Лора Паркър
Нощна лилия (11)

10

За празника във вторника на Заговезни Джулиана се спря на лилава рокля от мериносова вълна с жакет. Ширитите от черен сатен стигаха от шията до края на полата. Към роклята — шапка с черни панделки, които върза под брадичката. Също като шапката, която пострада в неделя, и тази стесняваше с широката си периферия страничното й полезрение. Обеците й бяха от черни и бели перли, подарък от родителите, изпратен от Индия. От огледалото я гледаше решително лице. Никой не би предположил, че тези нежни зелени очи са на полулуда, ексцентрична стара мома. Под очите й нямаше сенки, които да издадат, че през последната нощ тя почти не беше спала и бе очаквала напразно своя „приятел“.

Доволна от външния си вид — достоен, но и толкова празничен, както го изискваше случаят, тя наметна на рамене черна пелерина с гарнитура от сива кожа и си сложи ръкавиците. С голям сив маншон под мишница, тръгна към стълбището.

В антрето беше доста тъмно. Без очилата имаше чувството, че слиза в мрачна бездна. После пред нея се очерта силуетът на мъж, който се обърна към нея, щом чу стъпките й по стълбата.

— Добър ден, милейди.

— Какво правите тук? — попита тя неучтиво. Джош Тревълин беше последният човек, когото очакваше да види в Блъд Хол.

— Трябва да ви придружа на тържеството — отговори той, очевидно не по-малко недоволен от това задължение от Джулиана.

— Няма нужда, ще отида със семейство Мийд. — Докато слизаше по последните стъпала, очакваше, че той ще й обърне гръб, както вече често го беше правил.

Вместо това той не помръдна от мястото си.

— Господин Колман каза да ви заведа в селото, пратил е карета.

— Колко мило от негова страна… — измърмори тя и се замисли защо е толкова притеснена. — А семейство Мийд?

— Те вече избързаха напред — беше краткият отговор, определящ съдбата на Джулиана.

Странно, но той беше свалил шапка. В полумрака проблясваше светла коса. Тя все мислеше, че е кестенява или черна. Той огледа бавно роклята й, лицето, новата шапка. Тя се вцепени в очакване да последва неприятна забележка. Но за нейно успокоение той мълчеше. Стоеше твърде далеч и тя не можеше да види израза на лицето му.

Когато Джулиана прекрачи последното стъпало, той се обърна и тя го последва към пътната врата. Там той й направи път и я пусна да излезе първа. Държеше се едва ли не почтително.

Каретата се оказа кола с впрегнато пони и Джулиана се питаше как двама души ще се съберат на тясната пейка. Въпреки че не носеше толкова широки дрехи, колкото предписваше сегашната мода, щеше да е ужасно притеснена. Погледна неуверено Джош. Но той вече беше нахлупил неизменната шапка, засенчваща лицето му.

Изглежда, и той си бе помислил същото, защото предложи:

— Вие седнете на капрата, милейди. Аз ще стоя прав в колата, отзад.

После той й подаде ръка, за да й помогне да се качи. А тя все си мислеше, че той няма опит и не знае как да се държи с дами, които трябва да придружи. Но той изпълни маневрата учудващо умело и се погрижи дори полата й да не докосне мръсните колела. Когато тя седна, той се качи зад нея и хвана юздите. За да кара понито, трябваше да се наведе напред. Затова се приближи толкова до нея, че тя би предпочела да сподели с него дървената пейка. Но камшикът вече изплющя в ръката му и беше твърде късно да вземе друго решение и да отиде до селото пеша. Превозното средство затрополи по алеята.

Отначало и двамата мълчаха. Всеки път, когато ръката му докосваше рамото й или дупка на пътя караше раменете й да се притискат към гърдите му, нервите на Джулиана се напрягаха. Все пак след малко забеляза и приятни неща. За разлика от предишните им срещи, сега той не миришеше на тор. Дъхът му, който усещаше на бузата си, беше дори приятен, сякаш беше изял ябълка. За да го вижда въпреки периферията на шапката, би трябвало да извива глава встрани, което тя, разбира се, не направи. Въпреки това се вгледа в ръцете му, които държаха юздите съвсем близо до нея.

