от оловните куршуми, които ги очакваха.

Напразно водачите им ги тласкаха напред — нищо не беше в състояние да ги откъсне от плячката.

Осемдесет бъчви с брама! Какво щастие! Нито един не беше виждал толкова много от това питие на едно място.

Те захвърлиха всичко, дори щитовете и кампилангите си, и пиеха до замайване.

Това беше небивала, фантастична оргия, някаква вакханалия под червената светлина на пожара.

Яниш и ТремалНаик потриваха радостно ръце, а в същото време хората от гарнизона тихо разклащаха коловете на оградата и приготвяха мястото за отстъпление.

Подпалиха и навесите и от всички прозорци на стаите в изоставената част на укреплението се показаха гъсти кълба дим.

Още малко и между противниците щеше да застане непреодолима огнена стена.

Даяките, изглежда, не обръщаха ни най-малко внимание на пожара, който заплашваше да обхване укреплението. Те опустошаваха една след друга скъпоценните бъчви. Водачите, след като се отчаяха да им въздействуват, сами забравиха дисциплината и с усърдие, достойно за похвала, последваха примера на подчинените си.

Скоро почти всички здания на укреплението горяха като огромен огнен стълб,

Най-сетне настана очакваният момент.

— Напред! — изкомандува Яниш. — Оставете всичко освен оръжието и припасите.

Като носеше ранените си, отрядът в дълбоко мълчание напусна оградата, промъкна се зад външните стени и бързо потегли към гората.

Дарма яздеше отличен кон. От едната и страна я охраняваше баща й, а от другата Яниш — и двамата също на коне.

Щом достигна покрайнините на гората, отрядът спря, за да отдъхне и хвърли последен поглед назад. Факторията представляваше огромен огън. Оградите пламтяха и се рушаха ведно с платформите и къщите. Заедно с трясъка на горящото теково дърво се чуваше ревът на пожара и грохотът на избухващите спингарди, които бяха оставени пълни. Няколко човека се мятаха около развалините и пренасяха по-далече от стихията пияните диваци, които можеха да изгорят живи около бъчвите с предателското питие.

Поклонника държеше в резерв няколко отряда. Щом престанаха да чуват шума на битката, тези отряди тръгнаха към факторията, за да се ориентират в обстановката.

— Адът да погълне цялата тази сбирщина! — изруга Яниш и подкани коня си. — Съжалявам само за едно: че трябва да тръгнем, без да си уредим сметките с онова проклето куче, Поклонника. Но нищо. Което е наше, няма да ни избяга … Ще видим. Все ще го срещна някога.

— Някога? — каза Каммамури. — Не някога, а сега. Трябва да бързаме, защото вече сме открити. Те ни преследват.

Светлината на пожара открояваше отряд от даяки, които се движеха в покрайнините на гората, като се опитваха да останат незабелязани. Изглежда, това беше последният резерв на хаджията, оставен специално да преследва бегълците.

— Те са не по-малко от стотина, въоръжени са с огнестрелно оръжие, а ние заедно с ранените наброяваме четиридесет човека — каза Португалеца, — по-добре ще е да качим ранените на конете и да се доверим на краката си.

Между отряда на даяките и бегълците имаше няколко километра и хората на Яниш правеха отчаяни усилия, за да поддържат това преимущество.

Стремителното преследване под сенките на гигантските тропически растения продължи цял час. След това Яниш и ТремалНаик дадоха сигнал за спиране в един гъсталак, за да дадат възможност на по-слабите да си поемат дъх. Тук имаха това малко предимство, че биха могли по-успешно да организират защитата си в случай, че бъдеха открити.

Дълго време отрядът се притаяваше в гората и очакваше появата на даяките, но най-накрая всички решиха, че те са изгубили следите им, и потеглиха отново. Пътуването продължи през цялата нощ и едва на сутринта спряха отново на брега на рекичка, която явно беше приток на Кабатуан.

Страхът, че ще бъдат настигнати от потерята, малко по малко се разсейваше и отрядът започна да се надява, че ще успее да се добере до морския бряг без повече схватки. Следващите три денонощия също минаха съвсем спокойно в скитане из безкрайната джунгла и на петата утрин бегълците вече изкачваха първите възвишения на Кристалните планини, чиято висока верига се простираше от север на юг покрай източния бряг на острова.

По обед на следващия ден видяха от високите скали разстилащото се в далечината море и се заспускаха в тясна долина, която трябваше да ги изведе до самия бряг.

Бяха вървели вече повече от четири часа в пълно мълчание и в колона по един, защото проходът беше много тесен и можеха да очакват всякакви изненади. Изведнъж се раздадоха далечни викове и ги накараха да застинат на място.

— Даяки? — попита Яниш и се обърна бързо.

