Лора Паркър
Нощна лилия (21)

20

Кенсингтън парк, Лондон

 

Въведоха благородника Ейдриън Джошуа Лингейт в салон, който преди половин столетие е бил повече от модерен. От тавана с геометрични орнаменти до светлосините кадифени тапети, позлатените канапета и столове и елегантните, проектирани от Морел маси, всеки детайл беше издържан в присъщия за лондонски господарски дом стил Регентство.

— Негова светлост маркизът ще дойде веднага — заяви според всички правила домоуправителят. Той напусна с лек поклон салона и затвори вратата.

Джош се огледа усмихнат в огледалото над един скрин. В тъмносиния си редингот, светлосивия панталон и лъскавите, съвсем нови ботуши, с черна вратовръзка и черни ръкавици приличаше на млад лондонски джентълмен. Косата беше подстригана, но стигаше според последната мода до яката. До миналия ден не се беше надявал, че ще го въведат учтиво в салона на маркиз Илфракомб, човек от най-тесния кръг около кралица Виктория и с много високо положение в камарата на лордовете.

Беше предположил, че след като прочете писмото му, маркизът ще го приеме в личните си покои в парламента. Смая се, когато разбра, че е поканен на чай в дома на семейство Кингсблъд и това го бе накарало да прекара сутринта на „Савил Роу“^[1], за да се облече наистина добре.

Изведнъж вратата на салона се отвори и влезе над седемдесетгодишния маркиз Илфракомб. Висок, широкоплещест, той се движеше с енергията на трийсет години по-млад мъж. Пощаден от времето, имаше все още гъста посребрена коса. Към строгия черен жакет и черната вратовръзка носеше и черен панталон. Суетност издаваше единствено зелено-бялата карирана жилетка.

— Лингейт! — възкликна той сърдечно и стисна ръката на посетителя.

Усетил силното ръкостискане, Джош се учуди как тъй някой може да се е загрижил за здравето на този мъж.

— Добър ден, сър. Благодаря, че ми отделяте от времето си.

— Няма нищо. — Максуел Кингсблъд преценяваше незабелязано младия джентълмен в новите му дрехи. Точно преди година вече го беше срещал веднъж, след като му бе препоръчан от много хора, за да го натовари с „деликатна мисия“. Тогава го интересуваха преди всичко способностите на Лингейт, сега вниманието му беше насочено към лични качества. Нямаше, разбира се, никога да признае, че казаното от съпругата му за странното държане на Джулиана, колкото пъти се заговореше за новия „градинар“, са събудили любопитството му. Но и това беше една от причините, поради които покани Лингейт в дома си, където можеше необезпокояван да го наблюдава. Сигурно ставаше нещо. За такива неща Реджина рядко грешеше. По време на неговото продължило с месеци отсъствие Джулиана се беше забъркала в скандал — заради мъж. Нови клюки за друг мъж сигурно нямаше да подобрят репутацията й.

— Прочетох много внимателно вашия отчет, но в него някои неща изобщо не са споменати. — Той кимна доволен. — Бих се радвал, ако можех да внуша на някои млади хора на служба при мен такава безукорна дискретност. Но дипломацията е въпрос на характер. Седнете, Лингейт, а аз ще налея уиски. Лейди Реджина ще нареди след малко да ни сервират чая, но бих искал преди това да пийна нещо по-силно.

— Добра идея. — Джош продължаваше учтиво да стои прав, докато маркизът взе една кристална гарафа и наля две чаши.

После двамата седнаха, отпиха от уискито и разговаряха няколко минути за предимствата на Северен Девън. Джош усети колко трудно е било за маркиза да прекара зимата далеч от дома на семейството. Едва ли щеше да допусне да го подмамят втори път далеч от Англия.

— Да минем към най-важното — заяви непринудено Максуел. — Какво се случи в Девън, откакто пристигнахте там миналата есен?

Преди Джош да изложи заключенията си, поднесоха чая и двамата го изпиха.

— Според мен Уийл преследва лични интереси. Със създаването на профсъюз се надява да получи желаното признание. Работил съм с него. Той наистина е умен мъж и го бива да се оправя с хора. Ако имаше по-добро образование, можеше да постигне нещо.

