Жул Верн
Тайнственият остров (48)

Глава VI

Решение да проучат острова. Еъртън в кошарата. Пътуване до Порт Балон, Забележки на Пенкроф на борда на „Бонадвенчър“. Телеграма до кошарата. Еъртън не отговаря. На другия ден. Защо телеграфът не работи. Изстрелът

Но главната грижа на преселниците си оставаше пълното проучване на острова, което бяха решили да направят, и което сега щеше да има двойна цел: първо, да открият тайнственото лице, в чието съществуване вече не се съмняваха, и да узнаят същевременно какво беше станало с пиратите, къде се бяха скрили, какъв живот водеха и доколко можеха да бъдат опасни.

През деветте дни, които останаха до тръгването, решиха да привършат работата си от възвишение Обзор.

Необходимо беше Еъртън да се върне в кошарата, където домашните животни имаха нужда от грижите му. Решиха да прекара там два дни и да се прибере в Гранитния дом, след като остави много храна в яслите.

Преди да тръгне, Сайръс Смит го попита не иска ли някой от тях да го придружи, тъй като островът не беше вече така безопасен както преди.

Еъртън отвърна, че е излишно, че няма нужда от никаква помощ и че всъщност не се бои от нищо. Ако се случи нещо в кошарата или в околността, той ще телеграфира веднага на преселниците в Гранитния дом.

И Ейртон тръгна на 9 ноември още призори с колата, която беше впрегната само с една онага, и след два часа телеграфът извести, че в кошарата всичко беше в ред.

Пенкроф, Джедеон Спилет и Хърбърт намериха време да прескочат до Порт Балон. Морякът много искаше да разбере дали пиратите бяха открили заливчето, в дъното на което стоеше на котва „Бонадвенчър“.

— Тия господа тръгнаха по южния бряг — забеляза той — и ако са продължили по крайбрежието, опасно е да не са открили малкото ни пристанище, а в такъв случай няма да има и помен от нашия „Бонадвенчър“.

Опасенията на Пенкроф бяха основателни и едно отиване до Порт Балон беше напълно уместно.

И морякът, и другарите му тръгнаха добре въоръжени на 10 ноември следобед. Претърсиха окрайнината от двете страни на пътя — и откъм гъстата гора, и към Тадорнското блато. Не откриха никаква следа от бегълците, които навярно още не знаеха колко бяха преселниците и с какво оръжие разполагаха и се бяха скрили в най-недостъпните местности на острова.

Когато стигнаха Порт Балон, Пенкроф с голяма радост установи, че „Бонадвенчър“ си стоеше спокойно закотвен в тясното заливче. Освен това Порт Балон беше така добре прикрит сред високите канари, че никой не можеше да го открие нито от морето, нито откъм сушата и човек можеше да го види само или ако се качеше на някоя канара, или ако попаднеше в самото заливче.

— Имаме щастие — добави Хърбърт, — защото ако бяха открили „Бонадвенчър“, щяха да избягат с него и ние нямаше как да се върнем скоро на остров Табор.

— Истина — забеляза дописникът, — на всяка цена трябва да оставим там една бележка с местоположението на остров Линкълн и с указания къде се намира сега Еъртън, в случай че шотландската яхта дойде да го прибере.

— Е, „Бонадвенчър“ е налице, господин Спилет — отвърна морякът, — и той, и екипажът му са готови да отплават при първия сигнал!

— Аз мисля, Пенкроф, че трябва да направим това веднага щом привършим с проучването на острова. Не е изключено в края на краищата непознатият, когото търсим, да знае много неща и за двата острова.

Когато разговаряха така, Пенкроф, Хърбърт и Джедеон Спилет се бяха качили на „Бонадвенчър“ и вървяха вече по палубата. Изведнъж морякът впери поглед в кнехта, на който беше навито котвеното въже:

— По дяволите! — извика той. — Това е вече много!

— Какво има, Пенкроф? — запита дописникът.

— Аз не съм връзвал тоя възел!

И Пенкроф показа връвта, с която беше завързано котвеното въже за самия кнехт, за да не се размотава.

— Как, не сте ли вие? — попита Джедеон Спилет.

— Кълна се, не! Тоя възел е плосък, а аз съм свикнал да правя два полуключа.

— Лъжете се, Пенкроф.

— Не се лъжа! — заяви морякът. — Това е навик, а навик лесно не се изменя!

— Тогава да не би разбойниците да са идвали на кораба? — запита Хърбърт.

— Не зная — отвърна Пенкроф. — Зная само, че някой е дигнал котвата на „Бонадвенчър“ и после пак я е спуснал! А! Ето и друго доказателство! Отпускали са котвеното въже и предпазителят не стига до клюза. Повтарям ви, че някой е плавал с нашия кораб!

— Но ако каторжниците са плавали с него, те щяха да го ограбят или пък да избягат…

— Да избягат!… Къде?… На остров Табор ли?… — възрази Пенкроф. — Мислите ли, че ще се излагат така с толкова малко корабче?

Морякът беше така положителен, че Джедеон Спилет и Хърбърт не можеха да му противоречат. Явно беше, че корабът бе пътувал близо или далеч, след като Пенкроф го беше оставил в Порт Балон. За моряка нямаше никакво съмнение, че котвата е била вдигана и после пак спусната на дъното. А за какво са били тези две маневри, ако корабчето не е било използвано за някое пътешествие?

— Как ли не сме видели „Бонадвенчър“, когато е излязъл в открито море? — забеляза дописникът, който искаше да направи всички възможни възражения.

