Лора Паркър
Нощна лилия (15)

14

Беше се любила се с него, обзета от диво отчаяние. В последните секунди преди оргазма тя раздра с нокти гърба му, изви тяло към него, сякаш искаше да го поеме целия и завинаги. Но докато лежеше, стенейки, под него и бавно се отпускаше, безименната тъга все я не я напускаше. Изживяваше отново и отново това завръщане към себе си. Само за кратки мигове успяваше да отпъди чувството за заплашваща раздяла, след това действителността поглъщаше щастието, връщаше на нея ръка, на него бедро, на нея лакът, на него крак.

Поетите грешаха, защото сърцата на влюбените не биеха като едно. В часовете на раздяла, които определяха живота й много повече от изживяваните заедно, тя дори не знаеше къде и как живее той там навън, в света. Никаква надеждна връзка не я свързваше с него. Ако той сложи край на нощните си посещения, тя никога няма да разбере причината. Това й стана ясно, докато го чакаше в леглото, този път дълго. Той можеше да умре, затрупан в мината, хвърлен от кон, удавен в морето — а тя нямаше и да знае. Как можеше да живее и да обича човек, когато несигурността неизменно дебнеше в сянката?

Но не беше ли така за всички хора? Този ден тя се бе убедила, че официалната връзка, бракът не дава на жената никаква сигурност. Та нима майката на Беси не беше изпратила тази заран съпруга си с поглед, изпълнен с очакване вечерта пак да го види? А сега не можеше дори да измие и погребе тялото му. Щом любовта към един мъж носи толкова много мъка, Джулиана нямаше да й се отдаде.

Когато той се плъзна по тялото й и легна до нея, тя му обърна гръб, сви крака с желание да се отдалечи от него, въпреки че сетивата й всъщност все още желаеха да стане част от него.

— Студено ли ти е? — Той простря завивката над нейното и своето тяло и се опита да прегърне Джулиана. Но тя се възпротиви. — Какво има, Джили? Разочаровах ли те?

— Тази нощ си помислих, че няма да дойдеш — избухна тя.

Той я целуна по раменете и вдигна брадичката й.

— Прощавай, но наистина не можех да дойда по-рано.

— Тази нощ осем мъже загинаха в мината Малък Хангмън.

— Да, зная.

— Един от тях можеше да си ти.

— О, Джили, от това ли се боиш? — Устните му се плъзнаха по шията й. Тя разкърши рамене и му попречи да целуне най-чувствителното място. — Съжалявам, ако моето закъснение ти е причинило такива грижи — прошепна той на ухото й. — Позволи ми да запаля свещ. Да сложим веднъж завинаги край на тази криеница!

— Не!

Страстният й протест го изненада.

— От какво се боиш? Да не се окажа грозен? — Той се засмя тихо. — Не зная как ще ме прецениш, но все още никоя жена не е побягнала, защото ме е видяла.

— Много жени ли е имало в живота ти?

Той мълча известно време. Как да отговори на този въпрос?

— По-малко, отколкото може би си мислиш. И нито една, която да може да се мери с теб.

— С какво съм различна?

Любопитството накара Джулиана да отпусне рамене. Той можа най-сетне да целуне шията й.

— Аз те обичам.

— Въпреки че едва ме познаваш? Любовните ни нощи не ти издават кой знае какво за същността ми.

— Нито на теб за моята. — Ръката му галеше бедрата й. — Въпреки това зная за теб повече, отколкото мислиш. Познавам страстта ти, твоята нежност. И те обичам. От какво се боиш, Джили?

Тя поклати безмълвно глава и заби пръсти в ръцете си над лактите. Трябваха й време и дистанция от нощния гост, за да проумее чувствата си. Дълбоко уязвена и объркана от случилото се през изминалия ден, искаше да остане сама, да избяга от желанието, което той събуждаше у нея всеки път. Освен това не беше във властта му да уталожи мъката й. Ако разбере кой е, това щеше само да промени характера на връзката им, но нямаше да го възпре да я напусне. Тя отблъсна смутена ръката му от бедрата си.

