Лора Паркър
Нощна лилия (14)

13

Тя удари още няколко пъти с металната тупалка големия килим, метнат на простора. После спря и избърса потта от челото си. Малко боне покриваше косата й, от която се подаваха няколко кичура. Това не е занимание за внучката на една маркиза, беше натъртила госпожа Мийд. Но Джулиана вярваше, че тежката физическа работа ще я поуспокои.

Междувременно бяха минали няколко седмици. В средата на март пролетта почна да пъди зимата. Мека топлина изпълваше въздуха. Но не това беше поводът за подранилото пролетно чистене, а новината, че маркизът и маркизата са на път за Лондон. Писмото пристигна предишния ден, с печат отпреди седмица. Бабата и дядото на Джулиана бяха може би вече в къщата си в Кенсингтън, а маркизата дори вече на път за Блъд Хол, както се казваше в писмото.

Джулиана наду бузи и затупа отново килима. Колко бързо минаваха дните. Писмото я върна в една неприятна действителност и сега имаше чувството, че се е събудила след дълъг и дълбок сън, по време на който не беше възприемала нито времето, нито пространството — нищо, освен щастливите сънища на своите нощи.

Сега се боеше от реалността, която щеше да промени всичко. Беше изпратила госпожа Мийд до селото със заръката да наеме слуги, които щяха да изпълнят Блъд Хол с гласове, стъпки и очи, да нахлуят в интимния й живот. Което означаваше, че няма да може да се наслаждава необезпокоявана на часовете със своя любим. Занапред трябваше да внимават и да дават ухо на всеки шум.

Удряше яко килима с тупалката и трябваше да си поеме дъх. Рано или късно нощните наслади щяха да свършат. Знаеше го, но досега не беше го вземала предвид. А сега? Щеше ли нейният приятел просто да изчезне, щом му обясни променената ситуация? Или щеше да се покаже и да разруши щастието й?

Кой ли е той? — този въпрос отдавна не си бе разрешавала. В една бурна нощ той дойде много късно. Тя беше потънала в неспокоен сън и тогава сънува, че той е преоблеченият Джош Тревълин. Щом се събуди, подигра се на себе си. Не, не беше нито Джош, нито друг, когото да е виждала на дневна светлина. Може би някой аристократ? Баща на семейство? Тази мисъл й беше минавала само бегло през ума. Ако изневерява на достойна за съжаление съпруга, Джулиана не желаеше да го научава. Не можеше и да го пита, защото щеше да разбере кой е. Той я предизвикваше понякога с леки намеци за своето минало. Но тя го караше със страстни целувки да млъкне. Ако външният свят нахлуе между тях, нищо нямаше да е вече както преди.

Колко несправедлива е съдбата. Несправедлива, несправедлива…

Забеляза, че повтаря непрекъснато тази дума едва когато госпожа Мийд дотича откъм задната врата.

— О, милейди, ужасни новини! — Пребледняла като платно, икономката се приближи бързо към нея. — Току-що се върнах от селото. Срутване в мината Хангмън!

Джулиана пребледня.

— Много опасно ли е?

— Мъжът, който ми каза, не знаеше със сигурност. Но неколцина работници са откъснати от външния свят, а другарите им търсят хора, които да им помогнат при изравянето. Затова дойдох да извикам Том. Джош е вече на път.

— О, господа, трябва веднага да отида… — Джулиана остави килима да падне, втурна се в къщата и дръпна престилката от кръста си. — Кажете на Том да впрегне понито! — извика тя през рамо.

Докато влизаше през кухненската врата в къщата и изкачваше бързо стълбището за прислугата, тя смъкна високо навитите си ръкави. Не си даде време да си оправи косата или да си измие лицето, грабна от гардероба първата попаднала й шапка и червеното наметало. Вече на предното стълбище осъзна, че не бива да отива в селото с празни ръце. Ранените ще имат, разбира се, нужда от одеяла, бинтове и лекарства. Върна се на горния етаж, наизвади от скрина за бельо чаршафи и вълнени одеяла. После взе от спалнята дървената аптечка, която я придружаваше при всяко пътуване.

