Лора Паркър
Нощна лилия (3)

2

Джулиана подаде с усмивка на братовчедка си чаша чай. Бяха седнали в салона на господарския дом в Кенсинтън, собственост на нейния дядо.

— Е, какви новини искаш да ми разкажеш? — попита без притеснение.

Лети пое чая и я изгледа замислено. От сватбата на дука беше минала седмица, но възмущението от поведението на Джулиана изобщо не бе заглъхнало. В най-изисканите салони, джентълменски клубове и казина продължаваха оживено да клюкарстват и щеше да мине още доста време, преди скандалът да бъде забравен. В края на краищата семейство Купър реши, че тяхната братовчедка трябва да бъде изправена пред последиците от онази сцена и запозната с неизбежни факти. Но сега, седнала срещу нея, Лети не знаеше как да почне.

Лицето на Джулиана рядко издаваше мислите и чувствата й. Подчиняваше емоциите си не по-малко грижливо от тъмната си коса, вързана на забоден високо строг възел. Но този ден по бузите й пламтяха червени петна, а пламъчетата в светлозелените очи издаваха необичайно силни чувства. Затова Лети трябваше да е възможно по-тактична.

— Няма нищо за разказване, Джили.

Джулиана вдигна предизвикателно вежди.

— Ако ти премълчиш истината, ще попитам някой друг.

— Е, добре — измърмори Лети и се изчерви притеснено. — Някои хора смятат, че лорд Дашмор е бил ужасно несправедлив към теб и неудържимо те е провокирал.

При името на дука Джулиана премигна. Но гласът й прозвуча спокойно.

— Кои, моля те, са тези необикновени хора, които не приемат сензационните истории на клюкарите?

— Ами например Алфред и аз. Дори да не го признаваш, ние смятаме, че лорд Дашмор събуди у теб известни очаквания. Но тъй като изведнъж се отдръпна и се ожени за друга…

— Достатъчно — прекъсна Джулиана братовчедка си. — Намеренията ти сигурно са добри, но твоето отношение не ми е от полза. Какво казват хората?

Неспособна повече да се сдържа, Лети изведнъж го изтърси:

— Толкова злобни клюки не бях чувала, Джили. Твърдят, че си луда и истерична, понеже…

— Понеже?

Устицата на Лети затрепериха заканително.

— Защото си разбрала погрешно приятелското държане на Дашмор по Коледа. Сега мънкат, че той бил станал жертва на добротата и безкористността си.

— Безкористност? — Джулиана потисна с мъка необходимостта да й разкаже колко „безкористно“ е бил готов дукът да се ожени дори за съсухрена старае мома, за да спаси имотите си. — По дяволите, само защото не съм вече първа младост, трябва ли да съм благодарна, задето един мъж ме дарява с вниманието си?

— Джили! Изразите ти!

Възмущението на Лети развесели Джулиана.

— Съжалявам. Лош навик, заимстван от дядо. Да знаеше, той сигурно щеше да е ужасен, тъй че, моля те, не му казвай.

За да отклони братовчедка си от несъмнено замислената морална проповед, тя се залюбува с присвити очи на огненочервените герании до чайника. После извади нетърпеливо очилата си от джоба и ги сложи на носа си. Веднага се очертаха ясните контури на всички подробности в стаята, мебелирана в стила на ранния деветнайсети век. С тънките си пръсти откъсна увехнал лист герания и го хвърли в подставката на празен рисуван свещник.

— Е, да. Човек трябва неизменно да спазва външното приличие. За мама това е много важно. Какво ли ще каже, като разбере какво съм направила? За щастие тя живее с татко в Бомбай. Докато новините стигнат дотам, ще мине поне месец, а тогава ще са вече лански сняг.

Това равнодушие щеше да шокира Лети, ако не знаеше от години колко малко се интересува братовчедка й от мнението на родителите си — резултат от необичайни детство и ранна младост. Била е едва на две годинки, когато маркизът и маркизата са взели внучката си при себе си в Блъд Хол, за да спестят на снаха си след тежка бременност и раждане на близнаци грижите за малко дете.

Джулиана бе останала четири години при баба и дядо. Оттогава те й бяха по-близки от родителите и петте по-малки братя и сестри. Преди осем години баща й пое дипломатически пост в Бомбай. Джулиана го помоли да й разреши да заживее отново при баба и дядо. Не беше ги последвала в Италия, защото й бяха заявили категорично, че трябва да участва в лондонските сезони. Очевидно бяха се надявали, че тяхната внучка все пак ще се омъжи.

