Лора Паркър
Нощна лилия (7)

6

Тя лежеше будна в леглото, втренчена в мрака, прекалено горда, за да запали лампи и свещи или да засили огъня в камината и така да се пребори със страха. Този ден свалиха с госпожа Мийд покривалата от мебелите в библиотеката и тя установи, че любимият диван на маркиза е бил гризан от мишки. Джулиана писа веднага на един тапицер в Илфракомб и му възложи да отстрани повредата преди завръщането на дядо й.

Малко по-късно откри петната мухъл по стените на спалнята на втория етаж, после и буболечки по килима в големия салон. Едва сега Джулиана разбра колко е трудно да се поддържа в ред толкова голяма къща. Допреди тази зима, която маркизът и маркизата прекарваха в чужбина, за това се бяха грижили винаги достатъчно много слуги. Сега Джулиана трябваше да назначи нов персонал, ако искаше до пристигането на баба й и дядо й Блъд Хол да засияе с, предишния си блясък. Все още не можеше да се накани да го стори. Отначало беше решила, че нейното спокойствие и самота са по-важни.

Но имаше и други, много лични причини, които отпъждаха съня й. Вече съжаляваше, че обвини Джош Тревълин в кражба. Не й приличаше да обвини човек, срещу когото нямаше никакви доказателства. Но нещо в този човек я дразнеше. Сега вярваше, че е невинен. Или поне искаше да го вярва. Не проумяваше защо.

Поклати с въздишка глава. Колко самоуверено се държеше. Разговаряше с господарката си, сякаш й беше равен.

Сякаш имаше дори чувството, че я превъзхожда. Досега тя просто не се беше замисляла за аристократическия си произход и смяташе положението си за нещо, което се разбира от само себе си. Наистина ли я ядосваше, само защото се държеше непочтително? Или я смути толкова, защото я нарече хубава жена?

Е, да, не пряко. И тя знаеше, естествено, защо я бе поласкал, — само за да спечели нейното благоволение — и успя.

— Проклятие! — прошепна тя, обърна се на хълбок и забарабани с юмрук по възглавницата. — Няма да допусна някакъв мъж да ме мисли за глупачка! — Още по-малко пък най-обикновен работник. Твърде горда е, за да го позволи.

Дълбоко засрамена от факта, че мисли непрекъснато за онзи комплимент, тя зарови лице във възглавницата и затвори очи. След малко заспа.

Сънят започна както предишния път — неизразимо напрежение, неясни чувства, нечий профил в мрака, едновременно близък и чужд. Когато той се приближи, можа да различи по-ясно размитате черти на лицето му, които издаваха сила и решителност. Но устните бяха меки и чувствени. Очите оставаха в сянка, но лунната светлина посребряваше косата. Той се наведе бавно над нея и тя протегна ръце, за да му каже добре дошъл. Вече знаеше какво ще се случи сега. Топлият му дъх се смесваше с нейния.

Той целуваше все по-страстно устните й и тя сякаш се топеше, сякаш потъваше в чудесните дълбини на своята женственост, където я очакваше пламенен възторг. Той ухапа лекичко долната й устна и я накара сладострастно да изстене. Изпълнена с копнеж, тя се вкопчи в раменете му. Топли ръце се плъзнаха по нощницата й. Повтори контурите на гърдите й и тя се надигна, за да посрещне милувката.

— Сладка, толкова сладка… — прошепна той.

Тя не се съмняваше в думите му. Желанието на Джулиана ставаше все по-силно, пулсът й се учести, кожата й сякаш гореше. Изпепеляващите му целувки извикаха сълзи в очите й. О, ако беше действителност, ако наистина можеше да срещне най-сетне истинската любов…

После часовникът удари три. Джулиана се събуди. Този път сънят не беше оставил неприятно чувство, както след миналите нощи, а предупреждаващото треперене на тялото й веднага спря. Тя не беше сама.

Вдигна смутена глава, със страх от онова, което щеше да види. Въпреки това не искаше да отлага неминуемото.

До леглото й възникна неясното лице на мъж. Само на една ръка разстояние.

Черният му силует се открояваше в здрача. Само бялата му риза светеше, огряна от лъчите на месеца. Джулиана не помръдна и се вслуша в единствения звук, нарушаващ тишината в стаята — сякаш дъждовна вода, която капе от улук. Но много по-тихо и нежно. Ударите на собственото й сърце. Иглички бодяха кожата й. Затвори неволно очи и сега нещо й подсказваше, че трябва да се сгуши на противоположната страна на леглото, а после да се свие на пода, за да изчезне от полезрението на мъжа. Само че тялото й отказваше да се подчини. Скованите й мускули не помръдваха, страхът от странното явление заплашваше да я задуши.

