Лора Паркър
Нощна лилия (13)

12

Тази нощ се любиха още веднъж. Втория път мълчаха, защото горещата страст нямаше нужда от думи. Този път той изчака дълго, преди да поведе Джулиана към върха на насладата. Страхът от непознатото, който ги пришпорваше първия път, беше изчезнал. После той разпали с езика си и омагьосващите си пръст и мъчително сладки емоции, които я накараха да се мята и в чудесна забрава да го моли, докато най-сетне изпита чувството, че избухва в див екстаз. Той остана толкова дълго потънал в нея, че тя вече не знаеше какво принадлежи на нейното и какво на неговото тяло. Когато огънят стана жарава, те задремаха, силно прегърнати.

По едно време тя се събуди. Вече можеше да понесе онова, което би се случило на лунната светлина или ако той я напуснеше, защото сега пазеше скъпоценни спомени.

Грапавата му буза галеше нежната кожа на гърдите й.

— Джили? — измърмори сънено той.

— Да, любими — отговори тя. Колко естествено прозвуча милата дума. Тя побърза да го прегърне по-здраво, защото се уплаши той да не се отдръпне от нея.

Вместо това той я целуна и засмука връхчето на езика й. После устните му докоснаха пулса на шията й, пръстите му се заровиха в тежката й коса и я освободиха от смачканите чаршафи.

Тя вдигна глава и го целуна леко. Възможно ли беше да го обича толкова силно и в същото време да знае, че може на другия ден да го срещне на улицата и да не го познае? Затворила очи, тя опипваше като сляпа лицето му — високо и широко чело, над него равномерното начало на косата, орбитите на дълбоко разположените очи. Когато дългите му мигли погъделичкаха пръстите й, тя се засмя. Плъзна изучаващо пръста по правилния, добре оформен нос. Всичко в него я привличаше, нито една, та макар и най-малката подробност, не убягна от вниманието й. С връхчето на пръста сега очерта контурите на ноздрите му. А той трепна и тихо се засмя.

Докато галеше високите скули, тя усети смеха му. Откри под скулите малка ямка, после изучи бръчиците в ъгълчетата на очите. Ухото му беше като съразмерна мида с кадифена кожа. Накрая докосна гладките му, копринени устни. Чувствено лице. Но издадената брадичка говореше за непоколебима решителност и желязна воля.

— Сега знам достатъчно за теб — заяви тя и отдръпна ръка.

— Какво знаеш? — попита той донякъде зарадван, но и малко ядосан.

— Как миришеш, какъв вкус оставяш в устата ми, какъв си на пипане. Когато се срещнем следващия път, веднага ще те позная.

— Джили… Ще те помоля за нещо — добави той колебливо.

— Да?

— Разкажи ми за мъжа, които ти е причинил болка.

Той целуна с много любов раменете й, деколтето.

— Чу ли молбата ми, Джили?

— Да…

— Разкажи ми за мъжа, който ти е причинил болка.

Но на нея не й се говореше за това, за нищо извън тихото спокойствие в тази стая. Стой далеч от света, предупреждаваше я инстинктът й. Щеше, може би, да разруши настоящето, ако заговори за миналото.

Ръката му се разхождаше по бедрата й и кръста, пръстите му се преплитаха с нейните.

— Кажи ми, Джили, не бой се. Вече зная всичко, което трябваше да зная, за да те обичам. Сега искам само да разбера как мога да ти помогна.

Думите му разколебаха решението й. Тялото й му се доверяваше безрезервно. Защо трябва да крие от него тайните на душата си? В Лондон всеки джентълмен знаеше някои подробности, много хора бяха станали свидетели на шокиращото поведение на лейди Джулиана. Можеше ли да й навреди, ако разкаже за станалото? Все пак знаеше отговора. Тя щеше да разкрие срама си пред единствения мъж, който я приемаше такава, каквато е. Той можеше да се отдръпне от нея, ако разбере как е била порицана от обществото.

