Емилио Салгари
Владетелят на океана (15)

ВОЙНАТА Е ОБЯВЕНА

Неочакваното появяване на големия американски параход застави сражаващите се веднага да прекратят престрелката, защото никоя от страните не знаеше чий съюзник ще се окаже този горд и прекрасен параход със страшна артилерия.

Силният глас, който се раздаде от капитанския мостик, съобщи на тигрите от Момпрацем, че имат силен съюзник.

— Да живее Сандокан! Ура за Момпрацем!

— Огън по англичаните! — заповяда Яниш.

Седем оръдия дадоха залп. Нито един снаряд не отиде напразно. На най-близкия до „Небраска“ малък крайцер избухна барутният склад, висок стълб от огън и дим изскочи от машинното отделение, чу се оглушителен трясък. Смъртно раненият кораб се наведе и бързо потъна. Екипажът с писъци започна да скача в морето.

— Как преценявате артилерията сега? — попита американецът.

— Ще ви отговоря по-късно — каза Португалеца, — трябва да се вмъкнем между корабчетата и канонерките и да им покажем как се води сражение.

— Втори залп! — изкомандува той.

Бригантината, която побърза да се притече на помощ на потъващия кораб, беше сериозно повредена. Канонерките на англичаните разбраха пълното си безсилие срещу артилерията на „Небраска“ и като прибраха набързо екипажа на потъващия крайцер, заотстъпваха към Момпрацем.

Докато те се скриваха в падащата вечерна мъгла, на палубата на „Небраска“ скочи висок, необикновено красив, гъвкав и силен като истински тигър човек, с гордо и същевременно сурово лице.

Той се втурна да прегърне Яниш. Беше Тигъра на Малайзия, прогоненият от последното си убежище Сандокан.

След него вървеше прекрасна девойка в костюм, който издаваше принадлежността и към знатен индуски род.

— Сандокан! — извика Яниш и притисна приятеля си в прегръдка. — Ти бягаш! А също и ти, прекрасна

Сурама?

— Да. Принуден съм да бягам вече за втори път, и то все от същия враг — каза Сандокан с глух и печален глас.

— Нима всичко е окончателно загубено?

— Те разрушиха всичко в Момпрацем. Селата горят. Населението е почти цялото избито. Не пощадиха нито жените, нито децата, нито старците. Моята къща също вече не съществува.

Очите на Сандокан хвърляха пламъци, а лицето му изразяваше страшна ненавист и скръб.

— Коя е причината за това неочаквано нападение? Вместо отговор Сандокан се огледа:

— Откъде имаш този параход? Къде беше през цялото това време? Къде е ТремалНаик? А Дарма? Къде е „Мариана“? Кои са тези бели хора, които защитават тигрите от Момпрацем?

— Случиха се много важни събития, след като отпътувах за Кабатуан — отговори Яниш, — но преди да ти разкажа всичко, ще те попитам, накъде си се отправил сега?

— Преди всичко да търся теб, а след това и ново убежище. Не са малко островите на север от Борнео, където мога да се заселя и да събера сили за отмъщение — каза Сандокан, — по бреговете на Лабуан и в Саравак още ще чуват рева на Тигъра на Малайзия.

Яниш кимна на капитана, който стоеше на няколко крачки от тях в очакване на заповеди от новия повелител, и след като го представи на Сандокан, попита:

— Къде желаете да слезете, капитане?

Капитанът изяви желание да слезе в Лабуан, откъдето лесно можеше да се добере до някой посещаван от пощенски параход залив. Машинната команда, съблазнена от двойната заплата, реши да остане на „Небраска“. Примера и последваха двама американски артилеристи, които се наеха да обучат малайците на Сандокан за работа с новите и сложни оръдия.

— Сам бих желал да ви придружа и да взема участие във вашата кампания — каза американският капитан, — но съжалявам, че нямам тази възможност.

Яниш отдаде заповед:

— С бавен ход към Лабуан, за да сме там през нощта. Флотилията може да ни следва без усилие, защото духа благоприятен вятър.

След това хвана Сандокан под ръка и го заведе до кърмата. Оттам се спуснаха в каютата, където ги последва и младата жена.

