Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Île mystérieuse, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
Zarhi (24.03.2010)
Корекция
khorin68 (24.03.2010)

Издание:

Жул Верн. Тайнственият остров

Роман в три части

Издателска група „Неохрон“, Пловдив, 1993

Художник: Здравко Близнаков

Редактор: Николай Горностаев

Коректори: Светлана Пройчева, Мария Дойкова

История

  1. — Добавяне

Глава VI

Виковете на Пенкроф. Една нощ в Комините. Стрелата на Хърбърт. Намеренията на Сайръс Смит. Неочакван изход. Какво се беше случило в Гранитния дом. Нов прислужник на служба у преселниците.

Сайръс Смит беше се спрял, без да продума. Другарите му опипваха в мрака стената, като мислеха, че вятърът е отвял стълбата настрани, а търсеха и по земята, да не се е откачила… Но стълбата я нямаше никаква. А да проверят дали вятърът не я бе дигнал на първата площадка по средата на стената беше невъзможно в тъмната нощ.

— Ако е шега — ревна Пенкроф, — лоша шега! Да стигнеш у дома си и да не намериш стълбата, за да се прибереш в стаята си, особено когато си капнал от умора, не е никак смешно!

Наб пък се тюхкаше непрестанно.

— Нямаше никакъв вятър! — забеляза Хърбърт.

— Почва да ми се струва, че странни неща стават на остров Линкълн! — заяви Пенкроф.

— Странни ли, Пенкроф? — обади се Джедеон Спилет. — Нищо подобно, съвсем обикновени. Някой е дошъл, докато ни е нямало, взел е жилището ни и е дръпнал стълбата!

— Някой ли! — ревна морякът. — Кой?…

— Ловецът със сачмата — отвърна дописникът. — За какво ни е той, ако не за да си обясним тоя неприятен случай?

— Ако има някой горе — викна Пенкроф и изруга, защото почна да става нетърпелив, — ще го повикам и той е длъжен да се обади.

И той ревна гръмогласно едно продължително „е-е-ей…“ което ехото поде с всичка сила.

Преселниците се ослушаха и им се стори, че доловиха откъм Гранитния дом някакво кикотене, но не разбраха какво е. Ала никой не отговори на Пенкроф, който напразно повтори силния си вик.

Както и да е, потресени от странното събитие, стояха под Гранитния дом, без да знаят какво да мислят, без да знаят какво да правят, питаха се един друг, без да могат да си отговорят, и градяха най-различни предположения, едно от друго по-невероятни. Наб се тюхкаше, отчаян, че не можеше да се прибере в кухнята си, още повече че храната за из път се беше свършила, а той нямаше възможност да намери по това време нищо за ядене.

— Кой ли нахал може да ни е наредил така? — запита още веднъж Пенкроф, който не можеше да се примири с положението.

Който и да бъде „нахалът“, оставаше им само, както каза инженерът, да се приберат в Комините и там да чакат утрото. Все пак наредиха Топ да остане под прозорците на Гранитния дом, а Топ изпълняваше безропотно всяко нареждане. И умното куче остана под стената, докато господарят му се прибираше с другарите си сред канарите.

Да се каже, че преселниците, макар че бяха капнали от умора, спаха добре на пясъка в Комините, значи да се изопачи истината.

Гранитният дом за тях беше повече от жилище, беше им склад. Там се намираше цялото имущество на колонията — оръжие, уреди, сечива, снаряжения, храна и т.н. Ако всичко това се заграбеше, трябваше да започнат да се обзавеждат отново, да правят пак оръжие, сечива. Трудна работа! И така все някой от тях не можеше да се сдържи и излизаше от време на време разтревожен да провери Топ пази ли добре.

Пенкроф беснееше най-много от всички и наистина беше много ядосан.

— Шега! — повтаряше той. — Направили си шега! Но аз не обичам шегите и горко на шегобиеца, ако ми падне в ръцете!

Щом на изток сипна зората, преселниците, добре въоръжени, отидоха на брега край канарите. Гранитния дом, огряван направо от изгряващото слънце, скоро щеше да бъде облян в утринната светлина и наистина още преди пет часа затворените капаци на прозорците се откроиха сред завесите зеленина.

Там всичко беше в ред, но от гърдите на преселниците се изтръгна вик, когато видяха, че вратата, която бяха затворили добре, преди да тръгнат, зееше отворена.

Някой се беше вмъкнал в Гранитния дом. Нямаше вече никакво съмнение в това.

Горната стълба, обикновено спусната от вратата до площадката, беше на мястото си, но долната стълба беше издърпана и дигната до прага. Съвършено ясно беше, че натрапниците са искали да се предпазят от каквато и да било изненада.

— Мръсници такива! — ревна морякът. — Спят си спокойно, като че са си у дома! Хей, пирати, разбойници, корсари, мръсни англичани!

Когато Пенкроф, като американец, наричаше някого „мръсен англичанин“, смяташе, че му е нанесъл най-голямата обида.

