Метаданни
Данни
- Серия
- Необикновени пътешествия (13)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- L’Île mystérieuse, 1874 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Йордан Петров, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 49 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Жул Верн. Тайнственият остров
Роман в три части
Издателска група „Неохрон“, Пловдив, 1993
Художник: Здравко Близнаков
Редактор: Николай Горностаев
Коректори: Светлана Пройчева, Мария Дойкова
История
- — Добавяне
Глава III
На път. Приливът. Брястове и каракаси. Разни растения. Якамарът. Изглед на гората. Гигантски евкалипти. Защо ги наричат „дървета за треска“. Стада маймуни. Водопадът. Нощен лагер
На следния ден — 30 октомври — всичко беше готово за замисленото проучване на острова, което последните събития направиха така наложително. И наистина работите бяха взели такъв обрат, че преселниците на остров Линкълн с право можеха да си мислят, че са вече в състояние не да искат, а да дават помощ.
От оръжието избраха двете кремъклии пушки, по-удобни на този остров от капсулните, тъй като за първите трябваше само кремък, който лесно можеше да се набави, докато за вторите бяха необходими капсули, а те скоро щяха да се свършат, ако ги употребяваха по-често. Взеха обаче и едната карабина, и няколко патрона. Трябваше да си вземат и малко барут — в буретата имаше към петдесет ливри, но инженерът смяташе да приготви някакво взривно вещество, за да го пести.
Излишно е да добавяме, че Пенкроф, Хърбърт и Наб не можеха да се нарадват на оръжието си, макар че Сайръс Смит ги беше накарал да обещаят, че няма да стрелят нито веднъж на вятъра.
В шест часа сутринта спуснаха пирогата в морето. Всички се качиха в нея заедно с Топ и се отправиха към устието на Благодарност.
Приливът беше започнал едва преди половин час. Имаха значи още няколко часа благоприятно течение и трябваше да го използват, тъй като отливът щеше да затрудни после плаването по реката. Приливът беше вече голям, защото след три дни щеше да има пълнолуние, и пирогата, която беше достатъчно да поддържат в средата на течението, се носеше бързо между двата високи бряга и нямаше нужда да увеличават скоростта й с греблата.
От време на време на някои места, където беше лесно да се слезе, лодката спираше. Тогава Джедеон Спилет, Хърбърт и Пенкроф, с пушка в ръце и предвождани от Топ, проучваха брега. Като изключим дивеча, можеха да срещнат някое ценно растение, което да им бъде от голяма полза, и в това отношение младият естественик беше много щастлив, тъй като откри някакъв див спанак от рода на лободата и много кръстоцветни растения от рода на зелето, които можеха да се облагородят чрез присаждане: крес, хрян, ряпа и накрая дребни клонести стебла с лек мъх, високи към един метър, с почти кафяви семена.
— Знаеш ли какво е това растение? — запита Хърбърт моряка.
— Тютюн — извика Пенкроф, който явно беше виждал любимото си растение само натъпкано в лула.
— Не, Пенкроф! Не е тютюн, а горчица.
— Горчица да е! — съгласи се морякът. — Но ако случайно зърнеш някое стръкче тютюн, момчето ми, не забравяй да ми обадиш.
— Ще намерим някой ден и тютюн! — обади се Джедеон Спилет.
При едно от слизанията на брега Джедеон Спилет успя да улови живи две двойки от рода на кокошките. Те бяха птици с дълги тънки клюнове, с дълги шии, с къси криле и без следа от опашка. Хърбърт правилно ги нарече „тинамуси“ и преселниците решиха тия птици да бъдат първите обитатели на бъдещия курник.
Никъде, нито в гъстата гора, нито под дърветата край бреговете на Благодарност, нямаше и помен от човек. Изследователите не можаха да открият нито една съмнителна диря и явно беше, че никога дърварска секира не беше сякла тия дървета, никакъв ловджийски нож не беше рязал лианите, които се преплитаха между дърветата сред китните храсталаци и високите треви. Ако някои корабокрушенци бяха попаднали на острова, те вероятно още се скитаха по брега и преселниците не трябваше да търсят в гъстата гора оцелелите жертви на предполагаемото корабокрушение.
Гората към Фар-уест сякаш редееше. Дърветата не бяха толкова нагъсто, а някои стърчаха съвсем сами. Но именно защото се разредяваха, те използваха обилно чистия въздух около тях и бяха прекрасни.
Какви чудни представители на растителността при тая ширина! Само те бяха достатъчни на един естественик, за да заяви без колебание на кой паралел се намира остров Линкълн!
— Евкалипти! — извика Хърбърт.
И наистина тия величествени дървета, последните исполини на субтропическия пояс, бяха родственици на евкалиптите в Австралия и Нова Зеландия, и двете на една и съща ширина с остров Линкълн. Някои от тях бяха високи двеста стъпки.
— Те прочистват въздуха в местността, където растат. Знаете ли как ги наричат в Австралия и Нова Зеландия?
— Не, господин Сайръс.
— „Дървета за треска“.
— Защото причиняват треска ли?
— Не, защото я унищожават.
— Тъй ли? Ще си отбележа това — заяви дописникът.
— Отбележете си, драги Спилет, отбележете си, защото, както изглежда, е доказано, че само евкалиптите са достатъчни да обезвредят блатните миазми. Направени са опити с това природно предпазно средство в някои области в Южна Европа и в Северна Африка, където местността е била напълно нездравословна, и е установено, че здравословното състояние на населението постепенно се е подобрило.
Чувстваше се, че реката ставаше все по-плитка, и по-плитка и скоро лодката щеше по неволя да спре по липса на вода. Слънцето вече клонеше на залез и удължаваше безмерно сенките на дърветата. Сайръс Смит виждаше, че тоя ден нямаше да могат да стигнат западния бряг на острова, и беше решил да пренощуват на самото място, където щяха да бъдат принудени да спрат поради липса на вода.
— Най-много след четвърт час ще бъдем принудени да спрем, господин Сайръс — заяви морякът.
— Добре, Пенкроф, ще спрем и ще се нагласим да пренощуваме.
Скоро пирогата застърга каменистото дъно на реката, която вече беше широка най-много двадесет стъпки. Чуваше се и доста ясно бучеше на водопад, което показваше, че на стотина крачки нагоре има естествен вир.
И наистина при последния завой на реката сред дърветата се показа водопад. Лодката заседна на дъното на реката и след миг я вързаха за едно дърво край десния бряг.
Беше към пет часа. Последните слънчеви лъчи се плъзгаха под гъстата зеленина и осветяваха косо водопадчето, чийто влажен прашец блестеше с цветовете на дъгата. Отвъд водопада Благодарност се губеше в гъсталака, където черпеше водите си от някой скрит извор. Разните рекички, които се вливаха по-долу в нея, я правеха истинска река, но тук тя беше само бистър и плитък ручей.
Спряха да пренощуват в тоя прелестен кът. Преселниците слязоха на брега и запалиха огън под китка сенчести каракаси — през нощта Сайръс Смит и другарите му можеха да се подслонят в клоните им в случай на нужда.