Лора Паркър
Нощна лилия (23)

22

На височината на хълма Малък Хангмън той спря кончето, за да си поеме дъх. Вечерта беше тъмна. По залез на хоризонта се бяха струпали оловносиви, ниски облаци, последните лъчи все още ги багреха отдолу в червено. Брегът тънеше в непрогледна сянка и Джош можеше само да се досети, че към него прииждат белите пенести вълни на прилива. Неподходящо време за целите му, но той нямаше избор, защото на карта беше заложен животът на Джулиана.

Той слезе и върза здраво понито. Някъде под краката му, в лабиринта на мината Малък Хангмън, беше пленена Джулиана. Знаеше го и тази увереност го накара да слезе тичешком по склона. С факла в ръка си проправи път през храстите жълтуга чак до брега, вместо да почака Джед и останалите мъже. Сега не го интересуваше дали Уийл е виновен за опасността, в която се намираше Джулиана, или тя е пострадала при нещастен случай. Занимаваше го една-единствена мисъл — да я намери, преди да е станало твърде късно.

Той се спусна през храсталака, плъзна се чак докато ботушите му не опряха в пясъка. Когато сви вляво, чу гласове зад себе и горе, в края на дерето. Дузина факли осветяваха нощта с треперлива жълта светлина.

Откакто разбра от сина на Уийл накъде е потеглила Джулиана, картината на ново срутване не го напускаше нито за миг. Може би призраците на Блъд Хол са измайсторили целия този ужас? Или са отзвук от най-страшния му кошмар?

Ускори крачка, хукна покрай брега докато дробовете не го заболяха, а сърцето му едва не се пръсна.

Чакай ме, Джили, идвам… Очите му претърсваха склона. Най-сетне видя черния отвор сред сивите и жълто-кафяви сенки на здрача. Пак така бързо, както се беше свлякъл, отново изкачи височината. От резките му движения факлата хвърляше на земята танцуваща светлина.

За малко да не види малкия предмет, но пламъкът се отрази в строшеното стъкло, което лежеше в тревата. Още преди да го докосне, вече се досети какво е. Очилата на Джили. С мъка, но и с радост си пое дъх. Тя е тук. Значи съм на прав път.

Гласовете на мъжете, които бързаха през пясъка, привлякоха вниманието му. Когато се обърна към тях, друго проблясване привлече погледа му. Този път намери пистолета. И тогава влезе решително в галерията.

Джед видя с ужас как Джош изчезна в черния мрак.

— Проклет глупак! — измърмори той. Преди известно време беше видял Джош да работи под земята и знаеше колко здрави нерви има този млад мъж, притежаваше и необходимия инстинкт за самосъхранение — все неща, без които човек не може да избягва опасностите в една мина. Но му липсваше опитът, необходим, за да се осмелиш да влезеш сам в нова, още непроучена галерия.

Джед стигна с пъшкане до входа.

— Останете отвън! — заповяда той на спътниците си, — аз ще вляза.

Още щом пристъпи в тъмното, видя Джош да тича насреща му.

— Срутване! Чувам да шуми вода! Двамата са затрупани!

— Един момент, момче — спря го Джед привидно спокоен. — Срутване още съвсем не значи, че вътре има някой.

Джош вдигна навъсено счупените очила и Джед поклати с въздишка глава.

— Съжалявам. Само на дневна светлина можем да предприемем нещо. Утре ще доведа всички работници. Ако сте чул шум на вода, сигурно е подземната река, която ни попречи да взривяваме. Чакаме нова машина, с която да изпомпваме водата, преди натискът й да причини срутване на по-дълбоките нива.

На трепкащата светлина на факлата лицето на Джош беше сиво като пепел.

— Срутването е започнало в горния край на мината. А водата се просмуква отдолу. Следователно Джулиана и Уийл няма да издържат дълго. Трябва веднага да почнем да копаем.

Когато се озърна за лопата, Джед го хвана за ръката. — Разбирам какво чувствате, момчето ми. Но е невъзможно. Налага се най-напред да подсилим запазените стени.

— Не разбирате ли? — изкрещя Джош и се дръпна. — Искам да измъкна Джулиана!

Въпреки цялото си съчувствие Джед Колман беше преди всичко ръководител на мина.

— Няма да позволя хората ми да рискуват живота си, най-вероятно без полза. — Той помълча малко и добави: — Лейди Джулиана може да е вече мъртва.

