Лора Паркър
Нощна лилия (17)

16

— Добър ден, лейди. Как се чувствате?

Джулиана присви объркана чело и премигна. Мъжът стоеше близо до нея. Но в полумрака тя го виждаше смътно.

— Кой сте вие?

— Доктор Маклинтън — отговори той и пристъпи в светлия кръг от лампата. Тя позна любимата си китайска стая. — Знаете ли какво се случи, лейди Джулиана?

Тя седна бавно в леглото и кимна.

— По време на службата припаднах от… — Тя погледна към прозореца, за да разбере колко време е минало. Но пердетата бяха пуснати.

— Сега е късен следобед — обясни й лекарят. — Какво друго си спомняте?

— Че госпожа Мийд я бива, в случай на нужда, силно да крещи — отговори тя с усмивка. — Представа нямам от какво трябва да се срамувам повече — от моя припадък или от суматохата.

— Да, вашата икономка има много здрави бели дробове — съгласи се той весело. — И аз бях в църквата, помните ли?

— Разбира се. Доктор Маклинтън, бихте ли ми подали очилата? О, дано само не са се счупили при падането.

— Не се тревожете — успокои я той и донесе очилата от тоалетната масичка.

— Благодаря. — Тя въздъхна и сложи очилата. Сега видя ясно и отчетливо строгото му лице — доста дълга, ъглеста брадичка, внушителен нос, тънки устни, светлосиви очи. Както обикновено, беше коректно облечен с тъмни дрехи, сякаш за да подчертае отговорната си професия. Само духовник би изглеждал още по-сериозно, но не толкова самоуверено.

Когато дойде на себе си на църковната пейка, това лице се беше надвесило над нея.

— Сега си спомням. Казахте, че състоянието ми не е опасно. Но госпожа Мийд ви накара да ме придружите до вкъщи и щателно да ме прегледате. Вие го направихте, а после ми дадохте лекарство срещу главоболието. Сигурно най-сетне съм заспала. Защо останахте въпреки уверенията си, че съм здрава?

Докторът си свали очилата и почна да ги бърше с кърпата си.

— Моля да ме извините, лейди Джулиана, но си позволих да изчакам, докато се събудите, защото познавам отдавна семейството на маркиза. Акуширах на майка ви при вашето раждане — добави той със слаба усмивка. — Знаехте ли го?

— Не… — Тя знаеше само, че се е родила в Блъд Хол. Като дете боледуваше рядко и познаваше лекаря само бегло. Тя изведнъж се наведе напред. — Нещо не е наред? Нещо, свързано с главата ми? Тя вече не ме боли. Но съм гладна — призна си Джулиана. — Заради вашето лекарство изпуснах обеда.

— Главата ви си е съвсем наред, лейди Джулиана. Но да сте се чувствали през последните седмици понякога малко странно?

Тя избегна смутено погледа му. Какво намеква? Разбито сърце сигурно не е заболяване от неговата компетентност, нито сълзите, които напоследък проливаше непрекъснато, измъчвана от собственото си самосъжаление.

— Често съм гладна. Но какви по-особени усещания имате предвид?

— Да се уморявате лесно?

— О, да. Допреди два дена моята баба ми правеше компания — много темпераментна личност, което сигурно отдавна сте забелязал. Последните две седмици просто не бях на равнището на нейната енергия.

— Спите ли добре?

Джулиана сви рамене и заоправя гънка на завивката. Някои нощи изобщо не мигваше, от страх да не изпусне посещение на своя любим, но откакто го отпрати, той повече не дойде. — Или спя дванайсет часа, или не мигвам. Сигурно е свързано с някакво въздействие на пролетта.

— А месечният ви цикъл?

Не знаеше дали се изчерви силно като него.

— Не си спомням точно. Мисля, че за последен път ми дойде преди два месеца. Когато пристигнах в Блъд Хол, през февруари, бях толкова изтощена. А изопнати нерви могат да окажат влияние на цикъла, нали така? Защо ми задавате този въпрос?

Той пак сложи очилата, пристъпи по-близо до леглото и изгледа сериозно Джулиана.

— Ако не греша, очаквате дете, лейди. — Когато тя не отговори и го изгледа слисано, докторът се изкашля и пъхна носната кърпа в джоба. После извади от външния джоб на сакото бележниче и писалка. — Предполагам, че посещението на вашата баба е било свързано именно с това, нали?