— Всичко това беше грешка.

— Глупости! — измърмори той, погали я по гърба и усети, че тя потрепери. После той пъхна ръка под мишницата й и обхвана закръглената гърда. — Джили, позволи ми да бъда за теб истински мъж. Не фантом и полусянка, полужелание за секс.

— Не… — Неговата молба я ужаси. Той не разбираше ли от какво я е страх? — Смъртните мъже ги очаква смърт.

Значи това било. Той я притегли с любов по-близо до себе си и усети бедрата й до своите.

— Всички хора умират, Джили, но преди това живеят. Аз искам да живея с теб. Омъжи се за мен.

Затворила очи, тя се бореше с неразумния гняв, който бяха предизвикали думите му. Предложението сериозно ли беше, или той я смята за глупачка? Не би понесла нито едното, нито другото. С мъка потисна инстинктивния импулс да си признае истината — обичаше го от цялата си душа.

— Умолявам те, върви си!

След кратко мълчание той напомни на Джулиана:

— Аз току-що ти предложих да се омъжиш за мен.

— Не! — процеди тя през зъби. — Няма да се омъжа за теб.

Той се обърна бавно по гръб, но не стана от леглото. После въздъхна учудено и притисна пръсти към слепоочията си.

— Какво се е случило, Джили?

Маркизата ще си дойде тези дни в Девън — обясни тя с глас, който не звучеше като нейния. — Навярно в края на седмицата.

Сега вече си помисли, че разбира колебанията й. Тревожеше я, че се е държала против правилата. Така де, не беше някоя проститутка, а много порядъчна млада дама, познала изкуството на любовта. Изглежда, скорошното пристигане на нейната баба я е накарало да види колко много се е отдалечила от пътя на добродетелта.

— Кажи на маркизата, че искам да се оженя за теб. Сигурен съм, че тя няма да ни създава пречки.

— Не, в този капан няма да вляза. Невъзможно е!

— Защо?

— Защото… — Тя нервно потърси оправдание. — Не зная нищо за теб, дори не зная кой си. Тя едва ли ще те приеме.

— Това ли е проблемът? — Подигравката му стигна през мрака до нея. — Смяташ, че аристократичната ти баба ще ме отхвърли?

— Възможно е — излъга тя. — Дали наистина си подходящият съпруг за внучката на една маркиза?

Той извърна глава встрани и тя усети погледа му на лицето си, но не се обърна към него.

— Е, ами ако наистина не съм?

Въпросът му беше като удар в лицето й. Защо не си тръгва? Колко още груби думи трябва да изрече, за да го пропъди?

— Никога не съм си пожелавала да съществуваш и в действителност. Докато си останеш плод на фантазията ми, мога по желание да те извиквам, без да шокирам роднини и приятели. — И ти никога няма да умреш, допълни тя мислено и потрепери.

— Значи си страхливка.

О, да, каза си тя, защото не искам да зная кога ще свърши земния ти живот. По-добре да отпратя един безименен мъж, без лице, отколкото да те приема като неминуема реалност и да трябва при всяка раздяла да се питам дали срещата не е била последна. Тя се обърна към него и не повярва на собствените си уши, когато се чу да казва:

— Всичко свърши. Не идвай повече тук.

В тъмното светлите му очи сякаш пламтяха и тя затаи дъх.

— Ти може и да отричаш онова, което ни свързва, но вече нищо не можеш да промениш — отговори той злокобно. Болката в гласа му накара сърцето й да се свие.

Той изведнъж стана, а тя се накара да мълчи. Ако проговори сега, ще вземе обратно всяка своя дума и ще почне да го умолява да остане при нея.

Той излезе безшумно и тя дочу гласа му сякаш от много далеч.

— Мога ли да ти дам един съвет, лейди Джулиана? Замини с баба си за Лондон. Тук и двете няма да сте на сигурно място.

