Лора Паркър
Нощна лилия (6)

5

— Влез! — измърмори тя сънено, когато на вратата се почука за четвърти път.

— Милейди? — чу тя приглушения въпрос през дебелото дърво. — Вратата е заключена.

Джулиана вдигна неохотно глава и се опита да стане. Но беше спала толкова неспокойно, че един чаршаф й се беше увил около кръста, а друг около глезените.

— Момент! — извика тя и скочи. Не можа да си открие пантофите. Изпъшка, изтича боса до вратата и я отключи.

— Добро утро, милейди. — Госпожа Мийд внесе със сияеща усмивка голям поднос. — Надявам се, че сте спала добре. Зная, че е още раничко, но доколкото си спомням, винаги сте била ранобудна. Вижте, донесла съм ви нещо много специално. Преди малко открих в килера пакетче какао.

Чудесният аромат изпълни примамливо носа на Джулиана и тя усети как устата й се напълни със слюнка.

— О, звучи чудесно, госпожо Мийд, благодаря ви.

— Я веднага в леглото — извика икономката, като зърна босите крака на господарката си. — Или искате да настинете? — Докато Джулиана се връщаше покорно в леглото, възрастната жена сложи подноса на нощното шкафче и й наля димящо какао. — Какво ще свършим тази заран, милейди?

— В библиотеката и в салона за музика ще свалим всички калъфи от мебелите. — Джулиана сипа две лъжички захар в чашата, която й подаде госпожа Мийд. — Но първо трябва да се изметат парчетата стъкло до пътната врата.

— Парчета стъкло?

— Миналата нощ някой хвърли камък в прозореца.

— О, господи, кой върши такива неща?

— Представа нямам. — Джулиана изгледа замислено икономката. — Мисля, че видях снощи някого в хола.

— В къщата? — Госпожа Мийд пребледня. — Защо не дойдохте при нас?

— Защото реших, че ми се е привидяло. За всеки случай заключих вратата и запалих всички лампи и свещи.

— О, разбирам… — Госпожа Мийд забеляза чак сега изгорелите свещи.

— И още нещо — продължи Джулиана. — Том не бива да влиза в стаята ми, а като влиза в къщата, трябва да си избърсва обувките. Кажете му да избърше калта.

— Каква кал?

— Тук, на пода… — Джулиана се наведе над ръба на леглото. Следите от стъпки бяха изчезнали. Погледна учудено към камината. Нито капчица кал. — През нощта се събудих и ясно видях следи от стъпки, от ботушите на работник. От огъня до леглото и обратно.

Госпожа Мийд избягна притеснено погледа на господарката си.

— Тази нощ ли, милейди?

— Точно така! — Джулиана разбираше, че нейната история звучи като описание на кошмар. Вече не разполагаше и с доказателства. Но беше станала от леглото и беше докоснала калта. Помнеше съвсем ясно. Вдигна дясната си ръка и погледна мръсните връхчета на пръстите. — Ето, нали виждате? — И тя показа победоносно на икономката петънцата кал.

Присвила вежди, госпожа Мийд оглеждаше пода.

— А кой е избърсал следите, милейди?

— Не зная. — Джулиана се отпусна примирено върху възглавниците. — Добре де, може да съм се заблудила — добави неохотно.

— Ако няма друго… — подхвана госпожа Мийд, с явното желание да избяга.

— Да, засега няма друго — отговори Джулиана и се почувства като последна глупачка.

