Лора Паркър
Нощна лилия (5)

4

Без да си вземе наметало или шал, тя слезе бързо по стълбата. Копнежът по преливащата от живот природа беше непреодолим. Когато отвори пътната врата, посрещна я зимен порив на вятъра, а увехналите листа, които се бяха насъбрали пред вратата, влетяха в антрето.

Под дългите ръкави на роклята кожата на ръцете й настръхна. Но тя не обърна внимание нито на студа, нито на вятъра, който измъкваше кичури изпод бонето й. С дълги крачки прекоси калдъръма, бутна вратичката към градината и влезе вътре — сред дълбока тишина и учудваща топлина.

Известно време стоя облегната на грапавите дъски на вратичката, без дъх от напиращия в нея смях, чувстваше се като дете, избягало от родителите си. Докато си поемаше дъх, вече се взираше в чудото на тази градина.

Слабо зимно слънце позлатяваше отсрещната стена. Наскоро подпрени и здраво вързани, розовите храсти се олюляваха на своите подпорки. Близо до Джулиана лавандулови храсти протягаха към небето лилавите си дъхави езичета. Жълти цветя превръщаха зелени сенки в тайнствени пещери със съкровища, а техните сестри, разцъфтиш на ярка слънчева светлина, блестяха като току-що изсечени златни монети. Тя поемаше възхитена в дробовете си силния мирис на прекопана пръст, изгнили растения и тор.

После установи смутено, че не е сама. Смъкна бързо очилата от носа и пъхна омразното свидетелство за нейното късогледство в джоба на роклята, отметна разчорлените кичури от лицето си и пристъпи напред, за да поздрави мъжа.

— Вие сигурно сте градинарят. Аз съм лейди Джулиана Кингсблъд, внучката на маркиза. — За нейно учудване той мълчеше и само я гледаше втренчено, опрян на дръжката на лопатата. Може да беше притеснителен, както много от местните хора в присъствието на аристократи. — Госпожа Мийд ми каза, че работите едва отскоро в Блъд Хол — продължи тя и се озърна одобрително. — Както виждам, знаете какво трябва да се върши тук.

Той продължаваше да мълчи. Тя се обърна отново към него. Без очилата не виждаше много. Не би могла да определи даже възрастта му. Срамежлив по характер, каза си тя. Изглежда, всички хора, които знаят как да се държат с растения и животни, са малко диви. Този простичък човек, изглежда, се боеше от нея.

Тя му се усмихна окуражаващо.

— Не се бойте, не съм тук, за да ви уволня.

— За което съм ви много благодарен.

Селският му изговор беше почти неразбираем. Но толкова по-ясно в гласа му прозвуча нещо арогантно. Този мъж беше твърде нагъл.

Тя пламна и кръвта нахлу в лицето й. Чувстваше се все по-зле.

— Съжалявам, ако съм ви стреснала. — Ако притежаваше поне искрица интелигентност, той трябваше да разбере, че тя търси извинение за неговата неучтивост. — Живяла съм преди в Блъд Хол и тази градина винаги е било любимото ми местенце.

— Да ви откъсна ли малко цветя? — попита той и сякаш се вцепени, когато тя се приближи към него.

— Не, дойдох тук само защото… — Замълча тъкмо навреме, преди да признае: защото бях закопняла за живата природа. Щеше да е прекалено лично да споделя с непознат чувствата си.

— Защото се радвате на компанията на розите? — Сега гласът му звучеше весело.

— Да, разбира се. — Нямаше да се остави този градинар да я обърка. — Всички жени обичат розите. — Тя се приближи към един храст и докосна тъмночервена роза. — Същинско чудо е, че цъфтят през февруари, нали?

Той се приближи с мълниеносна бързина към нея и блъсна ръката й от розата.

— Ако пипате розите, те скоро няма вече да цъфтят — обясни рязко. — Човешката ръка ги убива.

Убива? Думата я накара да трепне и тя се поотдръпна от градинаря. Но той стоеше все още достатъчно близо и тя можа да забележи някои неща. Беше много по-висок от нея и носеше старомодна широкопола шапка. Нахлупена ниско над челото, тя засенчваше очите. Но в здраво стиснатите устни тя прочете предизвикателна гордост. Напрегнатите черти на лицето издаваха, че е имал трудна съдба. Бричовете му бяха с много кръпки, а палтото правеше впечатление на никога непрано. На променящия посоката си вятър до нея долиташе неговата миризма. Тя отстъпи неволно още крачка. Той смърдеше на тор и на пот.

