Лора Паркър
Нощна лилия (19)

18

Той беше дошъл. Тя го знаеше. Малко преди часовникът да отброи три, тя отвори очи.

Но той изчакваше. Седеше мълчаливо до леглото й, в тъмното.

Тя не можеше дума да каже. Близо месец се беше молила за тази нощ. Само да е при нея, не искаше от него нищо друго. Всичко останало — лъжите, измамните маневри, объркването й миналата вечер — искаше да забрави всичко това. Градинарят Джош Тревълин и чартистът Ейдриън Лингейт вече не съществуваха, нищо не й се струваше по-реално от този миг, този мъж, нейният приятел. Усети гърдите си изпълнени с гореща радост.

Протегна закопняла ръце.

Тогава той стана. Приближи се с нечути стъпки към нея. А после тя усети ръката му да отмята кичур коса от челото й.

— Любима!

Всички страхове и мъки от последните седмици се изпариха. Нежни пръсти повтаряха контурите на лицето й и съмненията й изчезнаха. Когато той притисна устни към нейните, тя осъзна, че паметта й не е запазила ненакърнено несравнимото чудо на неговите целувки. Обгърна шията му с ръце и той я привлече към гърдите си. Тя изстена и коленичи в леглото.

Докато той галеше тялото й, тя вдишваше неговия аромат, опияняваше се от вкуса на неговите устни, топлината на неговата плът. Събудени от близостта му, замайващи усещания я караха да тръпне, изпълваха душата й с чисто щастие. Седмици наред не смееше дори да мечтае за неговото завръщане и подготвяше сърцето си за едно самотно, несигурно бъдеще. Но сега пламенните му милувки топяха тези ужасни чувства.

Те си помогнаха взаимно да се съблекат, защото четири ръце постигат целта по-бързо от две. Той се пъхна най-сетне в леглото до нея. Продължителната раздяла засилваше нетърпението. Той докосна нежно мястото, където дарът на живота беше проникнал в утробата на Джулиана. После покри тялото й със своето. Тя въздъхна облекчена, а когато се сляха, очите й плувнаха в горещи сълзи. Възторгът беше толкова силен, че й се стори дори болезнен.

По-късно, след като бурята на развихрилата се страст се отдалечи, тя лежеше, сложила глава на гърдите му, а ухото й долавяше ударите на неговото сърце. Никога не се беше чувствала толкова сигурна и защитена. Но разбираше, че този рай може да й се изплъзне. Досега бяха разменили задъхани само думи, изтръгнати от върховната наслада. Джулиана се боеше от мига на истината и го пъдеше от съзнанието си. Обгърната от ръцете на любимия, стоплена от тялото му, тя потъна в безгрижен сън.

Изплува неохотно от дълбокото задоволство на съня и се протегна мързеливо. Защо беше тази заран в настроение, различно от това напоследък? Най-сетне споменът се завърна.

Джулиана бързо седна. Когато посегна към очилата, одеялото се свлече до кръста й. Ярка светлина изпълваше стаята. Тя погледна смутено към вратата. Госпожа Мийд ли бе дръпнала пердетата?

Не, под дръжката на вратата беше сложен стол, който пречеше тя да бъде отворена отвън.

Изведнъж чу стъпки, които звучаха странно, като на ботуши по каменен под. Тя сви вежди и погледна към камината. Онова, което видя, я свари съвсем неподготвена. Част от стената изчезна безшумно от стаята. Джулиана се вкопчи отчаяно в одеялото, за да скрие голотата си. Твърде късно.

Чуждият човек влезе и затвори зад себе си тайната врата. Беше облечен както миналата вечер, с тъмносиньо сако и сив панталон. Но вратовръзката липсваше, яката на ризата беше разкопчана и откриваше мускулестата му шия. Косата му беше разрошена, брадичката и бузите не бяха избръснати.

Преди да каже нещо на Джулиана, той сложи на нощната масичка поднос със закуска. Лицето му принадлежеше на чартиста Ейдриън Лингейт, гласът — на Джош Тревълин.