— Но тъй като не е получил образованието, което аз предлагам на работниците си, сега създава неприятности — отбеляза Максуел.

— Той е доста хитър.

— Да, младите и гладните са винаги най-опасните. А като се добави и известна интелигентност, възникват трудности. Ще трябва да му сложим някак пръти в колелата.

— Напълно съм съгласен, сър. Но сега трябва да ви информиран за нещо съвсем належащо. Сред вашите хора има предател и той е знаел, че съм шпионин. Заминах за Лийдс и разпитах издателя на Северна звезда. С публикуването на портрета ми те не са имали съзнателното намерение да ми навредят. Но избраният момент беше подозрителен и ме кара да стигна до определени заключения.

— И какви са те?

Джош въздъхна и стана, пъхна ръце в джобовете на панталона.

— Трябваше да съм по-предпазлив! Предупреждението за замисления саботаж с взрив ми беше поднесено като на сребърен поднос, а аз изобщо не помислих, че това може да е подозрително. Сега вече зная, че е било клопка. Аз ви разочаровах, сър. Съзнавам, че съм проклет глупак, иначе нямаше да се оставя да ме измамят толкова лесно.

— Глупости, аз ценя високо способностите ви. — Максуел гледаше изпитателно сериозното лице на младия мъж. При първата им среща лицето на Лингейт беше слабо и бледо след продължилата с месеци тежка работа в мината. Сега не правеше впечатление на човек, който е трябвало дълго да се възстановява след побоя, който за малко не го беше пратил на онзи свят. Сега стоеше пред него — висок и силен, с лице, загоряло от работата на открито. Дори в елегантните градски дрехи приличаше на селско момче. Това, че сторената грешка го ядосваше толкова силно, говореше за истинска почтеност. Освен това излъчваше енергия, която напомняше на Максуел за собствената му младост. Времето беше смекчило само нетърпението, но не и стремежа да действа вината решително.

— Значи смятате, че сред подчинените ми има още един шпионин? Подозирате ли определен човек?

— Сър, ако се надявате, че мога да отговоря на този въпрос, надценявате възможностите ми.

— Не може да нямате някакви предположения, Лингейт.

Джош свъси вежди. По време на пътуването от Девън до Лондон той наистина беше претеглял различни възможности, но не беше допускал, че маркизът ще държи толкова на мнението му.

— Колко души знаеха за мисията ми в Девън?

— Трима. — На скулите на лорд Кингсблъд се появи усмивка, която още не беше достигнала устните му.

— Значи вторият е вашият секретар, сър — ухили се изведнъж Джош. — А третият трябва да е онзи подлец.

— Защо третият? Моят секретар е по-добре осведомен.

— Възможно е, но той познава толкова добре вашия начин на мислене, че едва ли някой би могъл да го убеди да се опълчи срещу вас. С ваша подкрепа може да постигне много по-големи успехи. Не зная кой е третият. Но допускам, че не се радва на пълното ви доверие. Привлечен е по политическа необходимост, нали?

Сега се усмихнаха и устните на маркиза.

— Лингейт, харесвате ми, защото двамата с вас сме от един дол дренки. Да, имате право, моят шпионин е парламентарист, когото бях принуден въпреки волята си да посветя в тези неща. — След кратко мълчание добави: — Той скоро ще разбере, че с моето доверие не бива да се злоупотребява. За това не се тревожете. Е, а сега какво ще правим?

— Ние? — повтори Джош изненадан. — Пък аз си мислех, че вече няма да имате нужда от услугите ми. Както можах да установя, чартистите не са опасни анархисти. Допускам, че съм ви дал убедителни доказателства.

— Разбира се, но имах друго предвид. — Максуел посегна към чашата си. — Какви са плановете ви за бъдещето?

— И аз още не съм сигурен, сър. — Джош се отпусна отново в креслото. — Бих искал, например, да се оженя.

— Така внезапно? — Чашата на Максуел застина във въздуха. — Въпреки че вдовицата е хубава жена…

Слисаният поглед на Джош го накара да замълчи.

— С колко шпиони разполагате в Девън?

— Освен вас? — засмя се тихо Максуел. — Само с моя управител.

— Джед ли ви е разказал за Тес? Възможно ли е той да ми няма вяра?