Снежнобели маншети се подаваха от ръкавите на ново спортно палто. И да не беше ново, изглеждаше все пак по-добре от обичайната опърпана дреха. Ръцете му бяха чисти, тесни и с лек загар, с грижливо изрязани нокти. По кокалчетата тя забеляза драскотини — навярно от борбата с Роб Уийл. Беше се хвърлил в нея, за да спаси честта й. Призна си, че трябва да му е благодарна, въпреки че преди малко неохотно се съгласи да изтърпи компанията му.

Реши, че учтив разговор ще е много уместен.

— Откъде сте, Джош? — Хвърли бърз поглед встрани, но видя само гладко избръснатата му брадичка.

— От Йоркшир — отговори той и подвикна на понито, което беше намалило темпото.

Началото не беше многообещаващо. Въпреки това тя решително продължи:

— Както чувам, бил сте във войската. Къде служихте?

— В Източноиндийската компания.

— Ординарец ли бяхте?

— Защо това любопитство? — измърмори той сърдито.

— Без особена причина — отговори тя и се почувства като дете, което са смъмрили, защото е задавало въпроси от любопитство. — Родителите ми живеят в Индия. Ако сте служили при офицер, може да сте ги срещали. А може и аз да познавам офицера.

— Едва ли. Той е мъртъв.

— О! — Тя се обърна потисната, назад, за да го погледне. В този миг той свиваше по тесен път през блатата — само две обрасли с бурен следи от колела. Колата подскочи толкова силно, че за да не падне от пейката, Джулиана трябваше да се вкопчи в облегалката.

— По-добре внимавайте в пътя! — смъмри я той и я хвана здраво за раменете.

— Може ли аз да карам? — Този въпрос изненада и нея не по-малко от него. Но връщане назад нямаше. Тя посегна към юздите и усети топлината на кожата, оставена от пръстите му. Бузите й пламнаха. За щастие той не можеше да надникне под периферията на шапката и да види лицето й.

Усетило друга ръка, понито вирна глава и за малко не й изтръгна юздите. За да го укроти, тя дръпна малко по-силно и добичето се спъна.

— Внимавайте! — извика Джош и протегна ръка да вземе юздите от ръцете на нейна светлост. В последния миг се въздържа. — Това пони е работливо и опитно, тъй че оставете го то да решава.

— Доста време мина, откакто не съм карала кола — обясни Джулиана. Сега би трябвало да му върне юздите. Но това би означавало да си признае поражението. Тя си пое дълбоко дъх, поотпусна юздите и позволи на понито да избере само как да се движи. То скоро препусна в равномерен тръс. — Ето, виждате ли! — възкликна тя победоносно. Вместо отговор чу дълбока въздишка.

Тя насочи мълчаливо вниманието си върху тесния път. С късогледите си очи виждаше неясно следите от колела. Не беше научила кой знае какво за Джош Тревълин. По тези места повечето хора бяха немногословни, когато ги питаха за миналото им. Впрочем и тя си имаше тайни. Тъй че нека той си задържи неговите.

Насочи мислите си към околния пейзаж. След силните дъждове мъховете бяха кафяви и влажни. Над тях се беше надвесило сиво небе. Привечер пак щеше да вали. Но сега само на северозападния хоризонт се трупаха по-плътни лилави облаци. Покрай ушите на Джулиана шумолеше вятър, зачервяваше бузите й и караше очите й да блестят, изпълваше дробовете й и уталожваше желанието за бързо препускане през свежия въздух, което от години не бе задоволявала. Скоро тя забрави нежелания си спътник, трудните часове, които може би й предстояха, дори сърдечната си мъка. Студеният вятър и блатата й даваха утеха.

След половин работен ден официалното тържество по Заговезни започна едва в два след обед. Но жителите на село Комб Мартин вече бяха почнали да празнуват. Когато Джулиана и Джош стигнаха целта си, видяха множество хора насядали край масите, наредени на главния площад. Навсякъде се вееха пъстри знамена. Коли и каруци задръстваха улицата. Между къщите и сергиите се трупаше същинска тълпа. Ябълки и тикви се продаваха евтино, както и лански пръжки и мармалад. Носът на Джулиана долови примамливата миризма на наденички и пресни пастети, напомни й, че от силната възбуда не можа да закуси. Когато зърна жена със синя забрадка, понесла кошница с ябълков сладкиш, тя спря понито.

