Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Île mystérieuse, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
Zarhi (24.03.2010)
Корекция
khorin68 (24.03.2010)

Издание:

Жул Верн. Тайнственият остров

Роман в три части

Издателска група „Неохрон“, Пловдив, 1993

Художник: Здравко Близнаков

Редактор: Николай Горностаев

Коректори: Светлана Пройчева, Мария Дойкова

История

  1. — Добавяне

Глава IX

Лошото време. Хидравлическият асансьор. Стъкло за прозорци и за чаши. Хлебното дърво. Стадото се увеличава. Един въпрос на дописника. Точното местоположение на остров Линкълн. Предложението на Пенкроф

През първата седмица на март времето се промени. Лошото време трая осем дена и гръмотевиците трещяха непрестанно в небесните висини. Светкавиците прорязваха небето, мълния удари няколко дървета на острова, а между другото и един грамаден бор, който се издигаше край езерото, в окрайнината на гората. Два или три пъти гръм падна и на брега, стопи пясъка и го превърна в стъкло. Като намери тия фулгурити[1], инженерът реши, че ще има възможност да постави на прозорците плътни и здрави стъкла, които да предпазват жилището им от вятър, дъжд и град.

Преселниците нямаха бърза работа навън и използваха лошото време, за да поработят в Гранитния дом, който ставаше все по-добре и по-удобно обзаведен.

Не забравиха и бай Юп. Той заемаше отделна стая до главния склад, нещо като каютка, винаги с мека постеля, която много му харесваше.

— С тоя добряк Юп никога не можеш да се скараш — повтаряше често Пенкроф, — никога няма да ти възрази! Каква прислуга, Наб, каква прислуга!

— Нали е мой ученик — отвръщаше Наб — или по-точно мой равен!

— Надминал те е, Наб, надминал те е — възразяваше усмихнат морякът. — Ти говориш, а той не говори!

За една година Хърбърт беше пораснал вече с два пръста. Той възмъжаваше и обещаваше да стане истински мъж, еднакво съвършен телесно и душевно. Всъщност той използваше и най-малкото свободно време, което му оставаше след работата, за да се учи, четеше няколкото книги, които бяха намерили в сандъка, и след практическите занимания, които му налагаше самият живот, намираше в инженера — за науките, и в дописника — за езиците, двама учители, които с удоволствие допълваха образованието му.

Бурята стихна към 9 март, но небето си остана облачно през целия този последен летен месец.

По това време женската онага се ожреби, малкото беше женско и дойде тъкмо навреме. Стадото муфлони в кошарата също се увеличи и няколко агънца блееха вече под навесите за голяма радост на Хърбърт и Наб — и двамата си бяха избрали по един любимец от новородените.

Един мартенски ден Пенкроф разговаряше с инженера и му напомни едно обещание, което Сайръс Смит още не беше намерил време да изпълни.

— Вие ни бяхте говорили за някакво приспособление, което ще ни избави от дългите стълби на Гранитния дом, господин Сайръс — каза му той. — Няма ли да го направите някой ден?

След като имаме всичко необходимо, да помислим малко и за удобствата си. За хората това ще бъде разкош, но за предметите е необходимост! Не е много удобно да се катериш по дългата стълба с тежък товар на гърба.

— Добре, Пенкроф, ще се опитаме да ви задоволим — отвърна Сайръс Смит.

— Но вие нямате никаква машина.

— Ще си направим.

— Каква? Парна ли?

— Не, водна.

За тая цел беше достатъчно да увеличи отбитата от езерото водна струя, който снабдяваше Гранитния дом с вода. Инженерът разшири дупката, която беше оставил между камъните и тревата при горния вход за жилището им, и в дъното на коридора се образува силен водопад, излишните води на който се вливаха във вътрешния кладенец. Над тоя водопад той постави валяк с лопатки, свързан навън с макара, на която беше навито здраво въже, а на въжето висеше кош. По тоя начин с помощта на дълго въже, което стигаше чак до земята и даваше възможност хидравлическият двигател да се включва и изключва, можеха да се издигнат с коша до вратата на Гранитния дом.

