Метаданни
Данни
- Серия
- Необикновени пътешествия (13)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- L’Île mystérieuse, 1874 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Йордан Петров, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 49 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Жул Верн. Тайнственият остров
Роман в три части
Издателска група „Неохрон“, Пловдив, 1993
Художник: Здравко Близнаков
Редактор: Николай Горностаев
Коректори: Светлана Пройчева, Мария Дойкова
История
- — Добавяне
Глава V
Търсене на следи от предполагаемото корабокрушение. Останки във въздуха. Естествено пристанище. Край бреговете на Благодарност. Лодка в реката
Сайръс Смит и другарите му преспаха най-спокойно в пещерата, която ягуарът беше оставил така любезно на тяхно разположение.
При изгрев-слънце всички бяха на брега на самия край на носа и се взираха пак в хоризонта, две трети от който можеше да се обгърне с поглед. За последен път инженерът се увери, че в морето няма никакво платно, никаква следа от разбит кораб, а и с далекогледа не откриха нищо съмнително.
Нищо нямаше и на крайбрежието, поне в оная част, която образуваше южния бряг на носа и се простираше в права посока на три мили дължина, тъй като отвъд дъгата на малък залив се криеше останалият бряг и дори от крайна точка на полуостров Змия не можеше да се види нос Лапа, затулен от високи канари.
И тъй оставаше да се проучи южното крайбрежие на острова.
— Ако се върнем по брега до нос Лапа — заяви Наб, — след като заобиколим носа, пред нас ще се изпречи…
— Благодарност! — допълни Хърбърт. — Наистина, а нямаме нито мост, нито пък лодка, за да я преминем!
— Голяма работа, господин Сайръс — отвърна морякът. — С няколко дървета лесно ще преплаваме реката!
— Все пак — обади се Джедеон Спилет — добре ще е да си направим мост, ако искаме да отиваме по-лесно във Фар-уест.
— Мост ли! — извика Пенкроф. — Та нали господин Смит е инженер? Ще ни направи мост, когато потрябва! Аз пък се наемам да ви пренеса тая вечер на другия бряг на Благодарност, без капка да капне на дрехите ви. Имаме храна за още един ден, това ни стига, пък може днес да ударим дивеч, а не като вчера! Да вървим!
Предложението бе прието единодушно, тъй като всички държаха да свършат веднъж завинаги със съмненията си, а със завръщането през нос Лапа целият остров щеше да бъде напълно проучен. Но не биваше да губят нито миг, защото четиридесет мили бяха дълъг път и в никакъв случай не можеха да се приберат в Гранитния дом, преди да мръкне.
В шест часа сутринта малкият отряд тръгна пак на път. Напълниха пушките с куршуми, да не би да срещнат зли двуноги или четириноги, и Топ, който трябваше да върви напред, получи нареждане да претърси окрайнината на гората.
И на брега не личеше нищо, което да е във връзка с предполагаемото корабокрушение, а всеки по-значителен предмет, като коритото на кораб, не можеше да не се забележи или пък останките му щяха да бъдат изхвърлени на брега, какъвто беше случаят със сандъка, изхвърлен най-много на двадесет мили от това място. Но нямаше нищо.
Към три часа Сайръс Смит и другарите му стигнаха до малко, съвършено затворено заливче, в което не се вливаше никаква река. То образуваше истинско естествено пристанище, невидимо от морето, което завършваше с тесен пролив между подмолите.
Джедеон Спилет предложи на другарите си да поотпочинат на това място. Приеха, защото бяха изгладнели от дългия път, и никой не отказа да се подкрепи с парче месо.
След няколко минути преселниците, насядали под сянката на чудна китка морски борики, поглъщаха храната, която Наб беше измъкнал от торбата си.
Намираха се на петдесет-шестдесет стъпки над морското равнище. Погледът им обгръщаше доста голяма площ, прехвърляше последните канари на носа и се губеше в залив Обединение.