В хола вече я чакаше госпожа Мийд и пое от господарката си част от товара.

— Дайте ми тежките одеяла, милейди. Том вече впряга колата, той ще ни закара в селото.

Над мъховете, вече пролетно зелени, се издигаше безоблачно небе. Можеха ли в такъв чудесен ден да се случват трагедии, мъже и деца да жадуват в подземния мрак за глътка въздух? Пътят, който водеше през стръмнината на северозапад, откриваше прекрасна гледка към брега. Но нито Джулиана, нито семейство Мийд имаха очи за нея. В мислите си вече бяха изправени пред трудната задача, която ги очакваше. Още преди пътят да навлезе между скалите, чуха приглушения шум на морето. И най-сетне, на склона, който се спускаше към брега, видяха стърчащия комин на машинното отделение.

Пейзажът беше обгърнат от измамна ежедневна атмосфера, поне докато не стигнаха територията на мината, където се беше събрала гъста тълпа. През нормални работни дни хората щяха да са заети в галериите или край купищата шлака. Сега тук се бяха скупчили жени — с груби ботуши, забрадки и престилки, запретнали поли, за да се предпазят от калта. Портиерът насочи бавно колата право сред насъбралите се и Джулиана слезе. По лицата четеше гняв и омраза.

— Къде е господин Колман? — обърна се тя към първия мъж, който й се изпречи. Той или не разбра въпроса, или я пренебрегна.

— Оставете на мен, милейди — Том предаде юздите на жена си, скочи от капрата и изчезна в тълпата.

Когато се обърна към групата жени, тя позна майката на Беси.

— Можете ли да ми кажете какво се е случило?

Младата жена гледаше през сълзи нейно превъзходителство.

— О, господи, срутване! — изхълца тя. — Мъжът ми е там долу!

— Сега трябва да сте силна — каза Джулиана. — Бъдете сигурна, че ще бъде направено всичко, което е по силите на хората.

— С тия приказки няма да помогнете на нашите момчета — въздъхна едно девойче и посочи една стръмна скала. Там, в тревата, лежеше мъж със странно свити крака. До него беше коленичила разплакана млада жена, и стискаше ръката му. — Има вече и мъртви. И сигурно не са последните.

При тези думи майката на Беси избухна в сълзи и припадна в ръцете на по-стара жена.

— Още мъртви? — Въпреки топлите слънчеви лъчи Джулиана потрепери от студ. В тази малка енория винаги бяха споделяли радости и мъки. Всички скърбяха за умрелите. И всички се радваха на нови жители на тази земя.

— Да, двама мъртви. Деветима мъже са затворени там долу, един от тях е синът ми Клем. Какво можете да направите срещу това, милейди?

— Не зная — отговори Джулиана на предизвикателния въпрос и привлече нови враждебни погледи. — Но ще разбера.

Докато се отдалечаваше, усещаше как много очи я пробождат като с ками и се загърна по-плътно в пелерината. Приближи се към жената, чийто син лежеше неподвижно на земята. Нечия ръка я хвана за раменете и я спря.

— По-добре не се намесвайте, милейди — измърмори Том Мийд. — Какво ужасно нещастие! Работници са взривявали нова галерия. Оттогава петима мъже са били изтеглени на повърхността. Изглежда, само двама ще оживеят.

— А какво ще стане с другите, с онези, които са долу? — попита отчаяна.

Той посочи тесния вход за мината.

— Няколко души току-що слязоха долу. Но ще трябва да оправят най-напред повредените подпори и едва после да копаят.

— Има ли достатъчно помощници? — Джулиана погледна потиснато към входа, от който няколко стълби водеха към различните нива.

— Да, но за съжаление напредват много бавно. Всичко зависи от това колко отломъци ще им паднат върху главите и кого ще успеят да изровят. Кой знае дали ще стигнат навреме долу.

— Какво е причинило нещастието?

— Трябва да попитате мъжете, които ще бъдат спасени. — Лицето на Том не предвещаваше нищо добро и Джулиана подозираше, че няма да й каже всичко, което знае.