— Правете каквото щете — отговори Джош и избегна хладнокръвния, спокоен поглед на Джед. — Аз трябва да вляза. — Без да очаква отговор, взе кирката от ръката на един работник и тръгна към входа на галерията.

— Човече, да не сте луд? — Джед му препречи път с широките си рамене. — Или искате да се убиете?

— Пуснете ме да мина — каза тихо Джош. — Не ви моля за помощ. Но бог ми е свидетел, че ако се опитате да ме спрете, ще ви убия.

В очите му Джед прочете болка, страх и загриженост, но не и лудостта на мъж, комуто отчаянието е отнело разума. Той мълчаливо се дръпна.

Джош влезе бързо в галерията, заби факлата в срутената пръст и почна да копае. Няколко минути по-късно чу зад себе си стъпки, обърна се рязко и вдигна кирката, готов да се брани. Но на трепкащата светлина видя да идват ръководителят на мината и двама работници със сечива и кофи.

— Щом и вие сте глупак… — Джед леко се усмихна. — Както гледам, тази вечер наоколо се разхождат доста чешити като вас.

— Благодаря — измърмори Джош и вдигна отново кирката.

До късно през нощта си пробиваха път през чакъла и спираха само когато копаенето предизвикваше свличане на пръст. Бавно, предпазливо и методично си проправяха път към вътрешността на мината. Джош знаеше какво ги заплашва, ако допуснат грешка. Тогава срутената шахта щеше да стане техен гроб.

Най-сетне Джед изрови тока на подкован ботуш и побутна човека до него, който дръпна на свой ред Джош за ръкава.

— Уийл? — попита Джош и Джед кимна.

Джош затвори за няколко секунди очи, после си пое дълбоко дъх и продължи да работи.

Сега се съсредоточиха над срутването близо до трупа, удвоиха усилия, но предположенията им бяха мрачни. Каквото и да изкопаеха, то трябваше да е някъде тук.

Джулиана чуваше звънтенето на лопатите и кирките. Но този шум отекваше вече толкова отдавна, че сетивата й постепенно се притъпиха.

Сега вече не можеше да определи откъде идва шумът, отдалече или отблизо. Лежеше, превита и трепереща в студен, влажен ъгъл и дишаше разредения въздух, който ставаше все по-малко.

После се затъркаляха камъни. Тя се притисна уплашено към каменната стена, взе да повръща и да кашля, когато в гърлото й влезе прах. Само след малко примига недоверчиво срещу трепкащата светлина на факли. Неколцина мъже крещяха победоносно, силни ръце прегърнаха треперещото й тяло.

Вдигна с усилия глава.

— Кажете на Джош, — прошепна тя — че го обичам.

— О, Джили — прошепна й на ухото толкова познатият глас — аз го зная.

 

 

— Колко жалко! — въздъхна лейди Реджина, когато Джулиана заяви, че новите рокли вече не й стават. — След всички усилия, които положихме. Е, това значи, че госпожица Софи трябва да дойде още веднъж в Блъд Хол и да ти ушие пълен гардероб, разбира се, и за бебето също. — Тя плесна радостно с ръце. — О, толкова ще е забавно! Роклички и шапчици, и ботушки, и одеялца… май е време и да извадим куките за плетене. Слушаш ли ме, Джили?

Джулиана се дръпна от прозореца на спалнята.

— Да, бабо.

— Ти наистина ли се чувстваш добре? Може би още не бива да ставаш. Ще пратя някой от слугите при доктор Маклинтън.

— Няма нужда. Единственото, което ме дразни, е това ужасно безделие. Вече три седмици не съм престъпвала прага на тази къща. Ако не ми разрешат в най-скоро време да излизам, ще полудея.

Маркизата не направи гримаса, но сърцето й ликуваше. За пръв път, откакто я освободиха от срутената шахта, нейната внучка проявяваше отново жажда за живот. Само няколко часа след спасяването на Джили, лейди Реджина и нейният съпруг пристигнаха в Блъд Хол. Само като си помислеше, че Джулиана беше на косъм от смъртта, тя отново се разтреперваше. Ако Джили оживя сред целия този ужас, дължеше го само на смелостта на Джош Тревълин. Лейди Реджина се усмихна замислено. Харесваше много младия мъж, макар да не одобряваше начина, по който бе спечелил Джили. Маркизът вече подготвяше брачния договор. Сватбата беше след два дена. Липсваше само едно — съгласието на младоженката.

От седмици Джулиана приличаше, поне в очите на баба си, на повехнала роза, въпреки че докторът уверяваше, че се е съвзела много добре от опасното приключение, а на бебето не му се е случило нищо лошо. Значи страдаше само от душевни мъки.

