Лора Паркър
Нощна лилия (8)

7

Събуди се объркана и потисната. Отначало не разбра къде е. Беше сънувала фантастични сънища. Все още в плен на странните видения, тя се взираше пред себе си, без да вижда.

Една лятна нощ, както се разхождаше в цветната градина, видя двойка да танцува под звуците на лютня. Мелодията не й беше позната, но звучеше с такава меланхолния, че Джулиана трябваше да се овладее, за да не се разплаче. Без да забележат присъствието й, танцьорите се виждаха само един друг. Тя не разбра какво си шепнеха. Но чу и тих смях. Облак скри луната и потопи градината в индиговосин мрак. После седефената светлина се върна и ново видение плени сетивата на Джулиана.

Някой стоеше до нея, но тя не го виждаше. Сянката му падаше върху нея, нежна като милувката на любовник. Ръката му я погали по бузата. На тила си усети студени пръсти. Разтрепери се цяла и вече не можеше да откъсне поглед от танцьорите. Излъчването им беше неустоимо. Сега нечий палец повтаряше контурите на ухото й. Неволно разтвори устни и въздъхна. Ръката се плъзна напред, обхвана брадичката й, обърна лицето й към невидимото същество. Тя затвори уплашено очи, но ги отвори, когато усети топли, търсещи устни върху своите.

Примига учудена, позна китайската стая и знаеше, че е будна. В слънчевите лъчи, проникващи през прозореца, трепкаха прашинки. Кой е дръпнал пердетата? Погледът и падна върху подноса със закуската. Пипна плахо чайника. Не много топъл. Навярно стоеше вече доста време на нощната масичка. Това не впечатли Джулиана. Върна ръка под завивката. На дюшека лежеше студен метал и пръстите й се сключиха около пистолета на нейния дядо.

Тя въздъхна примирено и погледна нагоре, към балдахина от китайска коприна, избродиран в ярки цветове, червено като цинобър, сапфиреносиньо, смарагдовозелено и златожълто. Въпреки че коприната беше на повече от сто години, и тя, както и цялата мебелировка на стаята изглеждаше свежа и блестяща както през първия ден. Тук май наистина бродеха духове.

През изминалата нощ най-забележителното събитие в нейния живот й се бе случило сред тези четири стени. Беше разговаряла с привидение! Или поне не можеше да докаже, че при нея е бил мъж от плът и кръв.

На вратата се почука леко и госпожа Мийд влезе в стаята. Видя, че Джулиана е отворила очи и се усмихна.

— А, вие сте будна, милейди. Долу чака господин Колман. Вече час. Ако желаете, ще му кажа, разбира се, да дойде по-късно.

— Не, не. — Джулиана рязко се изправи. — Щом е дошъл тук толкова рано сутринта, значи в мината са възникнали трудности.

— Но, милейди, вече е обед — обясни й икономката и прихна.

— Милостиви боже! — Джулиана отметна завивката и скочи от леглото. — Защо не ме събудихте, госпожо Мийд! Веднага щом господин Колман е дошъл!

— Ами, опитах се — увери я икономката и вдигна многозначително вежди. — Два пъти. Но вие спяхте толкова дълбоко и здраво, та си рекох, че горката лейди Джулиана трябва да си почива.

— Дядо не би търпял такъв мързел. — Джулиана се приближи бързо към умивалника. — Веднъж ми изля кана с вода на главата, защото не исках да стана. Той обича да казва, че човек трябва да започва рано деня си, за да докаже, че е работлив.

В бързината разплиска водата и си намокри пантофите.

— Божичко! Колко съм непохватна! Не, не, нямаме време да го бършем — реши тя, когато госпожа Мийд тръгна към нея. — Моля ви, донесете ми дрехи… О, вече сте го направила. — На облегалката на един стол, до бельото, беше метната нова кафява рокля.

— Не бях аз, милейди — отговори учудена госпожа Мийд. — Реших, че вие сте извадила нещата от гардероба.

Джулиана взе да нервничи. Още едно доказателство за номерата на онези привидения?