Когато ъгълчетата на устните му се дръпнаха нагоре, тя разбра що за човек е. Явно искаше да я смути. Постигна го и сега се наслаждаваше на успеха.

— Как се казвате? — попита тя, за да не си въобрази той, че може да я накара да побегне.

— Джош. — Изчака три удара на сърцето и добави: „Тревълин“.

— Тогава продължете си работата, Джош Тревълин. В онзи ъгъл там е избуял бурен, а до портичката видях три нециментирани плочи. Похвалих работата ви, защото човек трябва винаги да насърчава подчинените. Но не понасям мързел, нито безсрамно държане на слуга, който не си знае мястото.

Видя, изпълнена със задоволство, как той се сви. Сега гордостта му беше наранена. Никога не беше разговаряла с този тон със слуга. Но нахалният градинар я беше ядосал и трябваше да бъде сложен на място.

Той вдигна бавно глава, достатъчно високо, за да види тя очите под периферията на шапката. Светли очи. Студени и яркосини като зимното небе. Погледът му се плъзна предизвикателно по тялото й. После той изгледа лицето й, без да скрива, че то го е развеселило и тя усети пренебрежението, предизвикано от това, че й липсва женска привлекателност.

— Разбира се, че е ваше право да ме изхвърлите, милейди, ако, разбира се, вашите привидения нямат нищо против. Защото те ме взеха на работа.

Нахалството му сякаш я удари през лицето. Наистина ли искаше тя да го уволни? Нямаше да го направи, защото той щеше да реши, че не е могла да понесе ясно изразената му отрицателна оценка на нейната външност.

— Не съм несправедлива господарка — заяви тя високомерно. — А тъй като искам да остана в Блъд Хол, ще имате още достатъчно поводи да докажете способностите си.

— Ако ще идвате отново в градината, пратете стария господин Мийд да ме предупреди!

— Тя неволно се обърна.

— Какво искате да кажете? — попита гневно.

Смехът му звучеше много симпатично, въпреки че не стигаше до очите.

— Искам, преди да дойдете, овреме да изчезна.

— Какво чудесно предложение! — изсъска тя. — Довиждане!

— Другия път си облечете палто! — извика той след нея. — Не ми се ще да паля огън, за да ви стопля.

В по-нататъшен словесен двубой тя не би спечелила победата. Затова побърза да излезе от градината. Изпълнена от силен гняв, докато тичаше към къщата, не усещаше ледения вятър. Но чу смеха на градинаря, по-силен от силните удари на сърцето й.

— Кой е този човек там вън? — попита веднага щом влезе в хола и откри госпожа Мийд пред стълбата.

Един поглед към зачервеното лице на господарката беше достатъчен за икономката, за да изтърве купчината пране.

— Господи, какво се е случило? Надявам се, че момчето не е…

— Разбира се, че не е! — възкликна нетърпеливо Джулиана, успяла да проследи мисълта на старата жена. — Но той ме обиди. Кой е той?

— Не зная, милейди. — Госпожа Мийд въздъхна облекчено. — Всеки случай не е от нашия край.

— Така си и мислех. Доколкото разбрах от акцента му, не е роден нито в Корнуол, нито в Девън. Разбирате ли неговия диалект?

— Не. — Икономката наблюдаваше предпазливо господарката си. — Изразява се малко недодялано. Но много се старае.

Джулиана махаше сухи листа от роклята си.

— Откога е тук?

— От около две седмици.

Все още бясна, Джулиана си спомни враждебните му светли очи и неговата арогантност, твърде рядка при хора от града. Заради грозната шапка не можа да види цвета на косата му. В безформения брич и вехтото яке се криеше, изглежда, слабо тяло. Но не можеше да е сигурна, защото си беше свалила очилата. Въпреки невзрачното си облекло той излъчваше странен авторитет, нямащ нищо общо с телесни предимства.

— Този тип е прекалено нагъл! — Във възмущението си за малко да изтича отново в градината, за да размени с него нови обиди. — Знаете ли какво ми каза? Че ако го уволня, призраците на Блъд Хол щели да бъдат недоволни. Представяте ли си подобно нещо!

— Той не бива да говори толкова неучтиво с вас, милейди! — възмути се шокираната икономка. — Ако желаете, Том ще го уволни.

— Не, не искам. — Джулиана си оправи ядосано полата. — Но бих желала да науча повече за него. Казахте, че в наши дни трябва да се пазим от зли типове, нали така? Та какво казахте, колко годишен е този мъж?