— Студено ли ти е, Джили? Момент, ей сега ще запаля огън.

Дори ако не й беше отнел способността да говори, думите пак щяха да й липсват. Скрита врата, таен ход. По този път беше влизал и излизал седмици наред. А тя не беше подозирала нищо.

Той извади от гардероба вълнен шал и загърна раменете й с него. Тя инстинктивно се дръпна. Но той не се опита да я целуне. Вместо това й хвърли само бърз, пламенен поглед, преди да отиде до камината и да запали огън.

Когато пламъците лумнаха, той се приближи към леглото.

— Трябва да се грижиш по-добре за себе си, лейди. Нали сега трябва да мислиш за двама. Не бива да настиваш.

Тя се отпусна безсилна на възглавницата. Гласът на нощния й гост. Умееше да се променя като същински хамелеон.

— Кой си ти? — прошепна Джулиана.

В пролетно зелените очи зад очилата той прочете мъка и объркване. Но сподави съчувствието си — сега то нямаше да им помогне. Толкова много неща трябваше да й каже, преди отново да си тръгне. За да разбере всичко, щеше да й трябва съвсем ясен ум. Той взе сребърната кана, наля й чай, добави каймак и захар, подаде й чашата.

— Изпий това, Джили. Макар да не съм госпожа Мийд, зная все пак как се прави добър чай.

Тя хвана чашата, защото реши, че ще е по-добре отколкото да възразява.

След като тя отпи, той пое чашата от ръката й, сложи я встрани и седна на ръба на леглото.

— Истинското ми име е Ейдриън Джошуа Лингейт, аз съм третият и най-малък син на лорд Бликлоу. Понеже си родена сред мъховете, дивата хубост на моя роден край Йоркшир ще ти хареса.

— Защо си променил името си? — попита тя и наведе очи. Когато го гледаше, не можеше да мисли ясно.

— Както вече казах, аз съм най-малкият син. Освен титлата „благороден“ баща ми нямаше какво друга да ми предложи. Тобиас ще наследи титлата лорд, Кристофър навлезе в политиката. За мен оставаше единствено войската.

— Значи си бил войник?

— Не, баща ми не пожела да купи на вироглавия си син офицерски патент. — Той се усмихна тъжно. — Аз пък не желаех да го моля. Навярно вече си установила, че способността да се унижавам не е отличителна черта на моя характер.

Тя се дръпна неуверено от доверчивата му усмивка, която я подканваше да оцени шегата за характера на Джош Тревълин.

— Какво направи?

— Обичайното. Следвах в университета, докато не ме изхвърлиха, тогава пропих малкото наследство от майка си и се озовах в затвора заради дългове на комар. Баща ми не искаше, разбира се, вече и да чуе за мен и ме заклейми публично като черната овца на семейството. Тогава ме тикнаха в приют за бедни.

Тези признания учудиха и заинтересуваха Джулиана, а той целеше тъкмо това. Поне говореше с него.

— А там какво направи?

— О, научих се да се боря и да крада — много полезно възпитание. — Сега той се усмихна като момченце, което разказва с гордост достойните си за порицание приключения.

— Как може синът на лорд, когото са пратили в приют за бедни, да заеме мястото на градинар в Блъд Хол?

Той се загледа през прозореца и профилът му събуди в нея толкова силен копнеж, че тя сплете ръце. След известно време той допи своята чаша чай и се облегна на горната част на леглото. Джулиана веднага се дръпна встрани, защото знаеше, че под завивката е гола.

Но той не я докосна, а продължи да се взира пред себе си.

— Приютът за бедни е забележително място. Никъде другаде човек не може да срещне толкова различни характери. Там имаше селяни, загубили земята, която семействата им са обработвали поколения наред, мъже, чиито дългове бяха на стойност колкото една закуска, художници и писатели. Най-много бяха, разбира се, най-обикновените крадци, проститутки и изпаднали джентълмени. — Знаеш ли какво открих тогава? — обърна се той пак към нея. — Нищета на повечето бедняци се дължи на благоденствието на аристокрацията.

