Лора Паркър
Нощна лилия (18)

17

Джулиана се усмихваше замечтано, докато Алфред я люлееше леко на люлката, окачена на дебел дъбов клон. Дървото е било посадено преди двеста години.

— Не е ли Девън най-прекрасното място на света?

— Да, много е красиво — измърмори той и толкова му се искаше да може да свали това горещо пладне жилетката на кафявия си кариран национален костюм. Но за това не можеше да става и дума. Вече не бяха деца и трябваше да спазват правилата на етикета.

— По-силно, Алфред — помоли тя и го погледна през рамо.

— Наистина ли искаш, Джили? В твоето… ами… — Всеки път, когато се виждаше принуден да спомене състоянието й, започваше да пелтечи.

Изчерви се и позасили внимателно люлката. Тъкмо беше прекарал в Блъд Хол двете най-неприятни седмици от живота си и се опасяваше, че следващият четвърт час ще му се стори още по-непоносим. Но Лети му беше поставила задача, която той, като единствен присъстващ роднина — мъж, трябваше да изпълни.

— Не искаш ли да си починеш? — попита той, докато люлката приближаваше Джулиана към него. — Бих искал да си поговорим, Джили.

Тя стъпи на меката трева. Когато люлката спря да се движи, той хвана здраво въжетата и Джулиана скочи пъргаво от дъската. Видя с ужас плувналото му в пот лице.

— Горкият Алфред! Заслужаваш почивка. — Тя го хвана за ръката и го поведе към къщата.

Досещаше се за какво иска да говори с нея. Лети беше заявила с пресилено усърдие, че целия следобед ще помага на госпожа Мийд в кухнята, понеже икономката се съгласила да й разкрие тайната на своя сладкиш с боровинки. Това можеше да означава само едно: Алфред трябваше да убеди Джулиана да им разкрие тайната си, нещо, което явно не му беше приятно.

— Да отидем в градината — предложи Джулиана. — Там е малко по-хладно.

Алфред отвори и я пусна да мине пред него. После затвори вратичката след себе си.

— Фантастично! — възкликна той, като зърна великолепните цветя. Дузина различни видове рози кичеха с всички цветове дървените подпорки. Жасмин обгръщаше корените на дърветата и пръскаше екзотичен аромат. На тънките си дръжки камбанки се олюляваха на лекия ветрец, земята беше покрита с бръшлян. Накъдето и да обърнеше човек поглед, навсякъде откриваше нови багри и нови аромати замайваха сетивата.

— Имам усещането, че съм потънал в дамско шише парфюм.

— Да, тази градина наистина е нещо особено — отвърна Джулиана, свали сламената си шапка и я сложи на една каменна пейка. — Идвал ли си вече тук?

Алфред охлаби вратовръзката си.

— Не съм.

— Защото си чул историята за призраците?

Той поклати с досада глава.

— Не, просто не съм кой знае какъв любител на цветя. Но тези тук са много красиви.

— Вярно е.

— Кое?

— Тук наистина има призраци — отговори тя и седна на пейката. — Баба се кара понякога с тях. А те, за да си отмъстят, изпращат гръмотевици, които разтърсват цялата къща.

— Разбирам, а маркизът играе с капитана шах. — Смехът на Алфред не прозвуча особено убедително. Познаваше Джулиана откакто се помнеше и въпреки че новините около нея го бяха потресли, продължаваше да я смята за най-разумната млада дама в цяла Англия. После си спомни обяснението на Лети, че дами в нейното състояние често плачели и дрънкали дивотии. Така беше. По време на бременност си и Лети се беше променяла като хамелеон и беше сменяла настроенията си по-често от дрехите. По дяволите цялата тази ситуация, в която го беше натикало чувството му за семеен дълг.

— Алфред, защо не ми кажеш веднага какво искаш? — насърчи го Джулиана и потупа подканящо пейката до себе си. — Седни. Нали сме донякъде като брат и сестра. С мен можеш да говориш за всичко.