Лети въздъхна тихичко. Тя и Алфред бяха обещали на маркизата да потърсят съпруг за братовчедката, но бяха претърпели катастрофално фиаско.

Със сбръчкано чело, потънала в мисли, Джулиана се обърна отново към Лети.

— За какво говорехме преди малко? А, да, за непростимото ми държане. Причина трябва да беше шампанското. Ако си спомням добре, изпих три или четири чаши. А не съм свикнала. Алкохолът ми се е качил в главата. Разбира се, че трябваше да го предвидя. Нали ме мислят за интелигентна. Въпреки това бях достатъчно глупава да се влюбя не в когото трябваше.

На Лети й секна дъхът. Нейната братовчедка издаваше за пръв път какво е чувствала. Ако не я прекъсне, могат да последват и други откровени признания.

— Достатъчно беше Дашмор да ме погледне, и вече бях загубена — продължи Джулиана с изпълнен със самоирония глас. — Как мислиш, защо си въобразих, че той ще отговори на чувствата ми? Дори според собствения ми вкус имам прекалено остри черти на лицето. Мама твърди, че съм наследила външността и темперамента си от мъжката линия в семейството — несъмнен недостатък за едно момиче.

— Не се съди прекалено строго — възпря я Лети. — Някои мъже…

— Някои мъже! — повтори пренебрежително Джулиана. — Каква глупост! Никой мъж не би избрал доброволно жена като мен. — Гласът й секна. — О, Лети, толкова боли! Зад очилата зелените й очи заблестяха подозрително влажни. — Ужасно ме наранява това, че всички джентълмени ме пренебрегват. Още пред никого не съм си го признавала. И ти не бива никога да ми го напомняш. Защото ужасно боли.

— Божичко, Джили! — Лети хвана, изпълнена със съчувствие, ръката й. Да види братовчедка си, момиче с толкова силен характер и толкова гордо, да плаче — това я разтърси дълбоко.

Тя наистина не е хубавица в общоприетия смисъл, помисли си Лети. Но съжаляваше, че в този миг някой мил млад джентълмен не можеше да види Джулиана. От силните чувства лицето й пламтеше. Очите й, които Алфред винаги наричаше „зелена джунгла“, сияеха толкова светли. За съжаление тя издаваше рядко чувствителната си природа. Да беше се държала по-свободно с дука, той може би нямаше да я изостави.

— Не бъди толкова отчаяна, Джили. Почти всяка жена трябва да се откаже от мъж, когото обожава.

— Но не и ти — натърти Джулиана и избърза издайническа сълза от бузата си. — Ти от самото начало си беше с Алфред.

Лети побърза да пропъди мечтания образ на един хубав италианец, учител по музика. Споменът за случайни срамежливи целувки беше единствената тайна, която някога бе имала.

— Какво да правя сега? — Джулиана се овладя пак така бързо, както беше загубила самообладание. — Трябва ли да се оттегля от обществото и да се омъжа за викария на някоя селска енория? Или да отида в манастир? Бих могла може би да стана гувернантка и да уча твоите деца. — Братовчедка й мълчеше и тя обузда сарказма си. — Прости ми, Лети. Ти искаше да ми разкажеш нещо. Не се съмнявам, че няма да е кратко.

Лети прехапа нервно устни.

— Изглежда, че лейди Филидия ужасно се е разстроила от клюките — започна тя и направи пауза, за да изчака да премине нов изблик на чувства, но той не последва. — Затова лорд Дашмор ще замине с нея на континента. Тръгват в края на седмицата.

— Което значи, че тя ми дължи едно чудесно сватбено пътуване. — В очите на Джулиана пареха нови сълзи.

Лети се наведе напред.

— Много ли си го обичала?

— Обичала? — прошепна Джулиана. След всичко, което се бе случило, въпросът й се струваше маловажен и тя потърси убежище в чувството си за хумор, което често използваше, за да скрие истинските си чувства. — Да кажем, че падащите звезди на моето въображение ме бяха заблудили… — Тя си припомни изведнъж думите на шотландския поет Робърт Бърнс. Наистина, излъчена от страст, и все пак светлината, въвела ни в заблуда, беше… небесна светлина…

Вярваше ли в това? И ако да — защото сърцето й се бунтуваше? Защото то сякаш й шепнеше: Не, не от страстта, защото за истинска любов тя не е достатъчна.