Отвори колебливо очи.

Той още стоеше там. Фигурата му се размиваше пред късогледите й очи. Въпреки това сетивата й го разпознаха малко по-ясно, докато се разсейваха последните остатъци от съня. Сега той отстъпи назад, безшумен и гъвкав като пантера и се сля със сянката в долния край на леглото. Да не го беше видяла, едва ли щеше да подозре присъствието му.

— Кой сте вие? — произнесе с мъка.

Никакъв отговор.

Странно, но неговото мълчание я насърчи. Въпреки че близостта му й се струваше опасна, защото той явно изчакваше да види какво ще направи. Тя седна бавно, трудно, сякаш беше стара жена с кокали, втвърдени от годините.

— Призрак ли сте?

Сега той протегна ръка.

Джулиана се дръпна, ужасена от този жест. Вдигна са на колене и привлече завивката до брадичката си.

— Какво искате? — В тъмното виждаше само ръката, която той й подаваше. — Какво искате? — повтори тя. В страха си не се сещаше за по-умни думи.

Ръката му посочи встрани и тя погледна в тази посока към вратата на спалнята. Вече очакваше едва ли не със сигурност свръхестествена сила да отвори вратата или някой да влезе. Смешно. Беше сама в къщата, сама с това явление в края на леглото.

Изведнъж пожела да го пипне, за да се увери, че съществува, че не е призрак от кошмар. Би предпочела земен натрапник пред един призрак. Отметна завивката. Изпълзя предпазливо към него.

Но той веднага отстъпи назад. Явно не желаеше да бъде докосван, ако изобщо имаше какво да се докосне.

Силна ярост пропъди страха на Джулиана и й помогна да си върне ясната мисъл. Той несъмнено съществуваше. Някой си правеше с нея зла шега.

— Е, добре — отсече спокойно, което нямаше нищо общо с истинските й чувства. — Щом не желаете да говорите, ще трябва сама да установя кой сте. — Тя посегна решително към кутията с кибрит на нощното шкафче.

В тишината дъхът му изсъска като локомотивна пара.

— Недей…

Смаяна, тя се обърна отново с лице към него.

— Какво казахте?

Той отстъпи още, докато тя можеше да вижда само смътни контури пред тъмната камина и ръката, която сочеше вратата.

— Напуснете Блъд Хол. — Дълбокият му глас беше толкова тих, че тя се запита, дари наистина е проговорил, или й е внушил по някакъв начин заповедта си.

— И защо? Тук съм си у дома. А вие сте неканен натрапник. — Без да каже повече нито дума, тя му обърна гръб и бързо запали клечка кибрит.

За секунди остана заслепена от яркото пламъче. В следващия миг то придоби нежен кехлибарен цвят и Джулиана хвърли поглед през рамо. Но не го видя. Приближи веднага горящата клечка към фитила на свещта на нощната масичка. Когато трептящият пламък освети стаята, разбра, че е сама.

— Кой и какво сте? — Викът й изкънтя, срещнал каменните стени, скрити зад тапетите от оризова хартия. Извън кръга светлина сребристият мрак отговаряше с упорита тишина.

Там нямаше никого и нищо. Нито сянка. Нито следи от стъпки. Нито звук. Само слаб аромат на рози объркваше сетивата й. Вълна студен въздух я накара да потрепери. Той беше просто изчезнал! Безмълвно. Нито една панта на вратата не беше изскърцала, нито една дъска на пода не беше изпращяла.

В гърлото й се надигна вопъл.

— Не е възможно — прошепна тя и се опита да се вземе в ръце. Той трябва да беше човек, защото беше проговорил. На лунната светлина беше видяла бялата му риза. Това, че умееше да се движи нечуто като дух, не биваше да я накара да повярва, че е видяла призрак.

— Не, духове няма! — извика тя.

Към замиращото ехо на гласа й се присъедини тих смях. Тя се отпусна на възглавницата и закри тялото си със завивката.

Беше загубила душевното си равновесие и сега се взираше отчаяна пред себе си.