— Колко струва сладкишът?

— Две пенита, милейди! — извика жената с бузи, червени като вълненото й наметало.

— Дайте ми, моля, две парчета! — Джулиана извади парите от кесийката, която висеше на ръката й, и получи срещу тях от сладкиша. Той явно току-що бе изваден от фурната, защото за малко да й изгори пръстите. Но това не я притесни. Тя подаде на Джош едното парче. Но той гледаше встрани и сякаш не забелязваше предложеното. — Не бъдете толкова неучтив! — каза ядосано Джулиана.

Тогава той се обърна към нея и я погледна изпод периферията на шапката.

— Не си падам по сладкишите.

— Лъжец! — Тя отхапа от закуската си и въздъхна от удоволствие. — На Сирница във вторник всички ядат ябълков сладкиш.

Язвителната му усмивка накара сърцето й да се свие.

— Разбира се, не искам да ви развалям празника — натърти той, взе парчето и го натъпка цялото в устата си.

Тя наведе глава, за да скрие усмивката си. Радваше се, че бе приел подаръка й, въпреки че го погълна по твърде примитивен начин. Той й напомняше някак младото конярче, което я беше научило да свири с уста. И то беше гордо и самоуверено, изпълнено с мъжко желание да се бие, и беше възхитило дори петгодишното момиченце. Ако можеха да се срещнат сега, сигурно щеше да се държи с нея дръзко като Джош. Слуга и господарка не биваше да стават приятели. Какво друго им оставаше, освен да се задоволят с незначителни словесни престрелки, които звучаха доста безсрамно, но не и прекалено интимно.

Пред църквата тя слезе от колата и помаха на викария и съпругата му, които бяха наредили сергия пред стълбището на входа. Джош пое мълчаливо юздите и се върна на главния площад, навярно щеше да отиде към кръчмите, предположи Джулиана. Запита се за миг как ли ще мине обратното пътуване до дома. Следващия половин час тя си побъбри със семейство Полок за събитията в енорията и простите радости на селския живот. После тръгна бавно към главния площад. На едни сергии продаваха пъстри панделки, които можеха да се носят чак по Великден, на други — плетени дрехи и дантели, на трети — прасета и кокошки. Малко встрани джамбазите правеха добри сделки. Джулиана купи гърне детелинов мед, няколко гърнета мармалад от сливи и малини и две кокошки-носачки за кокошарника на госпожа Мийд. Продавачът щеше да занесе кокошките в Блъд Хол. Понесе останалите покупки в ръце и продължи да се разхожда и да се радва на оживлението. Като на панаир, помисли си тя.

Хората се радваха на тези последни весели часове, преди да бъдат принудени четиридесет мрачни дни да постят и да се покайват. Когато срещаха нейна светлост, всички мъже докосваха учтиво шапките си, а жените правеха реверанс. Всички се усмихваха на своята благодетелка и тя се чувстваше като господарка на замък през Средновековието, приемаща изрази на уважение от васалите си. Всъщност това не й допадаше. Беше се надявала да завърже разговор с няколко жени и дори с някои от миньорите. С болка завиждаше на маркизата и естествената й общителност. Да беше тук, баба й бързо щеше да научи коя жена колко деца има, как се казват, на колко са години, кой се кани да се жени или очаква бебе.

За съжаление Джулиана не насърчи никого за такава откровеност. Хората я поздравяваха с уважение. Но никой не я заговаряше, като се изключат няколко плахо измърморени думи. Беше член на тази община колкото и на лондонското общество. Ако реши да прави благодеяния на селяните, може преспокойно после да си стои вкъщи. Както обикновено, и тук беше външна наблюдателка, която се взира, изпълнен с копнеж, в живота на другите хора.

Разочарована от постоянните, но безрезултатни опити да установи контакти, тя насочи вниманието си към уличния театър. Повече от час гледа фокусниците и илюзионистите, които гълтаха огън. Изяде в това време един портокал. Малко по-късно се зазяпа в магьосник, демонстриращ изкуството си и в пътуваща трупа, представяща мъките Христови. Колкото по-дълго оставаше в селото, толкова по-ясно осъзнаваше, че времето й изтича и миналото се слива с настоящето.