Въпреки че младият мъж говореше привидно спокойно, Максуел долови гнева, скрит в тези думи.

— Рядко наемам хора, на които нямам пълно доверие. Още по-малко, когато толкова много е сложено на карта. Към този принцип се придържа и Джед. Той спомена за жената и децата само от страх вие да не ги изложите на опасности. Когато Джед мислеше, че сте мъртъв, той ми писа и ме попита как да постъпи със семейството ви.

— Каква загриженост от негова страна… — измърмори Джош, все още ядосан, че ръководителят на мината го е шпионирал. — Не, няма да се женя за Тес. За мен тя е била винаги само добра приятелка. Освен това тя се върна междувременно в Йоркшир.

Маркизът виждаше нещата по различен начин. Дори Лингейт да не е обещавал нищо на младата жена, тя сигурно е възлагала надежди на един толкова привлекателен мъж. Горката Тес…

— Ех, щом интересът ви не е свързан с определена млада дама, мога да ви предложа пост в правителството. Доказахте две качества, които особено много ме възхищават — ясна глава и способността да разсъждавате логично.

Джош се усмихна благодарно на възрастния мъж.

— Благодаря за предложението, сър, но би трябвало да чуете преди това останалата част от плановете ми. Не е изключено после да промените решението си.

— Съмнявам се — отговори весело Максуел. — Но ако споделите с мен намеренията си, възможно е да успея да ви убедя да се откажете от тях.

— Добре, опитайте.

Впечатлен, маркизът отговори на проникновения поглед на сините очи. В живота си рядко бе срещал толкова силна личност.

— Планът ми засяга и вас, сър. — Джош бавно стана. — Искам да ви помоля за ръката на лейди Джулиана.

Максуел може и да беше подготвен донякъде, но от толкова пряко обръщение му секна дъхът. Преди да успее да го предотврати, лицето му издаде колко е смаян. Все пак гласът му прозвуча спокоен и равен.

— Разкажете ми първо кога и как се запознахте с моята внучка.

Джош реши, че е по-разумно да премълчи за онази нощ, когато Джулиана прегърна съвсем чужд мъж.

— Когато дойде в Девън през декември.

— А вие бяхте тогава градинарят на Блъд Хол. — Максуел поклати глава — беше му забавно. — Наясно бях с либералните настроения на това момиче, и все пак…

— Не всички мъже принадлежат към високата аристокрация — забеляза Джош сякаш мимоходом, но достатъчно предизвикателно. — И не всички жени са сияйни хубавици.

Максуел се погали замислено по брадичката.

— Джулиана не се вмества твърде в обичайната представа за млада аристократка. Има силен характер, умна е, с остър език и затова може да е понякога доста трудна. — Той погледна многозначително Джош. — Някои мъже с прекалено самочувствие не могат да й се хванат на малкия пръст. — Странно, но тихият смях на Лингейт някак го успокои… — Та значи острото езиче на Джулиана и вашата гордост са се сблъскали.

— Още при първата ни среща ми стана ясно как ме оценява — споменът накара Джош да се усмихне с много любов. — Тя реши, че като за градинар съм ужасно арогантен и безсрамен.

Максуел си го представяше много добре. Вроденото самочувствие на Лингейт не можеше при никакви обстоятелства да остане скрито.

— Седнете, една мелодрама ще е напълно излишна.

Докато младият мъж сядаше пак, мислите на маркиза летяха с онова темпо, на което се дължеше блясъкът на импровизираните му речи в парламента. Неговата сладка Джили… С безсилен гняв стана свидетел на това колко зле я посрещнаха и през двата й сезона в Лондон. Реджина беше направила всичко, което беше по силите й. За съжаление Джулиана беше прекалено взискателна и дива. Имаше належаща нужда от силен мъж, но такъв, който да й позволява от време на време сама да взема решения. Лингейт притежаваше ли достатъчно самоувереност? И ако беше така, какъв ли живот щяха да имат? Лингейт размислял ли е вече над този въпрос?

— Какво можете да й предложите?

— В момента не много — призна Джош. — Но имам едно-друго предвид.