— Тази заран господин Лингейт отново ще ни посети — съобщи лейди Реджина.

Джулиана стисна устни. Всяка сутрин и всеки следобед той се появяваше в Блъд Хол, понякога и вечер. Всеки ден, но никога нощем. Не влезе нито веднъж в стаята й през тайната врата. Беше решил, изглежда, да сложи край на тази фаза в отношенията им. Но тя очакваше въпреки това една последна тайна любовна нощ. Само ако прояви готовност да дойде, тя ще вземе участие в приготовленията за сватбата.

През първите дни, докато тя лежеше изтощена в леглото, той прекарваше често до нея цели часове. А сега, когато тя се чувствуваше по-добре, вече не влизаше в спалнята й. Заяви, че не е редно. Затова, докато траеха посещенията му, тя просто не се появяваше. Но всеки път наблюдаваше от прозореца на стаята си как си тръгва. Колкото и да го обичаше, не искаше да се откаже от щастието на една последна интимна среща в пълна тайна. След това щеше да се омъжи за благородника Ейдриън Джошуа Лингейт. Но сърцето й щеше да принадлежи и на недодялания, страстен градинар на име Джош.

Тъкмо в тези дни, когато той толкова й трябваше, Джош сякаш бе загубил способността да чете мислите й, да отгатва желанията й, още преди тя самата да ги е осъзнала. Това ужасно я ядосваше. Копнееше от все сърце за дивите, порочни нощи на първото си щастие. Докато той не го разбере, напразно ще чака тя да каже „да“.

— За какво си се замислила, Джили?

Джулиана примига притеснено.

— Извинявай, бабо…

— Какво толкова интересно има навън? — Лейди Реджина стана от люлеещия се стол и застана до внучката си на прозореца. — О, Атлантикът. Съвсем бях забравила — когато въздухът е прозрачен както днес, от тази стая се вижда сребърната ивица на морето. — Тя се престори, че не забелязва сълзите по бузите на Джулиана. — Толкова обичам морето! Свежият солен въздух ще се отрази добре на тена ти, ще пропъди от лицето ти бледия, болезнен цвят. Искаш ли да отидеш до брега?

Джулиана за малко да поклати отрицателно глава. Но изведнъж й се дощя да напусне Блъд Хол и спомените си за станалото сред тези стени.

— Да, това би ми харесало.

— Чудесно! Веднага ще сляза долу и ще помоля госпожа Мийд да приготви една кошница за пикник и да нареди да впрегнат понито в колата. А Моли ще изпратя горе, да ти помогне да се облечеш. Сложи си жълтата муселинена рокля. Навън е доста топло, а не е хубаво да ти става горещо.

— Да, бабо. — За да не разваля радостта на баба си, успяла най-сетне да накара внучката да се поразмърда, Джулиана извади добросъвестно жълтата муселинена рокля от гардероба. С помощта на Моли успя да я облече. Половин час по-късно слезе по стълбата. В хола чакаше лакей с кошница в едната ръка и ватирано одеяло в другата. До него лейди Реджина държеше слънчобран от жълта органза на пъстри райета.

— Джили, надявам се, че си обула туристическите обувки. Госпожа Мийд ти е приготвила чудесен обяд, сложила е даже и бутилка ябълково вино и току-що изпечен ягодов сладкиш. Хайде, вземи слънчобрана!

След малко Джулиана вече седеше до лакея на седалката на колата и всички потеглиха през портата на Блъд Хол към плажа.

Над покритите с мъх ливади се простираше ослепително синьо небе, а на хоризонта се гонеха снежнобели облаци. Това вече не беше мрачният Девън посред зима или през първите пролетни дни. По хълмовете пиренът беше избуял под ослепителните лъчи на вече силното, ярко лятно слънце. Свежият вятър оправи само за няколко минути настроението на Джулиана. Зад колата се вдигаха облачета прах.

По пътя към брега срещу тях се зададе някакъв мъж. За да заслони очи от слънцето, Джулиана вдигна ръка над очилата и се вгледа в него. Носеше вълнено сако, брич и широкопола шапка. Когато той вдигна глава, видя лицето му.

За малко да извика от изненада и да забрави, че от три седмици се старае да е предпазлива. Не беше Ейдриън Лингейт, а Джош Тревълин. Той отстъпи към канавката. За нейна изненада лакеят спря понито и преди тя да успее да му зададе въпрос, Джош вече се беше приближил бързо към нея.