— Надбягване с палачинки! Надбягване с палачинки!

Призивът кънтеше над площада, изтръгнат едновременно от много гърла. Най-сетне трябваше да дойде ред на най-важното събитие на празника, едно от малкото забавления, в които жените поемаха главната роля. Джулиана последва хората към края на селото, към дълга и тясна долчинка. Напразно се оглеждаше дано види Джед Колман, Джош или семейство Мийд. Силни пориви на вятъра сякаш я дърпаха за полата. Но веселата тълпа само се присвиваше от студа, а облаците сякаш си играеха на криеница с бледото зимно слънце.

Когато стигна до широка ливада, мястото на надбягването, Джулиана видя участничките да образуват дълга верига — жени и девойки, всяка с тиган в ръката, с престилки и бонета, запретнали поли, за да могат свободно да тичат.

— О, нейна светлост празнува Сирница заедно с нас! — извика зад нея мъжки глас. — Преди няколко часа ви видях да пътувате с някакъв мъж за града. Изневерявате ли ми?

Тя се озърна объркана.

— Роб Уийл!

— Та значи сте се осведомила за мен? — попита той тихо и се ухили ядно. — Каква висока чест сте ми оказала…

Лицето й стана бяло като платно, но тя издържа погледа му.

— Исках само да разбера как се казва мъжът, срещу когото ще повдигна обвинение в съда.

— Ами тогава защо шерифът още не ме е арестувал? — каза той с подигравка и се залюля на пръстите на краката си.

Тя не беше очаквала толкова нагло предизвикателство пред толкова много хора. Изглежда, беше права да предположи, че той иска да я предизвика на публично място. Хората най-близо до тях сякаш го потвърждаваха, защото ги зяпнаха любопитно. Ако Роб Уийл иска да привлече внимание, тя ще му развали играта.

— Ще ме извините, но искам да гледам състезанието — измърмори тя и мина покрай него.

Той тутакси й препречи пътя.

— Защо не вземете участие? — извика толкова силно, че надви глъчката наоколо. — Трябва само да изтичате през ливадата и да хвърлите палачинката нависоко. Или сте прекалено високопоставена и не желаете да си спечелите яденето чрез надбягване?

Тя го погледна презрително право в очите.

— Наистина ли мога да участвам? Не знаех. Вярно ли е? Мога ли и аз да се надбягвам? — попита тя един мъж наблизо.

— Та кой може да го забрани на ваша светлост? — отговори мъжът и се ухили нагло, също като Роб Уийл.

Явно се беше озовала в капан. Но какво ли целеше Роб Уийл?

— Тиган за лейди Кингсблъд! — извика той и се озърна, търсейки одобрението на околните. — Нашата лейди желае да участва! Не смята, че това е под нейното достойнство!

Млада жена сложи тиган в Джулианината ръка.

— Не сте задължена да го правите, милейди — увери я тя, сякаш се извиняваше. — Но ще се чувствам поласкана, ако заемете моето място.

— Такова нещо не е бивало! — извика друга жена.

Викарият побърза да се приближи ужасен към Джулиана.

— Не бива да приемате това предизвикателство, милейди. Както виждаме всички, не сте готова за надбягване.

Джулиана усещаше, че я наблюдават напрегнато и очаквателно. Вече не можеше да се измъкне с учтива усмивка, нещо, за което впрочем никой нямаше да я упрекне. Но нали бе дошла тук да покаже на хората, че е една от тях и иска да сподели радостта им на този ден. Досега се бе чувствала чужда, привилегирована зрителка, която наблюдава развлечението на други, но тя самата не се забавлява. Сега искаше да използва предоставената й възможност.

— Разбира се, че ще участвам! — заяви тя, даде покупките си на викария и разкопча елегантната си пелерина. — Като дете тичах много добре. Да видим дали годинките са ми натежали.

Докато подаваше пелерината на младата жена, от която получи тигана, зърна с крайчеца на окото шапката на Джош Тревълин. За малко да го извика, за да знае, че наблизо има близък човек. После си спомни безсрамните думи на Роб Уийл. Ако Джош се приближи към нея, това ще даде на нехранимайкото повод за нови предизвикателни забележки. И всички щяха да ги чуят. Беше все пак неомъжена и трябваше да внимава за репутацията си.