Той стоеше зад камъните, през които беше избягал и трепереше — но не от студ. Сгреши ли като й се яви? Сладката възбуда за малко да го подтикне да направи груба грешка. Но изкушението да я докосне беше непреодолимо.

Докато гледаше заспалото й тяло и леко отворените устни, в него се надигаше споменът за пламенни целувки. Завивката се беше свлякла до кръста й. На лунната светлина под тънката нощница се очертаваха женствените извивки на тялото й. Сдържаната господарка, която денем се фукаше толкова високомерно, беше много по-женствена, отколкото би си го признала.

Може да се беше вмъкнал в стаята й, за да я уплаши и да я прогони от Блъд Хол, но сега вече не можеше да овладее копнежа си по една целувка. Устните й трепереха, докато си възвръщаше постепенно съзнанието. Тяхната сладост го омагьоса за толкова дълго, че когато се събуди, тя за малко не го залови в мига на ласката му. Може би щеше да остане въпреки всичко по-дълго при нея и да се поддаде на желанието си, ако тя не беше запалила кибритената клечка. С това беше развалила чудесното му настроение.

Лицето й, бледно като платно от страх, му се стори издаващо невероятно силен характер, но тя беше и толкова ранима. Макар да не беше красавица, излъчваше толкова силно привличане, което лесно би спечелило съперничеството с някоя повърхностна хубост. Беше толкова жизнена. Да, тази дума определяше много точно нейната същност.

Беше я харесал още повече след кавгата й с градинаря — с порозовели бузи и зелен пламък в очите.

И все пак, въпреки всичко в погледа й се четеше необяснима тъга, която виждаше само той. Никой друг не знаеше, че тя всяка нощ плаче насън и укорява някого през сълзи за неспазено обещание и загубена любов. Кой я беше пренебрегнал? Кой мъж е бил способен на това?

Беше я наблюдавал как урежда проблемите си и как води домакинството. Нямаше съмнение, че би била приятелка и съпруга, на която един мъж може да се довери. А любовта? Само той знаеше за тайните желания, които бе скрила в душата си — толкова дълбоко, че навярно дори сама не можеше да определи силата на чувствата си.

Изведнъж го разтърси нова мисъл, която можеше да му е от полза. Съществуването му на този свят беше приключило. Но друг можеше да заеме неговото място и да осъществи онова, което му беше отказано — да види онова, което той не можеше да види, да изрече онова, което вече не можеха да изрекат неговите устни. За съжаление тя е само една жена, каза си той.

Мъжете, които го бяха победили, бяха опасни и безскрупулни. Не можеше, разбира се, да поиска от тази жена да рискува живота си. Но тя би могла да научи вместо него какво става на този свят. Ако има късмет, тя може да го заведе при хората, които му трябват. А те ще унищожат онези мъже, които застрашават Блъд хол и мината Малък Хангмън. Само че първо трябва да спечели доверието на господарката. Но как трябва дух да ухажва млада жена?

Занимава се толкова дълго с този въпрос, че студът на гранитната стена изпълзя в гърдите му и копнежът по топлина пропъди трепета на страстта.

 

 

Джулиана знаеше, че сандъчето е някъде в библиотеката. За последен път го беше видяла преди година. По-малкият й брат Едуард се бе върнат от Индия в Англия, за да постъпи в частно училище и маркизът му беше обяснил как се действа с оръжието.

Намери най-сетне сандъчето от фина козя кожа в дясното чекмедже на огромното писалище, сложи го върху дъбовия плот и натисна с пръст малко копче. Капакът се вдигна и откри два пистолета с инкрустирани сребърни дръжки, сложени върху леко избледнялото виненочервено кадифе.

— Чудесно — прошепна тя, погали със задоволство оръжието и изводи пистолетите от сандъчето. Знаеше как се действа с тях. Едно лято, когато беше на единайсет, въпреки възраженията на баба й нейният дядо заяви, че млада дама, която живее в провинциално имение, трябва да се научи да стреля — едно, за да упражнява професионално този спорт и второ, за да се брани. Иронията беше в това, че тъкмо при първото упражнение на Джулиана по стрелба преди четиринайсет години откриха късогледството й.

Спомни си с усмивка колко смаян беше дядо й, когато тя улучи целта от разстояние десет ярда, въпреки че не я беше видяла.