В това време над долината се разнесе изстрел и по възвишенията, които я ограждаха, се появиха множество даяки, които бързо се заспускаха надолу.

— Никак не е лошо — каза Португалеца с известно раздразнение в гласа, — тези господа ни оставиха да преминем спокойно през цялата гора, за да ни спипат до самия бряг.

— Морето, по думите на Каммамури, се намира само на пет километра оттук — отговори Самбилонг. — Вземете Дарма и всички ранени и вървете натам. Аз с още неколцина ще препреча пътя на враговете и ще ви дам възможност да се снабдите с пироги. Ако не ги спрем, всички ще загинем тук и никой от нас повече няма да види родния Момпрацем. Решавайте по-бързо. Врагът наближава.

— Ще можеш ли да се съпротивляваш в продължение на половин час? — попита Яниш загрижено.

— Даже цял час — Самбилонг показа една отделна скала над долината, — там ще можем да се задържим дълго.

— Щом е така, добре — каза Яниш, — когато стигнем до брега, ще ви сигнализираме с изстрели. Тогава тръгнете към нас. Пирогите ще бъдат готови за отплаване.

Над главите им вече започнаха да свирят първите куршуми на преследвачите.

— Довиждане! — Яниш и ТремалНаик поведоха останалите към морския бряг в далечината.

Самбилонг и Каммамури събраха хората си и тръгнаха към скалата, която си бяха избрали.

Само за миг те стигнаха там и се скриха между камъните наоколо. Вярната приятелка на махрата, тигрицата Дарма, също беше тук.

Колоната на даяките вече навлизаше в долината. Тя наброяваше около сто и петдесет човека, въоръжени с

Уушкети и карабини. Явно това беше най-добрата гвардия на Поклонника. Като видяха, че тигрите на Момпрацем заемат отбранителна позиция, вместо да се спуснат в стремително настъпление според нрава си, даяките се разпръснаха в подножието на скалата и започнаха да я обстрелват, за да пропъдят оттам пиратите.

Но и те не им останаха длъжни и скоро се завърза ожесточена престрелка. Първата група даяки, която се беше приближила доста непредпазливо до позицията, беше буквално разстреляна.

— Началото е добро — каза Самбилонг на Каммамури.

Доведените до ярост от гибелта на приятелите си даяки скоро разбраха, че престрелката няма да е в тяхна полза, нададоха бойни викове и с кампиланги в ръце се втурнаха в атака. Но в самото подножие на скалата, обсипани от точни изстрели, отново се объркаха и хванаха пушките си.

Въпреки загубите, които непрекъснато понасяха, даяките се изкачваха все по-нагоре по скалите.

Дойде време противниците да се срещнат гърди с гърди. Ръкопашната схватка беше ожесточена. Само секунда преди това, като видя, че враговете са в непосредствена близост, Самбилонг извика към Каммамури, който съсредоточено пускаше куршум подир куршум по пълзящите към възвишението даяки:

— Каммамури, пусни Дарма!

Великолепният звяр, скрит до този момент зад скалата, се хвърли с рев към нападателите. Поразени от появата му, даяките се отдръпнаха объркани назад. Дарма се втурна след тях, но в същото време неприятелски куршум я порази. Животното падна с рев на земята, още няколко мига се държа, вперила горящи очи във враговете, но силите му свършиха и то застина неподвижно, опънала красивото си тяло.

— Дарма! О, Дарма! — извика Каммамури. Той обичаше тигрицата като свое дете.

В същия момент в далечината се разнесоха три последователни изстрела.

— Сигналът! Най-сетне! — извика Самбилонг.

Той едва откъсна обезумелия от скръб Каммамури, който стоеше покрусен над бездиханния труп.

— Остави я! Тя е мъртва! Да тръгваме! Останалите живи около десетина храбреци се възползуваха от краткия смут сред диваците и избягаха от скалата, като оставиха там падналите в неравната битка приятели. Те затичаха към морския бряг, откъдето се дочуха нови изстрели.

Под град от куршуми малкият отряд на Самбилонг се добра до брега, където имаше десетина рибарски колиби.

Наблизо шумеше морето, върху чиито вълни се люлееха няколко пироги с опънати платна, готови за отплаване.

— По-бързо! — каза Яниш.

— Къде са останалите? — попита ТремалНаик, като огледа ранените и измъчени от тичането бойци.

— Там са! — показа към хълма Самбилонг. — Загинаха.

— Загинаха заедно с Дарма — зарида Каммамури. Скръб засенчи и челото на индуса след вестта за смъртта на красивата тигрица, която той обичаше не по-малко от Каммамури.