— Откъде знаеш? — прошепна тя и седна. Погледът й напразно го търсеше в тъмното.

— Попитай Джед Колман. Сбогом, лейди.

— Не, почакай.

Стори й се, че долавя някакво движение до камината. Но огънят отдавна беше угаснал. Може би виждаше само нещо въобразено.

— Предпочиташ да ме мислиш за фантом — напомни й той гневно, — но аз съм мъж от път и кръв, което едва ли ще отречеш, защото се любихме. Но щом се колебаеш дали да признаеш фактите, няма какво повече да си кажем.

Тя усети в кой миг е излязъл от стаята. Вече никога ли нямаше да се върне при нея? Зарови, хълцайки, лице във възглавницата и плака, докато изтощението не надви душевните й терзания.

 

 

Утринта дойде сияйно светла. Свеж, чист въздух сякаш засили пречистващата сила на кехлибарената слънчева светлина. Препускаща елегантна карета стигна до входа на Блъд Хол, последвана от малко по-бавни возила, натоварени с безброй куфари и ракли, а също и с една шевна машина. Зад тях няколко лакеи водеха за юздите половин дузина от конете на маркиза. Докато подковите трополяха и колелата стържеха паважа, две бледи лица се показаха на еркерния прозорец на салона.

— По дяволите, това пък какво е?

— Маркизата на Илфракомб се завръща, капитане. Я й виж свитата! Не е ли внушителна?

— Няма лесно да й простя, че заключи Блъд Хол и ни напусна, без да каже и дума. В това отношение ти по-лесно се оставяш да те омилостивят. Винаги си имал слабост към вулгарна фукня.

— Нищо подобно, капитане, възхищавам се само на самоувереността, с която маркизата се демонстрира на света. Впрочем и ти ми направи силно впечатление с елегантността си на воин.

— Не с нея, а с личното си излъчване!

— Най-много ме привлякоха късо подстриганата ти коса и коженият жакет на широките гърди. А с начина, по който се перчеше, не можеше да не накараш една лейди силно да се изчерви.

— Най-вече с определени части на тялото, които се очертаваха под тесния ми панталон.

— Вулгарен тип! Нафукан Кромуелов нехранимайко! Каква арогантност!

— Много си права, лейди. Но ти въпреки това пламна от любов към мен.

— Което не оправдава нахалството ти! Тъй или иначе, но ти стана доброволна жертва на изкуството ми да прелъстявам.

— Вярно. Но стига сме се отдавали на хубави спомени. Как мислиш, какво води маркизата насам и то със свита, достойна за султан?

— Сигурно е свързано с Джулиана. Я виж, в карета на маркизата е седнала лондонска шивачка, тя пък води помощнички и нова камериерка.

— Как разбра, че е шивачка? С тази рокля прилича на гарга.

— Сега шивачките изглеждат точно така, капитане. Опитай се да вървиш в крак с времето! Сигурна съм, че втората карета е претъпкана с топове плат. Само си помисли колко много нови рокли ще ушият жените под този покрив! Понякога ми липсва подновен гардероб. Тези вехти парцали…

— Най-хубавата дрипа, откакто Ева е прелъстила Адам с една ябълка. Най те харесвам, когато играеш ролята на Ева преди грехопадението.

— Нагъл разбойник!

— И винаги на твоите услуги, лейди. Ела тук и успокой моята змия!

— Момент, капитане, има и други новини, които ме тревожат. Нашият млад приятел побягна.

— Крайно необходима стратегия. Изглежда, събитията са го принудили да го стори.

— Какви събития?

— Да не би случайно да не си осведомена? Не ми задавай въпроси, нищо няма да ти разкажа.

— Това никак не ми харесва. Както вече споменах, зад гърбовете ни е повял студен вятър.

— Значи трябва да се прегърнем и да се стоплим взаимно, ангеле мой.