За да вдигне полите си, тя ги обви няколко пъти с колана на роклята и сега се виждаха черните й боти. Само за миг си помисли какво ли би казала братовчедката Лети, ако можеше да я види как показва прасците си на цялото село. Някаква жена й подаде престилка, друга боне, с което Джулиана трябваше да замени шапката с огромната периферия. Само за минути лейди Кингсблъд се бе превърнала в обикновено Девънширско момиче, готово да почете обичай, стар като Блъд Хол.

Обясниха правилата на играта. Докато тичат до края на ливадата и обратно, жените трябваше да подхвърлят три пъти високо палачинките. Ако палачинка паднеше на земята, жената се дисквалифицираше. На завоя растеше самотен бук. За Джулиана можеше да е и луната, толкова неясно виждаше дървото. Трябваше следователно просто да следва другите жени.

Млад мъж със звънче в ръка излезе напред. Щом позвъни, жените трябваше да хукнат. След надбягването той щеше да награди победителката с целувка. Викарият го благослови и веднага прозвуча звънчето. Усърдно насърчавани от зрителите, жените се понесоха напред.

Първите няколко мига все някой блъскаше Джулиана и тя за малко да загуби равновесие. Но благодарение на дългите си крака скоро излезе начело. Тревата беше влажна. Под краката на всички пръскаше вода. Но това не смущаваше Джулиана. Тя вече едва си спомняше какво удоволствие е да тичаш в къса поличка, без да обръщаш внимание на мокрите обувки и чорапи. От радост едва не забрави да подхвърли палачинката, докато не видя една жена близо до нея да изпълнява този номер.

Веднага забави крачка. С ловко движение на китката хвърли високо палачинката. Като уловена риба тя се озова наполовина в тигана, наполовина извън него. Докато другите тичаха покрай нея, тя отново забави крачка, ужасно горда, че не е изгубила обяда си. Стигнала до бука, трябваше да си поеме дъх и прокле корсета, който стягаше гръдния й кош. Докато спря за миг да си поеме дъх, отново подхвърли палачинката. Този път видя доволна, че тя падна в средата на тигана.

На връщане чу възторжените викове на тълпата. Когато състезателките се заприближаваха към изходната точка, публиката крещеше все по-силно и извикваше имената на участничките. Джулиана чу и своето, но не се замисли кой ли я насърчава. Изненадващо беше заела второто място, но предимството на жената, тичаща пред нея, вече се топеше.

Докато минаваше последните няколко ярда, ревът стана оглушителен. Изведнъж чу глас да я подканя да хвърли за трети път палачинката. В очите й се стичаше пот. Палачинката изхвърча по-високо от очакваното и трябваше да спре, за да я хване. Палачинката се беше залюляла опасно на ръба на тигана — едната й част над дръжката. Джулиана я оправи и продължи да тича. Спирането й беше струвало скъпоценни секунди и тя стигна целта като много добра втора.

— Браво на вас, милейди! — похвали я една жена и я потупа свойски по рамото.

— Ами да, във вените на семейство Кингсблъд тече силна девънширска кръв — обади се друга. — Милейди, бяхте чудесна!

Хората наобиколиха Джулиана и й честитяха толкова сърдечно, сякаш беше станала победителка. Сияещи от радост, семейство Мийд си проправяха пък към нея, щастливи и горди, сякаш им беше дъщеря. И Джед Колман, който беше излязъл с известно закъснение от мината, й стисна ръката.

— Моите поздравления, милейди! Днес показахте на всички какво значи по тези земи да носиш името Кингсблъд.

Все още задъхана, тя можа само леко да се усмихне. Викарият беше малко по-сдържан. Но и той оцени успеха на нейна светлост.

Зърна подигравателния израз на лицето на Роб Уийл и отново си спомни провокацията.

— Е, господин Уийл… — подхвана тя и си пое въздух. — Както виждате, хората от семейство Кингсблъд не отстъпват пред никое предизвикателство. — И без да дочака отговор, се обърна към младата жена, която й даде тигана. — Спечелих ли си няколко горещи палачинки?

Жената посочи усмихната една палатка в края на ливадата.

— Колкото искате, милейди.

— Ще ми правите ли компания? Не обичам да ям сама.

Жената кимна и хвърли поглед към момчето до себе си.