— Ами добре… — Той седна внимателно до нея, но не я погледна. От две седмици ставаше нещо странно. Той просто не можеше да свали поглед от нея. А всеки път, когато тя се обърнеше към него, се усещаше толкова неуверен, че с най-голямо удоволствие би избягал от стаята. Тя изглеждаше променена — по-хубава, по-женствена. Този ден носеше чудесна рокля — със същия цвят, който помрачаваше лицето му, щом си помислеше за нейното състояние. В нейното положение други дами бяха отчаяни и съкрушени. А неговата братовчедка сияеше от хубост и чувственост. И тази промяна беше предизвикал един мъж — един нехранимайко. Обзет от внезапна ревност, той скочи на крака.

— Така не може да продължава, Джили. Помисли за родителите си, за баба си и дядо си! На своето семейство си задължена не по-малко отколкото на себе си и на детето. Трябва незабавно да осведомиш баща си. Преди да е станало твърде късно.

— Твърде късно ли? — Джулиана присви вежди. — За какво?

Алфред пъхна пръст в яката на ризата си.

— Много късно за мъжа, който трябва да поеме инициативата и да ти спести неприятностите на едно преждевременно раждане.

Тя въздъхна и наведе глава. Беше предположила за какво ще говори той с нея. Но това сега не й помагаше.

— Алфред, намеренията ти са добри, но ти не разбираш…

— Ами обясни ми, Джили — прекъсна я възбудено той. — Как можа тъкмо ти да паднеш толкова ниско… — Ужасен, прехапа устна.

Тя му протегна съчувствено ръка и той я хвана.

— Умолявам те, Алфред, не бива да ме мразиш.

За нейно учудване той стискаше все по-силно пръстите й, докато не я заболя.

— Прости ми, Джили, не исках да кажа това. Аз просто… Като си представя как този нехранимайко… Не, не, не исках да кажа и това… Но, по дяволите, Джили, този мъж трябва да научи.

— Невъзможно — отговори тя и стана. — Той изчезна.

— Изчезнал е? Къде?

— Представа нямам.

— Значи те е прелъстил и те е изоставил? Божичко! Но все някой трябва да го познава, да знае откъде е дошъл, къде може да бъде намерен…

— Не. Освен това аз го отпратих. — Тя погледна умоляващо братовчед си и зърна на лицето му нещо, което досега не беше виждала, силното му желание да смекчи мъката й, да поеме на раменете си товара на грижите й. Колко лесно щеше да е да сложи глава на гърдите му, да усети отново силните ръце на мъж, та макар и за няколко секунди. Имаше нужда от това като потвърждение за нейната женственост. — О, Алфред, направих ужасна грешка — призна тя и сложи свободната си ръка на рамото му. — В сравнение с нея сцената на сватбата на Дашмор беше едно нищо. Защо не бях малко по-смела! Сега вече нищо няма да е както преди.

Докато той се взираше в замъглените й зелени очи, обзе го вълнение, по-силно и по-опасно от съчувствие.

— Грешиш, скъпа Джили. Ти ще си останеш чудесното момиче, за каквото винаги съм те мислил. Досега криеше очарованието си, но през последните няколко дена ти направо разцъфна и аз просто не можех да откъсна очи от теб — призна си той и я привлече към себе си. — Всеки мъж би трябвало да е горд, че си решила да му подариш сърцето си. Ако не бях женен за Лети…

Изненадана, тя разбра накъде клоняха мислите му и се освободи от прегръдката му. Не желаеше да слуша такива признания.

— Ти открай време си обичал само Лети и го знаеш. — Той сведе поглед и отстъпи крачка назад. — Ти и Лети сте единствените хора, към които можех да се обърна, защото сте толкова разумни. Ако трябваше да се боя да не би моите затруднения да забият клин между вас двамата… — Тя не довърши изречението.

Внимавай, Алфред, помоли тя беззвучно. От твоето благоразумие зависи цялото ти бъдеще щастие.