Лейди Реджина Кингсблъд, шестата маркиза на Илфракомб, прошумоля с полите си през антрето, стъпваше толкова леко и грациозно, че никой не би й дал нейните шестдесет и седем години. Тъй като изпитваше влечение към драмата, тя предпочиташе френската мода пред английската. Към тъмнозелената кадифена рокля и шапката със същия цвят с много копринени панделки и сиви щраусови пера носеше бяла хермелинова наметка и подходящ маншон. Перата се развяха весело на главата й, когато тя се озърна в салона.

— Същият, какъвто го помня! Какъвто винаги е бил. Тук нищо не се променя. О, господи, наистина е чудесно да си отново у дома.

Джулиана се усмихна на маркизата с уважение, но и с любов.

— Бабо, изглеждаш толкова свежа и бодра, сякаш току-що си приключила сутрешния си тоалет, а не слизаш от пътническа карета. Ще споделиш ли с мен тайната си?

Лейди Реджина се засмя. Едва сега край очите й се появиха няколко бръчици.

— Няма никаква тайна, мила. Щом си помисля за Блъд Хол, и се усещам млада като в деня, в който дядо ти ме въведе за пръв път в този дом. — Тя вдигна вежда, навик, който беше възприела неволно от своя съпруг. — Разказвала ли съм ти тази история? Ами да, разбира се. — Тя развърза зелената панделка под брадичката си. — Тогава не знаех, че ще стана един ден господарка на тази голяма къща. Споменавала ли съм ти, че твоят дядо беше сгоден за друга?

— Не, бабо — излъга Джулиана, защото всеки път изслушваше с удоволствие историята.

— Той твърди сега, че когато онази лейди заявила, че ще смени името на Блъд Хол, той веднага решил да не се жени за нея. Но това не е вярно. И аз я бях чула да го казва, но той беше изцяло в плен на тази хубавичка глупава гъска. Попречих им да се оженят, като описах на младата дама с ужасяващи подробности как къщата е получила името си. Колко подло от моя страна…

Маркизата си свали шапката и откри посребрена коса, която въздействаше не по-малко театрално от някогашните черни къдрици. Със светлата си лъскавина тя подчертаваше личността на дамата, която в друго отношение едва ли беше състарена. Макар да беше майка на шест деца, имаше все още тънка талия, която почти не се нуждаеше от корсет, а пищните гърди бяха истински.

Тя приглади с въздишка кока си и добави с алтовия си глас:

— Сигурно щях да съжалявам за неприязненото си поведение, ако то не стана начало на края на годежа. Трябва да си призная, че бях хвърлила око на дядо ти. Беше любов от пръв поглед или всъщност страст, ако ме извиниш за вулгарния израз. Любовта дойде по-късно. — Тя смигна весело на Джулиана. Бузите й леко порозовяха. — Отначало го помислих за разбойник по пътищата, който иска да ме изнасили. Не че щях да го допусна. Една дама трябва да овладява страстта си. Но е истинска радост да изпитваш такива чувства и да знаеш, че ги насочваш по най-добрия начин.

— Бабо! — протестира Джулиана, защото все още се чувстваше задължена да се преструва на девствено невинна, та да може да бъде допускана в лондонското общество. Всъщност в дъното на душата си беше съгласна с маркизата.

— Не съм привърженица на онази прекалена благопристойност, на която толкова се държи днес — заяви баба й. — За мен страстта е нещо много по-важно, стига да не се прекрачва границата.

Когато маркизата млъкна, за да си поеме дъх, Джулиана кимна на икономката, която стоеше до вратата с поднос в ръка.

— Благодаря, госпожо Мийд. Погрижихте ли се и за спътниците на маркизата?

— Разбира се, милейди. Хората вече се качиха горе и разопаковат всичко. Сега ще сервирам чай и на тях.

— Радвам се да ви видя отново, госпожо Мийд — поздрави маркизата приятелски икономката. — Надявам се, че и вашият Том е добре. Ами Агнес, Рут и Тим?