— Е, господин Спилет — отвърна морякът, — достатъчно е човек да тръгне нощем при попътен вятър и след два часа няма да се вижда от острова!

Когато се върнаха в Гранитния дом, Пенкроф, Хърбърт и Джедеон Спилет разказаха на инженера какво се беше случило. Сайръс Смит обеща на моряка, че ще проучи част от протока между островчето и брега, за да види има ли възможност да си направят изкуствено пристанище с помощта на бентове. По тоя начин „Бонадвенчър“ щеше да бъде винаги край тях, пред очите на преселниците, а в случай на нужда — и под ключ.

Същата вечер телеграфираха на Еъртън да докара от кошарата две кози, които Наб искаше да пусне в ливадите на възвишението. Чудно нещо, Еъртън не потвърди, че беше получил телеграмата, както правеше обикновено. Това зачуди инженера. Но можеше Еъртън да не е бил в това време в кошарата или дори да беше на път за Гранитния дом. И наистина той тръгна преди два дни и се условиха да се върне на 10 вечерта или най-късно на 11 сутринта.

И тъй преселниците почакаха Еъртън да се покаже на възвишението. Наб и Хърбърт даже се навъртаха край моста, за да го спуснат веднага щом приятелят им се появи.

Но към десет часа Еъртън го нямаше никакъв. Тогава решиха да пратят втора телеграма и да искат незабавен отговор.

Звънецът в Гранитния дом остана ням.

Преселниците много се разтревожиха. Какво ли се беше случило? Еъртън не се ли намираше вече в кошарата или ако се намираше там, да не му беше отнета възможността да отговаря? Да отидат ли в кошарата в тая тъмна нощ?

Поспориха. Едни искаха да тръгнат, други да останат.

— Слушайте — забеляза Хърбърт, — да няма някаква повреда в телеграфния апарат и той да не работи вече?

— Възможно е — каза дописникът.

— Да почакаме до утре — предложи Сайръс Смит. — Наистина не е изключено Еъртън да не е получил телеграмата ни или пък ние да не сме получили отговора му.

Почакаха, но бяха, разбира се, доста разтревожени. На 11 ноември още призори Сайръс Смит пак телеграфира, но не получи никакъв отговор. Изпрати още една телеграма: пак никакъв отговор.

— Да идем в кошарата! — каза той.

— И да се въоръжим добре! — добави Пенкроф. Веднага решиха да оставят някого в Гранитния дом и се спряха на Наб. След като изпрати другарите си до река Глицерин, той щеше да дигне моста, да се скрие зад някое дърво и да дебне тяхното завръщане.

А в случай че пиратите се явяха и се опитаха да минат на възвишението, той трябваше да се помъчи да ги спре с пушката си, а ако не успееше, веднага да се прибере в Гранитния дом — дигнеше ли асансьора, за него вече нямаше да има никаква опасност.

В шест часа сутринта инженерът и тримата му другари минаха река Глицерин, а Наб се скри зад едно леко възвишение, където се издигаха няколко високи драконови дървета на левия бряг на реката.

Преселниците напуснаха възвишение Обзор и свиха веднага по пътя за кошарата. Те стискаха пушки, готови за стрелба и при най-малката опасност. И двете карабини, и пушките бяха напълнени с патрони.

Ведно с пътя Сайръс Смит и другарите му следяха и телеграфната жица, която свързваше Гранитния дом с кошарата. Те изминаха към две мили и още не бяха забелязали никакво прекъсване. Но скоро инженерът забеляза, че жицата не беше вече така добре опъната и най-после, когато пред стълб № 74, Хърбърт, който вървеше напред, извика:

— Жицата е скъсана!

Другарите му забързаха и стигнаха мястото, където момчето беше спряло.

Там стълбът беше съборен и препречваше пътя. Установиха, че линията беше прекъсната, и явно беше, че никаква телеграма не можеше да се предаде нито от Гранитния дом до кошарата, нито от кошарата до Гранитния дом.

— Тоя стълб не е свален от вятъра! — забеляза Пенкроф.

— Не — отвърна Джедеон Спилет. — Земята под него е разкопана и си личи, че го е изкъртил човек.

— И жицата е скъсана — добави Хърбърт, като показа двата края на желязната жица, която беше скъсана със сила.

Преселниците се намираха на средата на пътя от Гранитния дом за кошарата. Оставаха им още две мили и половина. Тръгнаха тичешком.

И наистина опасно беше да не се е случило нещо лошо в кошарата. Еъртън можеше да им е телеграфирал и те да не са получили телеграмата, но не това плашеше толкова другарите му, а друго, по-необяснимо обстоятелство — Еъртън беше обещал, че ще се прибере вечерта, а го нямаше никакъв. А и връзката между Гранитния дом и кошарата не беше прекъсната случайно, нали само разбойниците имаха интерес да я прекъснат?

И преселниците тичаха със свито сърце. Те се бяха привързали искрено към новия си другар. Дали нямаше да го намерят убит от ръката на ония, на които е бил някога водач?

Най-после и оградата се мярна сред дърветата. Нямаше никаква следа от повреда. Вратата беше затворена както обикновено. Дълбока тишина цареше в кошарата. Не се чуваше ни обичайното блеене на муфлоните, нито гласът на Еъртън.

— Да влезем! — каза Сайръс Смит.

И инженерът се спусна напред, а другарите му дебнеха на двадесетина крачки зад него и бяха готови за стрелба.

Сайръс Смит дръпна вътрешното резе на вратата и се готвеше да бутне едното й крило, когато Топ залая силно. Над оградата се чу изстрел и екна болезнен вик.

Хърбърт, ударен с куршум, лежеше на земята!