— О, да, сега си спомних. — И веднага се извърна, преди госпожа Мийд да разбере, че лъже. — Като се измия, ще трябва да ми пристегнете роклята на гърба.

Десет минути по-късно тя влезе в големия салон в рокля с чудесните цветове на есенни листа — кафява индийска коприна с блестящи златни и червени нишки — подарък от нейните родители, който беше преценила като прекалено младежки. Дълбокото овално деколте беше обиколено от широка яка, която се спускаше до раменете, напомняйки за модата на седемнайсети век. Корсажът, който завършваше в шпиц, подчертаваше тънката й талия.

Ивици черно кадифе украсяваха широките ръкави. На тази рокля отиваше подходяща пелерина, каквато тя не можа да открие. Тъй като ръководителя на мината чакаше отдавна, тя се отказа от обичайната си фризура — сложен шиньон с многобройни сплетени една в друга плитки. Просто раздели косата си на път в средата и я вдигна с гребени от двете страни на лицето, та да се спуска по гърба й на тежки, плътни вълни.

Видът й слиса Джед Колман. В първия миг реши, че по-млада издънка на семейство Кингсблъд е пристигнал в Блъд Хол.

Но после очилата му подсказаха кой стои пред него. Въпреки това в гласа му прозвуча смайване.

— Добро утро, милейди.

— Пожелавам и на вас добро утро, господин Колман — отговори тя с усмивка. — Съжалявам, че трябваше да чакате толкова дълго, но виждам, че госпожа Мийд се е погрижила добре за вас. — Тя посочи подноса със сандвичи до стола му. — А сега ще изпия с вас чаша чай.

Докато тя си наливаше чай, Джед се помъчи да не я зяпа. Беше го учудила не само нейната външност, въпреки че винаги бе смятал, че тя се облича твърде невзрачно. Така де, нали е все пак млада жена. Но сега му направи впечатление и нещо друго, което нямаше нищо общо с младежкото издокарване или необичайната прическа — тя беше просто очарователна.

Без да забелязва острия му поглед, тя отпи от чая и се обърна към него.

— Какво мога да направя за вас, господин Колман?

— Милейди, маркизът винаги ме е наричал Джед. Ами дойдох, защото така се бяхме уговорили, нали казахте в края на седмицата отново да ви посетя.

— Да, разбира се. — Всъщност Джулиана беше забравила напълно обещанието си. Помнеше само предсказанието на натрапника. Нали каза, че тази сутрин Джед Колман ще дойде при нея. — Какво можете да ми разкажете, Джед?

— Не много, милейди. За мъжа, когото трябваше да открия, нищо не научих.

— Съвсем нищо?

— Само че след сбиването повече никой не го е виждал.

— Сбиване ли? Нима наричаше сбиване инцидента, при който не е изключено някой да е бил убит? — Джулиана отпи още глътка с надеждата, че чаят ще я успокои. Въпреки това чашата, която остави на подноса, издрънча. — Какво ще правим сега, Джед?

— Ще си държим очите и ушите отворени.

— А миньорите?

Той въздъхна и сви рамене.

— Все същото си е, както и досега. Нито по-зле, нито по-добре.

— Следователно трябва да очакваме всеки миг нови проблеми? — Джулиана стана. — В никакъв случай няма да оставам безучастна, докато някой подготвя заговор срещу мината Малък Хангмън. Най-доброто ще е да поприказвам с нашия противник. Кой стои начело?

— Ами, има един тип, казва се Уийл, подземен майстор заготовчик. Но с подобни типове сигурно няма да пожелаете да се срещате, милейди.

— Разбира се, че няма да го поканя на чай — усмихна се тя. — Що за човек е?

— Ами той ще предпочете да избърше ботушите си в роклята ви, но не и да размени с вас дори дума — ако разбирате какво искам да кажа.

— В такъв случай, ако се срещнем, ще го очаква изненада — заяви тя с тон, който стопи и последните съмнения на Джед относно ползата от делови разговори с една лейди.

— Ще позволите ли да ви дам съвет? Не се залавяйте с Роб Уийл. — Той я погледна внимателно право в очите. — Същото бих препоръчал и на маркиза, ако ме попита.

