Жул Верн
Тайнственият остров (32)

Глава X

Построяване на кораба. Втора жетва. Ново растение, по-скоро приятно, отколкото полезно. Кит в морето. Харпунът от Вайнярд. Нарязване на кита. Употреба на балените. Краят на май. Пенкроф няма вече никакви желания.

Когато Пенкроф си втълпеше нещо, не го свърташе на едно място, а не оставяше и другите на мира, докато не го изпълнеше. Той искаше да отиде на остров Табор и понеже за това пътуване беше необходим сравнително голям кораб, тоя кораб трябваше да се построи.

Ето какво беше решил инженерът в съгласие с моряка.

Корабът щеше да бъде тридесет и пет стъпки дълъг и девет стъпки широк, щеше да стане бързоходен кораб, ако външните очертания на подводната му част и водолиниите излезеха сполучливи. Трябваше да има палуба по цялата му дължина с два входника, които да водят в две каюти, разделени една от друга с преграда, и да бъде обзаведен като шлюп с триъгълен грот, с латински фок, с фрибок, топсел и кливер, с платна, които лесно се управляват и с които се маневрира добре по време на буря, и да плава срещу вятъра.

От какво дърво да построят кораба? От бряст или от бор? Предпочетоха бора, който наистина „се цепи“ по малко, както казват дърводелците, но лесно се обработва и не се поврежда във водата също като бряста.

Като уточниха тия подробности, решиха само Пенкроф и Сайръс Смит да се занимават с построяването на кораба, тъй като времето щеше да се оправи чак след шест месеца. Джедеон Спилет и Хърбърт пак щяха да си ходят на лов, а Наб и помощникът му бай Юп трябваше да продължат да се занимават с къщната работа, която им беше възложена.

Веднага щом избраха дърветата, ги отсякоха, окастриха ги и ги нарязаха на дъски като най-опитни дърводелци. След осем дни падината между Комините и гранитната стена се превърна в корабостроителница и един кил, дълъг тридесет и пет стъпки, с ахтерщевен на кърмата и форщевен на носа лежеше на пясъка.

Сайръс Смит не се беше заловил слепешката за новата работа. Той разбираше от корабостроителство, както разбираше почти от всичко, и най-напред беше нахвърлял на лист очертанията на кораба. Всъщност помагаше му много и Пенкроф, който беше работил няколко години в една бруклинска корабостроителница и познаваше практически занаята.

Пенкроф, не ще и дума, гореше цял от желание да изведе новото начинание на добър край и не се отделяше нито за миг от него.

Един-единствен път той се отскубна от своята корабостроителница, и то само за един ден — за втората жетва, която стана на 15 април. И тя беше добра като първата и даде предвиденото количество жито.

— Пет крини, господин Сайръс! — извести Пенкроф, след като измери грижливо зърното.

— Пет крини — повтори инженерът — по сто и тридесет хиляди зърна в крина прави шестстотин и петдесет хиляди зърна.

— Да, Пенкроф, и ако следната жетва оправдае очакванията ни, ще имаме цели четири хиляди крини.

— И ще ядем ли хляб?

— Ще ядем и хляб.

— Но ще ни трябва мелница!

— Ще си построим и мелница.

Третата нива беше несравнимо по-голяма от първите две и грижливо изораната земя скъта в пазвите си скъпоценното зърно. След това Пенкроф пак се прибра в корабостроителницата си.

През това време Джедеон Спилет и Хърбърт продължаваха да ходят на лов в околността и навлизаха доста навътре в непознатите още части на горите Фар-уест с пълни пушки, за да не ги изненадат зли зверове.

Беше 30 април. Двамата ловци бяха навлезли в югозападната част на горите Фар-уест, когато дописникът, който вървеше на петдесетина крачки пред Хърбърт, стигна някаква малка полянка, където дърветата малко редееха и позволяваха на няколко слънчеви лъча да проникнат през тях.

Най-напред Джедеон Спилет остана много изненадан от дъха на някакви растения с прави, цилиндрични и клонести стебла, чиито цветчета приличаха на гроздове с много дребни семенца. Дописникът откъсна две-три стебла, върна се при момъка и му каза:

— Виж, какво е това, Хърбърт.

— Къде намерихте това растение, господин Спилет?

— Там, на една полянка, и има много.

