Лора Паркър
Нощна лилия (12)

11

Като наполовина удавен плъх! По-добре не можеше да се опише, когато легна трепереща в леглото и продължи непрекъснато да киха. Рядко изпитваше желание някой да я поглези. Но тази нощ, самотна и твърде капнала, за да си направи чай, усещаше, че й липсват грижите на госпожа Мийд. Сега съжаляваше даже, че е отклонила предложението на Джош да влезе в къщата с нея. Но той можеше да изтълкува неправилно поканата й. Не, по-добре да страда сама, но да избегне нежеланите опити за сближаване на един безсрамен градинар.

Бурята, която през целия ден се усещаше във въздуха, сега се разрази с първична сила. Бяло-синкави светкавици осветяваха непрекъснато стаята. Стъклата на прозорците трепереха, разтърсвани от гръмотевиците. Плющящият дъжд заглуши тихите, обичайни шумове на старата сграда. Джулиана чу неясно часовникът да удря девет пъти и изстена. Значи щяха да минат още няколко часа, преди тайнствения й „приятел“ да се появи, ако изобщо дойдеше.

Опита се, затворила очи, да го призове. Но сигурно нямаше да успее, защото той я посещаваше само в съня й. Мисълта за желаното я отвличаше все пак от страха, че може да се разболее.

Внезапна тишина я изтръгна от полудрямката, в който бе потънала. Нещо приглушаваше грохота на бурята. Тя отвори бавно очи и просто не можеше да повярва, че надеждата й се е сбъднала.

Той стаеше в края на леглото, тъмен силует, слабо осветен от светкавица.

— Ето те — прошепна тя и думите й прозвучаха неописуемо сладки в ушите му.

Отначало той не помръдна и тя реши, че не бива да вярва на очите си. Но после удари нова мълния и косата му проблесна над профила, който й се стори чужд и същевременно познат.

Сред ехото на гръмотевицата, чу гласа му.

— Донесох ти това, лейди — промълви той и посочи нощната масичка. Тя обърна учудена глава встрани и откри чаша. — Изпий го, ще те стопли.

Тя се надигна покорно, взе чашата е отпи глътка.

— Вишновка! Любимата ми напитка! Как можа да познаеш?

— Пий до дъно — настоя той, когато тя остави чашата.

— По-добре да не го правя. — Звукът на неговия глас придаде ново съдържание на трескавото й състояние. Тя трябваше да запази ясно съзнание, за да е равностойна на „приятеля“ си. — Може да ми се замае главата.

— Толкова лошо ли ще е? — Във въпроса му се долавяше усмивка. — Пий! Или искаш след приключенията на изминалия ден да се разболееш?

— Какво знаеш за изживяното от мен? — И понеже предположи, че той ще й отговори едва след като изпълни заповедта му, отново поднесе чашата към устните си. Отпи пак и вдигна очи в светлината на една светкавица с надеждата да види по-добре своя гост. Но той беше изчезнал. — Приятелю? — извика тихо.

— Тук съм, лейди. — Той седеше на малко столче пред камината. Не можеше да го вижда добре. — За какво копнееш?

Какъв предизвикателен въпрос. Но тя се радваше на компанията му и не искаше да го дразни. Освен това й харесваше меката насмешка в гласа му. Никога не беше виждала ясно чертите на лицето му, но гласът му беше необикновено изразителен.

— Разкажи ми за себе си. Много бих искала да зная например как се казваш.

Той се засмя.

— Досега имената ни нямаха значение. Защо се интересуваш тази нощ от тях?

— Защото… ами защото… Апчих!

Докато си бършеше носа, чу го да мърмори учтиво:

— Наздраве. А сега изпий чашата до дъно.

Тя си избърса носа, после го послуша и ликьорът засили въздействието на ябълковото вино, от което беше пийнала доста този следобед.