— В това не се съмнявам. — Максуел удари изведнъж с юмрук по облегалката на креслото. — Господи, вие наистина имате здрави нерви, младежо! Ако смятате, че ще ме спечелите без особени усилия за плановете си, по-добре ще е да ги обмислите още веднъж. Наистина Джулиана ще получи добра зестра, но с нея няма да изкарате кой знае колко дълго. Поне не, за да живеете нашироко. Освен това зестрата зависи от това дали аз ще одобря брака. Мога ли да позволя на внучката си да се омъжи за шпионин, злоупотребил с доверието на другарите си?

Джош беше готов за всякакви възражения. Но последният аргумент, поставил под съмнение неговата почтеност, го свари неподготвен. Въпреки това не направи гримаса.

— Казвам го само за да се разберем добре — когато искам да получа нещо, преследвам целта си решително и упорито. В момента изпитвам страстното желание да се оженя за лейди Джулиана. Тя е достатъчно голяма, за да реши сама как да постъпи. От благословията на нейните родители нямаме нужда, макар че всичко щеше да е по-просто, ако я имахме. Все пак можем да минем и без нея, както и без великодушната ви зестра, сър.

— Вие сте смайващо самоуверен, Лингейт. Какво ще каже Джулиана, ако разбере, че нейният годеник е лежал в затвора за големи загуби на комар?

— Тя вече го знае. — Джош се възхити неохотно на широката информираност на маркиза.

— И въпреки това иска да стане ваша съпруга? — попита скептично Максуел. — Наистина ли е толкова запленена от дяволски хубавото ви лице?

— Не мога да говоря от името на Джулиана — каза сдържано Джош. — Сега говоря само за своите чувства. Обичам я от цялото си сърце.

— Хубаво, но бих искал да чуя и версията на Джулиана. Колкото може по-скоро. Тя трябва да дойде веднага в Лондон.

— Както обичате, сър. Впрочем няма да е зле денят на сватбата да бъде определен час по-скоро.

— Сериозно? — попита Максуел, неспособен да сдържа повече яда си. — И защо?

Преди да отговори, лицето на Джош се помрачи.

— Лейди Джулиана очаква дете от мен.

Каза го толкова тихо, че на Максуел му трябваше известно време, за да осъзнае смисъла на думите.

— Копеле! — измърмори той гневно.

— Аз я обичам.

Максуел издържа пронизващия поглед на младия мъж, но се запита дали да го изругае тази наглост, или да му се възхити.

— Което значи, че вече сте използвали възможността да уредите всичко, Лингейт. Защо ви е тогава благословията ми?

— Държа на ясни отношения. — Един мускул на брадичката на Джош потрепери, но той отмина презрителния намек за характера му. — Може наистина да сме поизбързали, но това засяга само нас двамата. Моля ви да ни дадете благословията си, защото имам нужда от помощта ви, сър. — Максуел видя смаян, че Лингейт се изчерви. — Тя отказва да се омъжи за мен.

— Какво? — Маркизът поклати недоверчиво глава. — Май взех да остарявам. По мое време нещата бяха далеч по-прости.

— Наистина ли? — Джош вдигна весело вежди. — Ако се вярва на слухове, оженил сте се за дама, обвинена, че е убила първия си съпруг. Сигурно много сте я обичал, сър. В противен случай сърцето ви не би намерило сили да се пребори с предразсъдъците.

Точка за теб, момчето ми, каза си Максуел. Много добре помнеше дивата, опасна, страстна любов, която го тласна в прегръдките на Реджина. Тогава за него нищо друго не беше по-важно. Изпитваше ли този мъж подобни чувства към Джулиана? Дано. Тя бе чакала достатъчно дълго любовта. Но как да събере тези двамата, ако тя има съмнения? Дете. Правнуче! Боже милостиви, май вече е наистина стар.

— Лингейт, защо не приема тя вашето предложение за женитба?

Джош се усмихна тъжно.

— Джулиана твърди, че сме си били чужди.

— Но като за чужди хора и доста интимни. — Максуел събра пръсти и подпря брадичката си с тях. — Обикновено не се намесвам в личните глупости на други хора. Децата ми се ожениха, когато пожелаха. Бог да ги благослови. Но към Джили съм особено силно привързан и вие трябваше да помислите за това, млади нехранимайко! Няма да допусна някой отново да я нарани.