Икономката побърза да излезе облекчена от стаята и остави Джулиана насаме с мислите й. Наистина ли беше видяла следи от стъпки, или е било насън? Може да си е изцапала пръстите, преди да си легне. Нали малко преди това беше вдигнала камъка в хола. Вратата беше заключена и следователно никой не е могъл да се вмъкне, за да избърше калта. Значи трябва да е сънувала. Не можа да измисли друго обяснение за странната преживелица. Нощи наред бе сънувала гадната сватба, а после някакъв любовник, дошъл при нея под прикритието на нощта. Обикновено нямаше склонност към подобни абсурдни сънища. Изопнатите нерви, мъчителното пътуване, последиците от шока, изживян в Лондон, навярно всичко това е възбудило въображението й. Помисли най-сетне, макар и неохотно, и за възможността, за която й мина през последната нощ през ума — призраците от Блъд Хол са й изиграли лоша шега. Глупости, прошепна тя, ядосана на себе си. Ако припише на призраци вината за въобразени случки, скоро ще се озове в лудницата. И тя насочи решително мислите си в друга, по-приятна насока.

Беше седем и четвърт. Слънцето щеше да прекоси хоризонта едва след час. Но миньорите бяха вече на път за мината. В Илфракомб и Бадфорд рибарите сега кърпят мрежите си, ако студената, ветровита сутрин им пречи да вдигнат платната. Слугите в съседните благороднически къщи сега палят огън и пекат хляб.

Но в Блъд Хол цареше дълбоко мълчание. Тук беше толкова тихо, че Джулиана чуваше ритмичното пулсиране на кръвта в ръката си, сложена под главата. Мисълта, че и тя ще умре, засили ужаса, който й бе внушил сънят. Докато спеше, един мъж беше влязъл в стаята й, един чужд човек. И това ли беше толкова нереално, колкото и въобразените следи от стъпки?

Малко късно се сети за какаото и отпи глътка, която веднага изплю обратно в чашата. Имаше отвратителен вкус. Пъхна недоверчиво пръст в сребърната захарница и го облиза.

— Сол! — възкликна тя смаяна.

В същия миг се появи разстроената госпожа Мийд.

— Не пийте това, милейди! Трябваше да се сетя, още щом споменахте за калните следи. Капитанът и неговата лейди пак правят гадните си бели. Тази нощ са разменили захарта и солта в бурканчетата. В брашното са сипали нишесте за колосване, а маята са смесили с овесен булгур. Сега трябва да изхвърля хляба, който опекох тази заран!

— Може и това да е било глупава шега на призраците. — Портиерът стоеше пред господарката с каскет в ръка.

След като откриха бъркотията в кухнята, съпругата му прегледа заедно с господарката целия килер и винарската изба. Беше възникнал много по-сериозен проблем.

— Духове не оставят трохи от сирене и празни винени бутилки! — сряза го Джулиана.

Бузите му пламнаха.

— Във всеки случай аз нямам нищо общо с всичко това.

— И през ум не ми е минало да ви обвинявам, Том — натърти малко по-примирително Джулиана. — Искам само да направя списък на необичайните случки. Очевадно някой е влязъл с взлом в избата и е опитал от най-благородните вина на маркиза. Този нехранимайко не е благоволил дори да прикрие следите си. Защото е могъл да премахне доказателствата. — Тя побутна ядосано с пръстите на крака си една от празните бутилки на пода на избата. — А що се отнася до взетото от кухненския килер, госпожа Мийд ми обясни, че там липсвали няколко пити кашкавал, между които и любимият ементал на дядо. Следователно трябва да приемем, че в къщата са влезли няколко крадци. Или че е само един, но върлува тука от седмици.

— Не е възможно, милейди! Съпругата ми и аз пазихме добросъвестно Блъд Хол. Денем и нощем. Ако някой се беше промъкнал няколко пъти, щяхме да забележим.

— Да, сигурно — измърмори тя, не твърде убедена. — Но тогава как си обяснявате странните случки?

Въпросът потисна Том, защото не знаеше отговора. Да, но ако не се сети за нещо, нейно превъзходителство ще държи него отговорен за неприятностите.

— На тези миньори човек не може да им има вяра. Може да са влезли, за да съсипят всичко, но после да са се задоволили с едно похапване.