По жилите й течеше приятна, успокояваща топлина. Но когато попрестана да трепери, сърцето й заби още по-учестено. Усещаше изпитателния поглед на своя посетител. При всяка мълния, а те ставаха все по-слаби, леглото й се осветляваше, но той оставаше в мрака. Ако приема по нощница мъж в спалнята си, това съвсем не означаваше, че двамата не трябваше да се държат не по-малко коректно, отколкото на чаша чай в салона.

— Смятам, че трябва да се представим един на друг. Не е ли вече време?

До нея долетя лек смях.

— По-сигурна ли ще се чувстваш, ако се окаже, че съм господин Грийн или граф Браун? Или предпочиташ лорд Уайт?

— Не, просто бих искала да чуя истината — заяви тя колкото може по-достойно, въпреки че й се налагаше непрекъснато да си бърше носа.

— Защо?

Логичен въпрос. Но тя усети, че по някакви съвсем определени причини той желае да започне словесен двубой.

— Не е ли мое пълно право да разбера най-сетне кой е моят гост — или е бил? И защо е дошъл в Блъд Хол?

Този път мълчанието му беше различно, изпълнено с толкова силно напрежение, че надминаваше природното зрелище зад прозорците.

— Преди бях друг, лейди.

— Къде си роден?

— В Йоркшир.

— На мили далеч от Девъншир! — възкликна учудено тя.

— Човек може да замине за Америка или за Китай. Като си го помислиш, разбираш, че Йоркшир не е чак толкова далеч.

— Имаш право. Видял ли си свят, преди да дойдеш тук?

— За съжаление не съм. Един най-малък син обикновено е беден. А бедният мъж рядко следва желанията на своето сърце.

— Ти беден ли си? — Неясно защо, но тя беше разочарована.

— Беден като твоя градинар — отговори той и се засмя, стана му забавно. — Мъже без средства се чувстват понякога привлечени от местата, където живеят богатите.

— С какво се занимаваш? Образован си, гласът ти го показва.

— Да, образованието дава известни предимства. Благодарение на способностите си намерих работа. Но баща ми не одобри моя избор. Мъже с ограничени виждания не разбират синове, които се стремят към нещо по-възвишено. Печеля си хляба по един или друг начин, с ума или с мускулите си.

— Сигурно си заемал високи, отговорни постове.

— Много рядко — призна той равнодушно. Очевидно приемаше съдбата си. — Ти съобрази ли се с желанията на мъжа, който трябваше да пътува в тази бурна нощ? Не. Ти плащаш на Джош Тревълин и следователно той трябва да ти се покорява.

— О, не си прав! — протестира тя.

— Защо не?

— След напрегнат ден исках да спя в собственото си легло.

— Това единствената причина ли беше?

Тя не отговори. Беше се прибрала с надеждата отново да го види. Но сега, когато беше тук, се почувства изведнъж несигурна и притеснена.

— Да ти разкажа ли за твоите преживявания през днешния ден? — попита той след кратка пауза. — За малко да спечелиш състезанието с палачинките. Възхищаваше се на акробатите. Обичаш да си сред хора. Но щом решиш, че може да прекалиш с удоволствията, опитваш се да постигнеш равновесие, като се държиш подчертано според етикета и ужасно своенравно. Достойнството на ексцентрична неомъжена дама ти стои не по-малко зле от новите ти шапки!

Гласът му никога не беше звучал толкова осъдително. Как тъй знаеше толкова много за нея? Шпионираше ли я? Или четеше мислите й? За щастие тъмнината скриваше пламналите й бузи.

— Какво да правя, аз съм практичен човек. Не си падам много по шеги и празни работи.

— Практично ли беше да поискаш от Джош, в това лошо време, на всяка цена да се приберете, въпреки че щеше да си намериш в селото подслон?

На този тревожен въпрос тя не намери подходящ отговор. Посегна към чашата. Но вече я беше изпила. Едва сега си спомни.

