Жул Верн
Тайнственият остров (9)

Глава IX

Сайръс е тук! Опитите на Пенкроф. Търкане на две дървета. Остров или континент? Плановете на инженера. На коя точка в Тихия океан? Сред гората. Борови ядки. Лов на кабиай. Димът

Джедеон Спилет, Хърбърт и Наб разбраха с няколко думи какво беше положението. Случката, която можеше да има много тежки последици — така поне смяташе Пенкроф, — подейства най-различно на другарите на почтения моряк.

Наб, всецяло отдаден на радостта си, че е намерил своя господар, не слушаше или по-скоро не искаше и да чуе какво казваше Пенкроф.

Хърбърт, изглежда, споделяше донякъде опасенията на моряка.

А дописникът, като чу думите на моряка, отговори простичко:

— Да си призная, Пенкроф, все ми е едно!

— Но, господин Спилет…

— Нали Сайръс е тук? — прекъсна го дописникът. — Нашият инженер е жив! Той ще намери начин да ни запали огън! Но с какво?

— С нищо.

Какво можеше да възрази Пенкроф? Нищо, защото всъщност и той споделяше доверието, което другарите му имаха в Сайръс Смит. За тях инженерът беше малък свят, една съкровищница от всички човешки познания, от целия човешки ум! Все едно да си със Сайръс на един пуст остров или без Сайръс — в най-промишления град на Щатите. Където беше той, имаше всичко. Където беше той, нямаше отчаяние. Ако някой кажеше на тия добри хорица, че ще изригне вулкан и ще унищожи тая земя, че тая земя ще потъне в бездната на океана, щяха да му отговорят невъзмутимо:

— Сайръс е тук! Кажете на Сайръс!

А инженерът, отпаднал от пренасянето, все още спеше дълбок сън и засега не можеха да прибегнат към неговото умение. По неволя вечерята щеше да бъде много оскъдна. И наистина, изяли бяха всички тетраси и нямаше никаква възможност да опекат друг дивеч. А и курукусите, с които се бяха запасили, ги нямаше. И тъй трябваше да помислят какво ще правят.

Най-напред пренесоха Сайръс Смит в средния коридор. Там успяха да му нагласят постеля от останалите горе-долу сухи алги и водорасли. Дълбокият сън, който го беше овладял, щеше да възстанови бърже силите му навярно по-добре и от обилната храна.

Но студът се засили и за нещастие нямаха възможност да се борят с него.

Морякът, явно притеснен, гледаше на всяка цена да запали огън. И Наб му помагаше усилено. Той беше намерил малко сух мъх и като започна да чука две камъчета, изкара искри. Но мъхът, който се палеше много мъчно, не хвана, а и искрите не бяха от нажежен камък и нямаха силата на искрите, които се получават, когато се чука стомана о обикновен кремък. И опитът им не сполучи.

Тогава Пенкроф се опита да търка като диваците две сухи дървета едно о друго, макар че нямаше никакво доверие в тоя начин за получаване на огън. Разбира се, ако неговите движения и движенията на Наб се бяха превърнали според новите теории в топлина, можеше да кипне котелът на цял параход! Но нищо не излезе. Дърветата се затоплиха, нищо друго, и то много по-малко от нашите герои.

След цял час мъки Пенкроф, плувнал в пот, захвърли ядосан дърветата.

— Вместо да ме уверяват, че диваците палят така огън — рече той, — по-добре да разправят, че зимата е лято! По-скоро ще си запаля ръцете, като ги търкам една о друга!

Морякът грешеше, като отричаше тоя способ. Известно е, че диваците палят дърветата с бързо търкане. Но всяко дърво не може да се запали и, после, народът казва, че „всяка работа си иска майстора“, а Пенкроф, изглежда, не беше „майстор“ в случая.

Лошото настроение на Пенкроф не трая дълго. Хърбърт прибра двете дървета, които той захвърли, и залегна да ги търка здравата. Силният моряк не можа да се сдържи и щеше да се пръсне от смях, като гледаше усилията на юношата да сполучи там, където той се беше провалил.

— Търкай, момчето ми, търкай! — рече той.

— Търкам, търкам — отвърна засмян Хърбърт, — но единственото ми желания е и аз да се постопля, а не да зъзна, и скоро ще се загрея като тебе, Пенкроф!

…На другия ден, 28 март, към осем часа сутринта, когато инженерът отвори очи и видя край себе си своите другари, които го дебнеха да се събуди, първите му думи пак бяха:

— Остров или континент?

Ясно, че тая мисъл не му излизаше от ума.

— Ех, не знаем нищо, господин Смит — отвърна морякът.

— Още ли не знаете?

— Не! Но ще узнаем — добави Пенкроф, — когато вие ни разведете из страната.