— О не! Дете? Баба ми нямаше представа. Нито пък аз.

Той сви неодобрително чело.

— Но моля ви, лейди Джулиана, не бива да се преструвате пред мен. От онова, което трябва да ми разкажете, абсолютно нищо няма да ме шокира. Да започнем с името на бащата.

— Не зная как се казва.

— Боже мили… Нападнал ви е чужденец?

Точно така и понеже ужасно се е срамувала, не се е доверила на никого.

— Аз, аз… тя поклати смутено глава. Не, не, не иска да прехвърля на друг онова, което й тежи на душата. Никога няма да си позволи подобно малодушие. Да, през последната им нощ нейният любовник й заяви, че е малодушна. Нейната баба я упрекна в същото, защото внучката се колебаеше дали да последва зова на сърцето си. Дете — тя щеше да има дете!

— Не мога да ви назова името на бащата — не искам — поправи се тя, доловила странния поглед на лекаря.

— Както обичате — каза той, без да му мигне окото. — А кого трябва да уведомя?

— Никого. — Джулиана се изправи като войник. Постепенно обърканият й мозък започваше отново да работи. — Никой не бива да разбере, то е единствено и само мой проблем.

— Предполагам, че не сте омъжена? — попита той с най-приятелския тон, който беше чувала от него.

— Да… Но има някой…

— Разбирам.

Тя се съмняваше. Но нямаше да му обяснява. Защото нямаше за кого да се омъжи. Любовникът й беше изчезнал и тъй като не се бе доверила никому, никой не можеше да потвърди, че е била прелъстена от очарователен нощен гост. Ако го разкаже някому, ще я сметнат за луда.

— Но вашите родители трябва да бъдат уведомени, лейди.

— Те са в Индия. Не, не искам да ги тревожа.

— Тогава може би маркизът и…

— В никакъв случай!

Лекарят остави бележника и писалката и потупа Джулиана по ръката.

— Мила моя, вие сте в шок и аз го предвиждах. Затова останах — да поговоря с вас. Моля ви, бъдете разумна. Повярвайте ми, не сте първата дама, озовала се в такова положение, но аз имам много възможности да ви помогна. Но трябва да ми обещаете да не прибързвате с нищо… Когато той се наведе по-ниско, тя видя отражението си в стъклата на неговите очила… — и да не предприемате нищо драстично — добави той, наблягайки на всяка сричка.

— Не бойте се, няма да се самоубия — ъгълчетата на устата й потрепериха. — Ако се страхувате от това.

— Добре. — Опитът му подсказваше, че хора, които говорят за това толкова открито, рядко се самоубиват. — Тъй като сте в отлично здраве, ще родите също тъй здраво дете, разбира се, ако… — той посегна пак към бележника… — някъде по Никулден. — И с тънка усмивка добави: — Много подходящо, светецът е покровител на всички деца.

Дали закриля и копелетата. Изведнъж всичко й се стори ужасно комично. Но прехапа устни и премълча. Бебе!

— Ако желаете, ще пиша на маркиза — предложи той. — Ще намеря подходящи думи, за да не нараня чувствата му…

— Чии чувства? — прекъсна тя лекаря. — Всеки случай не моите. А що се отнася до емоциите на моите баба и дядо, те трябва да ви интересуват също толкова малко. Не, забранявам ви да пишете на маркиза, чухте ли? — Джулиана се вдигна на колене. — Ако въпреки всичко го направите, ще избягам.

— Успокойте се, лейди. Не бива да се вълнувате, за да не навредите на здравето си. — Той я прегърна меко, но силно през раменете и я накара да сложи пак глава на възглавницата. — Ще е по-добре да ми издадете името на въпросния джентълмен. Ако искате, ще го потърся и ще го пратя тук, за да можете да обсъдите заедно положението. И след твърде трудно начало са били сключени не малко добри бракове. Не се съмнявам, че е човек на честта и ще изпълни дълга си.

— О, да… — Тя с мъка потисна желанието да се разсмее. — Ако знаете къде живее Бъбривият любовник, идете при него и апелирайте към съзнанието му.