— Аз предизвиках в Лондон скандал. — Тя преглътна конвулсивно и усети насърчаващия натиск на неговата ръка. — Ставаше дума за мъж, който ме ухажваше и бях повярвала в неговата любов. Но после той се ожени за друга.

— Много тежко ли беше за теб? — Гласът му звучеше безизразно, не издаваше нито съчувствие, нито възмущение.

— О, беше непростимо!

— Защо? — Сега в гласа му прозвуча само леко любопитство.

— Защото той ме направи за смях и нарани чувствата ми.

— Ти как го допусна?

— Не го допуснах! — Тя напразно се опита да се освободи. Кракът му лежеше върху бедрото й и я държеше здраво. — Той ме използва — изсъска тя. Старата мъка пропъди прекалено бързо щастието на тази нощ: — Той искал отначало да се ожени за друга. Но му трябвала тлъста зестра. Аз можех да я предложа, въпреки че бях стара мома.

— И?

— Въпреки че е обичал другата, той почна да ме ухажва.

— Ти нищо ли не подозираше?

В очите й проблеснаха сълзи.

— Какво да подозра? Че изобщо не го интересувам? Защото съм грозна и не притежавам женствеността, която би могла да разпали страстта на един дук?

— Да подозреш, че не те обича. — Той вдигна нагоре преплетените й пръсти и сега те се озоваха между техните две тела. Сърцето му туптеше до нейната ръка, неговата ръка докосваше лявата й гърда. — Нали усещаш какво свързва нас двамата. Изпитваше ли нещо подобно и към твоя дук?

— Представа нямам. Да… не… едва ли… — Тя поклати объркана глава. — Но едното няма нищо общо с другото. Ние никога не сме били толкова интимни. Не ни се предостави възможност.

— О, Джили! — въздъхна той с усмивка. — Ако мъж и жена искат да се любят, винаги се намира възможност. Чувствата, които проявяваш към мен, той никога не е събуждал. Сигурен съм, дори да не го изричаш. Затова същественият въпрос гласи, защо си била толкова глупава, та си се оставила някакъв нехранимайко да те ухажва заради парите ти?

От този укор й секна дъхът.

— Съмняваш се в ума ми?

— Когато една жена слуша гласа на сърцето си, тя разбира кога е обичана и кога мамена.

— Ти пък откъде знаеш? — попита ядосано тя.

— Зная, защото мъжете са същите като жените. Разочарование изпитват само хора, които се оставят да им хвърлят прах в очите.

— Твърдиш, значи, че съм се поддала на илюзия — отговори тя и си дръпна ръката от неговата. — Да, много е възможно в наивността си да съм очаквала да бъда обичана като всяка друга жена. Затова един безскрупулен мъж е могъл да ме заслепи. И тъй, била съм наранена, защото съм го допуснала.

— Ето, виждаш ли. Сега чувстваш ли се по-добре?

— В никакъв случай! — отговори сподавено тя. — Срамувам се.

— Нямаш никаква причина. — Той обгърна нежно гръдта й и целуна зърното. — Дукът те е измамил относно намеренията си. В любовта си се излъгала сама. Ти си силна, горда жена. И никога няма да повториш тази грешка, нали?

Колко успокояващо й говори! Джулиана реши, че той навярно никога не е бил несигурен или нерешителен. Но как може да разбере срама й, след като той самият никога не е проявявал слабост? Но щом бе започнала да разказва историята си, нека чуе и края.

— Изглежда, гордостта ми е била по-силна от разума. Аз отидох на сватбеното тържество на дука и даже му честитих.

— О, Джили!