Няколко дена по-късно той замина посред лято с нея за Лондон, за да я прегледа очен лекар и й предпише очила. Колкото и да мразеше очилата, с тяхна помощ тя се превърна в майстор-стрелец. Проблясващото екзотично дърво на дръжките и лъснатото им сребро подсказваха, че за оръжието са се грижили добре. При свое посещение в Лондон един испански дипломат беше подарил на маркиза тези пистолети за дуел. Доколкото знаеше, те никога не са били използвани, за да ранят смъртоносно човек. Странно, но тя беше първата представителка на семейство Кингсблъд, която се питаше дали може да ги използва за тази цел. Всеки случай искаше да бъде въоръжена, ако натрапникът, който смути миналата нощ съня и душевното й спокойствие, се изправи отново пред нея.

Часове наред бе разсъждавала как трябва да се държи. Мрачни, горчиви мисли й бяха минали през ума. Какво ще си кажат хората, ако почне да твърди, че в спалнята й е влязъл мъж и е говорил с нея, а после мистериозно е изчезнал? Сякаш вече чуваше подигравателни гласове да я преследват в кошмарите й.

Горката Джулиана си въобразява, че в стаята й бил влязъл мъж.

Мъж в нейната спалня? Ами въображение — просто й се ще!

Нищо чудно, любовникът й я е зарязал и се е оженил за друга. За голяма хубавица!

Нали знаете какво се приказва за старите моми. Много тъжно! Сигурно е луда!

Не, няма да го допусне. Унижението би било непоносимо. Затова ще реши проблема по свой начин.

— А, ето ви, милейди, аз… — Госпожа Мийд млъкна стресната, когато видя пистолета в ръцете на господарката си. — Милейди, какво ще правите с него?

— Ще опресня умението си да стрелям — отговори преспокойно Джулиана и върна пистолета в сандъчето. — След закуска отивам в ливадите. Да разбера какво все още мога.

Икономката не попита защо лейди Джулиана е слязла по нощница и оглежда пистолетите. Но се разтревожи. От няколко дена нейно превъзходителство се беше променила. Погледът й беше придобил странен трескав блясък, който не говореше за овладени чувства. А това някак не й прилягаше.

— Добре ли спахте?

— О, да — излъга Джулиана. След три часа не беше мигнала. — В Лондон бях винаги много заета. А тук, след като почти лентяйстват цели три дена, съм обзета от желание да действам. — Усмивката й беше весела. — Днес, слава богу, е слънчево. За съжаление всички коне на дядо са в лондонската му конюшня. Значи не мога да пояздя. Но продължителна разходка сигурно ще ме ободри.

— Разбира се, милейди. — Мислите на госпожа Мийд вече бяха при работата, която й предстоеше да свърши този ден. Трябваше например да проветри и изглади дрехите на нейно превъзходителство. След дълга пауза добави: — Ще ми позволите ли да наема една помощничка, милейди? Някоя млада селянка би могла да се грижи за бельото ви. Ще е за съжаление доста непохватна и няма да може да ви прави фризури по лондонската мода, но ако проявите необходимото търпение и я научите…

Предложението звучеше толкова разумно, че Джулиана не знаеше как да го отклони.

— Ще видим — отговори уклончиво. Докато не разбере какво става тук, не биваше нова прислуга да влиза в къщата. Освен това, ако наистина си губи разсъдъка, никой не бива да става свидетел. Ако наистина й се е явило привидение, по-късно винаги ще има достатъчно време, за да потърси готови да помогнат свидетели. Съществуваше, разбира се, и възможност някой да си прави лоши шеги. Ако е така, иска сама да залови нехранимайкото. Сега, посред бял ден, страхът, който изживя изминалата нощ, я ядосваше много повече от призрачния мъж, който й го внуши. Но следващия път тя ще докаже смелостта си.

— Желаете ли да закусите? — попита госпожа Мийд.

— Всъщност не съм никак гладна — отговори Джулиана. — Увийте ми, моля ви, закуската, докато се кача горе да се облека. Ще я взема и ще я изям в ливадите.

Икономката премълча какво мисли за пикник сред зимните мъхове. Господарката й щеше, така или иначе, да направи каквото е намислила.

Час по-късно Джулиана прекоси полянката пред къщата с кошница в едната ръка и сандъчето с пистолетите под мишницата на другата. Утринното слънце скоро щеше да прогони мъглата. По обяд сигурно ще може да свали пелерината. В мекия въздух вече се долавяха първите предвестници на пролетта.

