Лора Паркър
Нощна лилия (24)

Епилог

Малко преди полунощ лейди Реджина, маркизата на Илфракомб, влезе в градината, наметнала копринен шал над балната си рокля. Въпреки топлия летен въздух тя потрепери, когато затвори вратичката зад себе си. Между клоните на дърветата падаха лунни лъчи и сякаш хвърляха сребърни монети по каменните плочи. Отначало тя не чу нищо, но застана в сянката и зачака. Скоро долови първите звуци на весела мелодия, която стигаше до нея всеки път, когато проявеше достатъчно търпение.

В средата на градината, където лунната светлина стигаше не спряна от дървета и храсти, една двойка танцуваше толкова леко. Двата силуета приличаха на размити илюзии. Безтегловни като перести облаци, които се носят над мъховете. Реджина не прояви нито изненада, нито страх, защото познаваше много добре и двамата. От времето на Реставрацията, от връщането на Стюартите на престола преди близо двеста години, те бяха в Блъд Хол у дома си — пример за всички влюбени, защото се противопоставяха дръзновено на религията и на хората. Реджина познаваше добре и красотата на дребничката руса лейди, и впечатляващото, загоряло на слънцето лице и късо подстриганата коса на мъжа. Роклята с дълбоко деколте от светлозлатиста коприна с широк кринолин беше по модата на онова време. Капитанът носеше коженото яке на войник от седемнайсети век, бричове, високи ботуши и ръкавици с широки маншети.

Мелодията звучеше все по-силно. Лейди Реджина се приближи внимателно към двамата. На няколко крачки от тях изчака да бъде открита. Секунди по-късно две бледи лица се обърнаха към нея.

— Добър вечер, капитане, лейди — поздрави ги с усмивка, но не получи отговор. Всъщност не беше и разчитала на това. — Искам да ви благодаря за тази нощ — продължи тя и посочи ярко осветената къща, от която долиташе весела мелодия. — Сигурно чувате смеха и усещате радостта. Преди няколко часа венчаха Джили и Джош. Все ми се струва, че и вие сте допринесли за всичко това. И ви благодаря. Трябва да ви помоля за извинение, капитане, за лошото си държане при последното ми посещение. Вече можете да не се боите от нас, смъртните. Междувременно получихме урока, който искахте да ни дадете. Не зная, може би нашите потомци ще направят живота си излишно тежък и ще се противят на любовта. Защото нали това ще наследят от вас?

— Тези съмнения, идващи от слабостта на човека. Но когато ги побеждаваме, откриваме безценния дар — любовта. Сега вече заслужихте своя покой — добави тя тихо.

Те стояха известно време неподвижно, после лейди Реджина бе заслепена от светлина, лумнала като бял огън. Сред трепкащите му вълни се понесоха две прозрачни същества и дълбок глас стигна до маркизата, по-нежен от лунна светлина.

— Приемаме извинението ти, лейди, но ти се лъжеш. Докато името Кингсблъд е живо и смъртна кръв тече във вените, ние трябва да издържим. Такава е нашата орис. Когато се умориш от този свят, ела пак и ние ще ти дарим спокойствие.

После те изчезнаха, светлината угасна, мъртвешка тишина изпълни градината. Вратата изскърца — шум подобен на песента на щурец.

— Джина? Джина?

Маркизът влезе в градината, осветена вече само от луната.

— Трябваше да се сетя — въздъхна той примирено. — Защо тъкмо тази вечер, когато празнуваме сватба?

Реджина избърза насреща му, обви шията му с ръце и притисна мокра от сълзи буза към гърдите му.

— Защото си спомних за една друга сватба — нашата.

— Да, зная — отговори той и я притисна към себе си. — Най-красивата сватба на този свят. Но тази нощ във въздуха витае нещо.

— Магия — прошепна тя, вдигна глава и се взря в лицето на мъжа, когото обожаваше от повече от четиридесет и пет години.

— Нощ, сякаш създадена за любов.

Той я целуна нежно, наблюдаван одобрително от невидима публика.

— Още ли те потиска това, че миналата година за малко не умрях? — попита той, когато я пусна.

Реджина вложи в усмивката си цялото си сърце.

— И двамата скоро ще срещнем вечността.

— Боиш ли се от това?

Тя си спомни обещанието на духовете.

— Не, не толкова, колкото мислех досега. — От прозорците на салона долетяха звуците на оркестъра, подхванал нова мелодия.

— Милорд, ти ми обеща един валс.

— И не съм го забравил. — Той я прегърна нежно през кръста.

— Да танцуваме в чест на Джили и Джош и на всички, които познават благослова на истинската любов.

И те започнаха да танцуват — през градината, сред смъртни и духове, в ритъма на радостите, събудени от нова любов и старо щастие.