— На празненството научих нещо, което други отдавна са знаели. Той направил бебе на годеницата си, за да принуди богатия й баща да приеме техния брак. Той я е обичал. Докато ме е ухажвал, и през ум не му е минавало да ме прелъсти! — Болката, изпитана тогава, сега се върна, но беше предизвикана не от безсърдечното поведение на дука, а от собствените й глупави илюзии. — Колко гаден номер! О, божичко, бях направо бясна и просто не се сдържах. Бях изпила и твърде много шампанско. Неговата лъжа ми причиняваше ужасна болка. Изложих се пред всички гости на сватбеното тържество, изкрещях гнева си. А исках само…

— Онова, което си пожелава всяка жена — допълни той и я обърна към себе си. Сега и двамата лежаха на хълбок, очи в очи. Тя усещаше на гърдите си коравите къдрави косми на неговите гърди и зърната й набъбнаха, изпълнени с желание, което само той можеше да утоли. — Престани да тъгуваш, Джили. Той може да се смята щастлив, че не те е прелъстил, а после изоставил.

— Какви ги говориш? — Да вярва ли на ушите си? — Сигурно искаш да кажеш, че аз трябва да съм щастлива.

— Не. Ако беше споделила с мен, че е бил прекалено близък с теб, щеше да му се наложи, щом се озова в Лондон, да почне да брои последните си часове.

— Не говори глупости! — спря го тя със смях. — Ти никога не би…

— … го направил на нищо? Напротив, и то с огромно удоволствие. — Гласът му прозвуча толкова решително, че въпреки смеха си тя потрепери. — Щом не е видял хубостта ти и не е разпознал благородната ти душа, той е само за съжаление. Но ако те беше наранил по-дълбоко, щеше горчиво да се кае.

— Никога не съм имала по-галантен ухажор — въздъхна тя.

— Което значи само, че сега в Лондон се разхождат много повече глупаци, отколкото преди.

Джулиана не искаше да си признае цялата истина, да каже, че лорд Дашмор е бил единственият й ухажор и че тя все още смята случилото се тази нощ за невероятно. Дали не държи в прегръдката си въплъщение на Бъбривия любовник, мечтата на всяка девственица за тайна любов? Сложи като същинска собственичка ръка на бузата му.

— Не исках да умра, без да позная докосването на мъж. Това щастие ми подари ти и ти благодаря.

— О, Джили, не го направих от съжаление или доброта. Боже милостиви! Нима не го усещаш? Та то се случи просто ей така. — Той я притисна към себе си, целуваше я страстно и толкова дълго, че и двамата трябваше да си поемат дъх. — А още и затова! — Той търкаше ритмично бедрата си в нейните, опрял в корема й своята набъбваща мъжественост. — Наистина ли мислиш, че си събудила само съжалението ми?

Тя сведе мигли и поклати глава. Но това не беше достатъчно. Той грабна ръката й и я притегли надолу, към горещото доказателство за страстното си желание.

— Вземи го, Джили. Сега ти ми принадлежиш. Кажи ми от какво имаш нужда.

Поразена от собствената си смелост, тя обгърна с длан пулсиращата, гладка, корава плът.

— Кажи ми от какво имаш нужда! — повтори той настойчиво и целуна ъгълчетата на устните й.

— От теб — прошепна тя и се остави на очарованието на интимната близост.

Потънали в любовното си щастие, те не видяха плъзгащата се сянка и не чуха скърцащите дъски отвън, в коридора.

— Доволна ли си, лейди?

— Не съм много сигурна.

— Дори след този грандиозен спектакъл? Боже милостиви, какво още искаш?

— Двамата играят игра, капитане. Какво ще стане, когато дневната светлина се завърне? Чувствам се някак притеснена.

— Тъкмо ти, съвършената сводница, си създаваш грижи? Погледни ги само! Лудеят под одеялото като млади кучета. Поне пристъпиха бързо към същественото. Това ми допада много повече от безкрайното ухажване, на което някои жени толкова държат.

— Тъкмо това ме тревожи. Дивата страст замъглява мозъка. Но страстта преминава много бързо.

— Що се отнася до мен — огънят ще гори в мен още дълги години. И ако ме насърчиш поне мъничко…

— Не ме докосвай!

— Това пък какво значи?