При конюшнята тя спря, за да поздрави шестте котенца, току-що дошли на белия свят — две оранжево-червени животинки на сиви и бели ивици, три жълти с козина като пухените перца на малки пиленца и един черно-бял котарак със сив пръстен около едното око, с три бели лапички и една черна. С малките си нокти те се опитваха да се качат по ботушите на Джулиана, но не успяваха. Плъзгаха се отново и отново обратно по гладката кожа. Неспособна да устои на хубавите котенца, тя седна в тревата, погали всички, нахрани ги с шунка и сирене от кошницата за пикник.

От еркерния прозорец в големия салон я наблюдаваха двама.

— Как мислиш, какво ще направи?

— Предполагам, лейди, че ще прати нощния си посетител по дяволите.

— Мислиш ли, че ще успее?

— Поне ще се опита и то с успех, ако смелостта й не отстъпва на нейния ум.

— Ние трябва да й попречим.

— Защо?

— Защото… ами защото не са били представени един на друг според правилата.

— Ако си спомням добре, при първата ни среща това не те възпря да ми хвърляш дръзки погледи.

— Онова беше друго! Напи всички онези тъпоглавци, пуританите, бяха мои врагове и аз исках да те убия.

— Колко сладка златисторуса вещица беше ти тогава! Кълна се в бога, ако пищните ти гърди не бяха отвлекли вниманието на моите войници, те още в същия миг щяха да те намушкат.

— Значи трябва да благодаря на добрата съдба за прелестите си.

— По-добре ще е да благодариш на напращелите слабини на моите воини! Вие, безсрамните жени от семейство Кингсблъд, знаете как се разпалва кръвта на един мъж.

— Много се надявам, че ще мога да се насладя в скоро време на повторението на онова събитие. Но какво ще стане с лейди Джулиана?

— Хайде да я оставим на онова младо момче. То се справя според мен много добре. Не е толкова дискретен като Максуел. А що се отнася до повторението…

— Ще трябва първо да ме хванеш!

Госпожа Мийд влезе в големия салон в мига, в който вихър мина през вратата и й развя престилката. От ужас тя изтърва кофата със сапунена вода, която бе донесла, за да измие прозорците.

 

 

Пред Джулиана пътят за Илфракомб се простираше като бяла лента през кафявия пейзаж. Тънки повесма мъгла хвърляха бегли сенки върху мъха. В далечината се издигаха черни гранитни блокове сякаш кулите на езически култови светилища.

Заобиколена от несравнимата атмосфера на мъховете, тя изпита нова радост от живота. Познаваше и обичаше магията на тези места — в тях имаше нещо загадъчно, променливо, непредвидимо. В дивата им красота нямаше миризма на парници, нито нежна грижа за растенията и животните, които ги обитаваха.

Всичко, което живееше сред мъховете, си беше спечелило жизнено пространство със сила и издръжливост. Ако някое късче земя можеше да изпитва гордост, мъховете в северен Девън имаха пълно право на това.

Известно време Джулиана минаваше покрай скали и хълмове. Шумът на морето стигаше до нея все по-силен. Но брегът не я привличаше. Почти несъзнателно следваше пътя, който беше изминавала хиляди пъти като дете.

В ранна пролет береше диви лилии, а по-късно пирен за нощното шкафче на баба си. Докато се спотайваше в тревата и чакаше сърните да се появят в здрача между дърветата, тя научаваше какво значи търпение. Знаеше по кои склонове ще намери ягоди сред орловата папрат, къде, близо до брега, зреят диви круши. В търсене на приключения изкачваше крайморските скали източно от Илфракомб. В ясни летни дни от стръмната пътека за Бренди Кавър се откриваше гледка към бреговете на Уелс. На едно място се отделяше тясна пътека, която водеше до малък, защитен от скалите златожълт пясъчен плаж. През лятото често беше джапала в отлива, а после бе седяла на топлото слънце да си изяде закуската. Но днес настроението й я отведе към защитената от вятъра страна на един склон.

Стигна най-сетне до една горичка, задържаща бурите. Топлите лъчи на слънцето проникваха през клоните, а то вече беше стигнало зенита. Джулиана избра методично целите за упражнението си в стрелба, отмери с еднакви крачки различни разстояния и сложи на земята камъни, за да ги отбележи. После остави коженото сандъче на една плоска скала, отвори го и зареди пистолетите.