На 17 март за всеобща радост асансьорът беше пуснат за пръв път в движение. Сега всички товари, дърва, въглища, храна, а и самите преселници се качваха с тоя толкова обикновен двигател, който замести първобитната стълба — за нея никой не съжаляваше.

Пак по това време Сайръс Смит се опита да направи и стъкло и трябваше най-напред да приспособи за тая цел някогашната грънчарска пещ. Тук срещна доста големи трудности, но след няколко безплодни опита успя да нагласи малка стъкларска работилница, която истинските помощници на инженера Джедеон Спилет и Хърбърт не напуснаха няколко дни.

Веществата, които влизат в състава на стъклото, са само пясък, креда и сода.

Най-голямата трудност изпитаха, докато си направят стъкларска „цев“ — желязна цев, дълга пет до шест стъпки, с единия край на която се взима от разтопеното стъкло. Но с помощта на дълга тънка ивица желязо, свита като дуло на пушка, Пенкроф успя да направи необходимата цев и тя скоро влезе в употреба.

От духането се получи стъклен цилиндър с две полукълба открая, които отрязаха лесно с остро желязо, потопено в студена вода. После разрязаха по същия начин цилиндъра надлъж и след като го нагряха втори път, за да стане пак мек, проснаха го на една плоча и го изравниха с дървена точилка.

Първото стъкло беше готово и след като повториха петдесет пъти същото действие, получиха петдесет стъкла и скоро на прозорците на Грамадния дом бяха поставени матови стъкла, не толкова чисти, разбира се, но достатъчно прозрачни.

А стъклените съдове — чашите и шишетата — бяха просто играчка. Приемаха ги такива, каквито излизаха на края на цевта. Пенкроф помоли да го удостоят с честта да „духне“ и той и това му достави истинско удоволствие, но духаше толкова силно, че се получаваха най-забавни изделия и морякът не можеше да им се нарадва.

През един от излетите по това време откриха ново дърво, което обогати хранителните припаси на преселниците.

Като излязоха на лов, Сайръс Смит и Хърбърт навлязоха един ден по-навътре в горите Фар-уест, на левия бряг на Благодарност. Времето напредваше и имаше голяма опасност двамата ловци да се приберат с празни ръце, когато Хърбърт се спря и нададе радостен вик:

— Ах, господин Сайръс, виждате ли това дърво?

И показа по-скоро някакво дръвче, а не дърво, тъй като то се състоеше от обикновено стъбло с люспеста кора и от листа, прорязани с дребни успоредни жилки.

— Какво е това дърво, което прилича на малка палма? — попита Сайръс Смит. — Да не е хлебно дърво?

— Да! Хлебно дърво!

— Ех, момчето ми — заяви инженерът, — ето едно ценно откритие, което ще ни бъде от голяма ползва, докато житото ни узрее. На работа и дай боже да не си се излъгал!

Сайръс Смит и Хърбърт проучиха добре тая част на горите Фар-уест, където растяха хлебните дървета, поставиха знаци и се прибраха в Гранитния дом, където съобщиха какво са открили. На следния ден преселниците тръгнаха за брашно и Пенкроф, все повече и повече възхитен от своя остров, каза на инженера:

— Господин Сайръс, как мислите, има ли острови за корабокрушенци?

— Какво искате да кажете, Пенкроф?

— Искам да кажа дали има острови, нарочно пригодени така, че да са удобни за корабокрушение, и клетниците, попаднали на тях, да могат винаги да се справят с положението!

— Може и да има — усмихна се инженерът.

— Положително има! — заяви Пенкроф. — И остров Линкълн е един от тях!

Прибраха се в Гранитния дом с много стъбла от хлебни дървета. Инженерът нагласи една преса, за да изстискат лепкавия сок, премесен с хлебната сърцевина, и получи доста брашно, което Наб превърна в питки и в пудинг. Това не беше още истински пшеничен хляб, но почти се равняваше на него.