Макар да твърдеше, че тя не може да го шокира, лекарят едва успя да скрие ужаса си. Но веднага се овладя и отговори делово:

— Е, хубаво, лейди Джулиана, тъй като не ми оставяте избор, ще трябва да постъпя както намеря за добре.

Сигурно имаше предвид да уведоми родителите й. Тя сграбчи умоляващо ръката му.

— Не, моля ви, доктор Маклинтън! Дайте ми малко време, трябва да свикна с новото положение. Скоро ще се обърна към някого. Давам ви честната си дума. — Мислите й се объркваха. — Познавате ли омъжената ми братовчедка, лейди Летиша Купър? — Когато той кимна, Джулиана обеща: — Ще й пиша и ще я помоля да дойде в Блъд Хол. Що се отнася до останалата част от семейството, трябва да поразмисля как да ги подготвя за моето състояние. Нали споменахте преди малко, че може и да грешите, докторе. Аз поне така ви разбрах… Ако наистина съм бременна, няма да ми навреди да изчакам още няколко седмици, преди да осведомя близките си. Ако не бях припаднала днес, никой нямаше да знае. Дори аз.

— Приемам. — Доктор Маклинтън въздъхна облекчено, защото тя сякаш най-сетне почваше да разсъждава разумно. — В края на седмицата ще дойда пак и ще поговорим още веднъж за всичко.

— Под какъв предлог? — След пристигането на баба й в къщата живееха вече три дузини слуги.

Той кимна с разбиране.

— Най-добре ще е да обясня на госпожа Мийд, че страдате от леко неразположение. Трябва да ядете само лека храна, която стомахът ви може да понесе. Излизайте на чист въздух, не се преуморявайте. — Той й хвърли над очилата предупреждаващ поглед. — Надявам се да пишете час по-скоро на вашата братовчедка.

— Да, разбира се. — Наистина ще се наложи да се довери някому, а кой можеше да е по-подходящ от Лети? Горката Лети… Джулиана си представяше толкова добре ужаса на своята братовчедка.

След като докторът се сбогува, госпожа Мийд побърза да влезе в стаята. Изказа многословно съчувствието си на своята господарка, а после заяви, че ще отиде да й приготви закуска и изчезна. Джулиана стана от леглото. Вместо да пише писмото, отиде до прозореца. Трябваше да формулира много предпазливо новината. Не биваше да признава твърде много. Ще сподели с Лети, че не се чувства добре и има нужда от компания. Какво всъщност ще й разкаже, ще реши, когато братовчедка й вече бъде тук.

Скандалът с нейната бременност щеше да е тъкмо онази запалителна течност, от която Роб Уийл имаше нужда, за да ускори избухването на враждебността към семейство Кингсблъд. С удоволствие щеше да я заклеймява като пример за порочната аристокрация. Нали беше заявил, че Джош Тревълин е неин любовник?

Представяше си притеснена как Джош ще разбере за състоянието й. Сигурно ще се ухили подигравателно и ще си спомни последната им среща. Дори да го е уволнила заради нахалството му, и двамата знаеха, че още по-непоносими и се бяха сторили подигравателните му погледи. Беше я нарекъл студенокръвна и лицемерна. Би ли повярвал, че го е уволнила, защото желанието й да го има не е било задоволено?

Тя заудря, стенейки, с длан по стъклото. Как ли ще се държи, ако Уийл го посочи за баща на детето й? Можеше ли Джош просто от злоба да се съгласи и да се похвали, че е завоювал толкова благородна лейди? Така можеше да си спечели известна слава. Една възлюбена вече има. Защо хората да не повярват, че има и втора? Откакто тя живееше сама в Блъд Хол, беше идвал почти всеки ден. А Роб Уийл нямаше да губи време и щеше да разпространи пикантните клюки. Той е член на чартисткото движение. Та нямаше ли в следващия брой на „Северна звезда“ да се появи някой пасквил за лейди Кингсблъд?

Тя закри лицето си с ръце. Мисълта, че ще бъде изложена, съвсем безпомощна, на омразата на Роб Уийл, че ще стане оръдие за нападките му срещу нейния дядо, й се стори много по-ужасна от бременността. Боже милостиви, та клюките можеха да застрашат положението на маркиза в парламента, където толкова се нуждаеха от неговия разумен глас.

— Скъпи, къде си? — прошепна тя в празната стая.