— Защо трябва напоследък непрекъснато да слушам как очернят миньорите? Да не са се захванали изведнъж с магии? Да оставят случайно следи от стъпки, които изчезват от само себе си? Освен това, ако са искали да се разполагат в Блъд Хол като вандали, защо после са се отказали? Няма нито едно счупено огледало, нито една разкъсана завеса. Госпожа Мийд е установила само, че от леглата на втория етаж са изчезнали няколко чаршафа и един пухен дюшек. Не, струва ми се, че злосторникът иска само да се забавлява за наша сметка. И мисля, че го познавам — добави тя патетично. — Къде мога да намеря Джош Тревълин?

— Моля?

— Не ме гледайте толкова учудено. Том! Според мен злосторникът е нашият градинар. Къде живее той? Искам да го накарам да говори.

— Момент, милейди… — Портиерът пристъпваше притеснено от крак на крак и мислеше по-бързо от обикновено. Той беше назначил градинаря, значи на негов гръб щяха да стоварят вината за кражбите. За него сигурно щеше да е по-добре, ако след завръщането на маркиза ще може да му съобщи, че е открил злосторника. — За него ще се погрижа аз, милейди. Ако е бил той, веднага ще го изхвърля, като му тегля и един як пердах за из път.

Тя изгледа с присвити очи мъжа, който стоеше пред нея.

Беше по-нисък от нея, но як, закален от дългогодишен труд на открито. Нямаше съмнение, че може да се справи със слабия градинар. Но насилието я отвращаваше.

— Това ще е излишно, Том. Но вие трябва да ме придружите, за в случай че ми потрябва помощ.

Той кимна поомекнал.

— Както обичате, милейди.

— Сега сигурно работи в градината. Ще си взема пелерината. Ще се срещнем на стълбището пред входа.

В стаята тя пак си потърси очилата. Помнеше, че ги е оставила на нощното шкафче. Сутринта напразно се опита да ги напипа, а после претърсиха с госпожа Мийд стаята най-основно. Надникнаха даже под дюшека. Безуспешно. Още една шега на онези нагли привидения?

— Проклети ядове! — измърмори тя, за да използва от малко по-меките ругатни на дядо си. Но си каза, че понеже непрекъснато мести очилата, те сигурно ще се намерят някой ден. Разбира се, искаше й се да наблюдава израза на лицето на градинаря, когато го обвини в кражба. Ех, очевидно не й беше писано. В края на краищата се отказа да търси, наметна на рамене любимата си пелерина от възгруба червена вълна, от онези, широко разпространените в Уест Кънтри, и побърза да излезе от къщата.

Оказа се, че не стана нужда да ходи в градината, Джош Тревълин тъкмо свиваше иззад ъгъла на къщата, подкарал пред себе си количка тор и облечен както предишния ден. Само дето беше свалил палтото и засукал над лактите ръкавите на ризата.

Не би желала да го среща сама. Но установи, разочарована, че въпреки уговорката Том не я чака на стълбището. Впрочем беше се оправяла достатъчно често с вироглави слуги.

Тя стъпи решително на калдъръма пред входа. Когато Джош Тревълин се приближи, забеляза, че той куца. Може би единият му крак е по-къс от другия, или страда от болки в ставите вследствие на раната от войната. Изпита съчувствие, както всеки път, когато срещнеше инвалид. Но овладя чувствата си. Този нагъл крадец не заслужаваше снизхождение. Изчака търпеливо той да спре и да свали шапка, за да й окаже полагащото й се уважение. Но той изобщо не погледна към нея и закуцука нататък.

— Момент, моля! — беше принудена да извика и тя му препречи пътя.

Изпита облекчение, защото той спря, пусна количката и скръсти ръце на гърдите.

— Искам да поговоря с вас — заяви тя. Погледът му се плъзгаше бавно по тялото й и тя се зарадва, че носи широката и дълга до коленете пелерина.

— За какво, милейди? Ще ви пречи ли, ако пуша? — И без да дочака разрешение, извади от джоба пръстена лула, запали я и почна да пафка.

В същия миг Том се показа иззад къщата. Видя възмутен градинаря да пуши в присъствието на лейди Кингсблъд, втурна се към него, дръпна лулата от устата му и я захвърли на калдъръма, където тя се натроши на парченца.