— Е, господин Спилет — заяви Хърбърт, — ето едно откритие, за което Пенкроф с право ще ви бъде истински благодарен!

— Да не е тютюн?

— Да. Не е от най-добрия, но все пак е тютюн!

— Ах, добрият Пенкроф! Как ли ще се зарадва! Но няма да пуши само той, дявол да го вземе! Ще остави малко и за нас!

— Ха! Чакайте, господин Спилет! — досети се Хърбърт. — Няма да казваме нищо на Пенкроф, ще приготвим тютюна и един прекрасен ден ще му поднесем добре натъпкана лула!

— Добре, Хърбърт, и тоя ден нашият славен приятел няма да има вече никакви други желания!

Дописникът и момчето набраха много от ценното растение и се прибраха в Гранитния дом, където се промъкнаха „крадешком“ и така предпазливо, сякаш Пенкроф беше най-строгият митничар.

Сайръс Смит и Наб бяха посветени в тайната, а морякът не се усъмни в нищо през доста дългото време, което беше необходимо, за да се изсушат тънките листа, да се нарежат и да се поизпекат на горещи камъни. Необходими бяха цели два месеца, но през това време Пенкроф не подуши нищо — всецяло зает с кораба си, той се прибираше в Гранитния дом чак вечерта.

Още веднъж обаче, на 1 май, той прекъсна любимата си работа пак по неволя и поради една риболовна случка, в която всички преселници трябваше да вземат участие.

От няколко дни бяха забелязали в морето, на две-три мили от брега, грамадно животно да плува във водите на остров Линкълн. Беше един от най-едрите китове, навярно от южните, наречени „капски“ китове.

— Ей, че работа ще ни свърши, ако го уловим! — възкликна Пенкроф. — Да имахме добър кораб и здрав харпун, веднага щях да извикам: „Тръгвайте с мене! Това животно си заслужава труда да го уловим!“

— Ех, Пенкроф — обади се Джедеон Спилет, — много ми се ще да ви видя как въртите харпун!

И Пенкроф се върна в корабостроителницата, след като си въздъхна със съжаление, тъй като всеки моряк е и рибар и ако удоволствието от риболова е съразмерно с големината на рибата, лесно ще си представите какво изпитва китоловецът, като види кит!

Но се случи така, че забелязаният кит сякаш не искаше да напусне водите на острова. И тъй от прозорците на Гранитния дом или пък от възвишение Обзор Хърбърт и Джедеон Спилет, когато не бяха на лов, и Наб от своята кухня не изпускаха из очи животното и наблюдаваха с далекогледа всичките му движения. Млекопитаещото, навлязло дълбоко в обширния залив Обединение, браздеше бързо водите му от нос Челюст до нос Лапа, тласкано от чудовищно силната перка на опашката си, на която се опираше и плуваше, като подскачаше с бързина, достигаща понякога до дванадесет мили в час.

Но това, което преселниците не можеха да направят, случаят го направи вместо тях и на 3 май виковете на Наб, застанал на прозореца на кухнята, известиха, че китът е заседнал на брега на острова.

Хърбърт и Джедеон Спилет, които тръгнаха на лов, зарязаха пушките. Пенкроф захвърли секирата, Сайръс Смит и Наб догониха другарите си и всички се отправиха бързо към мястото, където беше заседнал китът.

Заседнал беше на пясъка край нос Останка на три мили от Гранитния дом и при прилив. Очевидно беше му трудно да се измъкне оттам. Във всеки случай трябваше да побързат, за да му пресекат пътя, ако се наложи.

Но заседналото животно не помръдваше и не правеше никакви опити да отплува, докато траеше приливът.

Преселниците скоро откриха причината на неговата неподвижност, когато настана отлив, и те заобиколиха животното.

Китът беше мъртъв и от лявата му страна стърчеше харпун.

— Значи и в тоя край сноват китоловци! — забеляза веднага Джедеон Спилет.

— Откъде-накъде? — запита морякът.

— Харпунът още стои…

— Няма никакво значение, господин Спилет! — отвърна морякът. — Имало е случаи тия животни да изминат хиляди мили със забит харпун и няма да е чудно даже, ако нашият кит е ударен в северната част на Атлантическия океан и е дошъл да умре тук, в южния край на Тихия океан!