— Не, не е редно да се формулира по този начин, не е честно.

— О, аз пък непрекъснато наблягам на това и го разказвам на всички, които искат да ме слушат — странно твърдение от устата на благородник, нали! И срещнах единомишленици. Когато ме пуснаха от дома за бедни, започнах да изнасям пред мъже и жени, споделящи възгледите ми, много убедителни сказки и свикнах с йоркширския акцент, за да ме разбират всички.

Сега той отново беше Джош Тревълин.

— Тогава ли се присъедини към чартистите?

— Не, пламенните ми речи скоро ми омръзнаха. Двайсет и двегодишен заминах за Париж, бродех из улиците по стъпките на Волтер и Русо. Не се смей! Правех го толкова сериозно! Борбата на народа срещу тиранията на политиката, религиозните догми, предразсъдъците, лицемерните морални принципи! Бях обсебен от това. Никой не е по-сериозен от младеж, който се чувства призван да изпълни мисия.

Защо й разказваше всичко това, след като то нямаше нищо общо с настоящия миг — нито с ръката му, хванала нейната? Тя се опита да се дръпне. Но той не й позволи и тя се отказа.

— От какво живееше в Париж?

— В нашия век оратор-революционер винаги намира пътища и средства да се прехрани. — Той тихичко се засмя. — За привлекателен чужденец с добри обноски това е още по-лесно.

Тя за малко да го попита дали не дължи на французойките приятното си пребиваване в Париж.

— Какво те върна в Англия?

— Изпитах носталгия, освен това исках да разпространя идеите си сред народа — със страстни речи за нов обществен ред. Междувременно се бях убедил непоколебимо в едно — когато хората почнат да печелят повече пари, а не само колкото да преживеят, те ще имат по-добри шансове на този свят. Все повече фабрики и мини създават работни места, а те биха дали на широки маси възможност за по-добро бъдеще, но само ако богатството се разпределя справедливо.

— Значи ти наистина си революционер! — извика тя ужасена, а той стисна ръката й — жестът му съвсем не беше успокоителен. Вместо това Джулиана осъзна притеснено, че е седнал само на няколко сантиметра от нея.

— Убеден съм, че на работниците трябва да бъде призната политическа сила. Правото да се организират, да стачкуват и да уреждат по справедлив начин споровете си с работодателите. Това е необходимо за равновесието на една нова икономическа система.

Макар думите му да звучаха убедително, Джулиана беше натрупала лош опит в отношенията си с чартистите.

— Тази справедлива тактика включва ли и вдигане във въздуха на машини и заплашване на собствениците?

Той въздъхна и вдигна ръката й към устните си.

— Присъединих се към чартистите, за да подкрепя каузата им по убедителен и почтен начин. За съжаление в това движение има и екстремисти. — Устните му галеха пръстите й. После сложи ръката й в скута си и тя усети коравите мускули на бедрото му. — Преди време бях вербуван от правителството — като шпионин.

— Като шпионин? Но защо?

— Ами защото някои хора предпочитат кървава революция като тази, избухнала във Франция преди петдесет години, вместо да разчитат на социални реформи. Тези хора подтикват чартистите към съзаклятия и предизвикват безредици. Затова човекът, който ми възложи определени задачи, ми обясни, че трябва да се стараем да прилагаме политически стратегии. В противен случай ще престанат да ни се доверяват. За да разбера по-добре какво понасят миньорите, аз се хванах на работа в каменовъглена мина в Йоркшир. След това правителството ме изпрати в Девън, където трябваше да разкрия един подстрекател, та с тази цел приех работата в мина на семейство Кингсблъд.

— И какво стана после?

— О, аз открих моя човек, а пък той откри мен. — Той вдигна равнодушно рамене. — Предотвратих подготвеното от него нападение. Но преди да успея да го спипам, някой ме издаде. — Той говореше за интриги, шпионаж и опасности със същото спокойствие, с което Джулиана би разказала за езда през мъховете.