Започна с най-късата дистанция — три ярда. Без да проверява дали е улучила, местеше изходната си позиция и стреляше по все по-далечни цели. Стволовете на дърветата приглушаваха ехото от изстрелите. След като изкънтя и последният, стоя известно време неподвижна с пистолет във всяка ръка и доволна усмивка. Сега беше поне подготвена за неизвестната заплаха. Като се грижеше сама за отбраната си, тя намаляваше чувството на унижение, което й внушаваше страхът, охлаждаше гнева, предизвикан от безпомощността, която й бе откраднала за половин нощ съня.

Да, но когато прегледа целите, не откри нито едно попадение и чувството на триумф мигновено се изпари. Както трябваше да установи примирено, без очилата беше сляпа като прилеп.

— Един мъж е по-едър от клон — изсъска тя. Но веднага се стресна. Не искаше никого да убива, надяваше се само да уплаши натрапника, ако се осмели да се промъкне отново в стаята й.

Изчисти грижливо пистолетите и ги скри в сандъчето. След като си изяде закуската, отиде до една скалата насред ливада, свали си шапката и се излегна на топлия камък. Минута по-късно заспа.

Той наблюдаваше как лейди Джулиана се връща в Блъд Хол. В далечината се чуха изстрели и той се питаше какво ли означава това. Сега я видя да отваря пътната врата и откри под мишницата й сандъчето, което му се стори познато. Подобно бе притежавал баща му. Смелостта на нейна светлост го забавляваше. Значи отишла е сред мъховете да стреля с пистолети за дуел и да провери майсторството си в стрелбата.

Какво целеше? Искаше да го извика на дуел? Едва ли. Представи си ухилен как ще му предостави избора на оръжието. Дали градинарят щеше да стане негов секундант, а госпожа Мийд нейна секундантка? Не, тя сигурно се кани да му подготви лоша изненада, когато пристъпи следващия път под закрилата на мрака прага на стаята й.

— Кръвожадна малка вещица — измърмори той, изпитвайки въпреки волята си истинско възхищение. Още веднъж я беше подценил. А нейното държане му поставяше все нови загадки. Какво я възпира да уведоми шерифа? Защо не заповяда на семейство Мийд да претърсят къщата? Не се доверява на собствените си очи и уши?

— За това ще имаш всички основания, лейди, още преди утре слънцето да изгрее — прошепна ухилен. Тя е не само умна и страстна, но притежава и способността непрекъснато да го смайва. Но той много скоро ще я смае.

 

 

След дългия следобеден сън беше прекалено бодра, за да се качи в обичайния час в спалнята си. За нещастие на местния обичай да се вечеря рано дължеше дългата вечер, през която направо не знаеше къде да се дене. По някое време все щеше да си легне и да зачака. Но сега още не. Минаваше със свещ в ръка безцелно от стая в стая. На прага на музикалния салон спря. Както и в повечето от останалите помещения, и тук мебелите бяха покрити, а тежки завеси закриваха прозорците. Въпреки това влезе.

Познаваше много добре тази стая, единствената в Блъд Хол, която баба й бе преобразила в елегантния стил ампир. Лилавият обюсонски килим преливаше в хармонични зелени и виолетови оттенъци.

Роялът, дело на французина Себастиан Ерар, беше внушителен пример за регентската епоха. Джулиана нави предпазливо покривалото, като внимаваше върху полираното дърво на инструмента да не падне прах. Донесе от една масичка многосвещник, извади от джоба на роклята си две свещи, закрепи ги на свещника и ги запали. После седна пред рояла и вдигна капака.

Без много да се замисля каква музика да избере, остави пръстите си да се плъзгат по клавишите и събуди замечтан спомен. След няколко въвеждащи акорда прозвуча мелодия. Изсвири две къси парчета от Моцарт, после един емоционален Шубертов етюд и серенада от същия композитор. Не мислеше за онова, която й предстоеше. Засега се отдаваше изцяло на музиката и се наслаждаваше на душевното си спокойствие.

Когато пусна капака на рояла и стана, тя се усмихваше. От месеци не се беше чувствала толкова спокойна. Сега беше готова да се справи с всички опасности, даже с призрачния натрапник.

В полунощ, при втория удар на часовника, Джулиана най-сетне заспа. До леглото й гореше свещ. Събуди я съскането на гаснещия пламък. Над бузата й вееше мистериозен ветрец. Още преди да отвори очи, вече беше сигурна — той пак бе дошъл при нея.