— Не позволих на градинаря кой знае какво — отговори тя и почна да върти между пръстите си столчето на чашата. — Откъде да зная, че бурята ще се разрази толкова бързо? — Ядосана на чувството за вина, събудено от думите му, добави: — Не се съмнявам, че Джош отдавна си е легнал в топлото легло и бутилка ром му прави компания.

— Ако се е добрал до леглото си. Знаеш ли къде живее, колко далеч е жилището му? Предложи ли му да използва колата и понито? Или той се е почувствал задължен да откара колата в конюшнята и да изтича в дъжда до вкъщи?

— Не помислих за това — отговори тя колебливо. Под напора на въпросите му нейните отбранителни бастиони се срутиха, сякаш бяха от пясък. — Утре ще му се извиня.

— За да успокоиш съвестта си — отбеляза той сухо.

Тя се взираше, присвила очи и сподави ехидно възражение.

— Добре де, той ще получи похвала за положените усилия. Това би ли задоволило чувството ти за справедливост?

— Ако се осведомиш, освен това, и къде живее…

— Не, невъзможно е, защото аз… — Изречението остана недовършено, тъй като си спомни колко се бе забавлявал Джош, когато тя отблъсна опита му за сближение. Или поне тя го възприела като опит за сближение. Беше очаквала той да я целуне. Но той искаше може би само да й се подиграе, след като явно й беше изопнал нервите с предложението да влезе с нея в къщата. Да можеше да разбере кое от предположенията й е вярно. Тя върна притеснена чашата на нощната масичка.

— Чашата празна ли е? Донесъл съм още малко вишновка.

— Не искам. — Тя събра срамежливо ръце в скута и сплете пръсти. — Аз никога не се разболявам, аз… апчих! — Избърса си нетърпеливо носа. — О, защо дойде тук? Ако искаш само да ме дразниш, върви си. — Тъй като трябваше няколко пъти да кихне, мина известно време, преди мълчанието му да й направи впечатление. Сега отново се взря в мрака. Мълниите, които й показваха силуета на посетителя, ставаха все по-редки и по-слаби. — Тук ли си още? Не си отивай. Не исках това да кажа.

Никакъв отговор.

— Добре де! Изчезвай! Завинаги! Какво ме засяга?

Тогава той пак се засмя.

— Колко темпераментна е нашата дама!

— Дамата е бясна! — отговори тя и си избърса носа.

Усети объркана ръката му на челото си. Не беше чула стъпки, не беше видяла никакво движение.

— Защо трепериш? — Гласът му прозвуча не по-малко учуден, отколкото беше тя.

Изведнъж нова, силна мълния проряза небето, могъщ гръм разтърси цялата къща, повторен от не едно ехо. Тя усети това ехо с костите си. Но не това събуждаше в нея странни и зашеметяващи чувства. Спомни си целувката на този мъж, неописуемото щастие, което изпита, сладката болка, с която свърши милувката. Пожела си от все сърце да изпита още веднъж всичко това.

Когато го осъзна, възбудата й поведе борба с мъките на съвестта. Седеше неподвижно, докато хладните му пръсти се плъзгаха по бузата й.

— Ти мръзнеш, Джили. Ако позволиш, аз ще те стопля.

Едновременно уплашена и зарадвана, тя усети пръстите му във влажната коса над ухото си. После той обхвана тила й. Тя се надяваше пак да заговори и да разпръсне съмненията й. Но знаеше, че напразно ще чака.

— Не съм смела — прошепна. — Боя се от всичко. Но искам…

Какво? Да бъде любена? От мъж, който я намира привлекателна? Но ако се заблуди още веднъж? Ако този човек без лице, този чужденец без име, застанал до леглото й, не прилича на любовника от нейните сънища?