— Предполагам, че чувствата ми към лорд Дашмор са били последните илюзии на стара мома — добави тя. — Заслепена и ласкана, не чух гласа на разума. Сигурна съм, че ако се бяхме оженили, само след години щяхме да сме безкрайно нещастни. Помниш ли, в твоя дом, само пет минути след като се запознахме, ние вече се карахме. — Премълча колко се бе насладила на онзи миг. — За разлика от теб, не мога да си държа езика зад зъбите, ако някой застъпва погрешно становище.

Лети се усмихна мъдро.

— Трябва да се научиш.

— Мислиш, че би трябвало сто пъти на ден да си прехапвам езика? Щях да проливам твърде много кръв. Не, напоследък често мислех за това и се убедих, че за мен единственият поносим съпруг би бил мъж, когото бих могла да карам да изчезва и да се появява, когато си пожелая. — Чудесното хрумване я накара да се засмее. — По обяд го призовавам, сякаш е дух, да се появи, за да водим на масата интересен разговор. Но щом ме отегчи, изщраквам с пръсти и той се разтваря в нищото. Ако беше възможно, щях да си спестя всички неприятни страни на брака.

— Някой ден ще мразиш острия си език — предупреди я Лети, която винаги беше вярвала, че никоя жена не може да си пожелае друго, освен да се омъжи и да гледа деца.

Джулиана се усмихна със симпатия на братовчедка си.

— О, Лети, жени като теб трябва да смятат себе си за щастливи. Ти си красива, привлекателна и покорна. Не познавам друг мъж, готов да ме приеме такава, каквато съм. Той изобщо не желае да ме променя. Веднъж каза, че джентълменът, който би се захванал с мен, трябвало тепърва да се роди.

— Може би е прав — отговори весело Лети.

— Но в такъв случай сигурно никога няма да се омъжа. Ако истинският се появи едва днес на белия свят, аз ще съм минала петдесетте, преди той да е на възраст за женене.

— Аз правя усилия да се държа приятелски с теб, а ти ми си подиграваш.

— Ами иди при хора, способни да оценят твоето приятелство… — Джулиана веднага съжали за думите си. Темпераментът й още веднъж беше надделял. — Не ми се сърди, Лети. В отвратително настроение съм. Трябва да ми отрежат езика.

— Ти би се съпротивлявала с ръце и крака — въздъхна Лети. Зарадва се все пак на извинението на Джулиана — нещо наистина много рядко. Но имаше още нещо, което, в това беше убеден и Алфред, нейната братовчедка трябваше да научи. — Само за да си предупредена, Джили — в бъдеще някои хора ще те избягват, такива, които държат особено много на добрите маниери. Например приятелите на дука и на лорд Стокпорт, както и всички, които държат на тяхното благоволение. — Тя замълча в очакване. Но нейното предупреждение, изглежда, не направи на Джулиана особено впечатление. — Би ли желала да напуснеш Лондон? Можеш да дойдеш с мен в Хампстед. Повярвай, би ти се отразило добре. А твоята компания ще е за мене добре дошла.

— Не, благодаря, Лети, не мога да ти натрапвам ден след ден непредсказуемия си темперамент. Твърде много те обичам, за да го сторя. Но аз наистина ще замина. Вече го реших.

— И къде искаш да идеш?

— В Блъд Хол.

Лети вдигна притеснено вежди.

— Това е на мили далеч от тъй наречената цивилизация. Освен това маркизът е заключил старата си къща в провинцията. Там няма прислуга, всичко ще мирише на мухъл и прах.

— Обичам самотата. А що се отнася до паяжини и прах, не се страхувам от нещо, което може да се махне с метла. Освен това ще ми трябват само няколко слуги.

— Господин Оуен сигурно няма да го одобри.

— Господин Оуен да върви по дяволите! — Когато Лети си пое шокирана дълбоко въздух, Джулиана се усмихна. — Той може да е управител на дядо, но аз не му дължа никакви обяснения. Преди дядо да замине, му обещах да водя личната му кореспонденция и да го осведомявам за всички новини. Затова ще посетя провинциалния му имот и ще разбера как са нещата там.

— Да се надяваме, че няма да замръзнеш. Сред мъховете зимата е зловеща. — А също и призраците — добави едва чуто Лети…

— Какви приятни изживявания ми предричаш, мила братовчедке! Студ, самота, призраци… Досега не ми се е явил нито един. Но онова, което са видели в Блъд Хол други хора, събужда любопитството ми, тъй че го очаквам с нетърпение.

— Бъди разумна! — помоли я Лети, отново ядосана от иронията на братовчедката.