Усети как лек ветрец гали бузата й, успокояващ като майчина милувка. На Джулиана й се стори, че чува един глас да й шепне.

— Не губи кураж…

 

 

Тя застана на стъпалата на входа, за да посрещне гостите, пристигнали с елегантна каляска. На покрива бяха вързани два кожени куфара, на вратичката се мъдреше гербът на семейство Купър. За нейно учудване Лети пристигна в Блъд Хол само седмица, след като получи писмото. Писменият й отговор засрами Джулиана, защото Лети бе решила, че братовчедка й е на смъртно легло.

Когато вратичката на каляската се отвори, Лети й махна весело. После един лакей пусна стълбичката. Лети се появи в смайващо широк кринолин под муселинена рокля на цветя и кораловочервени райета. Ленти от тюл и гирлянди цветя украсяваха шапката й. Така издокарана, тя изобщо не приличаше на двайсет и седем годишна съпруга и майка, а на седемнайсетгодишно момиче.

— О, Лети, приличаш на движеща се градина! — И Джулиана изтича към нея с ръце, разтворени за прегръдка.

— А ти… — Лети оглеждаше смаяна променената външност на братовчедка си. — Хубава си като картинка! — Двете се прегърнаха сърдечно. — Мислех, че ще те намеря в затъмнена стая, изпълнена с миризмата на камфор. — Лети се поотдръпна, за да огледа по-добре Джулиана. — Както виждам, пращиш от здраве.

— Разбира се. Изобщо не съм твърдяла, че съм болна. Писах ти само, че се чувствам самотна.

— По дяволите, Джили! Значи, че след като прекосихме половин Англия, не сварваме поне един труп за оплакване?

Джулиана се обърна смаяна към братовчед си, който се появи зад гърба на Лети.

— Скъпи Алфред! — извика възторжено, прегърна го и го целуна по бузата.

— Не толкова бурно! — спря я той и си оправи цилиндъра, който тя за малко не му свали от главата. Което не значеше, че не е оценил ентусиазираното посрещане.

— Най-добрите ми, най-старите ми приятели! — Джулиана хвана засмяна ръцете на двамата. — Винаги мога да разчитам на вас. Колко е хубаво, че сте били готови да зарежете всичко, за да се озовете час по-скоро до леглото на болната!

— За съжаление болна няма — натърти Алфред. — Би ли ни обяснила какво значи всичко това?

— Доведохте ли децата? — погледна Джулиана към каретата.

— Разбира се, че не — отговори Лети. — Не знаехме дали болестта ти не е заразителна. Докато ти гостуваме, майка ми ще се грижи за поколението.

Джулиана въздъхна, притеснена, че е причинила неудобства на роднините си.

— Да знаех какви трудности ви създавам, никога нямаше да напиша писмото. Моля да ми простите.

— Може би — ако ми сервират печени гълъби и парче от боровинковия сладкиш на госпожа Мийд — отговори Алфред.

— Не го слушай! — Лети заби лакът в закръгленото коремче на съпруга си. — Напоследък е убеден, че животът му е предложил само две удоволствия — лова и трапезата.

— А, не, има още нещо — протестира той и я погледна многозначително.

Силната любов между тези двамата напомни болезнено на Джулиана за самотните й нощи. Като видя натъженото й лице, Лети разбра погрешно чувствата на своята братовчедка.

— Стоим и си приказваме, вместо да щадим силите на Джили! Изглеждаш наистина чудесно, скъпа, но сигурно отскоро се оправяш след болестта и не бива да се излагаш на хладния вятър.

За да не разочарова майчинските инстинкти на братовчедка си, Джулиана кимна.

— Имаш право. Хайде да влезем. Откакто получихме писмото ви, госпожа Мийд се изтрепа от приготовления. — Тя хвърли поглед над шапката на Лети. — Алфред, боровинковият сладкиш наистина е включен в менюто. Моята чудесна икономка не е забравила какво най-много обичаш.

— Чудесно! — Алфред предложи на дамите по една ръка и ги въведе в къщата.

През останалата част от сутринта и по време на обяда Лети не затвори уста. Явно беше добре осведомена какво прави в момента един или друг член на семейството, дори ако им беше съвсем далечна роднина.

