Жул Верн
Тайнственият остров (61)

Глава XIX

Сайръс Смит разказва какво беше видял. Усилена работа около кораба. Последно отиване в кошарата. Борба между огъня и водата. Какво остава по повърхността на острова. Преселниците решават да спуснат кораба в морето. Нощта на 8 срещу 9 март

На следния ден сутринта, на 8 януари, след като прекараха един ден и една нощ в кошарата и подредиха всичко, Сайръс Смит и Еъртън се прибраха в Гранитния дом.

Инженерът събра веднага другарите си и им съобщи, че остров Линкълн се намира пред страшна опасност, която никаква човешка сила не може да предотврати.

— Приятели — каза той и гласът му издаваше дълбоко вълнение, — остров Линкълн не е от островите, които ще съществуват, докато съществува самото земно кълбо. Той е обречен на по-близко или далечно разрушение; причината за това е в самия него и нищо не е в състояние да го спаси!

Преселниците се спогледаха, после устремиха поглед в инженера. Не можеха да го разберат.

— Изяснете се, Сайръс — каза Джедеон Спилет.

— Ще се изясня — отвърна Сайръс Смит — или по-скоро ще ви предам обясненията, които ми даде капитан Немо през краткия ни разговор насаме.

— Капитан Немо ли! — извикаха преселниците.

— Да, и това е последната услуга, която той искаше да ни направи, преди да умре!

— Последната услуга ли! — възрази Пенкроф. — Последната услуга! Ще видите, че макар и мъртъв, той ще ни направи още много услуги!

— Но какво ви каза капитан Немо? — запита дописникът.

— Ето какво, приятели — отвърна инженерът. — Остров Линкълн не е като другите острови в Тихия океан и капитан Немо ме осведоми, че той има особено устройство и че рано или късно подводната му част ще се разруши.

— Ще се разруши ли? Остров Линкълн! Хайде де! — извика Пенкроф и макар че изпитваше голямо уважение към Сайръс Смит, не можа да се сдържи и повдигна рамене.

— Изслушайте ме, Пенкроф — продължи инженерът. — Ето какво беше установил капитан Немо и което установих и аз самият, като разглеждах вчера пещерата Дакар. Тази пещера продължава под острова до вулкана и само една тънка стена в пукнатини и цепнатини, през които вече проникват серните газове, образувани във вътрешността на вулкана.

— Е? — попита Пенкроф, набърчил страшно чело.

— Е — отвърна инженерът, — аз видях, че пукнатините се разширяват под влияние на вътрешното налягане, че базалтовата стена се пука малко по малко и че в най-близко или по-далечно бъдеще тя ще отвори път на морските води, които изпълват пещерата.

— Какво от това! — възрази Пенкроф, който се опита пак да се пошегува. — Морето ще угаси вулкана и толкоз!

— Да, толкоз! — отвърна Сайръс Смит. — В деня, в който морето нахлуе през стената и проникне през главния комин до недрата на острова, където кипят вулканичните вещества, тоя ден остров Линкълн ще се пръсне, както би се пръснал остров Сицилия, ако Средиземно море нахлуе в Етна!

Преселниците не отвърнаха нищо на тъй категоричното обяснение на инженера. Разбрали бяха каква опасност ги грозеше.

Всъщност трябва да добавим, че Сайръс Смит никак не преувеличаваше. На много хора вече им е минавало през ума, че вулканите, които почти всички се издигат покрай морета или езера, ще могат може би да се угасят, ако се даде възможност на водите да нахлуят във вътрешността им. Но тия хора не са знаели, че в такъв случай има опасност една част от земното кълбо да се пръсне като парен котел, на който изведнъж се усили огънят. Нахлуе ли в затворено място с хиляди градуси топлина, водата ще се изпари с такава страхотна сила, че никаква кора няма да може да й устои.

И тъй нямаше никакво съмнение, че островът, застрашен от близко и страхотно разрушение, щеше да издържи, докато издържи самата стена на пещерата Дакар. А това не беше въпрос на месеци, нито пък на седмици, а въпрос на дни, а може би и на часове!