— Ами, аз не зная… Задава се буря, усещам го. От всички страни ме превиват студени ветрове. Цялата треперя. Чуваш ли тишината?

— Лейди, тишината не може да те превива.

— О, капитане, би трябвало да ми вярваш…

— Лейди, къде си?

 

 

— Наистина ли сте добре, милейди? — Госпожа Мийд беше застанала, много скептично настроена, до Джулианиното легло. След дългото завръщане през дъжд и вятър очакваше да се събуди с настинка или поне да я болят всички кости и мускули. Вместо това се чувстваше толкова свежа и енергична както никога през живота си. Като видя икономката да вдига мокрите дрехи от пода, тя й се извини.

— Прощавайте, но снощи бях мокра до кости и направо бях капнала. Затова просто смъкнах дрехите и веднага се пъхнах в леглото. — Озърна се скришом да види не е ли оставил любовникът й някакви следи, но не откри ни една. — Приятна нощ ли прекарахте в селото?

— О, да. Но щом се разведели и двамата с Том се прибрахме. Чухме, че сте тръгнала сама за Блъд Хол, милейди. Разбира се, че се разтревожихме.

— О, не бях сама. Джош ме докара с кола. А, тъкмо да ви питам — знаете ли къде живее?

— Не, милейди. Том му каза, че може да спи в старата вила. Но не зная дали се е настанил там.

— За коя стара вила говорите?

— Някогашната къщичка на учителя. На времето госпожа маркизата е живяла там. А преди няколко години маркизът я предостави на градинаря. И тъй като Джош е новият градинар, Том реши, че трябва да се настани там.

— Да, разбира се, исках само да зная дали му се е наложило да върви дълго до дома си в дъждовната нощ.

— Само три мили. Не се тревожете, Джош умее да се грижи добре за себе си. Тази заран той ме изненада. Стоеше пред вратата на кухнята и поиска кана чай. Обикновено е последният, който би помолил за нещо. Но наистина изглеждаше зле. Сякаш беше прекарал нощта с шише ром в ръка.

Сигурно, помисли си иронично Джулиана. Поне нямаше нужда да се тревожи за него. Но нали обеща на любовника си да разбере къде живее Джош.

— Той сега в градината ли е?

— Съмнявам се. Каза, че трябва да върне колата и понито в селото. Но не зная дали вече е тръгнал.

— Понеже тъкмо говорим за това — налага се да си набавим някакво превозно средство. Съвсем бях забравила колко прекрасно е да пътуваш през блатата.

— Под навеса има предоволно коли. Това, от което имате нужда, милейди, е кон.

— Или едно пони. — Изведнъж Джулиана се засмя. — Защо не помислих вчера за това? Но площада се продаваше евтино едно чудесно малко пони. Със сива козина и добри очи. Може още да не е продадено.

— Сигурно е понито на Тим Джилън — предположи госпожа Мийд и премести мокрите, мръсни дрехи от едната на другата ръка. — Искаше му двайсет фунта. Сигурно не се е отървал от него. В тези трудни времена хората купуват само най-необходимото.

— Мислите ли, че би ми продал понито? Още днес?

Икономката разбра смисъла на въпроса. На Сирница, в сряда, човек трябваше да се моли и да пости, а не да прави сделки. Но Тим трябваше да храни пет деца и болна жена.

— Сигурно ще ви е много благодарен, милейди. Има належаща нужда от тези пари. Искате ли съпругът ми да се погрижи? Сигурно ще вземе понито само за петнайсет фунта.

— Не, искам аз да го купя — заяви Джулиана и стана от леглото. — Но преди да реша, искам да го видя още веднъж. Това ще ме накара да забравя празния си стомах. — И невероятното щастие на миналата нощ.

След като изпи чаша чай, тя облече семпъл кафяв ленен костюм, от който беше махнала всички дантелени ревери и панделки. После си сложи шапката и застана пред огледалото. Личеше ли й, че е изживяла безсънна нощ, изпълнена с чувствени наслади в прегръдките на тайния си любовник?