— Аз щях да умра по-скоро от изтощение — отвърна Сайръс Смит. — Приятели, малко храна и всичко ще ми мине. Имате огън, нали?

Не му отговориха веднага на тоя въпрос. След малко Пенкроф каза:

— За съжаление нямаме огън или по-скоро нямаме вече огън, господин Сайръс!

И морякът разказа какво се беше случило предния ден. Той поразвесели инженера, като му разправи случая с единствената клечка кибрит и несполучливия опит да запалят огън по дивашки.

— Ще обмислим — отвърна инженерът, — ако не намерим нещо като прахан…

— Какво? — попита морякът.

— Какво, ще си направим кибрит.

— Химически ли?

— Химически!

— Та това е най-лесната работа — обади се дописникът, като потупа моряка по рамото.

Пенкроф не намираше тая работа за толкова проста, но не възрази.

Всички излязоха. Времето се беше оправило. Ясно слънце изгряваше над морето и позлатяваше с лъчите си призматичните грапавини на грамадната стена.

Инженерът хвърли бърз поглед наоколо си и седна на една канара.

Другарите му го гледаха, без да продумат. Сайръс Смит скръсти ръце и каза:

— И така, приятели, вие още не знаете дали съдбата ни е хвърлила на някой остров, или на континент?

— Не, господин Сайръс — отвърна момчето.

— Ще узнаем утре — продължи инженерът. — А дотогава няма какво да се прави.

— Има! — възрази Пенкроф.

— Какво?

— Да запалим огън — каза морякът, на когото тая мисъл също не излизаше из ума.

— Ще запалим, Пенкроф — отвърна Сайръс Смит. — Като ме пренасяхте видях на запад някаква планина, която се издига високо над местността. Утре ще се изкачим на върха й и ще видим тая земя остров ли е, или континент. А дотогава няма какво да се прави.

— Има! Огън! — каза пак упоритият моряк.

— Добре де, ще запалим огън! — възрази Джедеон Спилет. — Малко търпение, Пенкроф.

Морякът изгледа Джедеон Спилет, сякаш искаше да му каже: „Ако остане на вас, няма да ядем скоро печено!“, но премълча.

Но Сайръс Смит не отговори нищо. Изглежда, че въпросът за огъня много малко го занимаваше. Той потъна известно време в размишления.

— Да оставим настрана континент ли е, или остров — каза Джедеон Спилет, — къде мислите, Сайръс, че ни е захвърлил ураганът?

— Право да си кажа, не зная — отвърна инженерът, — но може да се предположи, че сме сред Тихия океан. И наистина, когато напуснахме Ричмънд, духаше североизточен вятър, а и самата му сила показваше, че не е променил посоката си. Ако той е духал непрестанно от североизток към югозапад, ние сме прелетели над щатите Северна и Южна Каролина, Джорджия, Мексиканския залив, тясната част на самото Мексико и една част от Тихия океан. Смятам, че балонът не е изминал по-малко от шест-седем хиляди мили и ако вятърът е изменил с половин румб посоката си, той ни е понесъл над Менданския архипелаг или над островите Помоту, или пък, ако скоростта му е била по-голяма, отколкото предполагам, ние сме стигнали самата Нова Зеландия.

Ако, напротив, сме попаднали на някой пуст остров в Полинезийския архипелаг, а това може би ще разберем горе, от високия връх, който се издига на запад, тогава ще гледаме да се настаним така, като че ли ще останем тук завинаги!

— Завинаги! — извика дописникът. — Вие казвате завинаги, драги Сайръс?

— По-добре да погледнем веднага на нещата от най-лошата им страна и да оставим доброто само да ни изненада — отвърна инженерът.

— Добре казано! — забеляза Пенкроф. — Трябва да се надяваме също, че този остров, ако е остров, не е настрани от пътя на корабите! Инак сме загубени!

— Но утре, господин Сайръс — попита Хърбърт, — ще бъдете ли в състояние да понесете умората от изкачването?

— Надявам се — отвърна инженерът, — но при едно условие, че бай Пенкроф и ти, момчето ми, излезете умни и опитни ловци.

— Господин Сайръс — обади се морякът, — щом става дума за дивеч, ако бях така положителен, че като се върна, ще мога да го опека, както съм положителен, че ще го донеса…

— Донесете, донесете, Пенкроф — отвърна Сайръс Смит.

Решиха инженерът и дописникът да прекарат деня в Комините, за да разгледат крайбрежието и горното възвишение. А в това време Наб, Хърбърт и морякът щяха да се върнат в гората, за да докарат още дърва и да пипнат каквото животно или птица им падне подръка.

И тръгнаха към десет часа сутринта: самоувереният Хърбърт, веселият Наб и Пенкроф, който си мърмореше под носа:

— Ако сваря огън вкъщи, като се върна, то самата мълния ще трябва да го е запалила!