— Разкажи ми сега какво се случи в Момпрацем — каза Яниш, — защо се нахвърлиха върху теб? Каммамури ми разказа вече, че губернаторът на Лабуан искал да ти отнеме острова.

— Да, под предлог, че присъствието ми там представлявало опасност за колонията, защото вдъхновявало пиратите от остров Борнео. Никак не предполагах, че нещата могат да вземат подобен обрат. Нали ние оказахме неоценима услуга на Англия, като я освободихме от сектата на тугите?

— Преди четири дни получих нареждане от губернатора да освободя острова за двадесет и четири часа — продължи Сандокан, — иначе заплашваха да употребят сила. Тогава писах на губернатора, че владея острова от двадесет години и той ми принадлежи по право и че Тигъра на Малайзия не е човек, който току-така ще отстъпи. И ето вчера без обявяване на война се появи тази флота, с която ти така чудесно се разправи, но имаше и друга, съставена от малки кораби, която стовари на западния бряг четири роти сипаи с четири артилерийски батареи.

— Мръсници! — извика Яниш с негодувание. — Те все още ни смятат за пирати.

— Защитавах се отчаяно — каза Сандокан, — но когато разбрах, че съпротивата ми е безполезна, качих на корабите си най-верните хора, проправих си път между крайцерите й канонеркйте с пушечен огън и успях да избягам…

— Но притежаването на този чудесен кораб, какъвто е „Небраска“, няма ли да промени плановете ти? — попита Яниш.

— Преди двадесет години накарах Лабуан и Саравак да треперят. Ще направя същото и сега. Обявявам им война — на тях и на всички, които ще им помагат.

— А обявяваш ли война на убития от теб Суйод хан, главатаря на сектата на тугите? — неочаквано го запита Яниш.

Сандокан трепна.

— Какво искаш да ми кажеш, Яниш? Португалеца му разказа всичко, което беше успял да научи през последните дни.

Сандокан като че ли онемя. Наистина, той можеше да очаква всичко, само не и това. Мяташе се като тигър в тясна клетка.

Най-сетне се успокои и спокойно обмисли положението, в което се намираха. Реши да изпрати в Амбонг цялата си останала след сражението флотилия и да търси гостоприемството на старите си приятели и роднини. Остави само бързоходната и добре въоръжена бригантина, която можеше да бъде полезна.

Като обсъдиха всичко и взеха решението си, приятелите излязоха на палубата. На хоризонта вече се виждаше планинската верига на Лабуан.

„Небраска“ спря на километър от брега точно срещу мястото, където слязоха двамата калифорнийци.

След като подаде зелен сигнал, Яниш забеляза същия отговор и откъм брега.

— Те са — каза капитан Брайън.

Изминаха няколко минути в мъчително очакване и от брега се отдели лодка, която започна да се приближава, като оставяше след себе си блестяща фосфоресцираща ивица. Наситено с инфузори, морето светеше под ударите на веслата, сякаш под лодката имаше цял слой горяща сяра. Спуснаха въжената стълба и американските разузнавачи се изкачиха на палубата.

— Разбрахме каквото ни интересуваше — започна доклада си единият от тях, — научихме всичко от един моряк, американец, който бил на парния катер.

— Катерът спирал ли е в Лабуан? — попита португалеца.

— Само за няколко минути, за да се снабди с въглища и да свали този моряк. Куршум разбил рамото му и трябвало да се лекува. Според думите му на катера имало седем пленници: индусът, дъщеря му и петима малайци.

— Къде са ги откарали?

— В едно малко пристанище на Самбул, Редианг.

— Саравакското султанство! — извика Сандокан. — Това показва, че всичко е организирано от раджата на Саравак.

— Не, сър! Нашият сънародник ни каза, че човекът, който е взел в плен приятелите ви, се нарича Господаря на моретата и се ползува с поддръжката на губернатора на Лабуан и раджата на Саравак.

— Кой ли е този интересен субект с такава гръмка титла?

— Американският моряк нито веднъж не беше успял да го види, но ни съобщи като безспорен факт, че Господаря на моретата е могъщ човек и личен приятел на раджата на Саравак.

— Синдия, синът на Суйод хан! — промълви Сандокан след кратко мълчание.