— Лети пише писма както други жени плетат — обясни Алфред и сви примирено рамене. — Седи ден след ден на бюрото. Пощальонът вече се оплака от обширната ни кореспонденция и се наложи да му обещая нов кон, за да я доставя.

Лети разказа преспокойно най-напред за подутините, от които страда леля Флора след премръзване, след това направи подробен отчет за бременността на братовчедката Мюриъл и новороденото бебе, а накрая повтори почти буквално последната реч, която маркизът е държал в камарата на лордовете.

— Боже милостиви! — възкликна възхитено Джулиана, докато ядяха десерта и информационният поток на Лети временно секна. — Ти си всеки случай не по-малко занимателна от вестник. Защо не издаваш свой собствен? Осведомителен ежедневник на Лети! Алфред, какво ще кажеш?

— Подобен булеварден вестник бих нарекъл по-скоро Клюкарникът на Лети — измърмори той и се дръпна, за да не го улучи ръката на съпругата.

— Ти, освен да ми се подиграваш, друга работа нямаш ли си? — изсъска тя.

— Ами какво да правя — попита укоризнено той. — Току-що ме довлече тук и — олеле! Не се дръж толкова нападателно, Лети.

Джулиана скри зад салфетката смеха си. Лети явно беше сритала под масата мъжа си в прасеца.

— Добре де, стига! — Алфред хвърли салфетката на масата и стана. — Ако дамите желаят моята компания, отивам да си изпуша лулата в библиотеката. Джулиана, надявам се, че маркизът все още пази там чудесния си тютюн.

— О, да. Баба донесе някакъв нов вид — „Хумидор“. Опитай го и ми кажи дали ти е харесал. Баба спомена, че дядо се съмнявал дали този тютюн е достатъчно узрял. Та бих искала да чуя мнението и на друг джентълмен.

— Алфред сигурно ще си каже мнението — обади се Лети. — Но си позволявам да се усъмня дали то ще е от полза за маркиза.

Алфред се втренчи смаяно в съпругата си, а Джулиана за пръв път забеляза, че двамата очевидно имат по-сериозни проблеми и казаното не е обичайното им дърдорене.

— Доскоро, дами — въздъхна той и излезе от салона. Братовчедките седнаха на канапето и Лети си замаха енергично с ветрилото.

— Този мъж! Колкото и да го обичам, става ужасно досаден, тъкмо когато поискаш да останеш сам. Ами да, настоя на всяка цена да ме придружи. Сякаш нямаше да намеря пътя и сама!

— Като си спомня часовете по география, на които ходехме заедно, мисля, че трябва да му дам право — засмя се Джулиана. — Дошъл е с тебе, защото те обича. Сигурно си много щастлива…

Лети долови тъгата в гласа на братовчедката и не можа да сдържи любопитството си.

— Какво се е случило, Джили? Хайде, и не ми приказвай повече за самота! — Над ушите на Лети се спускаха руси къдрици. За нейната възраст прическата беше, макар и направена с много вкус, но все пак твърде младежка. — След като Алфред най-сетне ни остави на мира, можеш да си отключиш устата.

— Да, аз наистина трябва да ти разкажа нещо, Лети. Но ако извикаш или припаднеш, ще те напляскам по задника. Ясно?

На бузите на Лети се появиха две червени петна. С този тон братовчедката не беше й говорила от детските години. Веднъж Джулиана наистина я напляска заради истеричния й припадък, когато една жаба скочи от блатото в скута на роклята й.

— Не бой се, ще се стегна — увери я Лети и забрави за увисналата на пръстите й ветрило.

— Не бива да ми задаваш въпроси и никой, освен Алфред, не бива да научи онова, което ще споделя сега с теб. Никой!

Лети кимна енергично и Джулиана изправи рамене. Блестящи зелени очи се взираха в топли сини.

— Очаквам дете.

Пет удара на сърцето. Лети остана без дъх.

— Но… но, аз… — Тя стисна зашеметена устни.

— Не се съмнявам, че ме разбираш, Лети. Нали имаш деца. А сега и аз ще имам дете.

— От кого? — Лети мълчеше потисната, отворила толкова широко очи, че те сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите.

— Това не мога да ти кажа — отговори преспокойно Джулиана. — Засега не е и толкова важно. Имам нужда от компанията и помощта ти. Аз не зная какво става в тялото ми. Затова твоят опит ще ми е от полза. Ще искаш ли да останеш тук, след като споделих с теб истината?