— Добър ден, Джулиана.

— Добър ден — процеди тя през зъби. С мъка скри радостта си.

— По-добре ли си вече? — осведоми се той и й подари онази неустоима усмивка, която така болезнено й липсваше. — Чух, че все още прекарваш целия ден в леглото.

— Не съвсем — отговори тя хладно и усети, че бузите й пламват. Дали не й се подиграва, задето не иска да го види?

Скръстил ръце на гърдите, той я гледаше внимателно в лицето.

— Бузите ти са поруменели и това те разхубавява.

Джулиана избегна погледа му. Беше ли разбрал най-сетне защо тя не го кани в Блъд Хол? Тази среща случайна ли беше? Не, той не биваше в никакъв случай да разбере колко се радва, че го вижда. Въпреки това не можа да устои на изкушението и пак го погледна. Сега и направи впечатление колко съсипан изглежда — с хлътнали страни и тъмни сенки под очите.

— И ти ли беше болен?

— Оттук аз ще поема юздите, Лайъм — заяви той на лакея.

Джулиана видя намръщена слугата да скача от капрата.

— Какво правите?

Лайъм стана червен като рак.

— Ами, милейди, маркизата ми заповяда да ви предам на грижите на господин Лингейт. — Той се поклони отсечено и побърза да се махне, сякаш се боеше, че ще се озове в неудобно положение, ако не изчезне веднага.

Тя погледна ядосано Джош, който весело се ухили.

— Това ти си го нагласил.

— Точно така — призна си той и посегна през скута й към юздите. — След като не можех да те посетя, все трябваше да измисля нещо.

От щастие едва не й се зави свят. Тя му е липсвала! Въпреки това отговори хладно:

— Е, добре, в момента съм твоя пленничка. Какво имаш намерение да правиш с мен?

Като го погледна в лицето, Джулиана съжали, че не е формулирала по-точно въпроса си.

— Искаш ли честен отговор? Тук и сега?

Тя не знаеше какво да каже и само сви рамене. Доволен от мълчанието й, той се качи в колата зад нея, прегърна я през кръста и я притисна към гърдите си.

— Какво си позволяваш? — протестира тя срещу интимния жест.

— Мъча се да си спомня каква си на пипане — отговори той и зарови носа си зад дясното й ухо. — Всеки случай ароматът ти е предишният, Джили. Толкова сладък…

Ядосана, тя се опита да забие лакти в ребрата му. Но ръцете му се плъзнаха от кръста й нагоре и обгърнаха гърдите й.

— Престани! — засмя се тя, вече съвсем объркана.

Но той пренебрегна заповедта и захапа ухото й. Тялото й отговори веднага на милувката и това я възхити, но и я засрами. Заради бременността вече не беше силно пристегната. Пръстите на Джош намериха лесно пъпките на гърдите й над корсета, който обгръщаше съвсем хлабаво тялото й. Той загали между палец и показалец нежните зърна и кръвта на Джулиана забушува в диво желание.

С ръка на корема й, той притисна бедрата й към своите и пръстите му се плъзнаха ниско надолу.

— Боже милостиви, Джили — изстена той, — колко поли си навлякла?

— Достатъчно — увери го тя, въпреки че се съмняваше. Усещаше как въпреки многобройните гънки той вече гали корема й и разпалва желанието й.

— Пусни ме, Джош, моля те.

Той се подчини неохотно и вече съжаляваше за топлата й близост. После хвана брадичката й, обърна лицето й към себе си, за да я погледне в очите. Онова, което видя, го накара да изпита облекчение, но и го разтревожи — арогантна решителност, но и онази разтапяща нежност, която проявяваше единствено към него. Та той за малко не я загуби. Страданието през часовете, докато отчаяно я беше търсил, продължаваше да го гнети.

Устните им се намериха и времето сякаш спря, ливадите наоколо бяха сякаш сътворени в този миг, въпреки че излъчваха и сега все така силно отколешната си магия. В тази целувка Джош откри вечността.

Когато вдигна глава, тя се поотдръпна от него, но в нейния свят вече имаше място само за него и за нищо друго, само за неговото излъчване, неговата миризма, пламъка в сините му очи.

Смехът му прозвуча спокоен и освободен.

— Ела, момичето ми, преди да сме посрамили публично този прекрасен ден със страстта си! — извика той и пришпори понито.

На брега той й помогна да слезе от колата. С кошницата за пикника и одеялото в едната ръка, той хвана с другата Джулиана и я поведе по тесния стръмен път към закътаното заливче.