В първия миг преселниците изпитаха дълбока скръб! Те и не помислиха за пряката опасност, която ги грозеше, а си мислеха за разрушението на земята, която ги беше приютила, на острова, който бяха обработвали, на острова, който обичаха и толкова много си бяха мечтали да направят един ден цветущ! Колко излишни усилия, колко напразен труд!

Пенкроф не можа да се сдържи, едра сълза се отърколи по страната му и той не се опита да я скрие.

Разговорът продължи още известно време. Обсъдиха всички вероятности, на които можеха още да разчитат. Но в заключение решиха, че не биваше да губят нито миг, че трябваше да довършат и да обзаведат кораба колкото можеше по-скоро и че засега това беше единствената надежда жителите на остров Линкълн да се спасят.

Преселниците продължиха трескаво работата. Към 23 януари корабът беше полуобшит. Дотогава на върха на вулкана нямаше никаква промяна. От кратера продължаваха да излизат пари и дим, примесен с пламъци и нажежени камъни. Но през нощта на 23 срещу 24 под напора на лавата, която беше стигнала до горния край на вулкана, конусът, който образуваше нещо като шапка, се срути. Екна страшен трясък. В началото преселниците помислиха, че островът се руши. И те изскочиха от Гранитния дом. Беше към два часа след полунощ.

Небето беше в пламъци. Горният конус — висок хиляда стъпки и тежък милиарди ливри — се строполи върху острова и го разтърси. За щастие тоя конус беше наклонен към север и падна върху долината от пясъци и вулканични туфи, която се простираше между вулкана и морето. Вече широко разтворен, кратерът пръскаше към небето такава ослепителна светлина, че само от сиянието й въздухът сякаш гореше. В същото време, потекъл от новия връх като от препълнено корито, порой лава се изливаше в дълги водопади и хиляди огнени змии пълзяха по склона на вулкана.

— Кошарата! Кошарата! — извика Еъртън.

И наистина поради наклона на новия кратер лавите се носеха към кошарата и следователно плодородните части на острова, изворите на Червена река и Якамарската гора бяха застрашени от бързо унищожение.

При вика на Еъртън преселниците се спуснаха към конюшнята на онагите. Впрегнаха колата. Всички мислеха само за едно! Да изтичат в кошарата и да пуснат животните, които бяха вътре.

Преди три часа сутринта те бяха стигнали в кошарата. Страшното блеене говореше достатъчно за ужаса, който беше обзел муфлоните и козите. Порой вулканични вещества и разтопени минерали се спускаше вече от планината към долината и опожаряваше част от дървената ограда. Еъртън отвори бързо вратата и обезумелите животни се пръснаха на всички страни.

След един час кипящата лава изпълни кошарата, изпари рекичката, която я пресичаше, и подпали къщата, която пламна като копа слама и изгори и последния кол от дървената ограда. Нямаше вече и помен от кошарата!

Преди да се приберат в Гранитния дом, Сайръс Смит и другарите му решиха да определят окончателната посока, по която щеше да тече лавата. От планината Франклин повърхнината се наклоняваше главно към източния бряг и въпреки гъстите Якамарски гори имаше опасност пороят да стигне до възвишение Обзор.

— Езерото ще ни спаси — заяви Джедеон Спилет.

— Надявам се! — отвърна Сайръс Смит и това беше единственият му отговор.

Преселниците поеха пътя от кошарата за Гранитния дом. Вървяха бавно и непрестанно се обръщаха назад. Вследствие на наклона пороят бързо се спускаше на изток и щом първите лави се втвърдяха, друга кипяща лява веднага ги покриваше.

Но главният порой, който се спускаше по долината на Червена река, ставаше все по-страшен и по-страшен. Цялата тая част на гората беше в пламъци и гъсти кълба дим се търкаляха над дърветата, чиито дънери пращяха вече сред лавата.

Преселниците спряха край езерото на половин миля от устието на Червена река. Един въпрос на живот и на смърт щеше да се разреши за тях.

Сайръс Смит, свикнал да преценява опасните положения, като знаеше, че насреща си имаше хора, които бяха готови да посрещнат истината, каквато и да била тя, каза тогава:

— Или езерото ще спре пороя и една част от острова ще се спаси от пълно опустошение, или пък лавата ще ни залее.