— Градинарят? Когато Том го видял за пръв път да се влачи нагоре по пътя, помислил, че е стар човек. Но после Джош му разказал, че е бил войник и в една от онези войни в чужбина е бил ранен. Тъкмо го били пуснали от лазарета. Та сега търсел работа. И понеже имахме голяма нужда от градинар… Никой не ще да работи в Блъд Хол, дори ако се предложи добро заплащане, защото хората знаят, че тук бродят призраци. Затова назначихме Джош. Правилно беше, нали?

— Да, разбира се, на Том му се е струпала толкова работа. Не може да се грижи и за градината.

Значи Тревълин е бил войник. Това сведение щеше да накара Джулиана още по-упорито да избягва компанията му. Преживяното на бойното поле може да му е замътило разсъдъка. Или са го отровили раняванията.

— Докато нямам работа с него, ще гледам през пръсти на лошото му държане. Оправил е все пак градината и растенията цъфтят.

— Както кажете, милейди — отговори госпожа Мийд и въздъхна с облекчение, когато господарката й заизкачва стълбата.

Тих звън накара Джулиана да погледне към кристалните капки на полилея.

— Свирите ли на флейта, госпожо Мийд, вие или вашият съпруг?

— Не, милейди, защо питате?

— Преди време чух музика в големия салон. Детска песен, изсвирена на флейта.

— Или на лютня?

Джулиана се обърна учудена към госпожа Мийд.

— Да, може и така да беше. Но кой може да е свирил тук на лютня?

Икономката отговори дори без да направи гримаса.

— Изглежда, капитанът е свирил чудесно на лютня. — Тя посочи с брадичка към портрета, окачен над стълбата. — В добро настроение винаги посягал към лютнята.

Джулиана се вгледа в портрета, на който беше изобразен Кромуелов войник — капитан Джон Монли, облечен в кожен жакет със скромна яка и с меч на бедрото, усмивката на хубавото лице беше усмивка на пират. Редом висеше портретът на хубавичка млада жена от семейство Кингсблъд, живяла в Блъд Хол, когато капитанът дошъл в северен Девън, за да го завладее в името на Комънуелт. Вместо това двамата пламнали от забранена любов и загубили главите си под този покрив. Оттогава бродят из къщата или поне се твърди, че го правят.

Джулиана не желаеше да се ядоса този ден втори път от глупави приказки за твърде дейни призраци.

— В такъв случаи би трябвало по-усърдно да се упражнява — заяви тя на госпожа Мийд. — Свиреше ужасно фалшиво. — И без дума повече заизкачва стълбата.

— Тъкмо уплътнихме всичко. — Том стоеше до вратата на кухнята и наблюдаваше неодобрително как внучката на маркиза вечеря в помещение за слугите. — Милейди, не бива да оставате нощем сама в тази къща.

Джулиана се усмихна снизходително. През този ден семейство Мийд няколко пъти й предложи да се премести в къщичката на портиера.

— Благодаря, Том, но много обичам да оставам сама.

— Ако искате, ще пренощуваме с жената в помещението за слугите.

— Не бих желала да го изисквам от вас. Предпочитам самотата си. А вие сте заслужили да спите в собственото си легло.

Той въздъхна и се покори.

— Заключете вратата на спалнята си, милейди. Това би ме поуспокоило.

Тя остави учудена вилицата си на чинията.

— Има ли основание да се чувствам застрашена?

— Не, милейди. — Той не каза каквото мислеше: само след една нощ, съвсем сама в тази къща, тя щеше да разбере причината. — Освен ако не се боите от тъмното и тишината.

— Не се боя от тях. Но ви обещавам да си заключа вратата.

— Хубаво, милейди. — Портиерът мачкаше каскета си. — Ами тогава до утре.

— Да, до утре, Том, и много благодаря. — Тя стана, за да залости зад него кухненската врата. — Имате ли ключ за входната врата? — попита тя, когато Том излезе навън, в студената нощ.

С рамене срещу вятъра, той нахлупи каскета по-дълбоко над челото.

— Да, милейди.

— Лека нощ. — Докато той изчезваше в тъмното, тя заключи тежката врата и сложи резето. Междувременно вече нямаше желание да изяде агнешкото рагу. Твърде много мисли й минаваха през главата и не можа да оцени пикантната домашна гозба.