Но макар че погледът им се простираше далеч в морето и инженерът обходи с далекогледа точка по точка цялата линия, където се сливаха водата и небето, не откриха никакъв кораб.
Далекогледът обиколи също така грижливо цялата непроучена още част на крайбрежието, от пясъците до канарите, но никакви останки не се мярнаха в зрителното му поле.
— Е — каза Джедеон Спилет, — трябва да се примирим и да се утешим с мисълта, че никой няма да дойде да ни оспорва правата над остров Линкълн!
— Но сачмата! — извика Хърбърт. — Та тя не беше плод на нашето въображение!
— Дявол да го вземе, не! — ревна Пенкроф, като се сети за счупения си кътник.
— До какво заключение да дойдем тогава? — запита дописникът.
— До заключението — отвърна инженерът, — че най-много преди три месеца някой кораб по неволя или се е отбил…
— Как, Сайръс, да не допускате, че той е потънал, без да остави никаква следа? — прекъсна го дописникът.
— Не, драги ми Спилет. Но съгласете се — ако е вярно, че някой се е отбивал на този остров, изглежда също така вярно, че той го е напуснал.
Но едва бяха станали, и се разнесе яростният лай на Топ — кучето изскочи от гората с кална дрипа в муцуната си.
Наб измъкна дрипата от устата на кучето. Беше парче здраво платно!
Топ продължаваше да лае и с тичането си насам-натам сякаш подканваше господаря си да го последва в гората.
— Тук има нещо, което може да ни изясни случая със сачмата — извика Пенкроф.
— Някой корабокрушенец! — обади се Хърбърт.
И всички се втурнаха след кучето между грамадните борове, които образуваха първата завеса на гората. За всеки случай Сайръс Смит и другарите му бяха си напълнили пушките.
Затънаха доста навътре в гората, но за голямо тяхно разочарование още нямаше никаква следа от стъпки.
Преселниците излязоха на някаква полянка, оградена с високи дървета, огледаха се наоколо, но не откриха нищо нито под храстите, нито сред дърветата.
Топ залая още по-силно и заскача под грамаден бор.
Изведнъж Пенкроф извика:
— А! Много добре! Отлично!
— Какво има? — запита Джедеон Спилет.
— Търсим останки по сушата и в морето!
— Е?
— А те се намират във въздуха!
И морякът посочи някаква грамадна белезникава дрипа, увиснала на върха на бора, от която Топ беше донесъл парче, паднало на земята.
— Но това не е останка от корабокрушение! — извика Джедеон Спилет.
— Това са последните останки от нашия въздушен кораб, от балона, който е кацнал горе, на върха на това дърво!
Пенкроф не се лъжеше и извика гръмогласно „ура“, като добави:
— Ей, че хубаво платно! Ще си направим долни дрехи за дълги години! Ще си направим и носни кърпи, и ризи! Е, господин Спилет! Какво ще кажете за острова, в който ризите никнат по дърветата?
И наистина за преселниците на остров Линкълн беше щастлив случай, че аеростатът след последния си полет във въздуха бе паднал на острова и че го намериха. Можеха да го запазят както си е, ако искаха да се опитат да се спасят по въздуха, или пък да използват най-богато тия неколкостотин лакти доброкачествено памучно платно, след като го изперат добре. Ясно, че всички споделяха голямата радост на Пенкроф.
Но балонът трябваше да се откачи от дървото, на което висеше, и да се прибере на безопасно място, а това не беше лесна работа. Наб, Херберт и морякът се изкатериха на върха на дървото и проявиха чудна ловкост при откачването на грамадния аеростат, останал без въздух.
Бавиха се към два часа и не само ризата с клапата, пружините, медните части, а и мрежата, с други думи, грамадно количество върви и въжета заедно с обръча на балона лежаха на земята.
Цяло съкровище, паднало от небето!