Пак по това време онагата, козите и овцете в кошарата доставяха ежедневно мляко, което беше необходимо за преселниците. Колата, или по-скоро леката двуколка, която я беше заменила, пътуваше често до кошарата, а дойдеше ли ред на Пенкроф, той вземаше със себе си Юп и го оставяше да кара двуколката — Юп плющеше весело с камшика и се справяше умело и с тая работа.

Беше 1 април, неделя и Великден.

Привечер, след като вечеряха, всички се бяха събрали в беседката на края на възвишение Обзор и гледаха как нощта забулваше хоризонта. Наб беше донесъл няколко чаши от оная течност от бъзови зърна, която заменяше кафето. Говореха за острова, за това, че е съвсем самотен в Тихия океан, когато Джедеон Спилет неочаквано попита:

— Драги Сайръс, измервахте ли пак местоположението на острова, след като намерихме секстанта в сандъка?

— Не — отвърна инженерът.

— Мисля, че няма да е зле да свършим тая работа, тъй като с този уред ще получим по-точни изчисления, отколкото по начина, който приложихме.

— Има ли смисъл? — обади се Пенкроф. — Островът си е добре там, където си е!

— Така е — продължи Джедеон Спилет, — но може несъвършените уреди да не са ни дали точни изчисления, а лесно ще проверим…

— Имате право, драги Спилет — съгласи се инженерът, — трябваше по-рано да направя тая проверка, макар че, ако съм допуснал някаква грешка, тя няма да е повече от пет градуса на дължина и ширина.

И тъй на следния ден инженерът взе секстанта и направи необходимите наблюдения, за да провери координатите, които беше получил преди, а ето и резултатите от неговата проверка:

Според първото наблюдение остров Линкълн се намираше между 150° и 155° западна дължина и между 30° и 35° южна ширина.

А последните изчисления дадоха точно 150° 30’ западна дължина и 34° 57’ южна ширина.

И така въпреки несъвършените уреди Сайръс Смит беше работил толкова умело, че грешката му не надвишаваше пет градуса.

— Сега — каза Джедеон Спилет, — тъй като освен секстант имаме и атлас, да видим, драги Сайръс, какво е точното местоположение на остров Линкълн в Тихия океан.

Разгънаха картата на Тихия океан и инженерът с пергел в ръка се запретна да определи местоположението на острова. В миг ръката му замръзна и той каза:

— Как! Има вече остров в тая част на Тихия океан!

— Остров ли? — извика Пенкроф.

— Трябваше да е нашият остров — обади се Джедеон Спилет.

— Не — продължи Сайръс Смит. — Този остров се намира на 153° дължина и на 37°11’ ширина, с други думи, той е два градуса и половина по на запад и два градуса по на юг от остров Линкълн.

— И кой е този остров? — запита Хърбърт.

— Остров Табор.

— Голям остров ли е?

— Не, островче, загубено сред Тихия океан и на което може никога да не е стъпвал човешки крак!

— Добре! Тогава ние ще стъпим — заяви Пенкроф.

— Ние ли?

— Да, господин Сайръс. Ще си построим корабче с палуба и аз ще го управлявам. На какво разстояние сме от този остров Табор?

— Близо на сто и петдесет мили на североизток — отвърна Сайръс Смит.

— Сто и петдесет мили! Дребна работа! — каза Пенкроф. — При попътен вятър за четиридесет и осем часа сме там!

— Има ли смисъл? — попита дописникът.

— Не се знае. Ще видим!

След този отговор решиха да построят кораб, така че да могат да го използват през идния октомври, когато времето се оправи.

Бележки

[1] Фулгурити — „гръмотевични стрели“, малко разклонени тръбички, големи колкото палец, които се образуват в пясъка от разтапяне на песъчинките вследствие на падане на гръм. Понякога се срещат в мрамора, в лавата и др.