— В такъв случай — извика Пенкроф, като скръсти ръце и тупна с крак — е излишно да продължаваме да строим кораба, нали?

— Пенкроф — възрази Сайръс Смит, — трябва да изпълним дълга си докрай!

В това време пороят лава си беше пробил път през чудните дървета, които пламтяха, и наближаваше езерото. Там имаше леко възвишение, което, ако беше по-голямо, можеше да спре пороя.

— На работа! — извика Сайръс Смит.

Всички схванаха веднага мисълта на инженера. Трябваше да препречат, тъй да се каже, пътя на пороя и да го принудят по този начин да се излее в езерото.

Преселниците изтичаха до корабостроителницата. Оттам донесоха лопати, мотики, брадви и с пръст и с повалените дървета издигнаха за няколко часа дига, висока три и дълга няколкостотин стъпки. Когато свършиха, струваше им се, че бяха работили само няколко минути!

Тъкмо навреме! Кипящите лави почти веднага стигнаха в основите на дигата. Пороят се изду като придошла река, готова да прелее, и имаше опасност да се излее над единствената преграда, която не й даваше възможност да залее цялата гора Фар-уест… Но дигата успя да го задържи, той се залюля за миг страхотно и се спусна в езерото Грант от двадесет стъпки височина.

Задъхани, без да мръднат от мястото си, без да продумат нито дума, преселниците гледаха борбата между двете стихии.

Каква величествена гледка представляваше тая борба между огъня и водата! Никое перо не би могло да опише страхотната и чудна картина, никоя четка не би могла да я изобрази. Водата съскаше и се изпаряваше при досега с кипящата лава. Парата излиташе във въздуха и се виеше на неизмерима височина, сякаш изведнъж бяха отворени клапите на огромен парен котел. Но колкото и много вода да имаше в езерото, тя щеше да се изпари до капка, защото притоците бяха пресъхнали, докато пороят, подхранван от неизчерпаем извор, изливаше все нови и нови вълни горящи вещества.

Този път огънят победи водата.

Все пак преселниците имаха щастие, че лавите се изляха в езерото Грант. Спечелиха по този начин няколко дни. Гранитният дом и корабостроителницата засега бяха запазени. А през тия няколко дни трябваше да обшият кораба и да запушат процепите грижливо. После можеха да го пуснат в морето и да се приютят в него, а снаряжението му можеше да се направи, когато бъдеше във водата. Пред страха от взрива, който застрашаваше да пръсне острова, опасно беше да се стои на суша. Толкова безопасното дотогава убежище Гранитния дом всеки миг можеше да се сгромоляса!

Следните шест дни, от 25 до 30 януари, преселниците свършиха около кораба работа за двадесет души. Едва си отдъхваха за малко, а светлината на пламъците, които бликаха от кратера, им позволяваше да работят денем и нощем. Вулканът продължаваше да бълва лава, но сякаш не толкова много. Щастливо обстоятелство, тъй като езерото Грант беше вече почти препълнено и ако нови лави се плъзнеха по старите, щяха да залеят възвишение Обзор, а после и брега.

Но ако от тоя край островът беше донякъде запазен, не беше така със западния му край. И наистина вторият порой лава, който се беше спуснал по долината на река Водопад — не срещна никаква пречка. И горящата течност заля горите Фар-уест. През това време на годината, когато всички дървета бяха изсъхнали от страшната жега, гората пламна изведнъж, така че пожарът се разпространи едновременно от дънерите до върховете — преплетените клони спомогнаха много за разпалването на пожара. Дори пламъците по върховете на дърветата сякаш се движеха по-бързо от лавата по земята.

И ето че хищниците и другите животни, ягуари, глигани, кабиаи, кули — четириноги и птици — се втурнаха обезумели към Благодарност и към Тадорнското блато, отвъд пътя за Порт Балон.

Но преселниците бяха много заети със собствената си работа и не обърнаха внимание даже и на най-страшните хищници. Те бяха изоставили всъщност и Гранитния дом, не търсеха подслон и в Комините, а нощуваха под една палатка край устието на Благодарност.