Усети отново вътрешната му сила, непринудеността на неговото мълчание. Той я галеше нежно по косата. По пръстите й пробягнаха иглички. Той явно беше достатъчно силен, за да бъде нежен с нея. Какво толкова ще рискува — в прегръдката на чужд човек, без бъдеще, без минало, без реално съществуване, извън часовете, прекарани заедно? Въпреки това не можеше да забрави колко жестоко я унизи единственият мъж, когото се осмели да обича.

— Вярваш ли в любовта? — попита Джулиана с широко отворени очи, с надеждата бяла пламтяща светкавица да й покаже неговото лице.

Тя усети как дюшекът поддаде под тежестта му, когато той седна на леглото.

— Ти знаеш ли какво е любовта?

— Не.

Честният отговор го накара да присвие устни. Ако сега й се присмее…

Но той не се разсмя, гласът му прозвуча само весело.

— Ако любовта дойде една нощ при теб, с нерешени проблеми и ако всичко е против нея — би ли я приела такава каквато е?

Тя се взря в мрака, докато очите не я заболяха и се усети толкова беззащитна, сякаш лежеше гола под обедното слънце. На този въпрос не намери отговор. Но знаеше какво й предлага той, заколеба се на ръба на този добре разбран въпрос, наведе се напред, после назад, трепереща и нерешителна.

— Само ако бях сигурна…

— Нищо не е сигурно.

Тя затаи изненадана дъх. Думите му я объркваха. Едва сега проумя, че е изрекла високо мислите си. Преглътна и страха, и гордостта си. Но какво да каже? Как да се отърси от упоритите морални принципи на досегашния си живот, от ужасното подозрение, че не е създадена за любов?

Ръката му се дръпна от косата й и Джулиана се разтрепери.

— Сега би трябвало да те напусна, лейди.

Тя знаеше какво иска да каже. Завинаги. Не само за тази нощ. Когато той стана от леглото, тя заопипва в тъмното около себе си. Но той се дръпна много бързо.

— Не, почакай, бих искала да разбера…

— Как би могла, след като и аз едва го проумявам?

Несигурността в гласа му й даде кураж и опасният й копнеж по този мъж стана още по-силен.

— Не искаш ли да останем само приятели? — Тайни приятели, добави тя наум, приятели, които споделят от време на време някоя нощ от моето самотно, предсказуемо бъдеще.

— Не, би било измама.

Какво означаваха думите му? Имаше ли различни обяснения?

— Все едно ми е. Ако съм луда, а ти изобщо не съществуваш, какво значение има. Остани тук, при мен.

— Не знаеш какво говориш! — почти изкрещя той.

Не, тя знаеше много добре за какво го моли. Прекалено много неща отведнъж поставяха на изпитание сетивата й. Студът накара кожата й да настръхне, мускулите й се напрегнаха, кръвта бучеше в ушите й. От напразното взиране в тъмното очите й горяха. Собствените й крака бяха като дървени трупчета, закрепени за глезените. Сърцето й се удряше болезнено в ребрата.

Но всичко това беше без значение. Само едно беше важно: мъжът зад този глас, споменът за него, по-силен от всеки сън. Споменът за неговата целувка.

— Трябва ли да ти обясня фактите? Аз съм невзрачна стара мома и не бива да се надявам някога да бъде обичана. — Тя изговаряше бавно думите и внимаваше как звучат, защото за нея никога не е било по-важно да бъде разбрана вярно. — Може би си мислиш, че малко нещо не съм наред. Отначало останах с впечатлението, че те сънувам, за да се преборя със самотата си. Сега вече не си пожелавам ти да съществуваш в действителност, защото… — Тя си пое разтреперана въздух. След като се бе решила да каже толкова много, сега можеше да й помогне само безрезервна искреност. — Ако те имаше наистина, би трябвало да се усъмня и в собственото си съществуване, в разума си, дори в чувствата си.

— Какво чувстваш, лейди?

— Ами, аз… — Тя млъкна потиснато.

— Джили?

Странно — галеното име от детството й даде кураж.