Усещаше, че е излишна, но така искаше да е полезна. Отиде до обогатителната фабрика и видя двама мъже да внасят ранен.

— Извикахте ли доктора? Кой ръководи спасителната група?

— Представа нямам, милейди, ще разбера — обеща Том и бързо се отдалечи.

— Хората имат нужда от топла храна и напитки, за да запазят силите си — прошепна Джулиана и се озърна за някого, на когото може да възложи задачата. Но мъжете и жените, чието благоразположение бе спечелила в нощта на Заговезни, не й обръщаха внимание. Не видя приятелско лице в тълпата, към която се присъединяваха селяни и рибари от Комб Мартин, за да предложат помощта си. Жените бяха донесли кошници с храна, мъжете ломове, лопати и други сечива.

Госпожа Мийд избърза загрижена при господарката си.

— Няма нужда да чакате горките хора да бъдат извадени, милейди. Най-добре ще е да се приберете вкъщи. Ако има новини, веднага ще дойда да ви ги съобщя.

— Не, аз оставам тук — реши Джулиана. — В обогатителната фабрика трябва да уредим малък лазарет за ранените. Къде е Джош?

— Долу, милейди.

— Какво?

— Да, той е бил един от първите доброволни помощници. Госпожа Еймс ми го каза. Изглежда, разбира от мини.

— Така ли? — попита объркана Джулиана, поразена, че се бои за Джош много повече, отколкото за останалите мъже. — Елате, госпожо Мийд, не искам да съм по-долу от моя градинар.

С още няколко жени, с които се бе запознала на Сирница, тя уреди в обогатителната фабрика малък лазарет. Когато докторът пристигна от Илфракомб, тя организира и палатка, в която раздаваха храна. Въпреки че изпълняваха указанията й, продължаваше да усеща неприязънта на жените, които й помагаха, и на мъжете, които се бяха наредили на опашка пред голям казан със супа.

Часовете се влачеха бавно. На всеки половин час мъже от спасителния отряд изпълзяваха от мината, за да си починат. С кални дрехи и лица, целите в мръсотия, бяха като близнаци. Докато Джулиана раздаваше на капналите мъже чинии със супа, тя напразно се оглеждаше да види Джош. Без очилата едва ли щеше да го разпознае. Най-сетне попита портиера си за Джош Тревълин и разбра, че заедно с Джед Колман той щял да се опита да разчисти шахтата, водеща към затрупаните, за да осигури достъпа на въздух.

Междувременно мъртвите и ранените бяха отнесени в селото. Близките на мъжете, които все още бяха в неизвестност, стояха потиснати пред входа на мината.

Джулиана седна малко встрани на една скала. От време на време вятърът й довяваше думи. Мъртъв или тежко ранен…

— Почти деца…

— Моят Коул каза, че не е бивало да взривяват галерията… Било прекалено опасно…

— Да, ама собствениците не могат да не наложат волята си!

— … то си е в известен смисъл убийство…

— Е, ние се потим, за да могат те да трупат богатство!

— Чартистите щяха да извоюват по-добри условия на труд…

— Алчните Кингсблъдовци! Експлоатират ни заради своите…

— Поне знаем кой е предизвикал катастрофата…

Джулиана сви потиснато глава между раменете и си каза, че само шокът е подтикнал тези хора да отправят толкова злобни обвинения. Нали трябваше да стоварят върху някого вината за ужасното нещастие, както техните прадеди са обвинявали някога богове и демони за глад, наводнения, бури и земетресения. Нали знаеха с какви опасности е придружено миньорството. Въпреки всички предпазни мерки отново и отново ставаха катастрофи.

Докато сиви облаци се плъзгаха по небето и закриваха постепенно слънцето, тя усещаше все по-ясно враждебността на мъже и жени. След като се опита няколко пъти да говори с тях, реши да си спести усилията. Очевидно беше, че винят нея за трагедията си. Тя поглеждаше всеки няколко секунди към входа на мината. Но не видя да се появяват нито Джед, нито Джош.