Той стоеше пред камината. Само жаравата под димящата пепел осветяваше помещението. Мъжкото излъчване на неподвижния му силует не беше неприятно, но напрягаше нервите на Джулиана и ъгълчетата на устните й потрепваха. Пъхна скришом ръка под завивката.

Когато той помръдна, контурите му сякаш се размиха, но си остана все пак като плътен силует сред неопределените очертания на нощта. Нещо издрънча. Изглежда, беше грабнал ръжена. Да не би да искаше да й строши главата? Пръстите й се вкопчиха в пистолета.

— Стой!

Той тутакси се стопи в мрака. Присвила очи, тя се мъчеше отчаяно, но безрезултатно да различи сянката му сред околните. Джулиана прокле още веднъж загубата на очилата. Въпреки че мразеше тези очила, в този миг щяха да са й от голяма полза.

Малко по-късно тя чу как ръженът се удари в камината. Някой разрови въглищата и те почнаха да пращят, алена жарава затрептя, вдигнаха се тънки езичета пламък и осветиха бялата риза на натрапника и неговия профил. Джулиана съзря, смаяна, привлекателните черти на млад мъж. После огънят угасна и той се озова отново обгърнат от нощни сенки.

— Къде сте? — извика тя уплашено.

— Все още съм тук, лейди.

Видя смътно как една сянка се отдели от другите, фактът, че той беше проговорил — с учудващо приятен глас — я накара да затаи дъх. Но не издаде объркването си.

— Не се приближавайте много до мен, младежо!

— Младежо? — повтори той. Веселата интонация на гласа му искаше да каже, че тя е поне два пъти по-възрастна от него, което не беше вярно. — Не бойте се, лейди, няма да ви сторя нищо лошо.

— Не говорете с мен! — предупреди го тя и седна. Предпочиташе мълчанието му пред този покоряващ дълбок глас. Това със сигурност не беше Джош Тревълин или друг обикновен работник. Кой ли можеше да е? Осветен от пламъците, профилът му й показа мъжка красота. Веднага си спомни пак хубавичкото лице на лорд Дашмор и неговото предателство. Тази мисъл я влуди. — Ако смятате, че само защото съм стара мома и живея тук сама, можете да ме уплашите, много сериозно се лъжете! Не се оставям толкова лесно да бъда уплашена.

— Виждам го. — Гласът му стигаше до нея на меки звукови вълни. — Нито сте наивна, нито толкова стара, че да не признаете колко е опасно да приемате мъж в спалнята си.

Тя се взираше напрегнато в лилавия мрак, от който идваха думите. Ако можеше да го види, би могла да го опише на другата заран на шерифа.

— Изчезвайте и повече не се връщайте! Тогава ще реша, че сте призрак.

— Искате ли го? — Колко предизвикателно звучеше въпросът. Завесите прошумоляха леко. През един прозорец надникна месецът и изпълни стаята с млечна светлина. Но мъжът остана в сянка. — Наистина ли искате да останете сама? — прошепна той — Сама със съкрушеното си сърце? Сама и забравена?

Сърцето й заби учестено.

— Вие пък какво знаете?

— Един приятел знае някои неща, лейди. — Силуетът му се отдели от тъмнината и се появи в края на леглото. Джулиана докосна със свободната си ръка гърдите си, за да разбере дали всички малки седефени копченца са закопчани. После видя как силуетът му се олюлява, сякаш го разтърсва беззвучен смях. Отпусна бързо ръка.

— Тези магии в дома ми никак не ми харесват. Вървете си!

— Къде да отида, лейди? — Контурите му се изгубиха сред завесите.

— Намерете си друго обиталище! В Англия има предостатъчно къщи с призраци — само в Уест Кънтри са няколкостотин. Във всяка долина, на всеки хълм се мотае по някой призрак. Размотавайте се някъде другаде. Блъд Хол и без това е пренаселен с неприятни същества като вас.

— Несъмнено имате предвид капитана и негова възлюбена. — След кратка пауза добави: — Аз вече съм ги срещал.

Все по-объркана, тя се взираше в мъглявите очертания на фигурата му. Или е луда, или сънува. Не знаеше коя възможност ще предпочете.

— Какво искате?

— Само вашето приятелство — натърти той с ласкателния тон на опитен придворен.

— Защо ви е моето приятелство?

— Защото вие имате нужда от мен. — Сега неопределената му фигура сякаш някак се отпусна. — Усещам колко сте тъжна. Зная и причината за вашата мъка — нещастна любов, която не заслужава и най-малката ви сълза.