Откакто я бе напуснал на разсъмване, почти не можеше да мисли за друго. Сърцето й сякаш пееше, тялото й преливаше от нова жажда за живот. Никога не беше възприемала така ясно тялото си до най-малките подробности. На кръста и гърдите усещаше като нежна ласка всяка банела на корсета. А шумоленето на копринените чорапи, които се търкаха един в друг, й напомняха за нежните пръсти, които се плъзгаха по голата й кожа. Щом помислеше за целувките на възлюбения, гърдите й сякаш пламваха.

Объркана, възхитена и малко притеснена, си каза, че трябва да се занимава с нещо, за да отклони мислите си.

Отиде най-напред в градината, за да сдържи думата си и разбере къде живее Джош Тревълин. Но когато не го намери, въздъхна с облекчение. Нямаше желание да го среща, най-вече защото се боеше, че толкова скоро след събитията от последната нощ няма да издържи на изпитателния му, подигравателен поглед. Затова се запъти към селото. Роб Уийл сигурно работеше заедно с другите миньори в шахтата и следователно не можеше да й пресече пътя.

Три часа по-късно препускаше през блатата към дома, безкрайно доволна от успеха си. От съжаление за семейството на Тим Джилън беше отброила петнайсет фунта за понито. А понеже той прекарваше деня си в мината, сключи сделката с жена му — слабичка, крехка, с тъжни очи, прекалено големи за нежното личице. Дрипавата рокля, увиснала небрежно на тялото й, издаваше, че някога е имала пищна фигура. Ако се съди по дрезгавата й кашлица, сигурно беше болна от туберкулоза.

Въпреки че ги съжаляваше, Джулиана реши да не плати на семейство Джилън исканата цена. Нямаше да е разумно, защото в Девъншир човек си спечелва уважение, ако умее да се пазари. Госпожа Джилън сигурно ще се притесни, ако долови съчувствието на господарката. Затова Джулиана й предложи дванайсет фунта за понито и я остави да покачи цената до петнайсет. Тъй като искаше да оправдае „високата“ цена, настоя да й дадат и такъма на понито и един чул. Щеше да намери други начини да помогне на семейство Джилън. Понито не беше едро и ботушите й почти се опираха в земята. Но то имаше широк гръден кош и бързия ход, за който го пришпори, не накара животното да се запъхти.

На една височинка тя спря да си почине и се озърна наоколо. Небето беше чисто и синьо. На мили далеч се редяха хълм след хълм. Вляво от нея се издигаше Блъд Хол с проблясващи прозорци и високи комини, гледка, която й зарадва сърцето. Но тя обгърна хоризонта, докато не откри белосана къщичка със сламен покрив близо до горичката западно от господарската къща. Това ли беше виличката на Джош Тревълин? Подтикната от внезапно любопитство, тя пое по тясна пътека, която водеше към къщичката.

Малко преди да стигне целта, тя си каза, че й трябваше предлог, за да дойде тук. Можеше много добре да си представи подигравателния израз на Джош Тревълин, докато изслушва изпелтеченото неправдоподобно обяснение. Преди да загуби кураж, влезе в двора, а за да привлече вниманието, пришпори понито да препусне в галоп. Някой дръпна встрани белите перденца, няколко чифта очи гледаха към двора, докато тя слизаше от кончето. До къщичката имаше добре гледана зеленчукова градина. Джулиана събра учудено вежди, защото до плета стоеше колата, с която бяха стигнали предишния ден в селото.

Още преди да стигне до къщичката, от нея излезе млада жена на не повече от седемнайсет и затвори зад себе си вратата. Носеше тъмносиня рокля с остро деколте, подчертаващо високите й гърди, а бялата престилка стягаше тънката й талия. Изпод дантеленото боне се подаваха руси къдрици. Предизвикателният поглед на големите сини очи изненада Джулиана.