— Но аз съм — увери я Джулиана. Досега не беше и помисляла за Блъд Хол, имаше намерение да гостува на баба си и дядо си в Италия. — Трябвало да видя и мината Малък Хангмън. Преди няколко седмици там е имало прояви на насилие, за които дядо е получил изчерпателни сведения.

— Гледай само да не се забъркаш с някакви радикални елементи! — предупреди я, ужасена, Лети.

— Защо не? — попита Джулиана с успокояващо спокоен тон. — Като лична секретарка на дядо съм добре запозната с подобни проблеми. Той всякога е подчертавал, че неговите работници трябва да уважават конституцията. Ако чартистите искат да постигнат успехи, те трябва да спазват законите. От 1838-ма чертисткото движение се застъпва за правото на глас и социални реформи. Тъкмо хората, които биха се възползвали най-много от закона, го застрашават със склонността си към насилие.

— Не бих искала да създавам впечатлението, че съм те разбрала — призна с въздишка Лети. — С упорития си интерес към политиката, объркваш даже Алфред.

— Това ни е в кръвта, Лети. Нали сме от семейство Кингсблъд.

— Не, грешиш. Ти си от семейство Кингсблъд, аз съм само далечна роднина. О, толкова искам да дойдеш с мен в Хампстед и да забравиш и чартистите, и всички тези стачки. Ако миньорите се избиват помежду си, защо смяташ, че ще се поколебаят да сторят нещо и на теб?

— От Блъд Хол те не могат да се оплачат, скъпа братовчедке. Знаят, че маркизът подкрепя тяхната кауза. А присъствието на неговата внучка би могло да посмекчи разгорещилите се емоции. — Само мисълта, че може да е полезна, накара кръвта в жилите й да потече по-бързо. Тя рязко стана. — Не искам да те насилвам, Лети, но или ще изядеш тортата, или ще се откажеш от нея. Преди да замина, трябва да свърша още куп работи, а времето ми е малко.

Лети остави притеснена чинията с тортата на масата, толкова бързо, че сребърната вилица падна на пода.

— Мисля си дали ще съм способна да дойда още веднъж да те поразведря! — изсъска тя, взе си чантата и скочи.

— Разбира се, че ме разведри — Джулиана не обърна внимание на гневния израз на лицето на братовчедка си и я прегърна. — Само на тебе дължа решението нещо да предприема. А това наистина ми беше необходимо. Когато времето се оправи, трябва непременно да дойдете с децата на гости в Девън. През пролетта морето е съвсем спокойно, а в реките може чудесно да се лови пъстърва. Но сега те моля да си вървиш, много съм заета.

Напъдена набързо, Лети забрави любимите си ръкавици от нежна дантела. Лежаха на едно кресло. Джулиана ги взе в ръка, за да им се възхити. Колко мънички бяха — сякаш на дете. Джулиана ги премери на своите ръце. На ширина щяха да й станат, но пръстите й бяха много по-дълги. Джулиана се загледа в ръцете си. Силни ръце, предназначени за тежък труд, а не за дантелени ръкавици. Само гладката кожа и съвършените бели полумесеци на ноктите издаваха, че са на една лейди.

Защо беше проявила глупостта да боготвори един мъж? Закъсняла дива ревност към жени, заобиколени от обожатели, бяха я довели дотам, да се остави да я измами усмивката на мъж. Беше се гордяла с проявения към нея интерес на един дук. Тази неоправдана гордост й причини болезнено унижение. Тази грешка нямаше никога да повтори.

Позвъни на домоуправителя Чапман. Когато той влезе в стаята, вече беше написала съобщението до господин Оуен. След като го предаде на един лакей, който трябваше да го занесе на управителя, тя се приближи към прозореца и се загледа в снежната виелица. Постепенно и последната дневна светлина угасна. В Блъд Хол я очакваше друг живот, далеч от балове, партита и влюбвания. Не се боеше нито от самотата, нито от трудностите, които я очакваха. Но потреперваше при мисълта за безрадостното си бъдеще. Сърцето на един мъж никога нямаше да й принадлежи.

Как може човек да продължи да живее, ако е престанал да вярва в любовта? В душата й сякаш се затвори тежка порта, а зад нея останаха всички радости.

Джулиана следваше тъмния коридор, който й заприлича на безкраен тунел. От двете й страни, отначало съвсем тихи, после все по-силни, шепнеха гласове. Тя не разбираше думите. Но цялата настръхна.