— Второ срутване!

Внезапният вик изтръгна Джулиана от съня й. Беше заспала, опряла глава на свитите си колене.

От всички стани покрай нея тичаха хора. Сред възбудената глъч чу някой да вика:

— Някои са живи, други са мъртви.

— Какво казахте? — Джулиана си проправи решително път през тълпата.

— Милейди… — Миньорът, който току-що беше излязъл от мината, свали шапката си, за която беше закрепена свещ.

— Още едно срутване, така ли? — попита тя ужасена.

— Да, милейди. В шахтата за въздух се събори стена и неколцина мъже се свлякоха надолу. Въпреки това успяха да стигнат до затрупаните. Сега ги изваждат. — Той се обърна към една хълцаща жена и я помоли: — Имайте още малко търпение.

Този съвет трудно можеше да бъде последван. Докато да извадят първия мъртвец мина повече от час. Трийсет минути по-късно спасителите извадиха още двама със счупени ръце. Поне бяха още живи. Най-сетне седмина мъже и три момчета видяха отново дневната светлина, но шестима от тях бяха мъртви или умираха.

Привечер влажен и студен въздух помрачи блатата. Слънцето вече висеше ниско над хоризонта, когато последните членове на спасителната команда излязоха от мината с пепеливо бледи лица на слабата светлина.

Джулиана гледаше с уплаха мъжете, които минаваха покрай нея, понесли ранените към обогатителната фабрика, в очите им се четеше изтощение и примирение, но и гняв. Един след друг изгасяха свещта на шапката си, която им бе сочила пътя в подземния мрак. Напразно се взираше да види Джош Тревълин.

— Коул! — чу майката на Джеси да се вайка до нея, когато изнесоха и последния ранен. — Къде е мъжът ми? — Отчаяна, тя се опита да влезе в мината. Но двама мъже я възпряха. Тя се бранеше с ръце и крака. Най-сетне грохна разплакана и всички погледи се впериха в Джулиана.

Какво очакваха от нея?

— Толкова съжалявам, ние ще го намерим. Обещавам ви.

— Нищичко няма да направите! — изкрещя Роб Уийл и си проправи път към нея. — Съпругът на тази жена беше майстор по взривовете и вие заповядахте на ръководителя на мината да бъде взривена нова шахта. Въпреки че ви обясниха колко е опасно.

— Аз не знаех нищо — протестира Джулиана и се озърна да види някого, който може да потвърди казаното от нея. — Къде е Джед Колман?

— Да де, сега ви трябва мъж, който да ви защити. Но преди не ви беше нужен, нали? — Роб посочи с мръсен пръст към гърдите й. — Вие сте една спаружена стара мома! Е, не мислите ли, че вече изпратихте на онзи свят достатъчно много мъже, в чието вени течеше топла кръв? Сега вижте какво направихте! — изруга той и прегърна през рамо хълцащата жена. — Горкото то! Сега трябва да отхрани без мъж невръстното си дете. Та какво ще направите сега, лейди Кингсблъд?

— Не зная — отговори Джулиана и се опита да пребори сълзите си. Обърна се с молещи очи към майката на Беси, но тя избегна погледа й. — Повярвайте ми, ще се грижа добре за вас и вашия син.

Но Роб Уийл не се остави да бъде омилостивен. Той се огледа наоколо, започна силно да жестикулира, а вятърът развяваше двете предни половини на палтото му, които приличаха на разперените криле на граблива птица.

— Ние нямаме намерение да чакаме милостинята на ваша светлост! — извика той на другарите си. — Занесете я в приюта за бедни! Ние искаме само онова, което ни се полага. — Насърчен от одобрителните гласове, той се обърна отново с победоносна усмивка към Джулиана. — Кажете на маркиза, че вината за умрелите, които оплакваме днес, е негова! Искаме отговорно ръководство, по-добро възнаграждение, грижи за нашите ранени, от това имаме нужда и от сдружение на миньорите!