И тримата изкачиха брега и като стигнаха завоя на реката, морякът се спря и попита двамата си другари:

— Ловци ли ще бъдем първо, или дървари?

— Ловци — отвърна Хърбърт. — Ето Топ вече дири.

— Да бъдем тогава ловци — съгласи се морякът. — После ще се върнем за дърва.

След тия думи Хърбърт, Наб и Пенкроф откъртиха три тояги от стеблото на една млада ела и тръгнаха след Топ, който подскачаше сред високата трева.

Да се оправиш сред тая гъста гора, без никаква пътечка, беше доста трудно. И морякът от време на време означаваше пътя, като пречупваше някои и други клонки, които лесно щяха да се забележат. Може би сгреши, че не тръгна срещу течението на реката, както бяха постъпили с Хърбърт при първия им излет, защото след цял час път не се беше мярнал никакъв дивеч. Топ тичаше под сведените клонки, но дигаше само птици, които бяха неуловими. Не се виждаха дори курукуси и навярно морякът щеше да се принуди да се върне в оная блатиста местност в гората, където беше уловил така сполучливо тетрасите.

— Ех, Пенкроф — подхвърли с лека насмешка Наб, — ако това е всичкият дивеч, който обещахте на господаря ми, няма да има нужда от много огън, за да се опече.

— Търпение, Наб — отвърна морякът, — ще се върнем с дивеч, но друго не зная!

— Нямате ли доверие в господин Смит?

— Имам.

— Но не вярвате, че ще запали огън, нали?

— Ще повярвам, когато дървата пламнат в огнището.

Слънцето още не се бе издигнало на зенита. Продължиха да търсят дивеч и Хърбърт направи полезно откритие — видя едно дърво с плодове, които се ядяха. То беше кедров бор с много вкусни ядки, на голяма почит в умерените климати на Америка и Европа. Ядките бяха напълно узрели и Хърбърт ги показа на двамата си другари, които си похапнаха от тях.

— Е — каза Пенкроф, — алги вместо хляб, сурови миди вместо месо и борови шишарки за десерт, така се хранят хора, които нямат нито клечица кибрит в джоба си!

— Топ не е на същото мнение… — извика Наб и изтича към един храсталак, където Топ беше изчезнал със силен лай. Лаят на кучето се смесваше с някакво необикновено грухтене.

Морякът и Хърбърт се спуснаха след Наб. Ако там имаше някакъв дивеч, не му беше времето да спорят как ще го опекат, а как ще го уловят.

Ловците едва навлязоха в храсталака и видяха, че Топ се бори с някакво животно, което беше захапал за ухото. Четириногото приличаше на прасе, дълго към две стъпки и половина, тъмнокафяво, малко по-светло на корема, с остра и гъста четина, а пръстите му, здраво опрени на земята, изглеждаха съединени с ципа.

На Хърбърт му се видя, че животното е кабиай, с други думи, един от най-едрите представители на гризачите.

Кабиаят не се бореше с кучето. Той въртеше глупаво грамадните си очи, потънали в дебел пласт сланина. Може би за пръв път виждаше хора.

Наб, стиснал здраво тоягата в ръка, щеше да убие гризача, когато той се отскубна от Топ, като остави само парченце ухо в зъбите му, изгрухтя здраво, спусна се към Хърбърт, едва не го събори и изчезна в гората.

— Ах, проклетникът! — ревна Пенкроф.

Веднага и тримата се спуснаха след Топ и малко оставаше да стигнат животното, но то изчезна пред очите им във водите на грамадно блато, засенчено с високи вековни борове.

Наб, Хърбърт и Пенкроф спряха неподвижни. Топ се беше хвърлил във водата, но кабиаят, скрит на дъното на блатото, не се виждаше вече.

— Да почакаме — каза момчето, — скоро ще излезе над водата, за да си поеме въздух.

Топ плуваше. Пенкроф и двамата му другари се пръснаха по брега, за да пресекат всички пътища на кабиая, който Топ плувайки търсеше из блатото.

Хърбърт не се лъжеше. След няколко минути животното изскочи над водата. Топ с един скок се хвърли отгоре му и му попречи да потъне отново. След миг той извлече кабиая на брега, а Наб го уби с тоягата си.

— Ура! — изрева Пенкроф, който с удоволствие издаваше тоя победен вик. — Трябва ни само повечко жар и тоя гризач ще бъде изгризан до кости!

Както първия път, Пенкроф стъкми набързо един сал с дърва, макар че като нямаха огън, това му се стори излишен труд, пусна сала по течението и тръгнаха към Комините.

Но морякът не беше още и на петдесет крачки от Комините, когато спря, изрева пак страшно „ура!“ и като протегна ръка към скалите, извика:

— Хърбърт! Наб! Вижте!

Дим се издигаше и се виеше над скалите.