Изведнъж пред нея взе да се мержелее слаба светлинка. Панически ужас ускори пулса й, мислите й се объркаха. Къде беше? Защо е тук? Когато стисна ръце, забеляза, че носи букет цветя.

Светлината стана по-широка и пропъди сенките. Останала без дъх, тя се опита да се обърне и да избяга. Но връщане назад нямаше. Зад нея се издигаше невидима черна стена. Затова се обърна отново към белия кръг светлина.

Сега гласовете зазвучаха по-ясно и тя усети, че от мрака, някъде отвъд полезрението й, някой я наблюдава.

— Горката лейди Джулиана — с такава готовност му повярвахте.

— Кой може да обвини един мъж, задето иска да се спаси?

— Но тя вярваше, че той сериозно я ухажва.

— Тази невзрачна стара мома? Нейната прегръдка сигурно му се е сторила по-студена от обятията на вещица.

Тя помръдна отчаяно устни, за да протестира. Но от гърлото й не се изтръгна нито звук. Кому принадлежаха безтелесните гласове, които й се подиграваха? На челото й изби студена пот.

Светлината я заслепи болезнено. После пред нея се появи олтар. Вляво и вдясно имаше църковни пейки, по които бяха насядали много хора, които усърдно се навеждаха, за да видят Джулиана по-добре. Сърцето й се блъскаше бясно в ребрата. Кръвта шумеше в ушите й. Гледаше объркана мъжа, който стоеше пред олтара с гръб към нея.

Окрилена от гореща радост, тя продължи напред. Лорд Дашмор чакаше до парапета на олтара, за да се ожени за нея! Без да обръща внимание на шумните гласове наоколо, тя извика името му. Ако стигне навреме до любимия мъж, никоя друга няма да го спечели за себе си.

На стъпалата на олтара тя се спъна. Посегна непохватно към ръката му и той се обърна към нея.

В погледа му тя прочете презрение, съжаление, отвращение. Отстъпи ужасена. И тогава разбра, че той не е сам. До него стоеше лейди Филидия, толкова красива, облечена в небесносиньо. На пръста си носеше златна брачна халка, която блестеше толкова силно, че Джулиана я заболяха очите.

Изпълнена от безнадеждна тъга, тя се извърна. Подигравателни лица, гротескно разкривени, се тълпяха наоколо й. Разбира се, че всички знаеха — дук Монтроуз я е изоставил, защото обича друга и никога не е пожелавал нея, а само зестрата й.

Почти обзета от паника, тя понечи да избяга, но краката не я слушаха. От високия свод на църковния кораб отново прозвуча саркастичен смях и пъстрите оловни стъкла потрепериха. Безкрайно унизена, тя припадна.

— Не! — извика тя. Не! Не бива да се смеете! Не!…

Джулиана се стресна и се събуди, пое задъхана въздух, сякаш дълго бе тичала. Всъщност седеше в наетата карета. Отпусна се безсилна на възглавниците и изчака учестените удари на сърцето й да се поуспокоят. Пътуването на запад се оказа наистина толкова трудно, колкото си го бе представяла. Заради лошото време й се налагаше отново и отново да прекъсва пътуването. Валеше безспир. И сега вятърът шибаше тежки капки срещу прозорците, студена влага проникваше в колата, която се клатушкаше бавно по разкаляния път. При всеки подскок силна болка пронизваше гърба на Джулиана, пръстите й бяха вдървени от студ. Но мъченията нощем надминаваха неприятностите, които изживяваше денем.

Кошмарите започнаха през нощта след посещението на Лети. Всеки път все същият ужас — дългия, тъмен коридор, любопитните погледи, които я следваха, шушукането, после презрението на лорд Дашмор. В странноприемницата, където бе отседнала последната нощ, викът й даже бе събудил другите пътници. Тъй като не искаше да нощува отново в странноприемница, реши да измине остатъка от пътя без почивка. Но кошмарът я мъчеше и посред бял ден. Студена пот се стичаше от челото й, имаше нужда от чист въздух.

С треперещи ръце дръпна перденцата и отвори прозореца на каретата. Видя неясно дълъг сиво-зелен плет да минава покрай нея, когато колата сви от шосето по разнебитения път, който водеше към Блъд Хол. Баба й и дядо й често й бяха показвали това място. Тук се бяха срещнали за пръв път преди четиридесет и пет години, в един дъждовен, ветровит ден. Една преобърната каляска, една мокра до костите годеница — и двама души, които съдбата бе отредила един за друг — с тези думи описваше маркизата началото на тяхната любов. Като същински разбойник беше изскочил дядо й на пътя, за да спре каретата на баба й. Малко по-късно се разделил с годеницата си и спечелил щастието на своя живот. Такива неща се случваха само в романтични приказки. Но за тях двамата приказната мечта се бе превърнала в действителност.