— Писал си анонимно на Джед Колман?

— Не, аз говорих с него и двамата решихме да измислим писмото, за да няма той неприятности, ако ме разкрият.

— Джед знаеше ли кой си?

— Не гледай така учудено! Той е чудесен човек.

— Мен се опита да увери, че информаторът е мъртъв.

Ейдриън наблюдаваше усмихнат гневното лице на Джулиана.

— Просто необходима лъжа. Уийл е разказал на някои от хората си, че съм се бил опитал да взривя машинното отделение. Затова ме нападнаха в мината и ме пребиха. Решиха, че съм мъртъв и ме оставиха там. Когато се стъмни, изпълзях навън. Знаех, че в Блъд Хол търсят градинар и затова дойдох тук. Да си призная, аз изядох сиренето и изпих виното, защото реших, че е мое пълно право. Нали бях вербуван от маркиза.

— От дядо ми? — прошепна разочаровано тя. — Трябваше веднага да ми го кажеш! Още първата сутрин, в градината.

Той срещна погледа й със смесица от съчувствие и смях.

— Какво трябваше да кажа? Милейди, мъжът, когото посрещнахте миналата нощ с радост в леглото си, бях аз, новият градинар и шпионинът на вашия дядо?

За пръв път си призна нещо, което тя отдавна подозираше.

— Значи дойде при мен още първата нощ след пристигането ми, така ли? Наистина чудовищно!

— Не по-малко чудовищно от готовността ти да ме прегръщаш — възрази той ухилен. — Но ти прощавам, защото беше съвсем различна от онова, което очаквах след срещата ни на дневна светлина.

— Съжалявам, ако онази сутрин съм те разочаровала.

— Не аз, ти беше разочарована. Защото от пръв поглед започна да презираш Джош Тревълин. Хайде, признай си!

— Разбира се, беше ужасно неучтив.

— А ти беше високомерна — отвърна той с усмивка. — Но не това беше причината да премълча пред теб истината.

— А коя?

— Можеше да се озовеш в излишна опасност. Уийл смяташе, че съм умрял или съм избягал. Като градинар в Блъд Хол можех да остана тук, докато раните ми заздравеят. В мината ме бяха подредили доста добре. Дори Джед не разбра къде съм, докато не дойде да те посети. След това двамата си поговорихме.

— Джед знае ли, че си идвал редовно в тази стая?

— Не.

— През всички тези седмици ти си ме лъгал.

— Не бъди несправедлива. Няколко пъти се опитах да запаля свещ. Но ти ми попречи. Когато на Сирница те откарах след празника вкъщи през дъжда и вятъра, макар да си беше проявила лудия инат, бях готов да ти кажа всичко. Ти ме погледна и аз си казах — тя знае и чака само аз да я целуна. Но после ти загуби кураж.

— Нямаше нищо общо с кураж. Смятах, че си Джош Тревълин.

— Наистина ли, Джили? — попита той със смях. — Но въпреки това копнееше за целувката ми. — Тя го гледаше с пламнали бузи. — Ами в деня на катастрофата в мината? Онази вечер не копнееше ли пак така силно за Джош Тревълин? А думите, които извика на хълма: Моля те, ела пак при мен! Тогава повярвах, че ме чакаш и се постарах да се кача горе час по-скоро. Но после прочетох в очите ти само хлад и презрение.

Беше прав разбира се. Тя трябваше да си го признае. Щом го осъзна, гневът й нарасна.

— През цялото това време си ме мамил, злоупотребявал си с чувствата ми. Накара ме да повярвам, че Джош Тревълин е женен, но въпреки това ме прелъстяваше. — Тя вдигна предизвикателно вежди. — Не беше ли така?

— Искал съм може би малко да си отмъстя. Ти отблъскваше всичко мое, с изключение на мъжката ми сила в това легло. Аз нямах име, нямах лице, нито минало или някаква връзка със света.

— Ти сам се докара дотам.

— А ти нямаше желание нещо да промениш.

— А ти ме напусна.

— Защото ти ме отпрати.