— Ей там — реши той и посочи с вирната брадичка една издадена скала. Ако се случеше да минат рибарски лодки, там нямаше да ги видят. Той сложи кошницата на морската трева, постла одеялото и го затисна с камъни от четирите краища.

Тя го наблюдаваше мълчаливо и не му предложи помощ, която й без туй не му трябваше. Вместо това възприемаше алчно всяка подробност, всичко, което през последните седмици толкова й бе липсвало. Завиждаше на косата на врата му, прилепена към силните мускули, ревнуваше кичурите каса, които се развяваха на вятъра и целуваха страните му. Когато той свали сакото, тя намрази ленената риза, обгърнала широките му рамене, и под която се очертаваха мускулите на неговите гърди. Ненавиждаше и тесния брич, изпънат на краката му, колана над тесните бедра, а най-вече копчетата, очертаващи онова място на панталона.

Никога не й беше изглеждал по-жизнен, толкова прекрасно мъжествен и желан.

Най-сетне тя стана, извърнала лице, прехапа устни и прокле глупавите си мисли. Не, не можеше да отрече силата на неговото въздействие върху сърцето и тялото й. Желаеше го толкова безмерно, че изпитваше болка.

За да отклони вниманието си с друга болка, тя заби нокти в дланите си. Когато той се приближи към нея, тя затаи дъх.

— Джили, да идем да се поразходим — помоли той, хвана я за ръка и я заведе на слънце.

Известно време бродиха край брега и усещаха вятъра в косите си. Колкото пъти спираха, той я освобождаваше от една дреха. Най-напред й събу чорапите и обувките, после й свали шала, а накрая и шапката, измъкна фибите от плитката й, вдигната като корона. Порив на вятъра изтръгна от ръцете му тежката й коса, която се развя зад нея като катраненочерно знаме. Той отстъпи със смях назад.

— Исках да го направя още първата нощ, когато те видях да лежиш толкова доверчива в леглото си. — Споменът ускори и нейния пулс не по-малко от неговия.

Хванати за ръка продължиха нататък, размахали като деца ръцете напред и назад. Джулиана се нагаждаше без усилия към дългите му крачки. Отдаде се безрезервно на хубавия ден и шумящия прибой, на компанията на Джош.

Най-сетне се върнаха при одеялото и седнаха.

— Нахрани ме — помоли той ухилен.

Тя изпълни с удоволствие желанието му. Съдържанието на кошницата можеше да стигне за десетима гладни мъже. Тя наблюдаваше за пръв път здравия му апетит. Той изяде три пържени млади гълъба и няколко круши, цяло хлебче и голямо парче сирене. Между тях с мъка си поемаше дъх. По-скоро учудена, отколкото гладна, тя го гледаше, сложила лакти на колене и опряла брадичка на дланите си.

След като се нахрани, той се изтегна на одеялото и скръсти ръце зад тила.

— Надявам се, че няма да се пръснеш — каза тя весело.

Под тъмните клепки очите му отразяваха небето. После той протегна ръка.

— Легни до мен, Джили.

В първия миг тя не можеше да помръдне и не намираше смелост да направи онова, за което си мечтаеше, откакто го видя на пътя. Но после хвана пръстите му, а той я привлече надолу, към себе си, облегна я на рамото си. След това не помръдна и тя реши, че не споделя онова, което чувстваше тя.

Никога през живота си не беше изпитвал по-силни усещания от тези, които събуждаше жената до него. Ръката, с която я прегърна, трепереше под сладката й тежест, ноздрите му поемаха с възторг аромата на стоплената й от слънцето кожа. Докато се разхождаха, той завидя на очилата, които галеха лицето й, на роклята, която се притискаше към гърдите й. Поруменелите й бузи засилиха непреодолимо желанието му.

Но той се въздържа, когато прочете в очите й желанието, което изпитваше и тя. Не разбираше отказа й да го вижда, докато не проумя, че тя беше приемала с готовност в леглото си „Джош“, но беше ядосана на „Ейдриън“. В дъното на душата си неговата Джили беше страстна жена. И понеже Джош не биваше да я посещава в Блъд Хол, сега беше уредил тази среща.

Той се обърна към нея, погали нежно с пръст бузата й. Колко големи бяха очите й, зелени като морето.

— Джили… — прошепна той и тя изтълкува вярно неизречения му въпрос. Докоснеше ли я, кожата й запламтяваше. Когато той я хвана за брадичката, тя затвори очи. Той я целуна и усети вкуса на слънчева светлина.