— Благодаря, милейди. Децата ни са добре. Междувременно и тримата минаха под венчило.

— Чудесно!

Докато пиеше чай с внучката си, маркизата й разказа колко бързо отминават зимните месеци, когато човек ги прекарва на италианското крайбрежие.

— Съпругът ми твърди, че никога вече няма да замине на юг. Но той открай време има слабост към италианките, които са малко по-общителни от англичанките. Впрочем поканила съм една синьора Гучи в Лондон за част от сезона. Максуел ще се преструва отначало, че това го е ядосало. Но всъщност цени нейните прелести. Тя е доста темпераментна. Дядо ти има влечение към този тип жени, също като лорд Байрон.

— Да не би да ревнуваш, бабо?

Маркизата вирна самоуверено брадичка.

— Мило дете, жена, която не държи юздите на своя съпруг, не е достойна дори за колата, с която са колосани нейните поли.

За да скрие усмивката си, Джулиана вдигна чашата с чай към устните си. За пред хората баба й отдаваше много по-голямо значение на добрите обноски, отколкото дядо й. Но в тесен кръг си доставяше удоволствието да шокира роднини и близки приятели.

— Какво те води в Девън, бабо? Нали зная колко мрази дядо да те изпуска от очи.

— Дойдох, защото не те сварих в Лондон. — Прочутите зелени очи на Реджина светнаха. — А ти защо дойде тук, миличко?

— Не може да не си чула защо — отговори Джулиана, избягвайки погледа на маркизата.

— Само глупави клюки. Сега трябва да ми кажеш истината.

Джулиана посегна към сребърния чайник, за да си налее отново. Но ръцете й трепереха толкова силно, че се отказа от намерението си и преплете пръсти в скута.

— Което са ти разказали, е истина. На сватбата на дук Монтроуз се държах отвратително. — Погледна баба си през спуснати мигли. — Прекалих с шампанското…

— И с едно разбито сърце — добави меко старата дама.

— Какво искаш да кажеш? — прошепна Джулиана.

Лейди Реджина наля чай. После добави захар и каймак и ги разбърка в чашите. Едната подаде на внучката си.

— Разказвала съм ти много за своя живот, Джулиана — подхвана тя и отпи от чая. — Понеже те обичам не по-малко от баща ти, виждах в теб своя дъщеря. Но тъй като не си мое дете, ти ми беше и добра приятелка. Затова ти доверявах неща, които никога не бих споделила със собствените си деца. Сега пак ще ти разкажа нещо. След това не бива да ми задаваш въпроси, нито да издадеш на дядо си каквото и да било. Нека вярва, че откакто сме женени, любовта ми към него е превъзмогвала всички мъчителни мигове в моя живот. — Тя помълча известно време, после остави чашата, стана и отиде до прозореца. — В цял свят няма по-красиво място от това — продължи лейди Реджина, загледана в покритите с мъх зелено-кафяви хълмове. — В Блъд Хол никога не изпитвам тъга или страх. Бих предпочела да прекарам тук целия си живот. Но понеже дядо ти е изтъкнат държавник и служи отлично на кралицата, би било егоистично да го задържам тук, в провинцията. — Без да поглежда внучката си, тя я потупа по ръката, опряна на перваза. — Преди да се запозная с дядо ти, бях забъркана в ужасен скандал.

Джулиана се усъмни. Тя стисна нежно ръката на баба си.

— Преди да станеш съпруга на дядо? — В смущението си Джулиана забрави, че не бива да задава въпроси.

Но лейди Реджина се обърна към нея и кимна сериозно.

— Докато посещавах в Италия едно манастирско училище, ме сгодиха от разстояние за граф, когото изобщо не познавах.

Джулиана си пое слисана дълбоко дъх. Но премълча.

— След смъртта на родителите ми, един чичо ми стана настойник и уреди сватбата. Бях на двайсет и една, изпълнена с надежди, но и поробена от действителност, която нито познавах, нито разбирах.