— Отново? Та кой може да я е наранил?

И двамата джентълмени скочиха, чули неясен женски глас. Като видение в златожълто и бяло, лейди Реджина стоеше на вратата. После пристъпи грациозно в салона. Усмихна се най-напред на съпруга си, а после и на привлекателния млад мъж.

— Добър ден. Прощавайте, че ви прекъснах, но Мери реши, че джентълмените имат може би нужда от нова кана чай. — Тя застана до мъжа си и му хвърли многозначителен поглед.

— Мила Реджина, мога ли да ти представя господин Ейдриън Лингейт? Господин Лингейт, моята съпруга, маркиза Илфракомб.

— Госпожо, за мен е чест. — Джош се поклони по всички правила на етикета и пое протегнатата й ръка.

— Колко очарователно го правите… — похвали го тя. — В това отношение маниерите на Максуел не са безукорни. Непрекъснато му повтарям, че мъжете на континента се държат безупречно. Англичаните са прекалено напористи и не са галантни. Както виждам, ще трябва да променя мнението си. — Тя сложи на масата подноса, който беше донесла. После седна между двамата джентълмени. — Е, господин Лингейт, кой сте вие? Като оставим настрана това, че искате да се ожените за моята внучка.

Под настойчивия поглед на големите й зелени очи той с мъка подреди мислите си.

— Аз съм градинарят на Блъд Хол.

— Не ти ли казах, въпреки че не го бях виждала нито веднъж? — обърна се тя тържествуващо към съпруга си.

— Сигурно пак си подслушвала — въздъхна Максуел.

— Разбира се — отговори тя със сладък глас. — Най-добрият начин да откажеш прислугата да го прави. Въпреки това съм изтървала куп неща. Що се отнася до времето на това посещение например, ти май ме излъга. — Тя погледна Джош с обезоръжаваща усмивка. — Мъжът ми смята, че съм прекалено любопитна. В повечето случаи е прав. А сега бъдете, моля ви, така добър, господин Лингейт, и ни разкажете цялата история. От самото начало.

Все още леко объркан, Джош отправи на Кингсблъд търсещ подкрепа поглед. Но маркизът се разсейваше и като разбра, че друго не му остава, Джош разказа какво се бе случило.

После и лейди Реджина взе да гледа разсеяно, докато Максуел не предложи:

— Да изслушаме сега мнението на съпругата ми.

Тя приглади с грациозно движение белоснежната си, изкусно сресана нагоре коса.

— Господин Лингейт, известно ли ви е, че преди да замине за Блъд Хол, Джулиана натрупа крайно неприятен опит с един лондонски джентълмен?

— Беше нещастна — отговори предпазливо Джош. — Веднага го забелязах.

— А!… Най-добре ще е да чуете историята. На едно празненство по Коледа дук Монтроуз й оказа изключително внимание. След това я посещаваше тук, в този дом. Съвсем почтително, разбира се.

— Разбира се — повтори Джош.

— Но, изглежда, предишна връзка подтикна дука да се отдръпне от Джулиана. Накъсо казано, той се ожени за друга.

— Не всички романтични истории водят към олтара — отбеляза равнодушно Джош.

— Колко вярно! — въздъхна болезнено лейди Реджина. — Неприятен беше обаче начинът, по който дукът пренебрегна внучката ми. По всяка вероятност го е интересувала единствено зестрата й. Жената, която е обичал, също е богата. Затова той избра твърде непочтени средства, за да постигне целта си. — Тя погледна многозначително Джош. — След като даде на младата дама залог за любовта си, нейният баща се видя принуден въпреки желанието си да го накара да се ожени за нея.

— Какво говориш! — възкликна Максуел. — Никога не си ми го казвала!

Лейди Реджина погали силната му ръка.

— Да, защото го научих едва днес. Нали знаеш, че лейди Уиндъм е винаги отлично информирана. Миналата седмица дукеса Монтроуз е родила детето си в Париж. Малко е подранила. Но само с пет месеца.

— Значи така е било… — Джош сравни навъсено безскрупулното държане на дука със собственото си положение. Можеше ли Джулиана да реши, че я е прелъстил само за да си осигури кариера в аристократическото общество? По дяволите! Защо не беше помислил за това! Та тя му разказа тази история още преди месеци. Но той не й отдаде особено значение. Джош стана рязко.