Джулиана затвори прозореца и пак се облегна назад. Само още един кратък час и ще види в далечината комините на Блъд Хол. А след още един час ще се усети сред дебелите му стени сигурна и защитена в топлите сухи помещения. За съжаление съдбата не й бе приготвила щастливо бъдеще. Или можеше да се надява, че някой галантен рицар ще пресече случайно и нейния път и ще спечели сърцето й?

— Глупости! — прошепна си тя и се призова да сложи край на тези трогателни мисли. Кошмарите също трябваше да изчезнат.

Отпъди енергично сантименталните спомени за дядо и баба и си зави краката с кожената завивка. За да се разсее още по-добре, извади от маншона две донесени от Лондон писма. Бяха пристигнали преди няколко седмици, адресирани до маркиза. Джулиана ги прочете и информира писмено дядо си за тях.

В първото писмо госпожа Мийд, икономката на Блъд Хол, съобщаваше с детински почерк на своите работодатели, че съпругът й търсел нов градинар и с нетърпение очакват завръщането на маркиза напролет. Надявам се градината да бъде в добро състояние…

На това изречение Джулиана се поспря и свъси чело. А защо не? Да не би слугите да са занемарили цветната градина? Вече двеста години тази градина беше прочута в цял Девъншир, защото скъпоценните растения цъфтяха дори през зимата. Е, скоро ще разбере какво значи всичко това.

Второто писмо прочете малко по-бавно. В него ставаше дума за по-сериозни трудности от тези около една зле гледана градина. Джед Колман, ръководителят на мина Малък Хангмън, съобщаваше за предотвратен саботаж с експлозив срещу сградата на машинното отделение близо до хълма Малък Хангмън. Според ръководителя отговорни били миньорите, но те прехвърлили вината върху някакви агитатори. Анонимно писмо с точни указания за времето на замисленото нападение и мястото, на което е скрит взривът, предотвратило катастрофата. Но на този информатор в бъдеще не могли да разчитат, пишеше Джед. Той щял да вземе необходимите мерки, за да предотврати по-нататъшни трудности и щял да изчака съответните съвети на маркиза.

Джулиана сгъна грижливо писмото. Какво ли е отговорил дядо й на началника на миньорите? Тя вярваше на миньорите, отрекли да имат вина за атентата, въпреки че началникът им беше на друго мнение. Нали ако бяха разрушили машините, щяха да останат без работа, а зимните месеци по северното крайбрежие на Девън са достатъчно трудни и без глад и немотия. Кои ли са били тези агитатори, подготвили нападението? И защо тъкмо срещу мината Малък Хангмън? Най-сетне Джулиана се замисли и за информатора.

Който и да е бил, за да напише писмо, трябва да е имал по-добро образование от това на средния миньор, защото тези хора започваха често още шестгодишни да се трепят в мините. Може да е роднина на някой от слугите в Блъд Хол. Маркизът беше дал на целия си персонал възможност за добро образование. Освен това информаторът трябва да е спечелил доверието на водачите. Как иначе би разбрал за плановете им. Дали е действал тайно срещу тях, или е някой страхливец от техните редици? Макар Джед Колман да заявяваше, че за в бъдеще не може да се разчита на него, тя се съмняваше да е прав.

Когато каретата мина през портата от ковано желязо на Блъд Хол и затрополи по калдъръма, шумът на бурята долиташе вече само приглушено откъм Северния Атлантически океан. Междувременно и дъждът беше спрял. На хоризонта през струпаните облаци проблясваха багрите на залеза и предвещаваха чисто небе. Гранитните стени, верандата, еркерните прозорци и комините на старата сграда бяха сякаш боядисани с лъскава охра.

Още преди кочияшът да успее да свали стълбичката на каретата, Джулиана скочи долу. Зад прозорците на къщата не се виждаше нито една светлинка. Значи няма да може да се стопли на пращящ огън в камината. Обърна се разочарована към пътеката, зърна две яко увити фигури, които тичаха към нея и веднага ги позна — бяха икономката и портиерът.

— Не получихте ли писмото ми? — побърза тя да предвари извиненията на двамата.

— Не, милейди — отговориха в един глас, явно слисани, Ели Мийд и нейният съпруг и се втренчиха покрай нея в каретата.