— Какъв ужас… — прошепна Джулиана.

— О, Джили, когато човек расте закрилян като мен, той не подозира нищо за действителността. Твърде късно разбрах, че съм била използвана от хора, които никога не съм познавала, за които съм била само средство в коварните им планове за мъст. Клетият граф ме отвращаваше. За щастие мъките на съпружеското легло ми бяха спестени. Той умря точно седмица, след като пристигнах в Лондон. Така неговата смърт, която, разбира се, не му бях пожелавала, ме спаси от изпитанията на един брутален свят. Моята свекърва ме намрази от пръв поглед, племенникът на покойния ми съпруг се опита да ме направи своя любовница. Що се отнася до моя чичо, колкото по-малко кажа за него, толкова по-добре. Тъй като бях сираче от обикновен, а не от аристократичен произход, лондонското общество ми обърна гръб, защото разпространиха слуха, че съм безскрупулна авантюристка. Зли хора твърдяха, че съм се омъжила за лорда само заради неговите пари.

Сега маркизата стисна толкова силно ръката на Джулиана, че младата жена потрепери.

— Скандалът ме пропъди от Лондон. И право в закрилящата прегръдка на дядо ти — добави тя с усмивка. — Подробностите нямат значение. Но когато истината излезе на бял свят, клюкарите още дълго се деряха с все сили. Някои хора живеят толкова скучно, че се нахвърлят жадно върху несполуките на други. След като се омъжих за дядо ти, вече никой не смееше да ме напада публично. Въпреки това трябваше да понасяме едва скритите подигравки на някои дами. Някои не можеха да ми простят, че съм хванала един от най-желаните аристократи. И кой ли може да ги обвинява? Със сигурност не са много мъжете като Максуел, които ощастливяват така чудесно и тялото, и душата на една жена.

— Защо не съм чувала никога за това? — Джулиана пренебрегна още веднъж условието, при което щяха да й се доверят.

— Защото се случи преди много години. Междувременно повечето от клюкарките измряха. А останалите страдат, слава богу, поради напредналата си възраст от отслабване на паметта.

— О, разбирам.

Лейди Реджина хвана брадичката на внучката си и обърна лицето й към себе си.

— Наистина ли, детенце? Ти много ли го обичаше?

Преди Джулиана да разбере, че баба й има предвид не тайния й любовник, а дук Монтроуз, дъхът й секна.

— Не. Сега вече зная. — Миглите й се сведоха над сребърно зелените очи. — Не желая да чуя повече за любов. Тя носи само страх и страдание.

— Да, и това наистина. Не искам да те лъжа. Голямата любов изисква големи жертви. Но тези мъки си струват, ако си срещнала истинския.

— Не, не желая да си причинявам подобни страдания. Не искам всеки ден да се събуждам и да се питам дали той ще преживее деня. Как си могла да понесеш последната зима? Та нали дядо за малко не умря.

— Разбира се, че бях отчаяна — призна с меланхолия лейди Реджина. — Сама по себе си неговата смърт ми внушаваше по-малко страх. Най-много се боях от това, че ще ме напусне. Бих предпочела да умра заедно с него, както нашата прапрабаба и нейният смел капитан. Само не от насилствена смърт. Насилието ме ужасява. Може би ще умрем заедно в леглото. Или сред цветята в градината някоя лятна вечер. Бихме се прегърнали здраво, бихме заспали в беседката с розите, за да не се събудим никога вече. О да, това би ми харесало.

Очите на Джулиана плувнаха в сълзи.

— Искам да вярвам така безрезервно в любовта като теб. Но на вас двамата ви бе отреден дълъг съвместен живот.

— Това не прави нещата по-лесни. — Възрастната дама поклати с въздишка глава. — Колкото по-дълго живееш с един човек, толкова по-трудна става за един от тях раздялата. Но ако изживееш истинската любов, ще намериш и сили да приемеш загубата. — Маркизата се дръпна с усмивка от прозореца. — Никога не съм ти задавала този въпрос. Вярваш ли, че капитан Мънлей и неговата възлюбена бродят като призраци в Блъд Хол?