— Мисля, че бих могла да те обичам.

— О, Джили… — в гласа му звучеше дълбока мъка. — Невъзможно е! Позволено ти е да обичаш само което виждаш и докосваш. За теб аз съм само сянка, полуистина в нощта.

— И така да е! — отговори тя припряно, защото се боеше, че времето ще й избяга. Тя трябваше да го убеди, а също и себе си. — Може би тъкмо така е най-добре.

— Нима предпочиташ картините, които ти рисува мракът, пред реалност от плът и кръв? — Въпросът звучеше учудено и леко притеснено.

Известно време тя мълча, не защото не намираше думи, а защото размисляше как да го накара да я разбере. Преди няколко седмици шокира Лети, като заяви, че би понасяла само мъж, когото може, според настроението си, да извика или да накара да изчезне. Сега вярваше, че съдбата би я сметнала за глупачка. Защото й бе предложила подарък.

Тя видя как сянката му се раздвижи, усети колебанието му.

— За да намериш щастие, няма нужда да се вкопчваш в сенки. Трябва ти само малко кураж, за да си вземеш онова, което очакваш от съдбата. В реалния живот от мен няма да те отделя пропаст, по-дълбока от тази тук, в мрака. Просто я прескочи.

— Но тогава светът ще ме обяви за луда.

— А какво мисли светът за теб сега?

Малко неща, помисли си тя с горчивина. Богатата лейди Кингсблъд може да се омъжи някой ден за вдовец с деца, които имат нужда от майка, или за някой стар викарий, комуто е нужна млада спътница. Тъй или иначе, но тя ще е само на разположение на други. Ако продължи да живее както досега, според правилата и нормите, никога няма да избере собственото си щастие. О, да, той беше прав. Бедните, дори ако са бедни само по дух или сърце, трябва да следват богатите. Колко несправедливо…

Избери любовта!

Думите сякаш отекваха в душата й, макар да бяха само шепот, звучащ като прекрасна музика. Избери любовта!

Тя стана от леглото. Между четирите стени на китайската стая беше събран сякаш целият й живот. Онова, което би могло да се случи тук, щеше да повлияе на целия й бъдещ живот.

Изведнъж въздухът се раздвижи от хладен ветрец и разнесе аромат на рози и теменужки, зюмбюли и люляк. Само няколко малки крачки деляха Джулиана от черния силует. Но за да преодолее това разстояние, й трябваше повече смелост, отколкото преди четиринайсет дена на път за сватбата в църквата „Сейнт Джордж.“ Може би, помисли си тя, може би защото сега взимам сама решението и не съм в положение, което не мога да контролирам. Събитията от тази нощ — добри или лоши — биха осъществили нейните желания.

После тя застана пред него. Сега образът му беше по-ясен от смътните сенки, изпълващи стаята.

— Аз се реших.

Топъл, нежен и човешки, дъхът му докосна лицето й. Пръстите му галеха челото, бузите й, плъзнаха се по носа надолу към сочните устни.

— О, моя сладка Джили — прошепна той.

На светлината на мълния, осветила небето, видя за секунди неговото лице с високи скули, прав нос, чувствена уста, странно светлите му очи върху бледото лице. Колко е красив, помисли си тя. Толкова би искала да го притисне завинаги към гърдите си. Докато гръм разтърсваше къщата, тя лежеше в обятията му, спокойна и закриляна, победена от неговата нежност.