Долините на река Водопад и на Благодарност не изливаха вече нито капка вода в морето и преселниците щяха да измрат от жажда, ако езерото Грант беше пресъхнало напълно. Но за щастие южният му край беше запазен и образуваше блато, в което се беше събрала всичката вода за пиене на острова. Каква ужасна картина, каква скръб за преселниците, които от една плодородна местност, покрита с гори, напоена с реки, богата с посеви, изведнъж се видяха пренесени на гола канара, където можеха и да измрат от глад, ако не се бяха запасили навремето с храна!

— Сърцето ми се къса! — рече един ден Джедеон Спилет.

— И на мене, Спилет — отвърна инженерът. — Дано Бог даде само да довършим кораба, който е засега единственото наше спасение.

— Не намирате ли, Сайръс, че вулканът сякаш се успокоява! Той бълва още лава, но струва ми се не толкова много?

— Няма значение — отвърна Сайръс Смит. — Огънят в планинските недра е все така силен и морето може да нахлуе всеки миг. Ние сме в положението на пътници, чийто кораб гори, а те не могат да угасят пожара и знаят, че пламъците рано или късно ще стигнат крюйткамерата! Елате, Спилет, елате да не губим нито миг!

20 февруари! Трябваше им още един месец, за да могат да пуснат кораба в морето. Островът щеше ли да издържи дотогава? Пенкроф и Сайръс Смит имаха намерение да пуснат кораба веднага щом коритото му станеше достатъчно непромокаемо. Палубата, надводната му част, вътрешното му разпределение и снаряжението можеха да нагласят и после — важното беше да си имат безопасно убежище извън острова.

Така настъпи 3 март и те разчитаха, че ще могат да пуснат кораба след десетина дни.

Надеждата пак затопли сърцата на преселниците, които изживяха толкова много изпитания през четвъртата година, която прекараха на остров Линкълн! Даже и Пенкроф сякаш излезе за малко от мрачното мълчание, в което го беше потопило опустошението и разрушаването на владението му. И наистина той мислеше вече само за кораба, в който се съсредоточаваха всичките му надежди.

— Ще го довършим — каза той на инженера, ще го довършим, господин Сайръс, и време е, защото дните си минават и скоро ще имаме пълно равноденствие. Е, ако трябва, ще отидем на остров Табор, да прекараме там зимата. Но остров Табор след остров Линкълн! Ах, какво нещастие! И през ум не можеше да ми мине такова нещо!

— Господарю — попита Наб, — ако капитан Немо беше жив, мислите ли, че щеше да ни сполети такава беда?

— Да, Наб — отвърна Сайръс Смит.

— Ами! Аз пък не мисля така! — прошепна Пенкроф на ухото на Наб.

— И аз! — отвърна сериозно Наб.

През първата седмица на месец март планината Франклин стана пак много страшна. Хиляди стъклени нишки от течна лава заваляха като дъжд на земята. Кратерът пак се изпълни с лава, която се изля по всички склонове на вулкана. Лавите тоя път течаха край югозападния бряг на езерото Грант, пресякоха река Глицерин и заляха възвишение Обзор. Този последен удар, нанесен на делото на преселниците, беше страшен.

Преселниците бяха принудени да напуснат последното си убежище на острова и макар че горната част на кораба не беше още изтулена и насмолена, решиха да го пуснат в морето!

Пенкроф и Еъртън се заловиха с приготовленията за спускането на кораба, което щеше да стане на следния ден, на 9 март сутринта.

Но през нощта на 8 срещу 9 март грамаден стълб пари изригна от кратера и се издигна с оглушителен трясък на повече от три хиляди стъпки височина. Явно беше, че стената на пещерата Дакар не бе устояла на натиска на газовете, водата беше нахлула през главния комин в огнената бездна и се беше изпарила веднага. Но кратерът не беше достатъчен излаз за парите. Взрив, който можеше да се чуе от сто мили, разтърси въздуха. Цели скали полетяха в морето и след миг Тихият океан покриваше мястото, където се намираше остров Линкълн.