— Все пак, господин Сайръс, ако решим някой ден да напуснем острова, няма да бъде с балон, нали? — запита моржът. — Не отиват, дето ги караш, тия въздушни кораби, знаем вече това от опит! Виждате ли, ако ме послушате, ще си направим хубав кораб от двадесетина тона, а вие ще ми позволите да си изрежа от това платно фок и кливер. С останалата част ще се облечем!
— Ще видим, Пенкроф — отвърна Сайръс Смит, — ще видим.
Преселниците се запретнаха и успяха да дотътрят всичко на брега, гдето откриха широка дупка сред канарите, разположени така, че беше защитена от вятъра, дъжда и морските вълни.
В шест часа вечерта всичко беше прибрано и след като нарекоха малкото заливче с най-подходящото за него име Порт Балон, продължиха пътя за нос Лапа.
Минаваше полунощ, когато стигнаха първия завой на Благодарност, след като бяха вървели по крайбрежието до устието й.
На това място реката беше широка към осемдесет стъпки и трудно можеше да се преплава, но Пенкроф се бе нагърбил да преодолее тая трудност и го подканиха да изпълни обещанието си.
Да си кажем право, преселниците бяха капнали от умора. Пътят беше дълъг, а случаят с балона още повече ги съсипа. И те бързаха да се приберат в Гранитния дом, за да похапнат и си легнат, и ако имаше мост, след четвърт час щяха да си бъдат у дома.
Пенкроф се зае да изпълни обещанието си и да направи нещо като сал, с който да преплават Благодарност. Той и Наб грабнаха секирите, избраха две дървета край брега, от които смятаха да направят сала, и се запретнаха да ги отсекат до корен.
Изведнъж момъкът, който беше тръгнал нагоре по реката, се върна бързо и показа срещу течението на Благодарност.
— Какво плава там? — възкликна той.
Пенкроф заряза работата си и съгледа, че нещо едва забележимо се движеше в мрака.
— Лодка! — рече той.
Всички приближиха и крайно изненадани, видяха, че някаква лодка плава в реката.
— Хей, вие там в лодката! — викна морякът по стар навик, без да помисли, че може би ще бъде по-добре да си мълчи.
Никакъв отговор. Лодката продължаваше да си плава и беше вече само на десетина крачки, когато морякът извика:
— Та това е нашата пирога! Въжето се скъсало и течението я е понесло! Трябва да признаем, че пристига тъкмо навреме.
Пенкроф имаше право. Това беше наистина лодката, въжето на която се беше скъсало, и тя се връщаше сама от изворите на Благодарност! Необходимо беше да я дръпнат, като минава, и Пенкроф и Наб се справиха умело с тая задача с помощта на дълъг прът.
Лодката наближи брега. Инженерът скочи пръв вътре, сграбчи въжето, попила го и се увери, че наистина се е скъсало от търкане в канарите.
— Ето — пошепна му дописникът — какво може да се нарече случайност…
— Странна случайност! — отвърна му Сайръс Смит.
Странна или не, но щастлива случайност! Хърбърт, дописникът, Пенкроф и Наб също се качиха в лодката. Те бяха убедени, че въжето се е скъсало. Но най-чудноватото в цялата работа бе, че пирогата наистина пристигна точно когато преселниците се намираха на брега и имаха възможност да я уловят, когато минаваха, защото след четвърт час тя щеше да изчезне в морето.
Ако живееха по времето, когато хората са вярвали в духове, тоя случай можеше с право да наведе преселниците на мисълта, че провидението е отдало всичките си сили в помощ на корабокрушенците!
Няколко удара с греблата и преселниците стигнаха устието на Благодарност. Извлякоха лодката на брега край Комините, и всички тръгнаха към стълбата пред Гранитния дом.
Но в същия миг Топ залая яростно, а Наб, който търсеше долния край на стълбата, нададе страшен вик…
Стълбата я нямаше.