— Помниш ли как отклони глупавото ми предложение за женитба? — Тя му се усмихна съзаклятнически. — Тогава бях на седем. А ти на десет. Отказа ми толкова меко и внимателно. Ти още тогава знаеше, че Лети е по-подходяща за теб. Твоето приятелство означава за мен не по-малко и днес. А сега не бива да си губим ума.

Той съумя с известно усилие да овладее чувствата си.

— Да, имаш право. Пък и аз изобщо не исках…

— Разбира се, че не. Всъщност аз изобщо не заслужавам готовността ти да ми помогнеш. Въпреки това ти благодаря. — След кратко мълчание тя предложи: — Да влезем ли вътре? Да видим какво прави Лети. Струва ми се, че усещам миризмата на боровинков сладкиш.

— Грандиозна идея!… — Алфред въздъхна с облекчение. После свъси чело. Какво да разкаже на Лети? — Онзи другият въпрос…

Тя го хвана приятелски под ръка.

— Кажи на Лети, че когато му дойде времето, ще се доверя най-напред на теб. Ти си все пак най-любимият ми присъстващ роднина.

Поуспокоен, той я потупа по ръката, взе шапката й и двамата излязоха бавно от градината. Като ги гледаше, никой не би могъл да каже каква огромна опасност току-що са избегнали.

Но Джулиана се чувстваше виновна. Не биваше да му позволява да я прегърне. Дори ако той е разбрал погрешно копнежа й по мъжката му сила, не беше честно от нейна страна. Сега го осъзна.

Осъзна още нещо — колко лесно се оказа за нея да събуди у почтен човек известни емоции. Баба й беше заявила, че Джулиана притежава тази способност. Сега трябваше да й даде право.

Стана очевидно, че Алфред от години е таил по-дълбоки чувства към нея. Защо не го призна, докато още беше свободен? Може би защото бе установил, също като нея, че като темперамент те няма да си допаднат. Тя имаше нужда от по-силни емоции, които неговата скромна личност не можеше да събуди. Освен това с разговорите си за философия, сделки и политика тя сигурно би го подлудила.

Онова, което преди минути за малко да се случи, беше само леко залитане. Навремето тя обичаше Алфред, но далеч не с онази дива страст, която даряваше на непознатия си любовник. Сега, когато любовта владееше душата и тялото й, тя вече не можеше да се задоволи с по-скромно щастие. Болката в сърцето беше почти утеха, защото тя вече знаеше кому принадлежи.

 

 

На вечеря седеше замислена на масата и наблюдаваше роднините си. В далечината гръмотевицата кънтеше като глас на заловен звяр, но въпреки това през еркерния прозорец проникваше сребърна лунна светлина.

— Казват, че когато чуваме гръм да долита откъм лявата ни страна, това значело, че боговете искат да ни разкажат нещо много особено.

Алфред гледаше мрачно в празната си чаша за вино.

— Да се надяваме, че новината е свързана с появата на нова бутилка кларет.

— Чия лява страна? — Лети не обърна внимание на съпруга си. — Онова, което стига до теб отляво, за мен идва отдясно.

— В такъв случай съобщението е предназначено за мен.

— Пак дрънкаш за неземни работи — измърмори Алфред и отправи замъглен поглед към Джулиана. — Лети, знаеш ли какво ми каза Джили? — Съпругата му се наведе очаквателно напред. Без да я поглежда, той продължи: — Маркизата разговаря с призраците на Блъд Хол, пък те я обстрелват с топове. Не е ли смешно?

— Доколкото си спомням, говорех за гръмотевици — намеси се Джулиана и смигна на братовчед си.

— А, да, гръмотевици — захили се той.

— Прекалено си пиян, за да ни бъдеш приятна компания — подразни го Лети. — Най-добре ще е да изпиеш втората бутилка кларет сам. Джили и аз ще се оттеглим в библиотеката. Трябва да обсъдим там някои неща.