— Как се държите в присъствието на господарката си? — избоботи той и сви в юмруци мазолестите си ръце, за да посрещне евентуална отмъстителна реакция. — Извинете се!

Джулиана затаи ужасена дъх. Както гледаше застаналите пред нея двама мъже, тя установи, че не беше преценила вярно телосложението на градинаря. Съвсем не беше слаб, а само много тънък и излъчваше младежка сила, която не вещаеше за стареца нищо добро. Докато още размисляше как да предотврати сбиване, Джош обясни:

— Тя не каза, че лулата ще я дразни. А вие винаги ли говорите от името на нейна светлост?

Том се обърна колебливо към господарката си. Вече беше осъзнал грешката си.

Тя му се усмихна успокояващо.

— Том е прав — бих предпочела да не пушите в мое присъствие, Джош. Но съжалявам, че лулата ви е счупена.

— Какво искате от мен? — Под периферията на шапката устните на Джош се разтеглиха в широка усмивка. — Изхвърляте ли ме? — Както Джулиана учудено установи, тази перспектива сякаш го разсмиваше. — Нямаше нужда да заповядвате на господин Мийд да идва. Ако желаете да говорите с мен, не ви трябва закрилник. Няма да ви нападна. Можете да ме предизвиквате колкото си щете, няма и да ви докосна.

Този път тя не допусна да стигне дотам, че да разменя обиди с него. Но и не си затвори устата.

— Имам намерение не само да ви уволня, Джош, но и да ви обвиня в кражба. По всяка вероятност още преди моето пристигане сте се промъкнал в килера и в избата, за да крадете храна и да изпразните няколко бутилки.

— Наистина ли съм го направил? — Той сви пренебрежително рамене и тя забеляза, пряко волята си, играта на мускулите му под грубата работническа риза. Ако измие мръсотията от лицето си, може да изглежда доста добре. — Аз нещо не си спомням, виното добро ли беше?

— Не ставайте нагъл — изсъска тя, ядосана от интереса си към мъжа, която я беше окрал. — Сигурна съм, тъй че признайте си!

— Както обичате. Но ме принуждавате да лъжа.

— Значи не си признавате кражбата? — Вместо да отговори, той само я гледаше. Тя вече познаваше този израз. Появяваше се всеки път, когато тя го ядоса или когато реши, че е под достойнството му да разговаря с нея. — Е? Окрали ли сте ме или не сте?

— Оставяте ли ми избор? А тъй като нямам, ще трябва първо да поразмисля.

— Най-добре ще поразмислите в затвора. Отведете този мъж в Илфракомб — обърна се тя към Том — и кажете на съдията, че искам да го обвиня в кражба.

— По-добре ще е да ме отведете лично, милейди — предложи градинарят. — На вашия господин Мийд ще му е доста трудно да се справи с Джош Тревълин.

— Заканвате ли ми се? — попита, вече вбесена, Джулиана.

— Не — отговори той, явно развеселен. — Но компанията на една хубава жена ще ми е по-приятна от тази на един стар слуга.

Джулиана усети как бузите й пламват. Той наистина ли я бе нарекъл хубава?

— Ако не сте вие крадецът… то кой тогава?

Очакваше той да обвини семейство Мийд. Наистина ли я намираше хубава?

— Сигурно са били призраците — отговори й преспокойно той. Тя просто не намери думи и погледна Том. — Вашата жена ми разказа тези дни, че в килера всичко било надолу с главата. Тя обвини призраците.

— Призраците на Блъд Хол? — попита Джулиана. — Наистина ли трябва да вярвам, че те са пили вино и са яли сирене?

— Аз от тия работи нищо не разбирам — отговори Джош, този път без подигравателна усмивка. — Само че…

— Какво?

Той посочи колебливо към пътната врата.

— Аз уважавам призраците, които живеят тук. А те вече са го забелязали. Когато се разхождат вечер в градината, аз си мълча.