Джулиана погледна замислено баба си.

— Може би…

— Срещнах ги веднъж и двамата. Те ми спасиха живота. Но аз не одобрявам присъствието им в този дом или, по-добре казано, съжалявам ги, защото са приковани към земята, въпреки че смъртната им страст е била толкова кратка. Но от друга страна те трябва да са благодарни за толкова голямата си любов. — Маркизата погледна към тавана. — Слушаш ли ме, капитане?

Въпреки синьото пролетно небе внезапен гръм разтърси стените на Блъд Хол, накара стъклата на прозорците и чайния сервиз да задрънчат. Двете дами избързаха ужасени към вратата, която в същия миг широко се отвори. Госпожа Мийд застана пред тях, задъхана от ужас.

— Чухте ли това, господарки?

— О да — разсмя се лейди Реджина. — Изглежда, вината е моя.

— Как така? — попитаха Джулиана и госпожа Мийд в един глас.

Лейди Реджина сложи предупреждаващо пръст на устните си.

— Духовете! — прошепна тя.

— Боже милостиви! — изхълца госпожа Мийд и се прекръсти.

— Бабо! — опита се Джулиана да й възрази, но маркизата я спря.

— Понякога ми доставя удоволствие да подразня малко тези двамата. — Тя отведе Джулиана в антрето. — А сега трябва да оправя нещата. — Тя погледна бялото като вар лице на госпожа Мийд, но не обърна внимание на страха й. — Къде е онази отвратителна картина — ловната сцена, която капитанът толкова е обичал?

— На тавана — отговори неуверено икономката. — Така нареди маркизът.

— Свалете я и я окачете в салона. Старият Кромуелов войник ще се зарадва. Ела, Джулиана! Нищо не освежава жените повече от нови дрехи, а аз нося дузина идеи.

Когато двете дами тръгнаха към стълбището, госпожа Мийд надникна в големия салон и страхливо се озърна. Но не видя нищо, усети само лек аромат на рози в необичайно студения въздух.

— Безсрамни духове! — измърмори тя и затвори вратата. Още преди години да се е махнала, но маркизата успяваше всеки път да я успокои. Ако глупавите номера на духовете не смущават нейна светлост, и госпожа Мийд няма да им обръща внимание. Ще поръча на новата камериерка да запали огън в камината и да раздигне сервиза за чай. Не искаше да го върши сама. Човек не може да е достатъчно предпазлив.

Щом вратата се затвори, тъмна мъгла забули следобедното слънце. Сиви и лилави облаци се понесоха през големия салон. От дълбочините им изскачаха гневни искри. Трополене, което човешко ухо не можеше да долови, разтърсваше мебелите и пропъждаше навън мишките, скрити под дъските.

— Как се осмелява да разговаря така с нас, капитане! В ада им е мястото на тези нафукани смъртни!

— Неблагодарници! Без капка уважение! Нагли! Но няма да търпя. Ще лиша завинаги Блъд Хол от покровителството си и…

— Какви ги говориш, капитане!

— Няма нищо, лейди. Но, по дяволите, усещам слабост, каквато не съм изпитвал от времето, когато плътта беше покорила духа ми. Причина сигурно са приказките на лейди Реджина, че хората са смъртни.

— И аз го усещам. Студен вятър вее над мъртва плът. Какво става с нас?

— Смъртта ни дебне. Може да сме я излъгали, но тя чака.

За секунда се възцари тишина. После през комина долетя нов призрачен глас и вдигна силни пламъци от празната камина.

— Някой трябва да умре! Някой трябва да плати дълга си на смъртта!

После мракът се разсея, дневната светлина се завърна. Новата слугиня влезе в салона, за да запали огън. Впери смаяна очи в пращящите пламъци.