За разлика от други вечери, сега Алфред не протестира, че трябва да остане на масата сам. Лети се съобразяваше с етикета, повеляващ след вечеря джентълмените да изпият портвайна си в отсъствие на дамите, и не смяташе, че това трябва да се променя само защото някой се бил чувствал самотен. Благоприличието трябваше да се спазва, та ако ще и само заради слугите. Те напоследък достатъчно често си шушукаха и госпожа Мийд дори се осведоми дали лейди Джулиана наистина е толкова здрава, колкото твърди. Когато двете братовчедки излязоха от салона, чуха Алфред да звъни на лакея, за да поръча още бутилка вино.

— Какво ще правим тази вечер? — попита весело Лети, когато седнаха в библиотеката. — Ще поиграем ли на карти?

— По-добре не… Имаш ли нещо против? — Джулиана взе книгата, която беше оставила преди няколко часа на канапето.

— Разбира се, че не. — Присвитите устни на Лети я издаваха, че лъже. — Вече зная какво ще направим. Да си мислила вече как… — Преди да продължи, тя хвърли поглед към затворената врата… — Какво име ще дадеш на детето си?

Джулиана вдигна учудено поглед от книгата.

— Не е ли малко рано?

— Не, за бога, не! Двамата с Алфред се карахме месеци наред за името на първото ни дете. Чакай малко… — Лети сви вежди. — Ако е момче, трябва да е име, което особено много харесваш. Какво ще кажеш за Чарлс? Чудесно мъжко име.

Джулиана поклати глава.

— Или Реджиналд. Реджи. Не звучи ли чудесно? Така се казваше кавалерийският офицер, с когото се запознахме миналото лято. Или Иън — впрочем името е шотландско. Едуин? Барклей? Съмърсет? А, измислих го — Нелсън!

Джулиана наблюдаваше братовчедка си над очилата.

— След като изреди имената на всички джентълмени, които през последните пет години са танцували с мен поне по веднъж, разрешаваш ли ми отново да чета?

Вместо да се изчерви, както се очакваше, Лети пребледня и долната й устна затрепери.

— Колко ловко ме отпращаш! Защо изобщо ме покани?

— За да ми помагаш, а не да ми опъваш нервите — отговори бързо Джулиана. — Представа нямам кога Алфред ще ми прости за онова, което му се наложи да преживее този следобед. Не биваше да го принуждаваш, Лети. Не беше честно.

— Да, зная — въздъхна нетърпеливо Лети. — Но ти си ужасно своенравна.

— Една от малкото добри черти на характера ми — съгласи се Джулиана. — Това гръмотевица ли беше? Или се почука на пътната врата?

— Аз нищо не чух.

Няколко минути по-късно госпожа Мийд почука на вратата на библиотеката и влезе.

— Извинете, лейди Джулиана — промълви тя явно възбудена, — но един мъж иска да ви види.

— Кой е?

Преди да отговори, госпожа Мийд хвърли бърз поглед към лейди Купър.

— Не си каза името, милейди. Но настоя, че било много важно.

— О, Джили, мислиш ли, че… — подхвана Лети и скочи.

С бърз жест Джулиана накара братовчедка си да млъкне, затвори книгата и я сложи настрана.

— Добре, госпожо Мийд, пуснете го да влезе.

Притеснението на госпожа Мийд ставаше все по-голямо.

— Милейди, той ми заяви, че щял да влезе в къщата само ако е напълно сигурен, че ще го приемете.

— Познавам ли го? — попита Джулиана и настръхна.

Госпожа Мийд прехапа смутено устна.

— Нямам право аз да кажа.

Ядосана от загадъчната забележка, Джулиана тръгна бързо към вратата.

— Ами добре, да го видим тогава този тайнствен гост. Лети, би ли извикала Алфред? Ако е някой миньор, могат да възникнат усложнения.

По изключение възпря импулса си да свали очилата, за да направи по-добро впечатление на чужд човек. Ако пред нея застане Роб Уийл, овреме ще го познае и ще се подготви за сблъсъка. Ако ли е друг миньор, ще трябва да запомни добре лицето му. На надеждата на Лети изобщо не обърна внимание. Нейният любовник наистина едва ли щеше да застане на вратата. И сигурно не в присъствието на Лети и на госпожа Мийд.

