Жул Верн
Тайнственият остров (53)

Глава XI

Необяснима тайна. Хърбърт оздравява. Неизследваните части на острова. Приготовление за път. Първи ден. През нощта. Втори ден. Каурите. Два казуара. Стъпки в гората. На нос Влечуго

Джедеон Спилет взе кутията и я отвори. В нея имаше към двеста грана бял прашец и той поднесе малко от него към устните си.

Изключителната горчивина на това вещество не можеше да го излъже. Да, това беше скъпоценният хинин, най-доброто лекарство срещу треската.

Прахът трябваше да се даде веднага на Хърбърт. А как беше попаднала кутията, можеха да говорят и после.

— Кафе! — нареди Джедеон Спилет.

След малко Наб донесе чаша топло кафе. Джедеон Спилет изсипа вътре към осемнадесет грана и успя да накара Хърбърт да изпие сместа. Тъкмо навреме, защото третият пристъп на блатната треска не се беше още проявил.

Позволете ни да добавим, че той изобщо нямаше да се прояви! Прочее, трябва също да споменем, че всички хранеха голяма надежда. Тайнствената сила се беше намесила пак, и то точно когато не разчитаха вече никак на нея! След няколко часа Хърбърт спеше по-спокойно. Преселниците можеха да обсъждат вече тайнствения случай. Намесата на непознатия беше по-очебийна от всеки друг път. Но как ли се беше вмъкнал през нощта чак до Гранитния дом? Това беше напълно необяснимо и наистина начинът, по който постъпваше „добрият дух на острова“, беше също така тайнствен като самия дух.

Тоя ден всеки три часа даваха на Хърбърт хининов сулфат.

Още на следния ден Хърбърт почувства известно подобрение. Не беше оздравял, разбира се. Периодичните трески често се повтарят и са опасни, но той беше гледан много добре. И после имаха и лекарство, а и тоя, който го беше донесъл, навярно не се намираше много далеч! С една дума, всички бяха изпълнени с голяма надежда.

И не се излъгаха. След десет дни, на 20 декември, Хърбърт започна да оздравява. Той беше още слаб, наложена му беше строга диета, но не го втресе повече. И после послушният момък изпълняваше безропотно всички предписания! Толкова много му се искаше да оздравее!

Пенкроф сякаш беше измъкнат от някаква бездна. Радваше се като луд! Когато мина времето за третия пристъп, той прегърна дописника така, че щеше да го задуши. Наричаше го вече само доктор Спилет.

Оставаше им да открият истинския доктор.

— Ще го открием! — повтаряше морякът.

И, разбира се, който и да беше тоя човек, трябваше да очаква една сърдечна прегръдка от признателния Пенкроф!

Декември изтече, а с него изтече и 1867 година, през която преселниците на остров Линкълн изживяха толкова тежки изпитания. Навлязоха в 1868 година. Времето беше прекрасно, настъпиха големи горещини, тропическа жега, но за щастие морският ветрец поразхлаждаше преселниците. Хърбърт закрепваше и поемаше от леглото си, поставено край един от прозорците на Гранитния дом, здравословния въздух, наситен със солни изпарения, който му възвръщаше здравето. Започнал беше и да яде и само бог знае колко леки и вкусни ястия му поднасяше Наб!

— Да ти се прииска да си на смъртно легло! — казваше Пенкроф.

През цялото време разбойниците не се мяркаха нито веднъж в околностите на Гранитния дом. От Еъртън също нямаше никакви известия и макар инженерът и Хърбърт да лелееха още известна надежда, другарите им бяха вече напълно уверени, че нещастникът бе загинал.

През втората половина на януари болният момък започна да става от леглото си — най-напред по един час на ден, после по два, по три часа. Силите му бързо се възстановяваха и това личеше от пръв поглед, толкова здрав беше организмът му. Той беше тогава осемнадесетгодишен. Беше едър и обещаваше да стане мъжествен, с хубава и благородна осанка. Необходими бяха още грижи, доктор Спилет беше особено строг и от тоя миг оздравяването му се развиваше правилно.

Към края на месеца Хърбърт ходеше вече по цялото възвишение Обзор и по крайбрежието. Няколко морски бани, които той направи заедно с Пенкроф и Наб, му допринесоха много голяма полза. Сайръс Смит реши, че можеше вече да определи деня на заминаването и се спря на 15 февруари. Нощите по това време на годината бяха съвсем ясни и щяха да спомогнат много при подробното проучване на целия остров.

Започнаха приготовленията, необходими за пътешествието — големи приготовления, тъй като преселниците се бяха зарекли да не се прибират в Гранитния дом, преди да постигнат двойната си цел: да унищожат разбойниците и да намерят Еъртън, ако беше още жив, и да открият онзи, който ръководеше така успешно съдбините на колонията.