И наистина Пенкроф измъкна харпуна от тялото на животното и прочете следния надпис:

Мария-Стелла Вайнярд

— Кораб от Вайнярд^[1]! Кораб от моя край! — извика той. — „Мария-Стелла“. Хубав китоловен кораб, дявол да го вземе, зная го добре! Ах, приятели, кораб от Вайнярд, китоловен кораб от Вайнярд!

И морякът размахваше харпуна и повтаряше развълнуван името, което му беше така близо до сърцето, името на родния си край!

Тъй като „Мария-Стелла“ надали щеше да дойде да търси кита, който беше ранила, решиха да го нарежат на парчета, преди да почне да се разлага.

Китът беше женски и от гърдите му издоиха голямо количество мляко, което според естественика Дифенбах може да мине за краве мляко. И наистина то не се различава от кравето мляко нито по вкус, нито по цвят, нито пък по гъстота.

Пенкроф беше работил някога на китоловен кораб и съумя да проведе правилно нарязването — доста неприятна работа, която трая цели три дни, но никой от преселниците не се погнуси, нито дори Джедеон Спилет, който според моряка в края на краищата щеше да стане „много добър корабокрушенец“.

Нарязаха маста на успоредни резени, дебели две стъпки и половина, после я разделиха на парчета, които тежаха по хиляда ливри едното, и я стопиха в грамадни пръстени делви, донесени на самото място, където нарязаха кита — не искаха да развалят въздуха край възвишение Обзор, — и при топенето маста загуби една трета от тежестта си. Но пак беше в изобилие: само езикът даде шест хиляди ливри мас, а долната бърна — четири хиляди. С тая мас щяха да се запасят за дълго време със стеарин и глицерин, а имаше и балени, които навярно също щяха да влязат в работа.

Но преди да се прибере в корабостроителницата, на Сайръс Смит му хрумна да приготви някакви уреди, които изостриха силно любопитството на другарите му. Той взе дванадесет китови балени, наряза ги на шест равни части и изостри краищата им.

— За какво ще послужи това, господин Сайръс? — попита Хърбърт, когато инженерът привърши.

— За да убиваме вълци и лисици, а даже и ягуари — отвърна инженерът.

— Не разбирам… — призна си Хърбърт.

— Ще разбереш, момчето ми — отвърна инженерът. — Този уред не е мое изобретение, а е употребяван много често от ловците алеути в руска Аляска^[2]. Ще свия балените, които виждате, другари, когато замръзне, ще ги поливам с вода, докато се покрият с лед, който ще ги държи свити, и ще ги пръсна по снега, след като ги скрия предварително в лой. И какво ще стане, ако някое изгладняло животно глътне тая стръв? Топлината на стомаха му ще разтопи леда, а балената ще се опъне и ще го продупчи с острите си краища.

— Умно измислено! — възкликна Пенкроф.

А корабът напредваше и към края на месеца беше полуобшит. Личеше вече, че ще стане добър кораб и че ще има добри мореходни качества.

Пенкроф работеше с безподобно усърдие и само здравата му природа му позволяваше да устои на такава умора. Но другарите му се готвеха тайно да го възнаградят за толкова труд и на 31 май той трябваше да изпита една от най-големите радости в живота си…

Тоя ден, след като обядваха, тъкмо когато се канеше да стане от масата, Пенкроф усети някаква ръка на рамото си.

Беше ръката на Джедеон Спилет, който му каза:

— Почакайте, Пенкроф, къде така! Забравяте сладкото!

— Благодаря, господин Спилет — отвърна морякът, — отивам на работа.

— Едно кафе тогава, приятелю?

— Не, благодаря.

— Или една лула?

Пенкроф скочи веднага и добродушното му пълно лице пребледня, като видя, че дописникът му подава добре натъпкана лула, а Хърбърт му поднася разпален въглен.

Морякът понечи да се обади, но смънка нещо, грабна лулата, поднесе я към устните си, запали я и дръпна едно след друго пет-шест пъти.

Синкав благовонен дим забули лицето му, а сред дима се разнесе възторжен глас, който повтаряше:

— Тютюн! Истински тютюн!

— Да, Пенкроф — обади се Сайръс Смит, — и то превъзходен тютюн!

— О, божествено провидение! — извика морякът. — Създателю на всичко земно! Значи всичко има на нашия остров!

И Пенкроф пушеше ли, пушеше!

— Е, приятели мои, ще ви се отплатя някой ден за това! — отвърна морякът. — Цял живот ще помня тоя случай.