— Извинете за безпокойството — помоли тя. — Изглежда, съм сбъркала пътя. Търся дома на Том Тревълин.

Когато един прозорец се отвори със скърцане, младата жена хвърли поглед през рамо.

— Стой си вътре, ако не искаш да те напердаша — извика тя сърдито. Прозорецът шумно се затвори и тя се обърна отново към Джулиана, скръстила ръце на гърдите. — За какво ви е Джош?

Смаяна от потвърждението, че това наистина е домът на Джош Тревълин, Джулиана не знаеше какво да каже. Най-сетне попита:

— Вие коя сте?

— Мога да ви задам същия въпрос — отговори младата жена и облегна рамо на вратата.

Сега Джулиана разпозна акцента. Йоркшир, беше й казал Джош. Реши засега да не си казва името.

— Джош работи за мен. Искам да обсъдя нещо с него.

Жената я изгледа бавно от глава до пети.

— И каква работа върши той за вас?

В този миг вратата се отвори и през нея надникна глава, цялата в руси къдрици.

— Джеси разля млякото!

— Ами избърши го. — Жената не удостои детето дори с поглед. — Прибирай се! — Тя се втренчи в Джулиана, без да крие враждебността си. — Джош е на работа в голямата къща ей там! — изсъска тя и посочи към Блъд Хол. — Не ми е казвал да работи и за друг.

Вече нямаше начин да премълчи истината.

— Зная за кого работи. За мен. Аз съм лейди Джулиана Кингсблъд.

Няколко секунди остана с впечатлението, че младата жена не е разбрала думите й. Но студеният блясък в очите й издаваше обратното. Лицето й сякаш се вкамени, предизвикателният поглед изчезна зад сведените клепачи. Тя се изправи неохотно и сега държането й стана почтително.

— Добър ден, милейди.

— Джош вкъщи ли си е?

— Не, от два дена не съм го виждала — добави с упрек младата жена. Беше очевидно, че обвинява изисканата лейди за отсъствието му.

— Той ме закара вчера до селото за празника. — Джулиана погледна към колата до плета. — Чудя се как така не ви видях, вас и децата…

Когато спомена децата, младата жена трепна.

— Ние не държим на такива празници.

— Дори децата? Ако Джош ми беше споменал за семейството си, с удоволствие щях да ви взема с колата. Впрочем не разбрах как се казвате.

— Защото не го споменах. — Своенравното гласче подхождаше повече на момиченце, отколкото на съпруга и майка. Тя нацупи устни. — Казвам се Тес.

— Радвам се, че се запознахме, Тес. — Джулиана си подбираше мъчително думите. Сега трябваше да каже нещо мило. — Като се пооправи времето, Джош трябва да доведе децата в Блъд Хол. От време на време си правим неделен ден пикник с цялата прислуга.

— Благодаря, много мило от ваша страна, милейди. Но ние няма да дойдем.

Джулиана не попита защо поканата й е отклонена. Джош явно се бе оженил за ревнива, властна съпруга, която никога не го оставя на мира и нищо не му позволява — освен радостите на съпружеското легло. По причина, която не анализира по-точно, тя го съжали. Откакто срещна Тес Тревълин, разбираше каква мъка дави той в рома. И се запита дали е възприел държането си от съпругата, или беше обратното.

— Може ли да се запозная с децата ви, преди да си тръгна?

След кратко колебание Тес отвори вратата.

— Излез, Сиси, и донеси бебето!

Джулиана се засмя в себе си, щом видя как едно дете тутакси изтича от виличката. Сигурно беше стояло до вратата с надеждата за такава покана. Русата къдрава главица беше накъм петгодишно момиченце, то прегръщаше същинско ангелче — бебе с кръгло личице и сините очи на майка си. Тес го пое от дъщеря си и го подпря на бедро.

— Милейди, това е Джеси, а това Сиси. Сиси, направи реверанс.

Детето вдигна непохватно поличка и изпълни заръката.