Той я целуна леко по устата, сякаш искаше нещо да попита. За да му отговори, тя сякаш просто се отпусна, притисна се към тялото му и го насърчи да я прегърне по-здраво. Обвила шията му с ръце, тя притискаше гръдта си към широките му гърди. Колко сладки бяха устните му, колко прекрасна близостта му…

Като дете беше познала обичайните откраднати целувки на изчервили се момчета. А тринайсетгодишна се покатери с едно конярче на сеното в плевнята. Но баба й я свари навреме. Като се изключат няколкото целувки, не се бе случило нищо. Но сега целувката на този мъж й се стори като първата целувка на един пръв ден, в началото на нов свят. Толкова хубава, толкова интимна, толкова желана…

Неговият кадифено грапав език се плъзна по бузите й, по клепачите, затрептя като пламъка на свещ през цялото й лице. Където и да я докоснеше, кожата й почваше да гори. Чуваше собствените си стонове, неговите въздишки, а после нова целувка й затвори устата.

Без да я пуска от прегръдката си, той я заведе до леглото. Движеха се като двама танцуващи. Щом усети с ямките на коленете края на дюшека, тя седна и той я последва, повали я върху възглавниците и почти легна върху нея. Ръцете му намериха гърдите й под нощницата.

— Толкова си мека, Джили, толкова сладка…

За да се увери, че не сънува, тя погали с едната си ръка копринената му коса, а с другата докосна мускулестите му рамене. Усети пръстите му на копчетата на нощницата, после между гърдите, после на едното зърно.

Дръпна се уплашено. Тази нова интимност объркваше тялото й и тя се опита да отблъсне ръцете му. Но тогава той пак я целуна. Този път отвори уста и езикът му близна отворените й устни. Полусмаяна, полувъзхитена, тя отвори уста и горещият му език се заигра възбуждащо с нейния.

— Имаш вкус на черешов сладкиш — прошепна той, а топлият му дъх проникна в устата й.

Дали не е пияна от ликьора? Сигурно, защото нежностите събуждаха в нея неясни, странни спомени за неща, които никога не се бяха случвали. Сега вече не искаше да протестира срещу ръцете му, обхванали нейните гърди, изпитваше само желание да се отдаде. Беше почти готова да повярва, че вече е изживяла веднъж всичко това и ще приветства всичко, което предстои. Когато нейният любовник откъсна устни от нейните, тя въздъхна разочаровано. Но той целуваше шията й, ближеше нежната кожа, после устата му обхвана едно от зърната и го засмука.

Необяснимите, прекрасни чувства, изтръгнаха от устата й стон. Но когато чу собствения си задъхан глас, тя притисна засрамена юмрук към устните си.

Той вдигна глава и отмести ръката й.

— Не, скъпа, искам да чувам какво чувстваш. — Той погали всеки неин пръст, накара я да разтвори юмрук и притисна дланта й към гърдите си. — Докосвай ме, Джили. И аз искам да стена.

Не разбра как ризата му се оказа разкопчана. Усети учудена топлината на голите му гърди и погали свенливо коравите мускули. Разбира се, че беше от плът и кръв. Как е могла някога да се съмнява в това? Странно, той излъчваше такава топлина, но тя трепереше.

Усещаше ръката му, която се беше върнала под нощницата, като нажежено желязо върху хладната си кожа. После пръстите му се спуснаха надолу. С кръгови движения те загалиха корема й, а езикът му трептеше до едно от зърната.

— Сладка розова пъпка… — прошепна той.

Гласът му изпращаше нови, неизпитвани послания между нейните бедра. Не знаеше, че и там могат да възникнат емоции. Когато той ухапа леко гърдата й, тя отново изстена.

Тя изви жадно тяло под устните му и зарови пръсти в раменете му, зашепна сподавени думи и се отдаде безрезервно на неговите желания. Езикът му прокара влажна диря до другото зърно. Лишено от топлите му устни, първото изпита болка. Той явно го разбра, защото отдръпна пръсти от корема й и загали зърното.

С ръка над очите, тя имаше чувството, че потъва в море от чувствена наслада. Върху бедрата си, обгърнали неговите бедра, усети засилващ се натиск, напиращо движение. Див глад обзе тялото й. Сега тя се движеше неуморно под своя любовник. Чу го да се смее тихо.