— Госпожо, сър, много благодаря, че ми отделихте от времето си. Но сега се налага да поразмисля за някои неща.

Максуел също стана.

— Не предприемайте нищо, преди да сме поговорили още веднъж, Лингейт. Джулиана не бива в никакъв случай да се види принудена да се омъжи въпреки волята си.

— В това отношение сме на едно мнение — отговори Джош и му стисна ръка.

— Ако обичате внучката ми, ще успеете и да я убедите в това — насърчи го лейди Реджина с очарователна усмивка. Когато той излезе от салона, заяви: — Харесвам го. Освен това е повече от подходящ за нея.

— Ти харесваш всички хубавки, благовъзпитани млади мъже — измърмори Максуел. Но я вдигна от креслото и я прегърна. — Каква каша!

Тя се притисна нежно към него.

— Не бой се! Най-много след месец ще танцуваме на сватбата й.

На хубавото й лице той разпозна отново младото момиче, в което се беше влюбил безумно.

— По-щастлива от нас тя не може да бъде, Джина. Но се надявам, че животът им ще е поне наполовина толкова прекрасен, колкото е нашият.

Тя отвърна нежно на целувката му и благодари на времето, което бе пощадило магията.

 

 

— Кога го получихте? — попита Джош и се взря над писалището в маркиза.

— Писмото пристигна тази заран — обясни потиснато Максуел. — Недоволен съм от Джед, задето й е дал парите. Но поне ме осведоми навреме. Как мислите, за какво са й били на Джулиана тези пари?

Дълбока загриженост и отчаяние изпълниха сърцето на Джош. Е, да, след като се бе заканила, тя сигурно щеше да избяга. Но после погледът му падна на писмото и на сумата, която тя е взела на заем от бюрото на мината Малък Хангмън.

— С четири фунта няма да стигне далеч.

— Да, едва ли — съгласи се Максуел. — Освен това не мога да си представя тя да избяга. Прекалено горда е, за да го стори. Не, тук сигурно се крие нещо друго. И това ме тревожи.

Обзет от същото неприятно чувство, Джош обеща:

— Ще разбера какво е.

— Почакайте! — помоли го Максуел, когато Джош стана. — Хайде да поразмислим. Какво ви говори сумата от четири фунта?

— Толкова струват три чифта панталони — отговори Джош и бавно се заразхожда. — Чифт великолепни ботуши. Това са и близо две месечни надници на седемчленно селско семейство. Едномесечна надница на работлив миньор.

— Ха! — вдигна пръст Максуел. — Май че улучихте десетката. Добра сума за някой миньор.

— Мислите за изнудване, така ли? — спря ужасен Джош.

— Или нещо подобно. Не е изключено Джулиана да си е втълпила да омилостиви някак миньорите. Това не ми харесва. Не биваше да оставяте момичето само, Лингейт!

Скулите на Джош се изопнаха.

— Но тя не пожела да дойде в Лондон. А никой не биваше да разбере за отношенията ни. Надявах се, че ще се разберем и ще обмислим сватбата още преди да осведомим нейното семейство.

— Джед е написал писмото преди два дни. Господ знае какви ги е забъркала Джили оттогава! Някой трябва да й сложи юзди.

— Никой няма да може — усмихна се навъсено Джош. — Аз лично не бих го и пожелал.

— Щом знаете как да се държите с нея… — подхвана Максуел и се покашля. — Мисля, че вчера бях малко нелюбезен с вас.

— Бях си го заслужил.

— Да, разбира се.

Известно време двамата се гледаха мълчаливо. Никой не издаваше мислите си. Въпреки това имаха неуловимото чувство, че се разбират и са на едно мнение.

— Не се тревожете, сър, аз ще се погрижа за Джулиана — натърти убедено Джош. — Ако се наложи, ще я отведа в Гретна Грийн. Искам още преди края на този месец да се оженя за нея.

Максуел не каза нищо. Но се надяваше да не се наложи Джулиана да бъде отвличана, защото с удоволствие щеше да танцува на сватбата на внучката си.