Тя слезе бавно по стълбата и го видя да стои на прага с цилиндър в ръка. За да определи социалното му положение, огледа облеклото му. Тъмносиньото сако беше от добро качество, но не беше ушито по последна мода, освен това обгръщаше раменете му по начин, който подсказваше, че може да не е негово или че му е отесняло. Носеше гълъбовосив панталон и ботуши. Изглежда, беше яздил до тук. Този мъж със сигурност не беше миньор. Но не приличаше и на джентълмен, не носеше ръкавици. Вместо задължителната за вечер бяла вратовръзка тя зърна черна. Когато чу леките й стъпки и вдигна очи, тя забрави критичния си оглед.

Това запомнящо се лице й беше познато, но въпреки това не можеше да го идентифицира… В гъстата кестенява коса се преплитаха по-светли нишки. Кичур се спускаше над високото и широко чело и докосваше добре очертана тъмна вежда. Над гордия нос светеха две раздалечени очи. Изпъкнали скули, пълни устни и гладко избръсната, добре оформена брадичка се съединяваха в привлекателно, много мъжествено лице, което вече бе виждала. На заглавната страница на „Северна звезда“. В очите му пламтеше странен огън.

— Кой сте вие? — попита нервно и спря на последното стъпало. Усмивката събуди в нея съжаление, че не е послушала суетността си и не е свалила очилата.

— Не ме ли познавате, лейди? — Плътен, красив глас, от която й секна дъхът. Защо я гледаше така, сякаш знаеше всичко за нея?

— Може би, ако си кажете името…

Нежният му поглед проникна сякаш до дъното на сърцето й.

— Граф Браун. Лорд Уайт. Джош Тревълин. Кое име най-много ви харесва?

Не, невъзможно… Коленете й се подкосиха и тя трябваше да се хване за перилото.

— Не се бой, Джулиана — помоли загрижено той. — Аз се върнах. — И той тръгна, прострял ръце, към нея.

— Моля ви, недейте… — прошепна тя. А после изкрещя: — Махни се!

— Джили? — Мъжки глас проникна през мъглата в мозъка й. После чу жена да вика:

— Какво става тук?

Джулиана се обърна и видя роднините й да слизат бързо по стълбата.

— Всичко е наред — увери ги тя и се накара да се засмее. — Само градинарят… Аз ще се погрижа. — Тя гледаше сърдито мъжа, който вече стоеше съвсем близо до нея, сложил ръка върху парапета. Алфред и Лети слязоха по последните стъпала и тя се усети сякаш в плен между действителността и кошмара.

— Добър вечер — обърна се посетителят към Алфред. — Ако позволите да се представя — Ейдриън Лингейт.

— Аз съм лорд Купър, братовчед на лейди Джулиана. Ако трябва да уредите някакви въпроси в този дом, трябва да разговаряте с мен.

— Разбира се, ако такова е желанието на лейди Джулиана…

Тя посрещна отчаяна погледа на Ейдриън Лингейт, прекалено развълнувана, за да отговори на молбата в изразителните му очи, които я молеха за разбиране.

— Не ме измъчвайте. Ако във вас има поне искрица християнска милост…

— Тъкмо затова трябва да направя онова, което е редно.

Някой палач да е гледал жертвата си с толкова любов?

— Последвайте ме в библиотеката, господин Лингейт — предложи учтиво Алфред. — Там няма да ни безпокоят. Джили, иди с Лети в салона.

Джулиана не обърна внимание на братовчед си. Сега той се приближаваше към нея. Изкачи бавно стъпалата.

— Мразя те — изсъска тя и очакваше той да не чуе думите й. Но той трепна и я погледна присвил очи, преди да изкачи стълбата заедно с Алфред.