Две пироги вече отплаваха в морето, поели останалите защитници на укреплението. На току-що напуснатия от хората на Яниш и ТремалНаик бряг се появиха диваците, които огласиха въздуха с яростните си и безсилни викове. Виждаше се как жителите на рибарските колиби напускаха селището си и бягаха покрай брега, като се криеха в крайбрежните храсталаци. След няколко минути мирното селце вече гореше, запалено от даяките, които търсеха върху какво да излеят злобата си. Гонени от свежия вятър, двете пироги заобиколиха нос Гайа и се приготвиха да навлязат в залива на Сапан rap — там, където Кабатуан вливаше мътните си води. По-голямата пирога, на която се бяха настанили ТремалНаик с дъщеря си, беше въоръжена с малко > оръдие. А на по-малката, под командата на Яниш, имаше спингарда.

— Калпави лодки — каза Самбилонг за импровизираната флотилия, — стари са като мен.

— За съжаление, не успяха да построят за нас подобри — пошегува се Яниш, — твърде късно предупредихме рибарите за визитата си. Все пак трябва да сме щастливи, че успяхме да намерим и тези…

— Закъде се отправяме сега? За Момпрацем?

— Не. Най-напред ще трябва да стигнем до Касонг, като се придържаме до брега. Не се доверявам много на тези черупки, които попиват вода като гъби — каза Яниш.

Слънцето най-сетне залезе. Над морето се спусна сянката на нощта. Щом заобиколиха нос Гайа, вятърът отслабна и бегълците вече се движеха с нищожна скорост.

— Бих предпочел да съм на сто мили от този залив — промърмори Португалеца. — Устието на Кабатуан едва не стана причина за гибелта на моята „Мариана“.

Но нощта измина без произшествия. Яниш стоя буден почти до полунощ и изпълнява ролята на кормчия. После, съсипан от умора, отстъпи руля на поотпочиналия Самбилонг и заспа дълбоко. Но само няколко часа по-късно викът на приятеля му го събуди:

— На оръжие!

Разсъмваше, а двете лодки почти не бяха помръднали през нощта и се намираха на северния край на остров Гайа.

Щом чу вика на Самбилонг, Яниш скочи:

— Какво се е случило? Дявол да го вземе! Няма ли да ме оставят най-сетне да си почина?

Вниманието му веднага беше привлечено от голяма джонка, която значително надминаваше по размери пирогите. Беше снабдена с две триъгълни платна и това й даваше голямо предимство.

Тя навлизаше в морето откъм бухтата, придружена от половин дузина лодки, съединени по две от малка платформа. Това издаваше обичая на даяките. По-назад се виждаше и парен катер, на мачтите на който липсваше флаг, за да може да бъде определена националността му.

— Какво иска от нас тази флотилия? — измърмори гневно Португалеца.

Един оръдеен гръм от борда на джонката отговори на въпроса му.

Флотилията нареждаше на бегълците да спрат.

— Даяки! — извика Самбилонг.

Той вече тичаше към носа, за да разгледа по-внимателно екипажа на противника.

— Курс към брега — нареди Яниш, — пълнете пушките.

Пирогата на ТремалНаик вече беше сменила курса си и се движеше по посока на Гайа. За съжаление времето беше твърде малко. Джонката схвана плана на бегълците и с изкуствена маневра се вмъкна между двете лодки. Последва я и катерът, който започна да ги обстрелва с оръдията си.

Яниш не се колеба дълго, хвана великолепната си пушка и започна да изпраща изстрел след изстрел по джонката, като се целеше в моряците по палубата и. Хората му го последваха.

— По-добре е да потънем, но да не се предадем в ръцете на тези зверове извика Яниш.

И екипажът от пирогата на ТремалНаик започна стрелба.

Но с всеки изминал миг ставаше все по-ясно, че краят на неравната битка ще бъде трагичен за лодките на бегълците.

Един сполучлив изстрел от катера свали мачтата в пирогата на индуса, а друг разби руля й.

Пирогата на Яниш веднага се притече на помощ, но пътят й се оказа преграден от джонката.

Лодката на ТремалНаик вече се пълнеше с вода и потъваше. Парният катер налетя върху нея, за да я превземе на абордаж, а джонката се насочи решително към хората на Португалеца.

— Приятели, стреляйте по капитанския мостик — извика вън от себе си Яниш. — Поне да отмъстим за жертвите.

Откъм кърмата на джонката прозвуча метален глас:

— Предайте се на Поклонника от Мека! Той ще пощади живота ви!

Тайнственият им враг се показа на палубата. Както и по-рано, на главата му имаше традиционната зелена чалма, а в ръката си този път стискаше къса индуска сабя.

— А, появи ли се най-сетне? — извика Яниш. — Ето какво ти се полага!

Той вдигна бързо пушката си и стреля. Хаджията разпери ръце и падна по гръб. Това предизвика яростни крясъци от целия екипаж на джонката.

— Най-сетне! — извика Яниш. — Сега ще мога да изпуша на спокойствие действително последната си цигара.