Те се гледаха недоверчиво, усещаха се измамени и не знаеха как да преодолеят пропастта, която ги разделяше.

— Какво ще правиш сега? — попита Джулиана.

— О, мисля, че ще се оженя — отговори той, без да се замисля. — Май е вече време. Все пак съм на двайсет и осем. Баща ми ще се радва, ако почна да водя семеен живот. И тъй като искам да заведа до олтара една аристократка, той ще посрещне с отворени обятия блудния си син.

— Ти затова ли искаш да се ожениш за аристократка? За да ощастливиш баща си?

Смущаващият му син поглед накара сърцето й лудо да бие.

— Не, не за да ощастливя баща си. За тази аристократка го реших още първата нощ, прекарана с нея.

Тя трябваше да прояви цялата сила на волята си, за да издържи погледа му.

— Излъгал си се, онази нощ аз копнеех за друг.

— Не за друг, а за любовта, която не беше познала и когато тогава откри.

— Мъжа, който си в действителност, аз не познавам.

— Не бой се, ще ме опознаеш.

— Не съм сигурна, че го искам.

— Първо се омъжи за мен, после решавай — предложи той със смях.

— Не.

— Джили…

— Седмици наред мислех, че вече няма да дойдеш.

— Някой ме е издал на Уийл. Спомняш ли си хълма, където се срещнахме за последен път? Ти изтърва един брой на Северна звезда, аз го вдигнах и разбрах как съм бил разкрит. Как стигна вестникът до теб?

— Някой го е пъхнал под вратата на къщата и госпожа Мийд го е взела.

— Уийл ме е познал при срутването в мината Малък Хангмън. Мислех, че когато те спасих от него, това вече е станало. Но той е бил толкова бесен, че не се е вгледал добре в лицето ми. Щом е разбрал, че съм жив, това е изложило на опасност всички мои близки. Трябваше да внимавам и да защитя Тес и децата. Преди да се върна, ги отведох в Йоркшир, на сигурно място.

Тес. Джулиана прехапа устни. Това, разбира се, не я засягаше и нямаше право да го разпитва. Но тъй като беше от женски пол, не можа да си затвори овреме устата.

— Та какво е станало с Тес?

Той сви учудено вежди.

— Тя е великолепна, смела жена. — Гласът му не издаваше какво изпитва към нея.

Ядосана на собствените си чувства, Джулиана изсъска.

— Тя те обича.

Той стисна като в менгеме ръката, която тя искаше да отдръпне. Въпреки че очите му се смееха, лицето му беше сериозно.

— Тес е вдовица на Джеси Кокс, с когото работех в мината в Йоркшир. Той почина малко преди да се преместя в Девън и аз взех семейството му със себе си, защото нямаше кой да се погрижи за тях. За да избегнем неудобни въпроси, твърдяхме, че сме женени. След моето изчезване тя разказвала на хората в Комб Мартин, че съм я изоставил. Пък и междувременно си е намерила друг — ухили се той.

— Мъж, когото е предпочела пред теб?

Недоверието, изписано на лицето й, беше като балсам за неговата гордост.

— Когато си отишла тогава до виличката, тя е била ужасно неучтива, защото любовникът й тъкмо бил при нея. Бояла се да не го видиш и да не го изпъдиш. Не се тревожи, аз съм само твой — той понечи да я прегърне, но тя така го блъсна, че той за малко не падна от леглото. Но бързо си възвърна равновесието и я хвана за ръцете. — Не е ли чудесно да знаем, че между нас не стои никой?

Тя се опита толкова силно да се дръпне, че шалът се плъзна от раменете и оголи гърдите й. Следващите няколко секунди той само я гледаше. Погледът му се плъзна бавно от разчорлената коса към зачервеното лице и напращелите гърди с розови зърна. Когато я погледна отново в очите, смехът му беше едновременно настойчив и нежен.

— Никога не сме се любили на дневна светлина. Но за съжаление днес няма да имаме време.