Със свещ в ръка изкачи стълбата и въздъхна потиснато. Следобеда беше написала писмо на дядо си. Не искаше да го лъже, но се боеше, че цялата неразкрасена истина ще го накара още преди края на зимата да потегли за Девън. По време на разговора с Джед Колман остана с впечатлението, че мината е буре с барут с дълъг фитил, чийто край вече бяха запалили. Преди експлозията можеха да минат още няколко месеца. Гласът на разума я съветваше да осведоми без недомлъвки дядо си за положението. Това бе имал предвид и Джед Колман, но Джулиана го спря с обещанието, че тя ще пише на маркиза. От друга страна, не й се искаше да попречи на отпуската му в слънчева Италия. Ако се върне преди зимата в студения север, можеше да се разболее и да умре.

Кой знае откъде към стълбището долиташе хладен ветрец, сякаш за да наблегне на опасностите на зимното време. Джулиана стисна разтреперана по-силно свещта, чийто пламък силно се олюляваше. Къщата миришеше на дъжд, горящи дърва и на онази зловеща, призрачна атмосфера, присъща на всички стари сгради.

Въпреки че се чувстваше глупава, не можеше да отпъди неприятното чувство и се озърташе на всички страни. Познаваше Блъд Хол като лицето си в огледалото. Но в тъмното й се струваше странно чужд. Пък и нощта съвсем не беше тиха. Засилени от самотата, какви ли не шумове се блъскаха в Джулианината глава. Тихо виеше вятърът, срещу стъклата плющеше дъжд. Над нея вехтите стени сякаш протестираха, стенейки, срещу влажното и студено време. Стъпалата скърцаха под краката й.

На площадката тя посегна към перилото и усети под пръстите си контурите на фигура. Вдигна високо свещта и видя един скулптиран рицар. Спомни си усмихната за него, погали шлема и ризницата и се възхити отново на изкуството на скулптора, вдъхнал преди три века на дъбовото дърво толкова живот. Също тъй реалистично въздействаха и останалите фигури — на пирата, придворния, благородната дама, ловеца. Като дете си бе измисляла истории за тях. Рицарят ставаше понякога неин герой, или придворният спечелваше благоволението на дамата. От време на време и ловецът. Само пиратът с извадена сабя й се струваше прекалено страшен, за да бъде герой.

Някъде далеч в къщата се чу приглушеният шум от врата, която се затръшва.

Джулиана погледна объркана към хола. Но на слабата светлина на свещта не видя нищо необичайно.

— Разбира се, че не — измърмори тя. Нищо нямаше да се появи — нали бе сама.

Нов порив на вятъра разклати пътната врата, дървото скърцаше, скобите скимтяха. И тогава тя видя нещо — светло трептене до вратата на салона.

Дръпна се инстинктивно зад перилото, сякаш изпочупената балюстрада можеше да й даде защита, и бръкна в джоба си. Празен… Твърде късно се сети, че е оставила очилата на писалището в спалнята, до писмото за дядо й.

Сега бледата светлина взе да трепка, сякаш я изпълваше пулсиращ живот. Някой или нещо стоеше там долу, пред вратата.

— Кой е? — извика тя гневно. Дали някой неканен не се беше вмъкнал, за да я наплаши? — Не обичам да ме правят на глупачка! Ако разбера кой се мотае там долу, ще има да съжалява!

В мълчащата нощ гласът й звучеше прекалено високо и театрално и тя се усещаше като глупава гъска.

Изведнъж точно до вратата се счупи стъкло, безброй парченца паднаха със звънтене на пода заедно с камък.

Джулиана изтича бързо по стълбата надолу, отключи вратата и я отвори.

— Кой е? — попита тя вече не толкова уплашено както преди малко. В Лондон се беше натъквала неведнъж на вандали. — Страхливец! — извика, когато видя някой да се скрива тичешком зад ъгъла на къщата. Известно време изчака. Дали беше мъж или момче, не можа да разбере.

Затръшна с ругатня вратата и съжали, че хубавият прозорец е счупен. Превъртя ключа в ключалката, сложи свещта отстрани и вдигна камъка. Руда от мината, голяма колкото гъше яйце. За разлика от това, което разказваха романите, към нея не беше прикрепено послание. Или тя все пак беше получила едно — предупреждението на миньорите?

Докато стоеше в хола, имаше неприятното чувство, че я наблюдават. Без очилата беше в тъмното почти сляпа. Но усещането, че извън полезрението й някой я дебне, се засилваше. Не беше обикновено усещане — нещо объркваше сетивата й. Струваше й се, сякаш вижда мислите на невидимия и чува жестовете му.