— Здравей, Сиси. — Джулиана се приближи и извади от джоба на костюма лъскава нова лира. — За теб — това е омагьосана паричка, която ще ти донесе късмет. Трябва да я пазиш под възглавницата, докато се омъжиш.

Сиси хвърли умоляващ поглед към майка си, която й кимна, после посегна очарована към монетата.

— Сиси, какво се казва? — изръмжа Тес.

— Благодаря — прошепна детето и се скри зад полите на майка си.

— Колко мило семейство имате, госпожо Тревълин! — обърна се усмихнато Джулиана към Тес. — Сигурно много се гордеете с него.

Сиси се подаде иззад младата жена.

— Тес, тя защо каза…

Тес остави бързо бебето на земята и блъсна Сиси към вратата.

— Влез вътре, вземи и Джеси!

Джулиана знаеше, че е неучтива. Но не можа да овладее любопитството си.

— Изглеждате много млада, госпожо Тревълин, за да сте майка на Сиси.

Сега Тес сви вежди и се обърна отново към нея.

— Сиси ми е сестра, а Джеси мой син.

— О, разбирам. — В главата на Джулиана се рояха куп въпроси, но тя не ги изрече. — Е, трябва да вървя. Предайте, моля ви, на Джош, че го чакам в Блъд Хол.

Докато отиваше при понито, осъзна, че Тес не й беше отговорила. Повече от очевидно е, че тази наемателка не е настроена добре към мен, каза си тя.

Докато излизаше от двора, тя се обърна. Пътната врата беше затворена, не се виждаше никой. Дали къщичката не крие тайни, които тя не бива да научи?

Джош Тревълин е женен.

Защо я изненада това така силно? Кога се е оженил за Тес? Бебето трябва да беше на около шест месеца. На семейство Мийд той беше заявил, че доскоро е бил войник. Те дали знаеха за женитбата му? Но ако знаеха, защо не й са й споменали нито дума? Във войската не насърчаваха ординарците да се женят. Семействата им бяха нежелани. Но той може да не е казал на началниците си, че е женен, а по време на пътуването си до Индия е оставил съпругата си в Англия. Ако се е върнал след година, детето може да се е родило в негово отсъствие. Но това не обясняваше защо е скрил истината за семейството си. Или Джулиана трябваше да даде право на любовника си? Наистина ли мисли само за собствените си изисквания? Наистина ли се грижи твърде малко за хората, които работят за нея?

Да беше проявила достатъчно интерес, да беше се осведомила по-точно за миналото на Джош, той щеше може би да й разкаже за женитбата си и да попита може ли да вземе и семейството си на празника на Заговезни. Всъщност нямаше да му е приятно да иска нещо от господарката си, с която не бяха в много приятелски отношения.

Отпъди притеснено спомена за силната, подкрепяща ръка, която я бе прегърнала при пътуването през бурята. Просто една закриляща ръка. Същата нощ я прегръщаха други, страстни, любвеобилни ръце, а Джош Тревълин е лежал по това време с бутилка ром в някой влажен, тъмен ъгъл на конюшнята. Защо не се е прибрал при младата си жена? Откакто знаеше какви радости могат да споделят мъж и жена, Джулиана пожелаваше на хората, които я заобикаляха, да се радват на това щастие. Сега трябваше да възмезди по някакъв начин Джош за егоистичното си държане.

След като взе това решение, тя препусна весело към Блъд Хол с радостно предчувствие за предстоящата нощ.

 

 

Той я целуваше така, сякаш беше роден за изкуството на любовта. Нежно и изпепеляващо, с отворена, гореща, влажна уста. Целувките му й напомняха едно къпане в лятното море. През тялото й преминаваха топлите вълни на нарастващо желание, издигаха я все по-високо, към желаното седмо небе.