— А той би ли последвал вашия съвет?

Широката му усмивка откри липсата на зъб.

— Не, милейди. Ако му предложа нещо, сигурно ще поеме точно противоположния курс.

Начинът му да се изразява я развесели. Преди да започне работа в мината, е бил моряк.

— Дядо смята, че можеш да опознаеш много по-добре един човек на масата за преговори, отколкото на бойното поле. Ако избухне война, поне ще съм виждала отблизо врага на Блъд Хол. Защо ме гледате така?

Господин Колман наведе замислено глава встрани. Нейният глас, тази силна воля — типична представителка на семейство Кингсблъд. В това не можеха да го заблудят нито хубавата рокля, нито свободно пуснатата коса.

— Сега погледът ви е като този на маркиза, когато е недоволен. Присвивате очи и на човек му се струва, че виждате повече от обикновените смъртни. С това сигурно ще уплашите някои мъже.

Той не би могъл да й направи по-мил комплимент.

— Не си правете неверни заключения, Джед. Аз не съм маркизът. И не искам да заемам неговото място. Но бих желала да поприказвам с този Уийл. Измислете някакъв претекст, та да не привлека излишно внимание, ако посетя мината.

Той свъси неодобрително вежди.

— Невъзможно е… Там е тъмно и мръсно. Пък и такова, каквото е положението в момента… — Изведнъж лицето му се проясни. — О, може пък да стане. Идната седмица имаме празник, вторника на сирни Заговезни.

— А, да — традиционния ден на палачинката! Съвсем бях забравила. Миньорите ще празнуват ли?

— Естествено, въпреки трудните времена. Както обикновено, ще обикалят от къща на къща и ще молят за брашно, масло и яйца за своите палачинки — последното хапване преди тъжните пости.

Джулиана познаваше този стар обичай. Който се дърпаше и не даваше нищо на бедните хорица, трябваше да очаква наказание. Понякога дори замеряха с камъни прозорците на скръндзите. Но обичаят се използваше и за правене на бели.

— Джед, вече зная какво ще направим. Блъд Хол ще подари на миньорите продуктите за вторника на сирни Заговезни.

Той сви скептично вежди.

— Ще ви струва доста тлъстичка сума, милейди.

— Ако се наложи да възстановяваме машинното отделение на мина Малък Хангмън, ще ни излезе още по-скъпо. — Или ако се наложи да слагаме нови стъкла на прозорците на Блъд Хол — добави мислено тя. — Никой не бива да се почувства в правото си да вреди на семейство Кингсблъд. С този малък дар ще можем поне донякъде да поуспокоим духовете — поне до завръщането на дядо.

Лицето на Джед просия.

— Както вече казах, милейди, имате мъжка глава.

— Благодаря — изчерви се зарадвана Джулиана. — Преди да си тръгнете, кажете, моля ви, на госпожа Мийд какво количество продукти трябва да купи. И доведете в понеделник мъжете в Блъд Хол да вземат всичко. А във вторник ще отида в селото да участвам в празненството. Настоявам — добави тя, защото той пак сви вежди. — Искам да докажа, че съм от семейство Кингсблъд и не е под достойнството ми да ям с хората, които ние храним.

— Не съм във възторг, милейди, но щом настоявате, ще дойда да ви взема.

— Не, останете при хората и се погрижете продуктите да бъдат справедливо разпределени. А на мен пратете достоен за доверие придружител.

— Е добре, милейди — съгласи се той и хвърли бърз поглед към сандвичите на подноса.

— Вземете всичко — насърчи го тя.

Той си напълни джобовете, понамачка каскета в ръце и излезе от салона.

На път за къщичката на портиера, захапа един сандвич. Рядко си имаше работа с аристократи, още по-малко с благородни дами. Но откакто познаваше малко по-добре лейди Джулиана, изпитваше по-голямо уважение към аристократите. Е, те ценяха и себе си и способностите си малко прекалено високо, но такива си бяха всички до един, нали така? А тя явно имаше добро сърце и беше наистина много умна, освен това имаше и чудесен бюст, най-сетне подчертан от хубавата рокля. Той премлясна похотливо. Срамота, че е стара мома. Ако се озове в прегръдките на подходящия мъж, направо ще разцъфти.