Този предобед разполагаха с цялото време на света. Една целувка се сливаше с друга, докато устните почваха да парят, а дъхът им секваше. После той стана, вдигна Джулиана на крака и я прегърна. Тя го целуваше все по-нетърпеливо, преливаща от надежда, радост и любов. Когато чу тържествуващия му стон, обгърна шията му с ръце и сплете пръсти в косата на тила му, за да го целуне още по-страстно.

Ръцете му се плъзнаха бавно към нейните бедра, притиснаха ги към неговите, а после се върнаха отново нагоре и откопчаха кукичките и копчетата по роклята й. В морската трева скоро се озова забравен облак от жълт муселин. Върху него се натрупаха няколко поли, последвани от корсета и ленената риза. Застанала гола пред него, тя отстъпи крачка назад. Не избегна пламенния му поглед, който засилваше насладата й, и видя отражението си в неговите очи. Тя го гледаше мълчаливо как се съблича. Досега не се бяха виждали на дневна светлина. Вече гол, той я остави да го гледа мълчаливо, както бе сторила тя преди няколко минути.

Тя познаваше допира на кожата му. Но сега виждаше за пръв път загорелите му на слънцето гърди с червено-златисти къдрави косми и предизвикателно вдигнатото доказателство за неговата мъжественост. Погледът й се върна към лицето му, издаде щастието от това ново знание.

Те се прегърнаха палаво като деца. Но страстта, пламнала между тях, не беше детинска. С устни и ръце те се преоткриха следващия час отново, което щеше да се повтори още много пъти, но никога с покоряващата сила на първото любовно щастие посред бял ден. Той проникна бързо в нея и изпита най-сетне вътрешния мир, който седмици наред толкова болезнено му бе липсвал. Това беше негово. И щеше да си остане, докато силите му го позволяваха. Върховният миг я накара да извика тихо, и викът й се сля със задъхания му стон.

— Аз пък се боях, че вече не ме желаеш — прошепна тя, завърнала се в действителността.

— Глупаче! — скара й се той и я целуна по бузата. — Може ли желанието ми да те имам някога да угасне?

Тя сложи пръст на устните му, подпухнали от нейните целувки.

— Поискал си от дядо ръката ми, само за да изпълниш дълга си.

— О, господи! — Смехът му се смеси с вика на чайките, които кръжаха над морето. — Трябваше ли да му кажа, че искам да се оженя за неговата внучка, защото устните й имат чудесен вкус, защото е прекрасно, когато краката й обхващат моите бедра?

— О! — простена тя.

— Ти друго не можа ли да измислиш, Джили? — Той я притисна изведнъж толкова силно към себе си, сякаш се страхуваше тя да не скочи и да не избяга. — Та ти за малко не умря. Не биваше да те оставям сама, докато Уийл все още те заплашваше. Хиляди пъти съм проклинал глупостта си…

Тя го прекъсна с нежна усмивка.

— Не се упреквай. Аз те обичам, ти ме обичаш и това е достатъчно.

— О, да! — съгласи се той.

Лежаха с часове на пясъка, докато не се спусна здрач. Доверяваха си тайни, които никой друг и никога нямаше да узнае. Джулиана му разказа задъхана съня си за смъртта и как се беше преборила с нея. Джош й разказа своите сънища и наблегна, че никога вече няма да се отделя от нея. По-късно разговорът се насочи към практични неща.

Джош й каза, че маркизът му е предложил пост в правителството. Но той беше получил от покойния брат на майка си малко имение в Корнуел и би предпочел да живее там. Джулиана веднага каза, че никога не се е чувствувала добре в Лондон. Освен това смяташе, че децата трябва да бъдат възпитавани свободни и без принуда в обстановка, в която няма да им се карат заради изцапани лица и ръце.

Най-сетне слънцето се сля с морето на запад.

— Престани да ме изтезаваш, Джили — помоли Джош и нежно я целуна. — Кажи най-сетне, че ще се омъжиш за мен!

В очите й той прочете любов и доверие.

— Да, Джош Тревълин Ейдриън Лингейт, ще се омъжа за теб и ще ти родя деца. И дано всевишният ти отреди щастливо бъдеще.

Усмивката му изпълни сърцето й с гореща любов.

— Само си представи какво ще кажат хората — лудата стара мома от Блъд Хол се е омъжила за влюбения си градинар и сега двамата се радват на простичкия селски живот!