— Маркизът придружи ли ви, милейди? — попита Том Мийд, свали каскета и откри гъстата си побеляла коса.

— Не, сама съм — отговори Джулиана и се обърна към господин Мийд, чието лице беше пламнало от напрежение. — Съжалявам, че писмото ми не е пристигнало навреме. Но сега това вече няма значение. Напалете, моля ви, огън в салона… Не, по-добре ще е да хапна в кухнята. — Докато просторният салон се затопли, щеше да мине доста време, а Джулиана беше прекалено уморена, за да чака. — Ще можете ли да ми сервирате студена вечеря и черешов ликьор? Почти съм замръзнала…

— Разбира се, милейди — госпожа Мийд се поклони почтително. — Само че…

— Добре — прекъсна я Джулиана и сложи край на по-нататъшни извинения. В момента се чувстваше прекадено изтощена, за да взема предвид, освен собствените си, и нечии други изисквания. — Том да занесе багажа ми горе. В това време кочияшът ще се погрижи за конете. Има ли достатъчно фураж в конюшнята? Можете ли да настаните някъде човека?

Съпрузите Мийд размениха бърз поглед.

— За съжаление не бяхме подготвени за вашето пристигане, милейди — каза икономката. — Което в никакъв случай не значи, че няма да се погрижим най-старателно за вас. Том ще намери къде да подслони кочияша. А вие ще пренощувате в китайската стая, ако нямате нищо против.

— Надявам се, че стаята е в по-добро състояние от градината — забеляза Джулиана с тон, издаващ обичайната й ирония.

— О, градината вече се оправя, милейди — побърза да я увери Том. — Вече назначих нов човек, същински нехранимайко, но много енергичен.

В този миг порив на вятъра така профуча покрай каретата, че Джулиана залитна. Семейство Мийд веднага пристъпиха към нея, за да я подкрепят. Но сега зъбите им почнаха да тракат от ужаса, който досега бяха потискали.

— Елате, милейди — помоли я портиерът и я поведе към пътната врата. — На такова време човек не бива да остава вънка.

Половин час по-късно Джулиана седеше до огромната кухненска маса от дъбово дърво, увита в две вълнени одеяла, донесени от госпожа Мийд.

Пръстите й се плъзгаха бавно по блестящата повърхност на масата, тя наблюдаваше икономката, която наливаше от котлето в чайника гореща вода.

— Изглежда, къщата не е била проветрявана от есента — отбеляза Джулиана. В антрето бе доловила миризма на мухъл.

— Не, милейди — госпожа Мийд сложи на масата подноса с чайника, чаша и гарафа ликьор. — Понеже само Том и аз бяхме тук, решихме, че е по-добре да оставим прозорците затворени. Щом пристигне вашата камериерка, всичко ще си стане както преди.

— Моята камериерка няма да ме последва — отговори Джулиана, без да обяснява, че в Лондон един лакей на маркизата беше „обезчестил“ момичето. След като уредиха набързо сватбата, уволниха и двамата, но им дадоха препоръки.

Тя погледна недоверчиво дебелия резен шунка, който госпожа Мийд й бе сервирала. Розовото месо не беше особено апетитно. Сигурно трудно се дъвчеше и още по-трудно се преглъщаше.

Само защото икономката стоеше в очакване до масата, Джулиана взе филия с масло, отхапа и направи гримаса. Маслото беше гранясало, хлябът сух. Сложи без коментар филията на масата и протегна ръка към чайника.

Но госпожа Мийд беше по-бърза.

— Позволете, милейди. — Тя наля с пъргави пръсти една чаша, а после добави в нея мляко и захар.

Джулиана установи с благодарност, че млякото в чая не беше вкиснато.

Госпожа Мийд наблюдаваше с нарастваща тревога младата дама, която с мъка преглътна няколко хапки. Тъмните сенки под очите на лейди Кингсблъд и бледите бузи веднага й бяха направили впечатление. Господарката явно беше болна.

— Прощавайте, милейди, но тук не мога да ви предложа нищо по-добро. Дали да не донеса от къщи прилично ядене? Том и аз тъкмо сядахме да пием чай, когато чухме каретата да приближава.

— Благодаря, не си правете труда. Само ще си изпия чая и ще ида да си легна.

В този миг Том влезе в кухнята.

— Нима искате да останете тук съвсем сама, милейди?

— Защо не? — попита учудено Джулиана.

— Ами то понеже, милейди… — подхвана госпожа Мийд. Предупреждаващ поглед на съпруга й я накара да млъкне.