— Тук ли? — примига учудено Лети. — Разбира се! Нали не мислеше, че ще те оставя самичка в беда.

— Колко си мила, Лети! — Джулиана прегърна трогната братовчедка си. — Надявах се, макар да не знаех…

Двете останаха известно време така — здраво прегърнати, обзети от силни чувства. После Джулиана се дръпна от най-добрата си приятелка, извади носна кърпичка и си издуха шумно носа.

— Край на глупавите емоции! Докторът каза, че не бива да се вълнувам. Но аз напоследък все плача. — Погледът й издаваше уязвимостта, която криеше от всички. — Ще кажеш ли на Алфред? Аз просто не мога. Той ще те принуди ли да заминеш с него?

— Само да се опита! — И Лети извади носна кърпичка, за да си издуха носа. — Моля те, та с теб сме от едно семейство. — Тя сви неуверено вежди. — Кажи, да не би да е Даш…?

— О, не! Откакто съм в Блъд Хол, почти не помня да съм помисляла за дука.

— Но кой тогава? — Джулиана беше помолила братовчедка си да не й задава въпроси. Но очакваше прекалено много от Лети, ако смяташе, че темата ще бъде табу.

— Човек, когото не познаваш.

Лети облиза задъхана устните си.

— Без съмнение някой джентълмен?

— Питай ме нещо друго — отговори Джулиана. — Само не това.

— О, Джили, той трябва да разбере. След което ще го подтикнем да изпълни дълга си.

— Не се съмнявам в добрите ти намерения, Лети. Благодаря и за готовността да ми помогнеш. — Джулиана се изправи. — Но не желая да говоря за това. Сега ще отида да си почина. От няколко седмици насам държа много на следобедния си сън.

И Лети стана.

— Нищо чудно. В началото на първата си бременност и аз непрекъснато спях. — Тя хвана ръката на Джулиана. — Милото ми, ще ти помогна да изкачиш стълбата.

За да не отблъсне грубо братовчедка си, Джулиана прие напълно излишната помощ.

 

 

Вратата се затръшна, но в стаята остана хладен полъх, тъмни сенки се завъртяха насам-натам, невидима ръка изгаси свещите.

— Позамисли се какво значи това, лейди! Дете, създадено от мъжа, който измами смъртта!

— Той къде е? Защо не се връща?

— Нов живот в мрака на този дом — лошо предзнаменование, лейди, и аз…

— Да, капитане?

— Странно, тази неочаквана слабост…

— И аз изпитвам същото чувство. Отново… Смъртта! — От черната мъгла, която я обгръщаше, долетя вик на болка.

— Какво те потиска, капитане?

— С всеки миг ми става все по-студено. Въпреки това очите ми горят трескаво, измъчва ме тежестта на плът, която изобщо не съществува!

— Страх ме е! Хвани ръката ми!

— Не, лейди! Дръпни се от мен! Зная защо духа леденият вятър, който усещам в гърба си — това е отмъщението!

Изведнъж мракът наоколо потрепери, разтърсен от застрашаваща сила. Северни бури разкъсаха пролетната нощ с ледените си кинжали и въздухът зазвънтя като кристална камбана. Към миризмата на пръст от прясно разровен гроб се примесваше лека миризма на лилии. Часовникът би, а после стрелките му спряха и запрепускаха в обратна посока, завръщайки с всяко мълниеносно завъртане отминали времена.

От дълбините на бездънна пропаст долиташе необяснимото, изпълваше олюляващата се стая с гласа на вечното мълчание.

— Дете, създадено от мъжа, който измами смъртта! Нима мислите, че можете да избягате от онова, което сте сторили? Вече твърде често сте прекрачвали границата между живот и смърт. Сега трябва да си платите.

Докато тишината будеше ехо сред каменните стени, тя се обърна към спътника си.

— Капитане? Какво трябва да сторим?

До нея трепереше изтощеният дух, по-уязвим от треперещ пламък.

— Усещам как се отдалечавам от света на здрача. Сбогом, любима моя! Дано други духове са по-благосклонни към теб!

Трептенето угасна и тя простря ръка към него. За пръв път от двеста години усети само празнотата на смъртна празнина.

— Капитане? Боже милостиви, той изчезна!