Косата й настръхна. Тук имаше някой и той беше затаил дъх, боеше се сякаш да не бъде открит, но и се надяваше да бъде — стоеше и преценяваше Джулиана. Спомни си какво й каза Колман за враговете на нейния дядо. Дали някой от тези врагове знае, че внучката на маркиза е сама в къщата? Дали се беше вмъкнал, за да осъществи гротескно отмъщение?

Със съзнанието колко е уязвима, обзета от страх пред непозната сила, която можеше да се промъкне до нея, тя извика:

— Махайте се! Вървете си!

После хвана свещта, изтича по стълбата нагоре и усети в гърба си нечий поглед, от който изтръпна.

Стигнала в стаята си, тя така силно затръшна вратата зад себе си, че звукът изкънтя през цялата къща. С това издаде страха си. Но това не я интересуваше. Заключи бързо вратата и сложи ключа в джоба на роклята, запали всички лампи и свещи, които намери.

Когато часовникът в антрето удари три пъти, Джулиана се събуди. Стаята не беше тъмна, горяха многобройни лампи и свещи. Огънят в камината пламтеше достатъчно ярко, за да стопли нощта. Червеният му отблясък привлече сънения й поглед. Сърцето и биеше учестено. Ужасът, предизвикан от невидим нападател, й беше въздействал като приспивателно. Щом си легна, веднага заспа. Но сега нарастваща тревога пропъди последната мъгла на съня.

Заопипва механично нощната масичка, докосна очилата и въздъхна с облекчение. Този път проклетото късогледство нямаше да окрилява въображението й и да извиква ужасяващи картини. Сложи очилата и се опита да намести колкото може по-бързо телените дръжки зад ушите.

Сега виждаше предметите в спалнята си толкова ясно очертани, сякаш имаха черни контури. Красивата стая беше мебелирана с ориенталски скринове, порцеланови фигурки, фенери и скъпи килими. От дузина десетилетия копринени завеси красяха широкото легло. Върху рисуваните китайски тапети се виждаха нежни бамбукови клонки и птици с цветовете на скъпоценни камъни. Леките екзотични аромати на сандалово дърво и канела изпълваха въздуха. До леглото имаше лакирана масичка с часовник от емайл, който отбеляза със закъснения третия час от новия ден.

По причини, които по-късно не можа да проумее, тя стана и погледна към пода. По тъмното дърво личаха пресни, кални следи от стъпки. Следи от мъж!

По-скоро смаяна, отколкото уплашена, тя отметна завивката, нахлузи пантофите и коленичи до леглото, за да разгледа по-добре доказателството за присъствието на натрапник. Отпечатъците бяха явно от тежките ботуши на работник. Тя прокара предпазливо пръст по калта. Кой е влизал в стаята й? Том да се е качвал, за да я нагледа? Не, той сигурно не би посмял да остави в Блъд Хол след себе си тези мръсни петна. Госпожа Мийд непрекъснато му напомняше да си бърше обувките, преди да престъпи прага на къщата. Освен това тя щеше да забележи следите още когато влезе в стаята. Но те изглеждаха съвсем пресни.

Джулиана стана, а когато проследи с поглед посоката на стъпките, присви учудено вежди. Те образуваха съвършена елипса — от камината до леглото и после обратно към огъня.

Въпросното същество се е смъкнало през комина и после се е качило обратно? Едва ли. Джулиана се приближи към пращящите пламъци и се озърна. Срещу вратата към стълбището беше вратата към гардеробната. Но натам не водеха стъпки. От мястото, на което се намираше, не би могла да стигне дори със силен скок до прозорците. По решетката на камината нямаше кал. Да не би собственикът на мръсните ботуши да се е разтворил във въздуха?

За свое учудване, почна да трепери. Беше вярвала, че е спокойна и уверена. Но изведнъж в гърлото й се надигна вик и тя с мъка го потисна.

— Не, не се страхувам — простена тя, — не се страхувам… — Но после изтича до леглото и се пъхна под завивката като уплашено дете.

Няколко минути се кри така, свита на кълбо, обзета от панически страх. После разумът й надделя, ярост измести ужаса и укрепи смелостта й. Отметна енергично завивката, седна и обгърна стаята с поглед. Нищо не се беше променило. Лампи, свещи и пламъци прогонваха нощните сенки. Трябваше непрекъснато да си мисли тъкмо за това. Тук нямаше никого.