Джулиана се сви ужасена.

— Твърде много си позволявате!

— Как така? Защото според мен онзи тип, който ви е зарязал, е глупак — който и да е бил той.

— Никой не ме е зарязвал — изрече тя и вече едва се владееше. Как можеше той да чете най-интимните й мисли, да знае за тайния й срам? Това беше непоносимо.

После ужасно подозрение й мина през ума. Дали не беше някой лондонски шегаджия, който я е преследвал до Девън, за да я направи за смях? Напълно допускаше онези клюкари да са способни на подобни зли шеги. В казината пияни джентълмени достатъчно често се хващаха на бас кой ще успее да измъчи още повече жертвата на някой скандал. Спомни си шушукането на сватбения прием на дука и бузите й пламнаха.

Може би някой негов приятел се е хванал на бас, че „ще утеши“ пренебрегнатата стара мома?

Извади мълниеносно пистолета изпод завивката. Преди той да намери време да отстъпи, дулото вече се целеше в гърдите му.

— Ако сте дух, куршумът няма да ви стори нищо. В противен случай ще застрелям човек, влязъл с взлом. Какво ще кажете?

— Начинът би бил брутален — Сега гласът му издаваше, че насилствен край на спора е за него не по-малко нежелан, отколкото за Джулиана. — Но ако сте решили да ме изпратите в отвъдния свят…

Тя сподави с мъка сълзите на гняв и сега се бореше за достойнството си. В този миг наистина би предпочела да го застреля. Как можеше някой да падне толкова ниско, та да прекрачи пределите на нейната спалня! С надеждата да спечели облог!

— Ако смятате, че няма да стрелям, грешите. — Но тя взе да трепери и трябваше да успокои ръката с пистолета, като я подпре с другата. — Кой сте вие? — попита за втори път.

— Както вече ви казах… — отговори той с тона на притеснен обожател, на когото обожаваната жена се подиграва, — приятел, който би искал да ви помогне.

— Но това е нечувано! Та аз изобщо не ви познавам!

— Напротив, лейди. Вече на два пъти ме посрещнахте с радост в сънищата си.

Сега тя не намери думи. Кое е по-лошо? Да спори с безсрамен младеж от плът и кръв? Или с призрак, притежаващ способността да прониква в сънища? И двете възможности изопваха нервите на Джулиана, а тихият му смях раздухваше гнева й, но засилваше и увереността, че той трябва да е земно същество.

— Понеже сте всезнайко, можете ли да ми кажете къде да намеря очилата си?

— В джоба на вашето наметало.

— Едва ли. Вчера вече търсих там.

— Сигурна ли сте?

— Естествено. — Тя свъси вежди и неволно сведе оръжието. — Пребърках напразно всички джобове.

— Тогава докажете, че греша. — Той посочи с жест гардероба.

— Добре де. — Джулиана драсна клечка кибрит. — Сега ще видим… — Тя се взря отново в сянката в края на леглото. Но той беше изчезнал. — Почакайте! — извика тя и запали свещта на нощното шкафче. В кръга светлина, на мястото, където допреди малко стоеше мъжът, сега цареше смущаваща празнота. — Къде сте?

Думите му звучаха приглушено, сякаш идваха от много далеч.

— Утре ще ви посети ръководителят на вашата мина. Внимавайте добре в това, което ще ви каже.

— Защо? — попита тя, остави пистолета и стана, за да потърси източника на безплътния глас. — Защо ви интересува това?

Никакъв отговор.

Тя се приближи бързо към камината със свещта в ръка. Не знаеше какво се надяваше да открие. Но вярваше, че той е бил тъкмо тук, когато е произнасял последните думи. Основното претърсване не даде резултат. Не се виждаха даже следи от стъпки.

Тръгна едва ли не въпреки волята си към гардероба. Няколко секунди стоя нерешително, преди да отвори вратата. Когато не изскочи нищо, сложи свещта на пода и свали пелерината от закачалката. Гледаше, без да вярва на очите си, очилата в ръката си.

— Но нали гледах — прошепна тя. — Много добре помня. — Знаеше, че мъжът е изчезнал, но все пак се озърна. — Един приятел?

Пет удара на сърцето стоя неподвижно, преди да изтича към леглото — с дълги крачки, които биха шокирали нейната братовчедка Лети — скочи в него и се зави презглава.