Когато бръкна в джоба да извади още един сандвич, стъпи на откована дъска в горния край на стълбата за прислугата. Изведнъж се озова във въздуха, а после паднал върху дъното на панталона си. От уплаха за малко да се отърколи през всички стъпала.

Озърна се слисан и огледа под себе си. Но не можа да открие хлабавата дъска. Вместо това чу смразяващото ехо на тих смях, идващ откъм долния край на стълбището. Сега си спомни за духовете, които, изглежда, се разпореждаха в Блъд Хол. Дали не са прочели непристойните му мисли? Дали не искат да го накажат за похотливостта му?

Не беше страхливец, но беше роден в Девъншир и се боеше от всичко, надхвърлящо умствените му възможности. Слезе колкото можеше по-бързо по стълбите. Отсега нататък щеше да си позволява само благопристойни мисли за Джулиана.

— Това беше излишно, лейди.

— Мислиш ли? Този развратник е толкова дърт, че може да й бъде баща.

— А ти не си ли мечтала винаги за развратници?

— Само за теб…

 

 

Джулиана бе очаквала целия ден мига, в който ще зададе своя въпрос. Когато госпожа Мийд й сервира вечерята, времето беше дошло.

— Много бих желала да напиша хрониката на семейство Кингсблъд — подхвана тя. — Моите предци сигурно са преживели не малко легендарни приключения. Какво знаете вие например за призраците, които сноват из Блъд Хол?

— Което го знаят всички — отговори икономката. — Между тези стени се разхождат неуморните призраци на убития Кромуелов войник и неговата възлюбена — една лейди Кингсблъд.

Джулиана взе вилицата си и допусна едно грахово зърно да падне до чинията.

— Освен тях няма ли други духове, които да посещават тази част от Девън?

Старата жена примига учудено.

— Какво искате да кажете?

— И аз не зная точно какво. Но сигурно има истории и за други духове, нали? Да речем, за един млад мъж. Привлекателен, образован. Пренебрегнат влюбен, който се е самоубил или е умрял от ранено сърце.

Лицето на госпожа Мийд стана непроницаемо.

— Представа нямам.

— Е, няма значение. — Джулиана не знаеше как да продължи темата, без да споменава за нощните посещения. Затова замълча.

— О, милейди, сещам се за една история. — Госпожа Мийд замълча, за да напълни чашата на господарката си. И весело вдигна очи. — Малко пиперлива история. Не е за ушите на дама.

— Наистина ли? — Вилицата атакува едно грахово зърно, но то падна в скута на Джулиана.

Преди да отговори, госпожа Мийд очевидно и напрегнато се размисли.

— Да сте чувала за Бъбривия любовник?

— Не. — Пулсът на Джулиана се ускори. — Колко странно име. Кой е той?

— Ами ето как е било. Ако млада жена очаква бебе и никой мъж не признава, че е бил той, тя твърди, че Бъбривият любовник я е прелъстил.

— Прелъстил? — Вилицата на Джулиана, която тъкмо мачкаше картоф, застина насред движението. — Може ли смъртно момиче да бъде съблазнено от призрак?

— Някои хора го вярват. Най-вече ако момичето няма обожател или ако разсъдъкът му не е много в ред. Но Бъбривият любовник се явява най-често на млади жени, които са самотни или живеят сами. Той им замайва главите с ласкателствата си и спечелва техните сърца.

— О, горките момичета — измърмори Джулиана, неособено зарадвана от подобно обяснение за нощните събития, които ставаха в нейната спалня. — А какво става, когато младата жена повярва на приказките му?

— Нищо, ако само го слуша — ухили се госпожа Мийд. — Трябва да е станало нещо много повече, ако й се наложи след девет месеца да храни още едни уста.

— Разбирам. — Джулиана остави вилицата и взе чашата с вино.

— Това е, разбира се, само легенда — келтски глупости от стари времена, когато хората още са вярвали в домашни духове и демони.

— Благодаря ви, госпожо Мийд, беше много поучително.