— Това вашият съпруг ли е? — попита Джулиана.

— Да, милейди. — Младата жена издърпа за ръката едно дете, което се беше скрило зад полата й. — А това е моята Беси.

Джулиана се наведе към момиченцето.

— Ти сигурно обичаш палачинки, Беси.

Детето кимна сериозно, после изтърси:

— С много мед.

Джулиана се засмя.

— Преди малко купих гърне мед. Искаш ли да го отворим? — Момиченцето кимна втори път. Джулиана го хвана за ръката и поведе семейството към палатката, където сервираха палачинки.

Останалата част от деня тя прекара в чудесно настроение, яде и пи с хората, които преди бяха прекалено плахи и не смееха да се приближат към нея. Не можа да запомни имената на децата, родени през последните дванайсет месеца, но разбра, че госпожа Уилкинс страда от ревматизъм, а Илъм Дейвис е загубил крак си при инцидент с лодка. Накрая се видя въвлечена в оживена дискусия за предимствата на новата крава на Сайлъс Арчър. Съпругата на Джед Колман беше донесла няколко бутилки ябълково вино. След като всички хапнаха доволно палачинки, чудесната напитка им помогна да се преборят с февруарския студ. Целия следобед Джулиана непрекъснато си представяше колко ли щеше да се гордее с нея баба й, ако можеше да вземе участие във веселия празник. Джулиана бе спечелила толкова много приятели, че Роб Уийл свъси вежди.

Привечер вятърът се засили, сваляше чинии и вилици от масите. Във въздуха замириса на дъжд. Но хората продължаваха да се смеят, докато се запътваха в здрача към топлите си домове. Скоро потискащата мисъл за суровото време на постите щеше да поскърши радостта им.

Джулиана откри Джош Тревълин пред вратата на една кръчма. Както винаги, беше нахлупил шапка ниско над челото.

— Ще се прибираме ли? — Ябълковото вино беше придавало мекота на гласа й.

— О, милейди, вие сте пила. — И той говореше по-мило, с тон, който досега не бе чувала.

— Също като вас, Джош. — Тя му се усмихна и си пожела да не бъде винаги толкова тайнствен. За малко да го попита защо не я гледа никога право в очите, дори когато стои близо до него и може ясно да го вижда. Защо не я поздрави след състезанието? Защо е толкова сдържан, вместо да сподели с нея щастието на този ден? Но не изрече нищо такова. — Докарайте колата. Чака ни дълъг път.

За да се скрие от студения вятър, тя влезе в преддверието на кръчмата. Джош сложи ръка върху нейната.

— Може би искате да пренощувате тук?

Тя усети близостта му, силата на неговото тяло и се приближи някак неволно към него. Отново се запита защо изпитва смущение в негово присъствие.

— Не, искам да се прибера. Веднага.

— Но семейство Мийд остава в селото при приятели. — Колко омайващо звучеше сега гласът му. Пръстите му обгърнаха още по-здраво ръката й. — Откъм брега иде буря. Не го ли усещате?

Шумолящият вятър носеше мирис на сол. Тя можеше да пренощува в дома на свещеника, но никак не й се искаше да прекара вечерта със семейство Полок. Преди малко викарият беше изразил неодобрението си за непремерената наслада от ябълковото вино. Джулиана беше леко замаяна и не се чувстваше в настроение да слуша морална проповед. За разлика от Джош тя не можеше да наеме стая в хана. Освен това се надяваше, макар да си позволяваше твърде колебливо такива мисли, нейният тайнствен приятел да я посети отново тази нощ. Затова искаше да се върне в Блъд Хол.

— Да се прибираме.

— Щом настоявате да станете мокра като кокошка, милейди… — въздъхна той и отиде да докара колата и понито.

На връщане караха бавно и Джулиана ужасно трепереше. Зъбите й тракаха, без да я питат.

— Студено ли ви е? — надвика Джош виещия вятър. Както по пътя за селото, той стоеше зад нея с юздите в ръце. Кожата на пелерината й, влажна от ледената мъгла, докосваше нежно шията й. Тя вече съжаляваше за решението си да не остане в селото.