Тълпата напря с крясъци и Джулиана се дръпна уплашено. Не, хората нямаше да й сторят нищо, та нали само се опита да им помогне…

Вгледа се в заплашителните, изцапани лица, увереността й се изпари. Изведнъж камък улучи роклята й, а глъчката се засили и тя не можа да разбере дали я предупреждават, или й се заканват.

Заоглежда се отчаяно, дано види Том Мийд или Джош Тревълин. Къде е той? Мокра буца пръст я удари в рамото, толкова силно, че тя залитна. Мъката на този ден бе породила необуздан гняв и разярената тълпа се приближаваше все повече, сякаш ято лешояди, надушили ранена жертва.

— Направете ми път! — извика тя. — Пуснете ме да мина! — Но се видя принудена още да отстъпи.

— Милейди!

Обърна се без дъх натам, откъдето идваше мъжкият глас, с надеждата, че Джед ще избърза да й помогне. Вместо него видя мръсен, изпотен миньор.

— Направете ми път! — заповяда той и докара през тълпата колата на Джулиана. — Качвайте се, милейди! — И той спря кончето плътно до нея. Но тя се дръпна ужасена.

— Почакайте! Не ви познавам! Кой сте вие? — В това време Роб Уийл посегна към юздата на понито.

Но мъжът на капрата беше по-бърз и размаха високо камшика. Той изплющя силно по главата на Уийл. Уийл отскочи с ругатня и притисна длан към кървящата си буза.

— Хайде, качвайте се най-сетне, лейди Кингсблъд — извика човекът на капрата. — Няма да ви моля втори път.

— Джош? — Тя изтича с облекчение към него и силната му ръка й помогна да се качи на капрата. Щом седна до него, той обърна понито. Мъжете се пръснаха, уплашени от вдигнатия камшик. Жаждата им за мъст се бе поуталожила, макар и само временно.

— Дръжте се здраво! — извика Джош и изплющя с камшика над главата на понито. Докато Джулиана се вкопчваше в седалката, колата се понесе напред, съпроводена от силни крясъци.

Само Уийл хукна подире им.

— Я ги вижте — благовъзпитаната лейди и нейният обожател…

Скоро гневните гласове замряха в далечината и Джулиана си помисли потисната за ужасите на този ден. Нейното семейство носеше отговорност, задето мъже и почти деца умножават с тежък, опасен труд благосъстоянието на маркиза на Илфракомб. Малък Хангмън беше само една от мините, които се разработваха на земите на семейство Кингсблъд. Когато, поради занемарени грижи за сигурност, с миньорите се случваха нещастия, семейството на Джулиана трябваше да се чувствува виновно, поне отчасти. В отсъствието на дядо й отговорността падаше върху нея. Но понеже не знаеше какво се е случило, тя не можеше и да се брани срещу ужасното обвинение.

Когато се озърна към мината Малък Хангмън, видя, че одеялата и чаршафите още лежат в колата.

— Джош, спрете, да се върнем!

— По дяволите, не! — възрази той и подкара понито по-бързо.

— Но ранените имат нужда от тези неща!

Той обърна за няколко секунди към нея изцапаното си лице.

— От вас те и без туй няма да вземат нищо, лейди.

Разбира се, че беше прав — хората я мразеха. Никога не се беше сблъсквала с толкова неприкрита неприязън. Кошмарната катастрофа в мината, за която тя нямаше никаква вина, беше сложила с един удар край на успеха й на празненството по Заговезни.

— Джош, знаете ли какво е причинило срутването?

— Нещастен случай. Не минава и без такива неща.

Тя се вкопчи в тази слаба утеха. В мините наистина се случваха от време на време такива трагедии. Тъй че, ако катастрофата в мина Хангмън не може да се обясни нито с наказуемо лекомислие, нито с престъпен саботаж, хората ще приемат в края на краищата загубите като неизменна част от съществуването си.

Въпреки това не я изоставяше чувството, че е реагирала неправилно на отявлената враждебност. Вместо да се брани, използва първата възможност, за да избяга. С това сигурно не е запазила честта на дядо си.