След вечеря Джулиана остана в големия салон и отвори книгата, която беше донесла. Семейство Мийд й пожелаха лека нощ и напуснаха къщата. Тя седеше до камината, четеше и отпиваше от чашката черешов ликьор.

Часовникът отброи дванайсет удара, после още един. Но Джулиана не вдигна поглед. Беше вече два след полунощ, когато тя затвори книгата, взе свещта и се качи горе.

Престъпи колебливо, но без страх прага на спалнята. Нощният и посетител не се беше появявал преди три. Значи щеше да има достатъчно време, за да се приготви.

Запали внимателно всички свещи, с които разполагаше, и отметна завивката. Но не си легна. Вместо това превърна две възглавници в нещо като лежащо тяло, поогледа направеното и се усмихна. Отиде, доволна, до тоалетната масичка, за да вземе малката табуретка.

Но в този миг видя лицето си в огледалото и замря. Тази заран не бе имала време да се погледне в огледалото. Изглеждаше учудващо млада и хубава. Лъскавата кафява рокля хвърляше златни точици в нефритенозелените й очи и придаваше на бузите й розов прасковен оттенък. Веднага докосна косата си. Но суетата на този жест, отразен от огледалото, я накара веднага да свали ръка.

— Не се ласкай! — предупреди се тя. Недостатъците на външността й продължават да съществуват — дългият нос, широката уста, черната коса, създаваща впечатлението, че е намазана с вакса за ботуши. Това не можеше да се промени, нито с хубави рокли, нито с ролки за букли. За сегашната мода беше прекалено висока, за естетическия вкус — с твърде пищен бюст, беше и прекалено сдържана, за да си спечели симпатиите на другите хора. Не. Трябваше да се примири с това. Мъжете, които й харесват, няма да й обърнат внимание. А пък другите — дребните душици и тираните, не я интересуваха!

С това благоразумно признание тя укроти емоционалната възбуда, която я бе измъчвала през последните часове. Сега се чувстваше много по-добре. Занесе табуретката в ъгъла, където лакираният китайски параван скриваше тоалетната масичка, и го сложи на подходящо място. Оттук можеше да наблюдава леглото и камината. После угаси свещите, като остави само две — една на камината и втора на нощната масичка. Седна на табуретката с гръб към стената и си оправи очилата.

Часовникът удари три пъти. Много по-късно четири пъти. Капнала и трепереща от студ, Джулиана се накара да остане будна — докато часовникът не отмери и следващия половин час. Тогава тялото надви на волята и главата й клюмна на гърдите.

Вече сигурен, че тя дълбоко и здраво спи, той влезе в стаята, вдигна я и я занесе в леглото. Сложила буза до рамото му, доверчива като дете, тя измърмори:

— Кой сте вие?

— Приятел — прошепна й той на ухото.

— О, приятел — изсумтя тя и се притисна още по-силно към гърдите му.

Клетата лейди Джулиана, помисли си весело той. Надяваше се с наивния си номер да ме примами в капан. Но сънят се оказа по-силен от волята й. Не знаеше, разбира се, че той е наблюдавал приготовленията за малката й заблуждаваща хитрост.

Той вече беше постоял при нея в големия салон, за да я закриля и да се наслади на присъствието й. Искаше да се покаже, но устоя на изкушението. Тя дори не подозираше колко упорито господства над мислите му, нито колко дълбоко го смущават нежните чувства, които събужда в него. Никога не бяха го завладявали толкова опасни емоции.

Мина безшумно по килима и я сложи внимателно на леглото. Когато я пусна, тя простена и протестира. Но от умората тялото й беше тежко като олово и тя не се надигна. Той свали очилата от носа й и ги сложи на нощната масичка. После връхчетата на пръстите му угасиха свещта. С едното коляно на дюшека той я обърна внимателно на една страна и взе да развързва роклята й на гърба.

Тя пак се раздвижи и той усети как мускулите й се напрягат, защото се опита да се измъкне от мъглата на съня.

— Кой е?

— Време е за сън, скъпа — отговори той тихо и я погали по бузата. — Позволи ми да те съблека.

Пръстите й хванаха неговите, бузата й се притисна към дланта му.