Съмна вече и слънчевите лъчи заляха в обилна светлина лицето на Гранитния дом. Вътре, както и вън, цареше пълна тишина и спокойствие.

Преселниците стигнаха даже дотам, че започнаха да се питат има ли някой в Гранитния дом, или не.

На Хърбърт тогава му дойде наум да върже за една стрела въже и да пусне стрелата така, че да се провре между първите стъпала на стълбата, която се подаваше от прага. По тоя начин стълбата можеше да се издърпа с въжето до земята и да се възстанови връзката с Гранитния дом. Пенкроф разви въжето и завърза края му за една стрела с много пера. После Хърбърт нагласи стрелата, обтегна лъка и се прицели внимателно в увисналия край на стълбата.

Сайръс Смит, Джедеон Спилет, Пенкроф и Наб се бяха отдръпнали малко назад, така че да наблюдават какво ще стане на прозорците в Гранитния дом. Дописникът беше насочил карабината и се целеше във вратата.

Хърбърт отпусна тетивата, стрелата свирна, повлече въжето и се провря между двете последни стъпала.

Опитът беше успешен.

Хърбърт хвана веднага края на въжето, но тъкмо когато го разтърсваше, за да свали стълбата, някаква ръка се плъзна бързо между стената и вратата, сграбчи стълбата и я прибра в Гранитния дом.

— Мръсен негодник! — ревна морякът. — Ако един куршум можеше да те направи щастлив, скоро ще го получиш!

— Но кой беше това? — запита Наб.

— Маймуна! Макак! Сапажу! Шебек! Орангутан! Бабун! Горила! Сагуин! Нашият дом е завзет от маймуни, които са се изкатерили по стълбата, докато ни е нямало!

В същия миг, сякаш за да потвърдят думите на моряка, три-четири маймуни бутнаха капаците, показаха се на прозорците и поздравиха истинските стопани с хиляди кривения и кълчения.

— Знаех си, че е шега! — извика Пенкроф. — Но един от тия шегобийци ще плати и за другите!

Морякът дигна пушката, прицели се бързо в маймуните и стреля. Всички се скриха, с изключение на една — смъртно ранена, тя полетя на пясъка.

Тази едра маймуна беше от първоразредните четириръки, нямаше никакво съмнение в това. Шимпанзе или орангутан, горила или гибон, тя се числеше към човекоподобните маймуни, наречени така поради приликата им с човешкия род. Прочее, Хърбърт заяви, че е орангутан, а знаем, че момъкът разбираше от зоология.

Случаят беше наистина тежък. Пенкроф беснееше. Имаше и нещо весело в положението, но на него никак не му беше до смях. Ясно беше, че преселниците в края на краищата щяха да успеят да си възвърнат жилището и да прогонят оттам натрапниците, но кога и как — не можеха да кажат.

Изминаха два часа — през това време маймуните избягваха да се показват. Но те бяха още в Гранитния дом, тъй като на три-четири пъти по някоя муцуна или ръка се мяркаха на прозорците или на вратата и бяха посрещани с изстрели.

— Да се скрием — предложи тогава инженерът. — Маймуните може да помислят, че сме си отишли, и пак да се покажат. Но Спилет и Хърбърт да залегнат зад канарите и да стрелят по тях, веднага щом се появят.

Нарежданията на инженера бяха изпълнени и докато дописникът и Хърбърт, двамата най-опитни стрелци между преселниците, залягаха на удобно място, но без маймуните да ги виждат, Наб, Пенкроф и Сайръс Смит се изкачиха на възвишението и навлязоха в гората, за да убият малко дивеч, тъй като беше време за закуска, а нямаха никаква храна.

След половин час ловците се върнаха с няколко скални гълъба и ги опекоха криво-ляво. Никаква маймуна не се беше показала.

След два часа положението още никак не се беше променило. Маймуните не даваха вече никакъв признак на живот и можеше да се допусне, че са изчезнали. Но по-вероятно беше, стреснати от смъртта на своя другар, ужасени от изстрелите, те да си кротуваха, сгушени в стаите на Гранитния дом или пък в склада. А при мисълта за богатствата, които бяха струпани в тоя склад, толкова препоръчваното от инженера търпение се израждаше в страшен гняв и, откровено казано, имаше защо.

— Все пак трябва да прогоним тия негодници! — извика Пенкроф. — Ще се справим с тях, ако ще да са двадесетина, но затова трябва да се срещнем лице с лице! Ах, няма ли някакъв начин да се вмъкнем при тях!

— Има един начин — отвърна инженерът, който беше измислил нещо. — Да се опитаме да слезем в Гранитния дом през стария вход.

Наистина старият вход за Гранитния дом беше зазидан с камъни, но те трябваше да пожертват зида и после да го направят пак. За щастие Сайръс Смит не беше изпълнил още намерението си да залее входа с езерните води, защото в противен случай сега щяха да загубят много време.