— Невъзможен си! — Джулиана отдръпна ръце и посегна към шала, но той прегърна раменете й, привлече я към себе си и страстно я целуна. Тя не се възпротиви. От устата й не се изтръгна нито звук. Целувката й се стори някак не толкова възбуждаща, колкото желанието, което току-що беше прочела в сините му очи. Но сега и устните му упражниха позната си сила. Странно, защото човекът, който я целуваше, й беше чужд…

Свела клепачи, тя жадуваше за обичайния мрак. При тази мисъл смелостта й се върна. Тя погали копринената коса на слепоочията му и той се отпусна заедно с нея върху възглавниците. Когато тялото му вече почти беше покрило нейното, тя прие с благодарност тежестта му, защото това улесни решението й да не оказва съпротива. От самото начало не се бореше с него, а със себе си, със страха, че без него няма да намери никога щастието на своя живот. Отдаде се безрезервно на пламенната страст, която пулсираше в кръвта й и шумеше като морски прилив в ушите й. За нейно учудване той се отказа от интимни нежности. Прекъсна рязко целувката и тя чу забързаното му дишане.

— Ти ме желаеш, Джили. Както те желая и аз. Признай го най-сетне!

Сега се стопи и последният й гняв. Колко самоуверено и самонадеяно се смееше той, несъмнено господар на положението. Стори й се ужасно несправедливо, че той толкова добре знае какво иска, а тя изпада от едно объркване в друго. Беше безпомощна пред учестените удари на сърцето си и горещото желание, което събуждаше неговата близост.

— Да, признавам… — Но искам и нещо друго, помисли си тя. Да ме гледаш винаги така, както ме гледаш сега. Но не зная дали е възможно… Нямаше ли да изгуби интереса си към нея, след като се оженят? Щеше ли да я гледа един ден с онова добродушно търпение, което Алфред проявяваше понякога към жена си? При тази мисъл на Джулиана й призляваше.

Беше новачка в ролята на съблазнителка. Но разбираше инстинктивно, че го привлича, защото вижда в нея предизвикателство. Това беше може би единственият начин отново и отново да го прелъстява — като го провокира. Гледаше го с присвити очи.

— Това, че очаквам дете от теб, съвсем не значи, че трябва и да се омъжа за теб.

— Какви думи! — въздъхна той и погали гърдите й. — Колко лесно мога да променя настроението ти, Джили. Но сега нямам време.

Когато той се изправи, тя зави бързо рамене с шала и върза краищата му на гърдите.

— Изчезвай Джош Лингейт Тревълин и ме остави на мира!

Той се усмихна със съжаление и стана.

— Засега нищо друго не ми остава. Но аз ще се върна, любима.

— Няма да те посрещна с добре дошъл. И няма да се омъжа за теб!

Той я гледа известно време мълчаливо.

— Няма защо да се страхуваш от мен.

В коридора се чуха стъпки, после някой почука на вратата.

— Лейди Джулиана? — извика госпожа Мийд.

— Скоро ще се видим пак — обеща Джош.

— Не си прави труда! — изсъска Джулиана, докато го гледаше ядосана да отива към камината.

Пръстът му се плъзна по малка издатина в стената на височината на очите. Секунди по-късно тайната врата се отвори.

— До довечера.

 

 

Двете братовчедки и братовчедът размениха смутени погледи.

— Оставете ни сами, докато не ви позвъня — заповяда Джулиана на слугинята, която раздигаше масата. — Трябва да поговорим.

— Точно така — потвърди Лети, щом вратата се затвори зад момичето. — Той пак беше тук.

Джулиана не трябваше да пита кого има предвид Лети. Бяха й казали, че към обяд господин Лингейт се е появил пред външната врата и тя се възхити на смелостта му, след като беше прекарал нощта в нейното легло.

— Отказах да го приема.

— Ние не — съобщи Лети и погледна съзаклятнически мъжа си. — Също като Алфред, и аз съм на мнение, че нещата трябва да се уредят час по-скоро.

Джулиана едва успя да се овладее и почна да приглажда салфетката в скута си.