И тъй, след като поразмислиха, преселниците решиха да тръгнат през горите на полуостров Влечуго. Щяха да напредват със секири в ръка и по тоя начин щяха да очертаят бъдещия път между Гранитния дом и края на полуострова на едно разстояние от шестнадесет-седемнадесет мили.

Колата беше в отлично състояние. Онагите си бяха отпочинали добре и можеха да издържат на дълъг път. На колата бяха натоварени храни, разни принадлежности за пренощуване, походна кухня, различни съдове, а също и пушки и бойни припаси, грижливо подбрани от богатия вече арсенал на Гранитния дом.

Сайръс Смит взе всички необходими мерки, за да направи Гранитния дом съвсем непристъпен. Пренесоха в Комините стълбите, с които се изкачваха преди, и ги заровиха дълбоко в пясъка, така че да могат да ги използват, когато се върнат, тъй като бяха разглобили барабана на асансьора и от това приспособление нямаше вече нищо. Пенкроф остана последен, за да довърши тая работа, и се спусна по едно двойно въже, което беше провряно така, че да се издърпва отдолу, и щом го приберяха, нямаше да има вече никаква връзка между брега и горната площадка.

Колата чакаше на брега пред Комините. Дописникът настоя Хърбърт да седне вътре поне в началото на пътуването и морякът трябваше да изпълни предписанията на лекаря си.

Колата сви първо край устието на Благодарност, после взе една миля по левия й бряг, мина моста, където започваше пътят за Порт Балон, и там изследваните оставиха тоя път вляво и навлязоха под зеления свод на грамадните дървета в горите Фар-уест.

Първите две мили дърветата бяха редки и позволяваха на колата да се движи свободно. Трябваше да изсичат тук-таме някои треви и храсталаци, но никаква сериозна спънка не се изпречи на пътя на преселниците.

Гъстите клони на дърветата образуваха прохладна сянка по пътя. Деодари, дугласи, казуарини, банксии, замкови, драконови и други познати вече дървета се изреждаха едно след друго, докъдето се простираше погледът.

Инженерът беше поръчал на другарите си да не се занимават с лов. Изстрелите можеха да привлекат вниманието на разбойниците, които може би скитаха в гората. Пък и ловците по неволя биха се отдалечили малко от колата, а инженерът беше дал строго нареждане да вървят всички заедно.

Следобеда на около шест мили от Гранитния дом пътуването стана доста трудно. За да минат през някои гъсталаци, трябваше да секат тук-таме цели дървета, та да си пробият път. Преди да навлязат по-навътре, Сайръс Смит изпращаше в гъстата гора Топ и Юп, които изпълняваха съвестно възложената им поръчка, и когато кучето и орангутанът се завърнеха спокойни, това означаваше, че за преселниците нямаше никаква опасност нито от разбойниците, нито от зверовете — два вида представители на животинското царство, чиято хищническа природа правеше еднакво опасни.

Нощта мина спокойно и на следния ден, на 16 февруари, преселниците продължиха бавното си, но не уморително пътуване през гората.

Тоя ден изминаха само шест мили, тъй като всеки миг трябваше да си пробиват път със секирите. Като истински „стопани“ преселниците щадяха големите и хубави дървета, чието изсичане изискваше много труд, и жертваха само малките, но в замяна на това пътят не беше никак прав и многото завои го удължаваха.

Тоя ден Хърбърт откри нови растения, каквито още не бяха срещали на острова.

Още срещаха тук-таме следи от разбойниците в гората. Край един, изглежда, наскоро угасен огън преселниците забелязаха стъпки и ги разглеждаха крайно внимателно. Измериха ги една след друга надлъж и шир и лесно установиха, че бяха стъпки от петима души. Петимата разбойници положително бяха нощували на това място. Но за съжаление, а това беше и целта на толкова подробното изследване, не можеха да открият стъпки от шести човек, които в такъв случай щяха да бъдат стъпки от крака на Еъртън.

— Еъртън не е бил с тях! — заяви Хърбърт.

— Не — отвърна Пенкроф, — а щом не е бил с тях, тия проклетници вече са го убили!

Знаете ли, господин Сайръс, с кой куршум напълних пушката си?

— Не, Пенкроф!

— С куршума, който прониза гърдите на Хърбърт, и ви уверявам, че няма да отиде на вятъра!

Но това справедливо наказание не можеше да върне живота на Еъртън и след като разгледаха внимателно стъпките по земята, преселниците за нещастие трябваше да стигнат до заключението, че не биваше да хранят вече никаква надежда да го видят!

Вечерта спряха на четиринадесет мили от Гранитния дом и Сайръс Смит пресметна, че се намираха най-много на пет мили от нос Влечуго.

И наистина на следния ден стигнаха на края на полуострова, след като извървяха цялата гора надлъж, но нищо не им показа къде се криеха разбойниците, нито къде се намираше не по-малко прикритото убежище на тайнствения непознат.