Покорена от сладките целувки, тя едва си поемаше дъх. После тялото му се плъзна бавно покрай нейното и тя се наслади на докосванията му до всяко местенце. Окосмените му крака докосваха вътрешната страна на бедрата й, жаравата на неговата кожа сгряваше нейната. Усещаше на корема си неговата корава, пулсираща възбуда. Осъзнаваше съвсем ясно всичко — докато устните му не обгърнаха зърното на гърдата.

Не беше и подозира, че мъжете вършат такива неща, а жените им позволяват. Не си бе представяла, че е възможно онова, което се бе случило предишната нощ и се повтаряше сега. Противоестествено ли е? — питаше се тя. Не, о не, тези чудесни изживявания не може да са осъдителни.

Тя притисна главата му към гърдите си и загали небръснатата му буза. Отличаваше се от нея по толкова чудесен начин. Но дали знаеше какво изпитва тя, когато я смучеше, а тялото му покриваше нейното? И не беше ли прекалено хубаво, за да е вярно?

Той беше влязъл в стаята й по тъмно. Но този път тя угаси светлината, преди да види лицето му. Само нощта я пазеше от признанието, че всичко това е невъзможно — въпреки че го обича.

Без име, без лице, без положение в живота, без реалност извън топлата плът, която бе обсебила сетивата й, той беше мъжът, когото обичаше с цялото си сърце.

Тя затвори очи, завладяна от приказни изживявания, устните й трепереха. Но нападението на неговия език между бедрата й — това беше вече прекалено. Под черните й мигли потекоха сълзи, от гърлото й се изтръгна стон.

Сега той се плъзна обратно нагоре.

— Тихо, скъпа — прошепна той и целуна сълзите й, за да ги пресуши. Тя вкуси от устните му солта на собственото си объркване. — Не бой се, не се съпротивлявай на възторга, отдай се на удоволствието си. — Той проникна внимателно в нея, защото се съобразяваше с едва пробуденото й тяло. — Усещаш ли как утробата ти ме приема с радост? Ти си създадена за това. За мен.

Тя се отказа с радост и от последната си съпротива, забрави страха от собствените си чувства и се поднесе на мъжа, когото никога не беше виждала на дневна светлина.

По-късно, когато трепетът на върховния миг отмина, те останаха прегърнати, доволни, в пълна хармония.

— Винаги ли ще е така?

Той долови съмнението в гласа й.

— Докато ти харесва, лейди.

— Не ми се подигравай! — помоли тя и сложи пръсти на устните му. — Не го понасям.

Той се засмя и целуна връхчетата на пръстите й.

— Толкова малко доверие ли имаш в прелестите си?

— Толкова съм невзрачна.

— Не е вярно, ти си хубава.

— А лошият ми характер…

— Инатът ти наистина ядосва, но пък е много чаровен.

— Освен това съм стара.

Смехът му беше заразителен и наруши тишината на стаята.

— По-скоро си кокетна и аз няма да те лаская, щом ме подканяш толкова безсрамно да го правя.

Джулиана се притисна силно към него.

— Не ми се сърди.

— Да ти се сърдя? — попита той смаян. — Как бих могъл?

— Няма ли да ме напуснеш?

— Само ако ме отпратиш. Нали трябва да се грижа за теб.

— Нямах това предвид. Ще се връщаш ли всяка нощ? Винаги? Той помълча известно време и дълбокото му, бавно дишане създаваше впечатлението, че се преборва с някакъв инстинкт.

— Кога ще почнеш да ми имаш доверие?

— Разбира се, че ти имам доверие — прошепна тя и скри лице на рамото му. Влажната му кожа още миришеше на любовен акт. Колко обичаше този мирис! — Не искам да те загубя.

— Тази загуба изобщо не те застрашава, Джили, освен ако се откажеш да приемеш всичко мое. — Той се наведе през нея и посегна към кибрита.

Но тя хвана здраво ръката му.

— Моля те, още не.

— А кога, Джили?

Тя обхвана брадичката му с нежни пръсти и го целуна. — Скоро — прошепна тя до устните му. — Скоро.