— Колко лесно е да бъдеш възпламенена, лейди. Колко си усърдна…

Джулиана искаше да попита дали това му харесва, защото всеки път, когато беше чувала думата „лесна“ по отношение на жена, съчетанието съвсем не беше похвално. Но в този миг ръката му се плъзна още по-надолу и за нея съществуваше вече само една мисъл. Той галеше корема й, бедрата. И…

— О!

С повеляваща целувка той сподави нейния вик. Какво искаше да прави? Сладката мъка да бъде докосвана там беше почти непоносима. Потресена, Джулиана впи зъби в долната си устна, чу го да стене и осъзна, че тя хапе долната му устна.

Сега той я покри с цялата си тежест и натисна тялото й в пухения дюшек. Но това не я притесни. Той беше толкова чудесно тежък и топъл и тя го чувстваше толкова близък. Усети до краката си неговите, голи и космати. Изглежда, беше успял да се съблече.

После тя престана да мисли, защото ръцете му намериха средоточието на нейната женственост и инстинктите й надделяха над разума. Скоро ловките му пръсти разпалиха изпепеляващи пламъци. Колко добре знаеше от какво има нужда, за какво копнее. Възбуждаше я с ръце и устни, докато четирите стени около нея й се сториха по-нереални от тайните сънища, които й донесоха толкова щастие в тъмни часове…

Сънят! Да, разбира се, тя затова можа да предвиди още при първата целувка какво ще стане. Докато той се надигна и разтвори внимателно бедрата й, тя се усмихна със съзнанието, че откакто той тогава беше изчезнал, тя все е очаквала мигът да се повтори.

В онази нощ тя бе разтворила прегръдка за друг мъж, беше целувала друг, беше дарила тялото си на друг. А сега щеше да принадлежи в пълно съзнание на него.

Ръцете му се плъзгаха по копринената кожа на корема й и обгърнаха бедрата й. Толкова сладки, толкова меки… Но яките кости на таза й предлагаха на тялото му чудесно ложе. Начупена светкавица освети стаята и той погледна Джили. На призрачната светлина тя беше като тайнствен бял пламък, но му се видя въпреки това и толкова приказно човешка. Тесните й бедра притискаха от две страни неговите. Под пъпа й потрепваше мускул, тъмните връхчета на гърдите й се движеха при всяко вдишване и издишване. Но най-силно го омагьоса погледът й. Обрамчени от гъсти черни мигли, очите й говореха за изпепеляваща страст, равна на неговата.

Той се сля бавно с нея и простена, когато го обгърна набъбващата й влажна топлина. С ръце на гърдите му, тя вдигна интуитивно бедра към него. Той проникна още по-дълбоко в нея, чу я да се задъхва и поиска да й прошепне едно предложение. Смая се, разбрал, че беше излишно, защото тя обгърна по собствен подтик кръста му с крака и кръстоса глезени на гърба му. Отметнал глава, той се отдръпна леко, а после се реши на нов тласък.

Тя прегърна шията му, привлече го надолу към себе си и го целуна. После се вкопчи здраво в раменете му.

Той се движеше, омагьосан както никога през живота си, издигаше я все по-високо, към небето, докато тихият й вик и неговото дълбоко стенание се сляха в съвършена хармония.

Джулиана се вслуша в часовника, който удари три пъти. Пленена от чудо, за което не намираше име, разбра, че вече са се любили веднъж. Въпреки че противоречеше на всяка логика. През първата й нощ в Блъд Хол той беше част от нейния сън. Беше я докосвал и галил, беше я превърнал в друга жена, без да й показва лицето си.

Луда ли беше? Или тези магични изживявания бяха плод само на нейния копнеж, на една красива илюзия? Не, кракът му лежеше до нейния, силен и мускулест, преливащ от пулсиращ живот и не се нуждаеше от никакво потвърждение. Той беше при нея, истински и реален. Тя привлече нежно главата му на гърдите си и усети топлия му дъх на кожата си.