Емилио Салгари
Владетелят на океана (8)

„МАРИАНА“ ВЪВ ВЪЗДУХА

ТремалНаик и Яниш напуснаха стаята на индуса и се изкачиха по стълбата. Върху терасата на павилиона се издигаше своеобразна куличка, която приличаше по-скоро на минаре — тънка и висока, с външна стълбичка.

След минута двамата бяха на върха й където имаше малка кръгла платформа с дългобойна спингарда, която при нужда можеше да стреля по всички посоки.

Слънцето вече беше почти изгряло. По равнината се разливаха щедри потоци от светлина. Даяките около крепостта се бяха отдръпнали с появата на деня на пет-шестстотин метра и се криеха зад дебели стебла на повалени дървета, довлечени тук, за да им служат за щитове. Те ги местеха навсякъде според позициите, които си избираха. Изглеждаше, че през нощта силите им бяха нараснали, Щом ТремалНаик погледна към тях, неволно извика:

— Вчера не бяха толкова много!

Яниш се канеше да попита индуса за нещо, но изведнъж се разнесе нов звук от пушечен изстрел, и то от същото място, откъдето долетя и първият,

— Несъмнено се стреля на юг! — извика Португалеца, — Това са пушките на „Мариана“, Даяките са обсадили моряците ми. Не зная дали ще могат да ги отблъснат моите момчета. С какви сили разполага този дявол в образа на хаджията от Мека?

— Мога да ги определя само приблизително — отговори ТремалНаик, — вдигнал е срещу мен четири племена. Това означава не по-малко от петстотин души, Възможно е всички да са въоръжени с пушки. Поклонника е донесъл със себе си цял арсенал.

— Ах! Още един изстрел! Това вече са спингардите — каза Яниш с гневен жест.

Откъм безкрайната джунгла, която се простираше на юг от укреплението, сега долитаха все по-чести звуци от пушечни изстрели, докато накрая се сляха в непрекъснато бучене,

Яниш пребледня и не можеше да прикрие вълнението си. Той се мяташе върху платформата като разярен лъв в клетка и яростно обгръщаше хоризонта с поглед. Индусът също беше обхванат от силна възбуда. Изстрелите не преставаха нито за миг. Между малочисления екипаж на „Мариана“ и налитащите сили на тайнствения хаджия очевидно се водеше отчаяна и неравна борба.

— Все още стрелят! — извика Яниш, без да може да сдържа вълнението си, — Ах, защо не съм там!

— Самбилонг е храбрец и даром няма да им се даде — отвърна ТремалНаик, — той е стар тигър и умее да показва зъбите си.

— Но на борда има само петнадесет души, а даяките, според думите ти, са снабдени с артилерия и може би имат триста-четиристотин бойци.

— Ти се съмняваш дали „Мариана“ ще може да се спаси? — попита отчаяно индусът. — Но ако даяките превземат кораба ти, с нас е свършено. Какво очаква тогава дъщеря ми?

— Не падай духом, приятелю! — опита се да го успокои Яниш. — Даяките ще изгинат до един, преди да се доберат до нас, Внимателно огледах твоето укрепление и то ми се стори много здраво. А ти знаеш добре, че диваците се обезкуражават лесно, когато натискът им срещне отпор. Дявол да го вземе! Пушките все още гърмят… Там се води същинска война. Впрочем колко души имаш тук?

— Около двадесет малайци от Ява.

— Четиридесет отлично въоръжени бойци зад такива здрави стени ще могат да окажат сериозна съпротива на твоите приятели даяките. А как си със запасите?

— Всичко е в изобилие.

— Сеньор Яниш! Добро утро! — разнесе се нежният глас на прекрасна девойка, която се беше появила на платформата.

— Дарма! — извика Яниш.