— Това той ли е, Джили? — пошушна й Лети на ухото и докосна рамото й. — Изглежда наистина фантастично. Несъмнено е джентълмен.

Джулиана отново се накара да се усмихне, макар да й се струваше, че целият й свят заплашва да се срути.

— Не, Лети, това е градинарят. Предателство. Измама.

Джулиана седеше в кресло пред камината в салона и гледаше втренчено чуждия мъж, който беше провалил живота й.

— Е, мисля, че всички сме съгласни — отбеляза в заключение Алфред. Явно доволен от щастливия край на неприятното двуседмично приключение. За съжаление в този миг демонстрираше най-лошите страни в характера на мъж, който рядко проявява сила, затова говори самоуверено и сякаш сам си отправя похвали. — Скоро милата малка Джили ще се омъжи. Решихме го заедно, нали Лингейт? Подробностите ще изясни маркизът.

— Колко е добре, че ти уреди всичко, Алфред… — За пръв път, откакто бяха поканили преди четвърт час Джулиана да дойде в библиотеката, тя взе думата. Разговорът между двамата мъже беше продължил повече от час. Все още не знаеше какво са обсъждали толкова подробно. Всеки случай Алфред беше съобщил на чуждия човек, че тя очаква дете, а този Лингейт твърдеше, че той е бащата. Толкова просто било. Тя стана. Беше ужасена. — Както виждам, двамата джентълмени се разбират… — Тя наблегна с хаплива ирония на тази дума… — Направо чудесно! За съжаление пропуснахте нещо. Никой не попита мен какво мисля за вашето решение. — За да се отдалечи от Лингейт, който се беше облегнат на камината, тя застана зад креслото си. — Аз не ви познавам. Но ако наистина сте Джош Тревълин, аз ще ви нарека лъжец. Вие никога не сте бил мой любовник! Не зная кой ви е склонил да скроите тази отвратителна интрига. Изглежда, целта е моето семейство да бъде изложено. Ами ти! — обърна се, вече бясна, към Алфред. — Даваш ли си сметка какво направи? Издаде тайната ми на един член на чартисткото движение, на шпионин, който ще ме направи за срам пред цял свят! След няколко седмици всеки островитянин от Южното море вече ще го знае! — Тя млъкна за миг, за да си поеме дъх и посочи към Лингейт. — Постигнахте целта си. А сега изчезвайте! От тази победа не мога да ви лиша. Но ще ви мразя, докато съм жива. И ако мъртвите могат да бъдат преследвани, ще превърна отвъдния ви живот в ад, както вие съсипахте моя земен живот!

— Помисли какво говориш, Джили! — Алфред се приближи бързо към нея, за да спаси часа на своята слава. — Господин Лингейт иска да се ожени за теб. Помисли за детето!

— Ти наистина ли си толкова глупав, Алфред? Разбира се, че иска да се ожени за мен и така да унижи семейство Кингсблъд! Затова ме кара да застана пред олтара с един обикновен градинар и революционер! Знаеш ли какво значи това за кариерата на дядо? Неговата внучка — съпруга на един чартист?

— Е, да… — подхвана Алфред и хвърли укоризнен поглед към Лингейт. — Ако Джили е права, нещата стават малко по-сложни.

— Дойдох тук тази вечер, за да видя отново Джулиана — обясни Лингейт. — Исках да говоря насаме с нея. Но така, както го изискват правилата…

— Правилата ли? — възкликна Джулиана, потискайки чувствата, които събуждаше у нея толкова познатият му глас. — Какво ли разбирате вие от правила, морал, справедливост или неправда? Да сложим край на този недостоен спектакъл! Вие не сте бащата на моето дете.

— Можем ли да поговорим на четири очи? — въздъхна той.

— Не! — Тя скръсти, сякаш за да се предпази, ръце на гърдите си. — Какво още искате да кажете, за да ме унизите? Вие никога не сте бил мой любовник!

— Но кой тогава е бил? — изтърва се Лети, неспособна да си държи по-дълго езика зад зъбите.