— Толкова топла…

Той затаи за известно време дъх и изчака да види, дали тя ще отвори очи. Но тя не се събуди. Изглежда, потъна в още по-дълбок сън.

Той отпусна внимателно връзките на роклята и я смъкна през раменете надолу. Винаги се беше учудвал на купищата неща, което носят дамите. Дори най-обикновените проститутки се загръщаха в корсети и поне четири долни поли.

Лейди Джулиана беше дори по-целомъдрена от повечето дами. Под привидно тънката копринена рокля имаше учудващо много бельо. След като съблече четвъртата й пола, го обзе изкушението да вземе ножица и просто да разреже останалото. Най-сетне тя остана по корсет, риза и гащички.

На слабата светлина на свещта, която гореше над камината, той гледаше тялото й. Скромното бельо издаваше целомъдрието на девственица. Странно — тъкмо тази чистота го разпалваше. Беше галил и целувал онова, което се криеше под невинната бяла памучна тъкан, но не го беше виждал. Сега щеше да си достави това удоволствие.

Развърза умело връзките на деколтето на ризата и оголи гърдите, преливащи над корсета, който също развърза. Гледката сгорещи кръвта му. Освободени от пристягащите дрехи, голите гърди лежаха, пълни и горди над тесния гръден кош. Светлината на свещта караше нежната кожа да блести като кехлибарена, а зърната сякаш светеха, тъмнорозови. Безсилен да се владее, той ги докосна с връхчетата на пръстите. Тя усети студената му кожа, дъхът й секна и тя присви крака. После се обърна настрани, хвана ръката му и я сложи между гърдите си и чаршафа.

Няколко минути ръката му остана неподвижна. Усещаше я — толкова топла и мека, и жизнена. Под пръстите му биеше сърцето й, спокойно и равномерно. При всяко вдишване и издишване гърдите й се надигаха и се отпускаха. Палецът му погали едно розово връхче и жената потрепери.

Възторгът само да я милва събуди в него почти непоносима болка. Само веднъж се бе възползвал от ситуацията, нещо, което не би си позволил, ако знаеше, че е девствена. Сега не биваше да се приближи за втори път. Забраняваше му го неговата съвест, въпреки че не беше кой знае колко будна.

Зави я грижливо и се стопи в мрака, от който беше дошъл и който, обещаваше си го, никога вече нямаше да напусне.

Те го видяха да бърза през двора и да изчезва към кухнята.

— Какво го измъчва? Защо не остане при нея?

— Лейди, ти ме смайваш. Нали ти наблегна, че срещите между тях двамата са скандални?

— Така си е. Но трябва ли това след толкова дълго време да го притеснява?

— Може би си играе с нея. Трябва да призная, от самото начало се чувствувах притеснен. Защо ли ни трябваше да се месим!

— Почваш да ми досаждаш. Човек може да си помисли, че с годините си загубил темперамента си.

— Един мъдър мъж знае кога да се оттегли.

— Да не би да те е страх, капитане?

— Глупости, станал съм само малко по-предпазлив. Къде е тя?

— Спи и сънува.

В съня си Джулиана се разхождаше в тайнствена, дъхава градина. Между раззеленилите се клони проникваха слънчеви лъчи и хвърляха на пътя петнисти сенки. Приглушено звучаха птичи песни, а тези на щурците се смесваха с гласовете на вятъра.

Той стоеше сред тъмната зеленина и косата му беше като златно петно сред високите папрати и дебелите стволове на дърветата. Покрай бузата на Джулиана мина полъх на ветрец и довя в ноздрите й аромата на цъфнали рози.

Един сърцераздирателен миг тя повярва, че го разпознава — наклона на главата, измамната неподвижност на тялото. Интимното й знание беше много по-сложно от онова, което идваше от познат жест или начин на говорене.

Нейният любовник. Беше невъзможно да сгреши. Поразена дълбоко, тя затаи дъх. После вятърът й довя по-силно усещане, което надделя над плътските емоции. Утешително като мириса на влажна пръст, прясно окосена трева и диви цветя, сладкото съзнание за любов изпълни душата й.