Красавицата беше петнадесет или шестнадесетгодишна, с гъвкаво тяло и разкошни черни коси. Прелестното й личице с тъмнокафява кожа и лъчезарни очи, което издаваше кавказка раса, спря пред възхитения поглед на Португалеца. Тя, както и баща й, беше облечена в полуевропейски, полуиндуски костюм, който й отиваше много,

— Радвам се, че ви виждам, сеньор Яниш — каза девойката, — Вече от две години не сме се виждали.

Тя му протегна нежната си, но силна ръка.

— Аз почти непрекъснато имам работа в Момпрацем,

— Тигъра на Малайзия отново ли замисля някаква експедиция? Какъв ужасен човек! — каза Дарма с усмивка. Ах, звук от пушечен изстрел! Чухте ли?

— Вече от половин час слушаме тази музика, дъще — каза ТремалНаик, — а тя ни известява може би голямо нещастие. Там са тигрите на Момпрацем, които защитават от даяките кораба на Яниш.

— Чакайте! — прекъсна разговора Португалеца. — Струва ми се, че изстрелите стават все по-редки. Колко ужасно е да не можеш да видиш нищо.

Всички се надвесиха на перилата и внимателно се вслушаха. И наистина изстрелите ставаха единични, а накрая съвсем престанаха.

— Дали успяха да победят … или са победени? — зададе въпроса си Яниш, Лицето му беше покрито с капки пот. И като че ли в отговор се раздаде оглушителен гръм — приличаше на далечен, но могъщ взрив и накара дори наблюдателната кула да потрепери като от треска,

Яниш изпусна глух стон, а ТремалНаик и Дарма побледняха като платно,

— Боже мой! Какво се е случило? — попита ужасена девойката.

— Моята „Мариана“ навярно е хвърлена във въздуха — отговори Яниш. — Горкият екипаж!

Лицето на Португалеца изразяваше дълбока скръб, а в очите му заблестяха сълзи.

— Сеньор Яниш — каза Дарма, — слезте долу, за да си починете и малко да се подкрепите.

Вече не се чуваха изстрели и тримата слязоха в залата на долния етаж, където слугите бяха сервирали добра закуска. Когато привършиха, изпратиха метиса Танхуза на кулата да наблюдава движението на даяките. Яниш и индусът още веднъж обиколиха укреплението и го огледаха внимателно. Предстоеше им дълга; обсада. Бяха изминали три часа, откакто бяха чули взрива, и от върха на кулата се разнесе викът на малаеца:

— На оръжие!

В същия миг пушките загърмяха. Яниш и ТремалНаик веднага се спуснаха към стената, от която можеха да огледат цялата долина. Един вик се изтръгна едновременно и от индуса, и Португалеца:

— Тигрите на Момпрацем! Самбилонг! После се чу команда:

— Да стреля спингардата! Спуснете подвижния мост! Да влязат приятелите!

Изстрелите доста осезателно поразиха редиците на даяките, които се разделиха подплашени и направиха път за отряда на Самбилонг.

Оцелелите от екипажа на „Мариана“ се втурнаха с всички сили в свободния проход към укреплението, без да престават да стрелят по даяките.

Подвижният мост беше спуснат веднага и оцелелите, едва поемайки си дъх, преминаха по него и се скриха зад дебелите стени. Бяха останали едва половин дузина. Лицата им чернееха от дима, дрехите им бяха разпокъсани и окървавени, а по устните им белееше пяна. Бяха тичали, сражавайки се, не по-малко от три часа,

— Корабът ми! — Яниш се спусна към Самбилонг.

— Хвърлихме го във въздуха, капитане — отговори Малаеца с разтреперан глас, — не можехме повече да се задържим на него. Враговете ни бяха толкова много. . . Почти всички наши приятели бяха убити, даже и тези, които вече бяха ранени. Предпочетох да подпаля барутния погреб. Те ни преследват, Гответе се за защита, капитане.

— Толкова по-добре — отвърна Яниш, — нека дойдат. Ще отмъстим за гибелта на „Мариана“ и за загиналите приятели.