— Не бива да ме обсъждате зад гърба ми. Нито съм болна, нито неспособна да вземам решения. Какво му казахте?

— Ами сметнахме за свой дълг да предупредим този мъж. — Алфред се изкашля притеснено. — Да не си е помислил случайно, че може да се възползва от твоето състояние.

— Много благодаря, Алфред — отговори тя преспокойно и го погледна право в очите. — Но е било излишно, след като той отдавна използва известни ситуации.

— Е не, наистина, Джили! — Той силно се изчерви. — Що се отнася до твоето бъдеще, Лети и аз събрахме сведения за господин Лингейт. Така де, та той има намерение да се ожени за дъщерята на лорд.

— И той е син на лорд.

— Откъде знаеш?

— И аз си имам източници на информация — отговори тя и избегна пронизващия му поглед.

След като очакванията му, че тя ще го поздрави за успешните му издирвания, се провалиха, той разочаровано продължи:

— В такъв случай сигурно знаеш също, че той откровено признава, че е беден.

— Да, споделя тази съдба с мнозина по-малки синове. Та ако дискусията е приключила…

— Може би иска парите ти — прекъсна Лети братовчедка си. — Съпругът ми също се съмнява.

— Ти каза ли го на господин Лингейт, Алфред? — попита Джулиана.

— Разбира се.

— А той какво ти отговори?

Алфред наведе смутено глава.

— Предложи да сключите брачен договор, който да му попречи да докосва зестрата и наследството ти. След смъртта ти цялото ти състояние ще получи твоето дете. Или твоите деца — добави той с дрезгав глас.

— Колко благородно от негова страна — изрече подигравателно Джулиана. Но в очите й се появи мекота. По някакъв начин беше предугадила какво е отговорил Джош на такова съмнение.

— Алфред се бои, че подобни клаузи няма да имат сила пред съда — предупреди Лети. — Не е изключено след сватбата господин Лингейт да промени мнението си.

— Какво ти създава по-големи грижи, мила братовчедке? — усмихна се радостно Джулиана. — Това, че ще се омъжа за него или това, че няма да се омъжа за него?

— Искаме да ти помогнем да вземеш правилното решение.

— Не се съмнявам, че повечето хора ще решат, че жена в моето положение би трябвало да се омъжи, независимо от това каква жертва трябва да направи. Нали така, Алфред?

— Не се съмнявам.

— Само че мен общественото мнение не ме интересува. Не искам да се омъжа. Нито за Ейдриън Лингейт, нито за Джош Тревълин или както още може да се нарича. Що се отнася до моите желания… — Тя изгледа единия, после другия. — През последните няколко дена вие бяхте единствената ми опора и аз много ви обичам. Но сега ще е по-добре да си тръгнете за вкъщи.

— Не! — възразиха лорд и лейди Купър в един глас.

— Аз ще остана до лятото в Девън. Междувременно ще ми се наложи, независимо от това дали искам или не, да пиша на родителите си. Ако те са съгласни, ще замина за Индия и ще родя детето си там.

В очите на Лети блеснаха сълзи.

— Ами ако не се съгласят? Нали трябва да помислиш все пак и за по-малките си братя и сестри.

— В такъв случай ще попитам дядо дали мога да остана да живея в Блъд Хол.

— Ами ако маркизът поиска да разбере кой е бащата на детето? — обади се Алфред.

— От мен и от вас няма да разбере. Обещахте ми да бъдете дискретни.

— Предполагам, че той ще му каже — обади се Лети. — Господин Лингейт те обича, Джили, аз поне се уверих в това.

— Това няма да промени решението ми. А сега трябва да се качите горе и да си стегнете куфарите. Децата ви ще се зарадват, че най-сетне сте отново при тях.

Неспособни да се противопоставят на волята на своята братовчедка, Лети и Алфред размениха изпълнени с мъка погледи.

— Е, добре — отговори примирено той. — Но ние ще се върнем.

— Само когато ви поканя. Разбрано?

Явно обидени, двамата стиснаха устни и кимнаха.