Минаваше вече обед, когато преселниците, въоръжени с търнокопи и с лопати, излязоха от Комините.

Но не бяха направили и петдесет крачки, и чуха яростния лай на кучето. То сякаш беше отчаян зов!

— Назад! — извика Пенкроф.

И с всички сили се спуснаха към брега.

Като стигнаха на завоя, видяха, че положението се беше изменило.

И наистина маймуните, внезапно обзети кой знае от какъв страх, се опитваха да избягат. Две-три тичаха и се мятаха от прозорец на прозорец ловко като клоуни. Скоро пет-шест маймуни застанаха така, че бяха удобен прицел, и преселниците се примериха спокойно и стреляха. Едните, ранени или убити, паднаха вътре в стаите с пронизителни викове. Други пък скочиха навън, паднаха и се пребиха и малко след това можеше да се предполага, че в Гранитния дом не е останала нито една жива маймуна.

— Ура! — ревна Пенкроф. — Ура! Ура! Ура!

— Стига толкова ура! — каза му Джедеон Спилет.

— Защо? Всички са избити! — отвърна морякът.

— Съгласен съм, но това не е начинът да се приберем у дома.

— Разбира се — обади се инженерът. — Все пак по-добре щеше да бъде…

В същия миг сякаш в отговор на забележката на инженера стълбата се плъзна по прага, разви се и падна долу.

— Ах, кълна се в лулата си! Това е вече много! — извика Пенкроф и погледна Сайръс Смит.

— Наистина много! — промълви инженерът и пръв се втурна към стълбата.

Всичките му другари го последваха и в миг стигнаха вратата.

Претърсиха навсякъде. Никой нямаше в стаите, нито пък в склада, който не беше пострадал от шайката маймуни.

— Ами стълбата? — попита морякът. — Къде е благородникът, който ни я спусна?

Но в същия мит се разнесе вик и една грамадна маймуна, която се беше скрила в коридора, се върна в стаята, подгонена от Наб.

— Ах! Разбойник! — ревна Пенкроф.

Той дигна секирата и щеше да разцепи главата на животното, но Сайръс Смит го спря и му каза:

— Не я убивайте, Пенкроф.

— Какво? Да пожаля тоя мръсник ли?

— Да! Нали той ни хвърли стълбата!

И инженерът каза тия думи с такъв особен глас, че трудно беше да се реши сериозно ли говореше, или не.

При все това хвърлиха се върху маймуната, която се държеше здраво, повалиха я и я вързаха.

Тогава преселниците се приближиха до маймуната и я разгледаха внимателно. Беше орангутан! С други думи, не беше свирепа като бабуина и лекомислена като макака, нито пък с лоши наклонности като павиан. За тия човекоподобни маймуни се разказват толкова случки, които говорят за техния почти човешки ум. Прислужници по домовете, те могат да услужват на масата, да метат стаите, да чистят дрехи, да лъскат обувки, да си служат умело с нож, лъжица и вилица, да пият дори вино… като най-добрия прислужник на два крака без перушина.

Маймуната, която беше вързана в Гранитния дом, беше едър самец, висок шест стъпки, с чудно съразмерно тяло, широки плещи, средна по големина глава, с лицев ъгъл към шестдесет и пет градуса, с кръгъл череп и издаден нос, с гладък, мек и лъскав косъм — с други думи, съвършен представител на човекоподобните маймуни. Очите й, малко по-дребни от човешките очи, бяха умни и живи. Белите й зъби блестяха под мустаците. Тя имаше къдрава кестенява брадичка.

— Хубавеляк! — каза Пенкроф. — Да знаехме езика му, можехме да си поприказваме!

— Надявам се, че ще бъде прекрасен прислужник — добави Хърбърт. — Изглежда млад, лесно ще го обучим и няма да става нужда да го покоряваме със сила, нито пък да му вадим кучешките зъби, както постъпват в такива случаи! Той лесно ще се привърже към господари, които се отнасят добре с него.

— И ще се отнасяме добре! — заяви Пенкроф, който беше забравил вече цялата си вражда към „шегобийците“.

После пристъпи към орангутана.

— Е, момчето ми — попита той, — как е?

Орангутанът отговори с леко ръмжене, което не издаваше много лошо настроение.

— Искаш ли да станеш член на колонията? — запита го пак морякът. — Ще постъпиш ли на служба при господин Сайръс Смит?

Ново одобрително ръмжене от страна на маймуната.

— И ще се съгласиш ли да служиш безплатно само за храната?

Трето одобрително ръмжене.

— Малко му е скучен говорът — забеляза Джедеон Спилет.

— Ами! — възрази Пенкроф. — Добрите прислужници не дрънкат много. И после, никакви пари! Разбра ли, момчето ми?

Така колонията се увеличи с още един член, който впоследствие щеше да й направи много услуги. А името му — морякът предложи да го нарекат Юпитер, съкратено Юп, в памет на някаква маймуна, която познавал.

Ето как бай Юп се настани в Гранитния дом без много заобикалки.