Значи се опитва по този начин да се оневини, помисли си възмутена. Той сигурно знае колко трудно е било да се намери заместник на покойния градинар, защото хората се боят от духовете в Блъд Хол. А сега се надява, че спомене ли призраците, тя няма да го изпъди.

— Вие къде спите? — попита ядосано. Той вдигна вежди в заразителна усмивка, сякаш тя му беше направила непристойно предложение. — Вие сте непоносим безсрамник…

— Вече го казахте веднъж.

— … и отвратителен нахалник! — изрече, останала без дъх. — Изчезвайте от моето имение! Веднага!

— Ей, ей… — Той пристъпи крачка напред и Том побърза да се изправи между градинаря и господарката. Но Джош спря, преди двамата да се сблъскат. Сега гледаше Джулиана над раменете на стария човек. Въпреки че периферията на шапката засенчваше лицето му, тя виждаше неговите очи и синият им цвят й се стори мек като гласа му.

— Не ме изхвърляйте без причина. Не можете да докажете, че съм крадец, но сте убедена, че виновният съм аз. Тъй че вместо да ме разпитвате, кажете ми го право в лицето. Един мъж не може да понася всичко. Има известни граници.

Тя сви объркана вежди и вече не знаеше кой има повече основание да се чувства обиден — тя или той. Тъй или иначе, но той искаше да задържи работата си. Това можа да забележи въпреки късогледството си. Видя и как гордостта го накара да изправи гръб, когато мълчанието се проточи. Никога нямаше да се моли за работа, колкото голямо значение и да има тя за него. Изведнъж хлътналите му бузи отново й се хвърлиха в очи.

— Както разбрах, бил сте болен. Още ли не сте се оправил?

Той поклати енергично глава, сякаш искаше да отпъди неприятни мисли.

— В лазарета и Херкулес би се разболял. Нищо ми няма.

Нищо? Видя го да куца. Гледаше изпитателно бледото му лице. През какъв ли ад беше минал? Дали беше очаквал в болницата смъртта си, дали не беше я призовавал? Имаше ли право да изхвърли клетия момък? Щеше ли той да оживее?

— Ако ми се закълнете, че няма да ме окрадете повторно, ще обмисля още веднъж решението си.

Изведнъж лицето му се вкамени.

— Няма да го направя.

— Не правете глупости, Джош! — намеси се портиерът.

— Защо отказвате да се закълнете? — попита учудена Джулиана.

— Какво мислите за мен, стана ясно още при първата ни среща, милейди. И нищо няма да се промени. Щом възникнат нови неприятности, сигурно ще ме изхвърлите. Един мъж не може да живее така, ако иска да запази самоуважението си.

Тя най-сетне си каза, че го разбира. Беше горд и хладнокръвен, но моралните му принципи го различаваха от другите слуги, готови да се молят и да пълзят в прахта, за да спасят прехраната си. Може да е бил войник с по-висок ранг, може би ординарец. Това би обяснило къде се е научил на тази арогантност.

— Е, добре, след като ме уверихте, че ще държите на самоуважението си, ще се задоволя с това. — Тя го изгледа многозначително и добави: — Нали няма да паднете толкова ниско, че да крадете! Затова можете да останете. Но за в бъдеще пътищата ни едва ли ще се пресичат.

— Връщате се в Лондон?

— Не. Защо ви интересува това?

— Не бих искал, разбира се, да ви внушавам страх, милейди. Но живеем в трудни времена. Ако някой ден изчезне малко брашно или някой изпие бутилка вино, това ще е нищо в сравнение с лошите неща, които могат да се случат. По-добре ще е да се върнете в Лондон. Питайте и Том.

— Какво знаете за проблемите в този край, Джош?

Вместо да отговори, той само сви рамене и погледна към количката си.

— Да се надяваме, че няма да съжалявате за решението си, милейди — измърмори Том, докато двамата гледаха подир Джош Тревълин, който откарваше торта в градината.

— Аз също се надявам, Том.