За калните следи има просто обяснение, каза си тя и си оправи възглавницата. Някой й е изиграл шега. Но кой? Том Мийд я предупреди да не прекарва нощта сама в къщата. Но той не би я уплашил, за да изпълни тя желанието му и се премести в къщичката на портиера. А другият мъж, който работеше тук… Джош Тревълин! Преди да го осъзнае, вече беше произнесла името му.

Много вероятно беше онзи нахалник да е решил да я сплаши и така да си отмъсти, задето ясно му даде да разбере, че може да си загуби работата. Ако е бил войник, сигурно са го уволнили за непослушание. Тъй или иначе, но на този недодялан, смърдящ тип тя няма да достави удоволствието да води господарката си за носа. Ако Том каже, че няма нищо общо с тези отпечатъци от стъпки, тя вече ще знае кого трябва да обвини.

Би трябвало да го изхвърля, измърмори тя и се пъхна отново под завивката. Но дали така няма да го поощри да направи нови бели? Въпреки нахалните му забележки беше останала с впечатлението, че за него е важно да има работата. Защо му е трябвало тогава да се помъква посред нощ в стаята й и да цапа пода? И как е влязъл?

Но имаше още една възможност, за която беше забравила. Сети се за нея чак когато вече й се затваряха очите. Дали старите призраци не се забавляват за нейна сметка? Преди никога не й бяха създавали главоболия. Въпреки това ги смяташе способни на всички възможни лоши шеги.

Той изчака повече от час, докато тя отново заспа. Едва когато вкопчените й пръсти пуснаха завивката, издавайки, че е заспала дълбоко, той пристъпи напред. Беше наблюдавал с любопитство реакцията й на неговата шега. Явно беше ужасена, както и от хвърления камък. Но нито едното, нито другото не я накараха да закрещи уплашено.

Той се усмихна. Може би не биваше да го очаква. Но се надяваше, че тя ще напусне Блъд Хол завинаги. Онова, което направи, щеше да струва на градинаря в най-лошия случай работата му. За да постигне целта си, трябваше да действа много енергично.

Коленичи внимателно и избърса следите. С всяко свое движение можеше да събуди дамата. Рискът му доставяше удоволствие. Как ли щеше да се държи, ако се събуди и открие в стаята си мъж?

След като избърса и последната кал, той стана и отиде до леглото. Някои неща в тази жена му бяха направили впечатление: притежаваше буен темперамент, разбираше от политика, което не бе допускал. Очите й сияеха — нежнозелени. Досега беше предпочитал сини очи и блондинки. Преди да беше целувал сладките й устни и да беше любил отдаващото й се тяло… Ако се бяха срещнали по едно и също време и при други обстоятелства — кой знае…

Погледът му се плъзгаше по оголената й шия и нещо го подтикваше да отметне завивката и да легне до нея, както преди две нощи. Какво ли си е помислила, когато се е събудила? Беше ли забелязала промяната в тялото си? Или продължилият повече от двадесет и четири часа сън беше заличил спомена за любовния акт?

Той поклати меланхолично глава. Сега забеляза някакъв метален блясък върху нощната масичка — нейните очила. Посегна към тях и ги приближи към светлината на свещта. Ако се съди по дебелите стъкла, тази лейди беше доста късогледа. Без очилата ще е безпомощна. И ще трябва да отиде в Лондон да си поръча нови.

С огромно задоволство стисна очилата с пръсти и отстъпи ухилен. Нищо чудно, че не го видя в хола, преди да се качи в стаята си. Не беше си сложила очилата. Това откритие той щеше да използва следващия път в своя полза. Лейди Джулиана Кингсблъд беше само предвкусила силата на неговото присъствие в Блъд Хол. А той трябваше да я принуди по някакъв начин да си тръгне.

Върна се безшумно към комина. Само след няколко секунди беше изчезнал.

Джулиана отвори очи. И днес нов сън беше изместил кошмара, който я обсебваше толкова болезнено, преди да дойде в Блъд Хол. До леглото й бе стоял мъж — мъж, който я обичаше по-силно от всичко друго на света. Той изрече думите, за които тя беше копняла, държа я в прегръдката си и събуди чувства, които денем никога не бе изпитвала.

Да можеше това щастие да е истина. По бузите й потекоха сълзи. Какво празно съществувание, в което сънищата й изглеждаха толкова по-хубави от действителността. Плачеше отчаяна в самотата на стаята си, изпълнена от таен срам, за който никой никога не биваше да разбере.