След това се обърна към капитан Брайън:

— Вие искахте да слезете тук, нали?

— Да, сър. Ако не ви затруднява да ни свалите с хората ми, ние сме готови да напуснем парахода.

— Ще се съгласите ли да ми окажете една голяма услуга? Искам да ви предам едно писмо, което да пуснете в пощенската кутия, когато стигнете в Лабуан.

— Разбира се, дайте писмото, сър.

— То ще бъде адресирано до английския губернатор.

— Все ми е едно. Даже да е и до кралица Виктория.

— Ще съдържа обявяване на война.

— Досещах се, сър. Но все пак съдържанието на писмото не ме интересува.

След като написа писмото, Сандокан събра хората си и го прочете на висок глас:

— Ние, Сандокан, наричан още Тигъра на Малайзия, принц на Кини Балу, страната на Великото Синьо езеро, и Яниш ди Гомера, законни владетели на острова Момпрацем, имаме честта да съобщим на губернатора на Лабуан, че от днес се намираме във война с раджата на Саравак, с човека, който се ползува с покровителството на Англия и се нарича Господаря на моретата, и накрая със самата Англия, която го поддържа.

От борда на „Владетеля на океана“

24 май 1868 година.

Подписи: Сандокан, Яниш ди Гомера.

Смразяващ шепот се разнесе сред хората на Сандокан.

— Война! На живот и на смърт! За Сандокан! За Момпрацем, нашето волно гнездо!

Брегът беше много близо, за да викат и издадат преждевременно присъствието си тук. Ако бяха сред простора на океана, щяха да разцепят въздуха с могъщия си вик. Но сега се разнасяше само страстният им шепот

— Война! Напред за Момпрацем!

Капитан Брайън отиде при Сандокан да се сбогува с него и силно стисна ръката му.

— Мистър Сандокан! — каза той. — Желая ви пълен успех, сър. От все сърце ви желая да дадете хубав урок на Джон Бул. И съжалявам само, че не мога да остана с вас.

— Благодаря за пожеланията! — отговори Сандокан. Той свали от ръката си великолепен пръстен и го подаде на Брайън.

— Прощавайте, сър — хвана отново ръката му капитанът, след като прибра пръстена, — гарантирам ви за превъзходните качества на парахода. Оръдията нямат съперници. Но ми позволете да ви дам един съвет,

— Слушам!

— Въглищата в складовете са много, но все пак няма да стигнат за цял месец. Когато имате възможност, използувайте и платната. Щом обявявате война на англичаните, всички холандски заливи, а също и заливите на султанство Бруни ще пазят неутралитет и ще се окажат затворени за вас.

— Вече мислих за това — каза Сандокан.

— Ще ми позволите ли да ви посъветвам още нещо, сър?

— Говорете.

— Преди вестта за войната да се е разнесла наоколо, изпратете бригантината си в някой залив на Бруни, за да се запаси с въглища. След това прехвърлете въглищата в своите бункери. Иначе рискувате в най-тежкия момент на войната да останете безпомощен. Помнете, че за вас въглищата са по-ценни и от барут.

— В краен случай винаги ще мога да разграбя въглищните. складове на англичаните по близките острови.

— Добре, Това е всичко. Прощавайте, господа! — хвана отново американецът ръцете на Сандокан и Яниш.

Той постави предаденото му от Сандокан послание до английския губернатор в Лабуан в грамадния си портфейл до чековете на Яниш и слезе по спусната стълба в лодката. Последва го целият му екипаж с изключение на машинистите и двама артилеристи, които преминаха на служба при Сандокан,

Лодките се плъзнаха безшумно към брега и след няколко минути изчезнаха в мрака.

В същото време Тигъра на Малайзия даде заповед корабите, които съпровождаха дотук „Небраска“, която получи новото си име „Владетелят на океана“, да потеглят за определеното им място.

— Е, приятели! — обърна се Сандокан към заобиколилите го хора. — Предстои ни работа, Потегляме веднага. Отиваме да освободим ТремалНаик и да отмъстим на раджата на Саравак, както и на всички негови съюзници,

„Владетелят на океана“ потръпна и потегли, после описа полукръг и постепенно усили хода си към княжеството Саравак. По тъмната вода той се плъзгаше като призрак,