— Блъд Хол е затворен от месеци — обясни той. — Само Ели и аз внимавахме всичко да е наред. За една дама тук няма достатъчно удобства.

— Малко прах и паяжини не ме притесняват.

— Най-добре ще е да й кажем истината, Том — реши госпожа Мийд. — Преди около месец бях влязла тук в къщата, милейди. Портичката към градината беше отворена. И тогава го видях…

Джулиана свъси слисана чело.

— Кого?

— Един умиращ мъж. Преди да успея да избягам, той се вкопчи в полата на дрехата ми. — Госпожа Мийд потрепери. — После изведнъж изчезна. А когато малко по-късно се върнах заедно с Том, не можахме да открием мъжа.

Джулиана се обърна скептично към Том, който й се усмихваше и клатеше глава.

— Сигурно си го е въобразила. Аз тогава й казах само: „Мисля, че някой ти е скроил лоша шега, Ели“.

— Кой би се осмелил? — извика възмутена Джулиана. — Кой може да си позволи толкова зла шега с възрастна жена?

— Навярно някое младо момче от селото. Там става май нещо. Тези чартисти ни докарват куп ядове. — Произнесе думата, сякаш в гърлото му беше заседнала буца.

— Защо ще им трябва на миньорите да плашат една икономка?

— Може изобщо да не са били те — изпъшка госпожа Мийд. — По-скоро духовете…

— Я недей да плашиш нейна милост, Ели — спря я Том.

— Понеже детството ми е минало отчасти в Блъд Хол, не се боя от духове — въздъхна Джулиана. Беше засегната тема, която й беше позната. — Ако наистина сте видели призрак, госпожо Мийд, аз даже ще изпитам облекчение. Тези призраци са отдавнашни обитатели на къщата и вие знаете, че са добре дошли. Само това трябва да е достатъчно, за да възпре чужди хора да се вмъкват тук. — След един последен поглед към твърде неапетитната вечеря тя посегна към гарафата с ликьора. — Ако това е всичко, бих искала сега да се оттегля, преди да припадна.

— Но, милейди…

— Вървете си, моля ви. — Джулиана се надигна с мъка. — И елате утре сутринта и двамата, вие, госпожо Мийд, запалете огън в камината и ми пригответе закуската. Лека нощ.

Когато излезе от кухнята, чу как семейството нещо си шепне и спря до вратата да ги чуе.

— Скандал! Пътува като селянка сам-сама през тези места. И ако ме питаш, изглежда болна. А къде й е камериерката?

— Това не е наша работа. Господарката прави каквото си иска.

Доволна от мнението на Том Мийд, Джулиана се усмихна и изкачи стълбата, притиснала гарафата към гърдите.

В еркерен прозорец на салона припламна светлина. Зелени отблясъци се спуснаха тайнствено над два призрачни силуета, чиито мисли, изглежда, се носеха във въздуха.

— Колко е пораснала малката Джили!

— Бързо, капитане, събуди го!

— Кого?

— Него!

— А трябва ли?

— По дяволите, толкова си глупав, капитане! Нали е ясно като огромната брадавица на лицето ти защо е дошъл в Блъд Хол. Заради нея.

— Изобщо не е сигурно. Освен това нямам никаква брадавица.

— В такъв случай трябва да се оплачеш на създателя си, ако се случи някога да се изправиш пред него.

— Давам всичко на този свят, за да ми кажеш какво имаш предвид.

— Ами тази безформена гърбица, която само много добродушни присъстващи биха нарекли нос.

— И какво не му е наред? Имам благороден мъжествен нос.

— За съжаление наистина е малко голям…

— Глупости! Освен това по носа на един мъж може да се съди за други части на тялото му.

— Как не, празни приказки.

— Не си никак мила, лейди. Налага ли се отново да те уча на по-добро държане?

— Може и да ти позволя, но само след като го събудиш.

— Това няма да му се хареса. В тази къща той се разхожда като призрак много по-дискретно от нас.

— Капитане, той е млад и унил. Покажи му лейди Джулиана и аз ти предсказвам много интересни събития.

— Аз пък предвиждам романтични безобразия! За да го спасим, ние излъгахме смъртта. Това ме притеснява. От онази нощ не се чувствам добре.

— А защо успяхме да му запазим живота? Защото служим на съвсем определена цел, нали?

— Представа нямам и това ми създава грижи.

— Иди и го събуди, а аз после ще те ободря.

— Ех, лейди. Аз пък искам, също като Пинокио, да ти докажа, че една част от тялото ми може да добие внушителни размери.