Тя се разплака беззвучно.

— Само без сълзи! — В гласа на Джош се долавяше нещо странно, нещо, което подозрително напомняше нежност.

Когато той докосна рамото й, тя се сви, извади носна кърпичка и си избърса лицето. След малко той отдръпна ръката си.

— Ненавиждам мините — заяви той. — Там, долу, човек има чувството, че са го заровили в собствения му гроб.

— Работил ли сте някога в мина? — Навярно, помисли си тя. Иначе нямаше да вземе участие в акцията по спасяването.

— Да.

Едва сега забеляза спеклата се кръв на бузата му.

— О, та вие сте ранен.

— Шахтата за въздуха се срути и полетях надолу.

— При което сте могъл да умрете.

— Вярно — съгласи се той равнодушно.

— Миньор ли бяхте, преди да постъпите в армията? — попита тя и видя как лицето му се напрегна.

— Очевидно.

Джулиана прехапа устна. След този напрегнат ден не биваше да го притеснява. Но любопитството й надделя над всички съображения.

— Защо се отказахте от миньорството? Защото съпругата ви е решила, че трябва да водите по-приятен живот?

— Преди няколко седмици сте ходила до вилата. — Той й хвърли бърз поглед. — Чух за това. Какво искахте?

Тя наведе виновно глава и отговори уклончиво:

— Имате много мило синче. Когато Джеси поотрасне, трябва да го доведете в Блъд Хол и да му позволите да поязди понито. Ще се радвам да видя и Сиси.

— А жена ми? — вдигна Джош изцапаните си с кръв вежди.

— О, разбира се, че и Тес — побърза тя да добави.

— Ама разбира се — измърмори той, а на нея й се стори, че се въздържа да не прихне. — Ваша светлост сте много великодушна.

Тя посегна ядосана към юздите.

— Сигурно сте уморен. Аз ще карам.

Той веднага пусна юздите, облегна се назад и скръсти ръце.

— Джош?

— Да?

— Защо Роб Уийл твърдеше, че сте мой ухажор?

— Това да не ви ядосва. Нали знаете — хората дрънкат глупости. — И след кратко мълчание добави: — Или в живота ви наистина има обожател? Тайнствен любовник?

Не можеше и да предположи колко близко е до истината. Изведнъж не можа да не се засмее. За щастие Джош не я попита защо е изведнъж толкова весела.

Останалата част от пътя до Блъд Хол двамата мълчаха. Когато се обърна към Джош, за да му благодари, видя, че е отпуснал лице на гърдите. От изтощение беше заспал. Та нали си е проправял часове наред път през влажния, вонящ мрак, за да спасява хора, които навярно изобщо не познаваше. Имаше тежък характер, но благородна душа, което изненада Джулиана.

Без да мисли какво прави, тя докосна лицето му. Той се сви, сякаш го беше ударила. Но преди тя да успее да си дръпне ръката, той хвана пръстите й и ги притисна към бузата си. Нито мръсотията, нито кръвта можеха да скрият израза му.

— Милейди, имате добро сърце. А като ви погледне човек, знае, че ще се отнесат справедливо към него.

В светлите му очи се четеше пламенно желание, на което тя не обърна внимание.

— Приберете се вкъщи, Джош — прошепна тя и дръпна ръката си. — При семейството.

Той я гледаше мълчаливо и тя се взря отчаяно в тези сини очи, в които се отразяваше последната светлина на деня. После той примига и магията изчезна. Тя побърза да му предаде юздите и скочи от колата, преди той да успее да слезе и да й помогне.

— Лека нощ, Джош. Утре сте свободен. Заслужихте си един ден спокойствие. Моля, предайте на семейството си сърдечните ми поздрави.

— Много ви благодаря, милейди. — Той козирува, пришпори понито и го насочи към конюшнята.

Когато влезе в антрето, забранени мисли се рояха като пеперуди в главата й, хубави и примамливи. Но те не можаха да отпъдят потискащата действителност. За секунди си бе позволила да пожелае мъж, комуто не биваше да принадлежи.