— Дръжте! — извика Джош и натика юздите в ръцете й. Тя го чу как се движи в колата зад нея. После той я прегърна през кръста, избута я встрани, прекачи се през капрата и седна до нея. — Това е чул — обясни той и вдигна високо находката си. — Много мизерен ли е за ваша светлост?

— Не! — с мъка изрече тя. От студения вятър я беше заболяло гърлото.

— Чудесно.

Джулиана се учуди, че гласът му звучи толкова радостно. Сигурно е прекарал целия ден в кръчмата и е пиян. Всъщност не му личеше.

За пръв път проявяваше известно дружелюбие и уви грубата завивка около двама им.

— Милейди, вие сте ужасно своенравна жена.

— Известно ми е — отговори тя, прекалено нещастна от ужасното време, за да спори с Джош. Тя се облегна на рамото му, благодарна за топлината на неговото тяло. Защо търпи интимната близост на мъж, когото не харесва, в когото се съмнява?

По време на цялото пътуване, той я държеше здраво. Не беше в никакъв случай прегръдката на любовник. Но той беше силен, закриляше я и сигурно нямаше да й позволи да се дръпне дори на сантиметър. Когато зърна пред себе си тъмните очертания на Блъд Хол, вече й беше все едно кой я държи в прегръдката си и защо. Кокалите я боляха от напрегнатото състезание. Мускулите й се бяха вдървили. Беше се сбогувала със селяните като образец на аристократично достойнство и доброта. Но сега бе отново невзрачната стара мома, далеч не толкова млада и привлекателна, колкото си бе въобразила изминалия следобед.

Джош спря понито пред стълбището на входа и тя се уплаши от мига, в който топлата, утешителна прегръдка ще свърши. Дори миризмата на тялото му й се струваше приятна и някак позната. Той беше мъж. И тя изведнъж усети колко уязвима е една жена. Сега трябваше заповеднически да се изправи, за да му покаже, че е понесла близостта по време на пътуването само за да се стопли. Но тя не можеше да помръдне.

— Да ви внеса ли в къщата?

Тя се сви объркана. Чуваше приглушено гласа му, през гърдите, на които лежеше бузата й.

— Да ме внесете в къщата? — повтори тя и вдигна глава.

В нощния мрак лицето му беше само една сянка. Нещо смътно изпълваше сърцето й и тя усети как ръката му докосва шапката й, усети студените му пръсти на брадичката си. Щеше ли да я целуне? Без да знае защо, тя се притисна малко по-силно към него.

— Никой няма да ни види. Да вляза ли с вас? — Странно учтивите думи прозвучаха с подобаващо уважение, подчертани от виещия вятър. Никога не бе изпитвала така силно притегателната сила на мъж. Странно, но този чужденец, портрета на който едва ли би могла да нарисува толкова добре, колкото този на Роб Уийл, я привличаше.

Зад еркерния прозорец в големия салон припламна светлина, толкова бяла и ярка, че беше невъзможно да е свещ.

— Погледнете!

Тя посочи нагоре и погледът на Джош проследи посоката на пръста й.

— Какво виждате, милейди?

— Ето там, светлина… — Когато отново го погледна, осъзна коя е и до кого седи. Светкавица разкъса небето. Секунди по-късно заваляха тежки дъждовни капки.

— Само светкавица, която се е отразила в стъклото. — Гласът му стигаше до нея от много далеч.

— Да — прошепна Джулиана, макар да се съмняваше в обяснението му. Преди светлината да угасне, тя видя лицето на жена. Студен ужас вееше откъм царството на духовете зад гърба й. — Лека нощ, Джош, и много благодаря.

— Почакайте… — Той скочи от капрата, заобиколи колата и й помогна да слезе. Когато краката й докоснаха земята, Джош я прегърна през раменете и тя отново очакваше да я целуне. Вместо това той само свали мокрия чул. — За мен беше удоволствие.

Джулиана тръгна мълчаливо към пътната врата. В хола спря и се вслуша в забързаните удари на сърцето си. За малко да се унизи и да се хвърли на шията на един градинар. Подозираше ли той колко болезнено е копняла за неговата целувка, за силната топлина на неговото тяло? Щеше ли сега да й се подиграва?

Изчерви се от силен срам. А после почна да киха. Забрави непристойните си желания, сега искаше само да свали мокрите дрехи, за да избегне възпаление на белите дробове.