Лингейт пренебрегна въпроса.

— Моля ви, Джулиана, трябва да поговорим. Необезпокоявани.

— Не!

Той наведе глава, сякаш приемаше поражението си. После вдигна поглед и в дълбочината на сините му очи тя видя настойчиво предизвикателство.

— Една нощ покрих леглото ти с рози. А една друга ти донесох гарафа черешов ликьор, за да те предпазя от простуда. Ти ме наричаше свой приятел, а аз тебе своя любима. Повярвай ми, Джили, така беше.

Ако беше чужд човек, откъде можеше да знае всичко това? И гласът му… И да не го виждаше, пак щеше да знае кой е. Толкова много нощи се беше ослушвала да чуе този дълбок, красив, чувствен глас. Но не, не биваше да се поддава на това изкушение. Той подло я беше измамил, седмици наред беше споделял леглото й, а денем й се беше подигравал, облечен като градинар. Колко пъти я беше ядосвало неговото безсрамие. Сега разбира какво се е криело зад всичко това. За нея той беше чужд човек. А той през цялото време чудесно се е присмивал на предполагаемата й добродетел — през страстните нощи беше опознавал и най-интимните кътчета на тялото й. Тази мисъл я накара да се изчерви.

Тя погледна, изпълнена с решителност, лицето на мъжа, на когото можеше да се противопоставя само докато не прозвучеше неговият глас.

— Джош Тревълин е женен и има син.

Той стоеше гордо изправен. Като същински аристократ, помисли си тя и беше всъщност логично, че е зарадвана от достойното му държане.

— Не бива да ревнуваш от Тес, Джулиана, тя е съпруга на починал приятел.

— Колко удобна лъжа! — изсумтя тя. — Не се съмнявам нито за миг, че просто не сте се оженил за клетото момиче. Но детето прилича на вас.

— В някои области сини очи и руса коса се срещат често. Джеси е мой кръщелник. Ни повече, ни по-малко.

Джулиана се озърна мълчаливо и излезе от стаята.

— Ами то… — измърмори Алфред. Скръстил ръце на гърба, той се мъчеше да се измъкне от пропастта, в която беше изчезнал прекрасният му план. Словесният двубой между Джулиана и Лингейт му отне най-светлите надежди. — Предполагам, можете да докажете, че не сте женен, господин Лингейт?

— Естествено.

— А що се отнася до името ви — то Лингейт ли е или е Тревълин?

— И едното, и другото. След като поговоря с лейди Джулиана на четири очи, тя ще може да избере едно от двете имена.

— Но за нещастие тя не желае да разговаря с вас.

— Въпреки това ще го направи — възрази весело Лингейт.

— Защо сте толкова сигурен? — попита Лети и се приближи към него. — О, господи, представа нямате колко трудни бяха за нея последните няколко седмици! Тя е толкова горда, с толкова силен характер. Разбира се, че се радвам на вашето посещение и на готовността ви да се ожените за моята братовчедка, господин Лингейт. Но ако я накарате да страда, ще ви се наложи да изпитате силата на моя камшик!

Тази закана от устата на една жена, която едва му стигаше до рамото, го развесели.

— Както разбирам, обичате много братовчедка си, лейди Купър — каза той с усмивка. — Джулиана трябва да се чувства щастлива, че семейството й държи толкова много на нея. Още известно време ще има нужда от вашата помощ. Но ви уверявам, че за в бъдеще ще се грижа добре за нея. А сега, ако ме извините, ще отида да уредя още някои неща. Утре сутрин ще дойда пак. Лека нощ.

Когато той излезе, Алфред и Лети се спогледаха скептично.

— Не зная какво да мисля… — подхвана тя.

— Каква ужасна бъркотия…

— Градинарят — прошепна тя със слаб глас.

— Е, да, това е проблемът.

— Толкова хубав мъж…

По този въпрос Алфред не желаеше да се изказва.

— От буржоазията.

— Точно така.

— Това ще предизвика скандал.

— Естествено.

— О, господи…