Жул Верн
Тайнственият остров (33)

Глава XI

Зимата. Тепане на вълната. Тепавицата. Какво си беше втълпил Пенкроф. Балените. За какво може да послужи един албатрос. Горивото на бъдещето. Излет до блатата. Сайръс Смит сам. Проучване на кладенеца

А зимата настъпваше с месец юни, който съвпада с декември на Северното полукълбо, и основната грижа на преселниците беше да си приготвят топли и здрави дрехи.

Остригали бяха муфлоните в кошарата и сега ценната текстилна материя — вълната, оставаше само да се превърне в плат.

Инженерът с помощта на другарите си, в това число и Пенкроф — той трябваше да зареже още веднъж кораба си! — пристъпи към подготвителната работа, която имаше за цел да се изчисти вълната от мазнините и тлъстите вещества, с които беше напоена. За тая цел накиснаха вълната в делви с вряла вода и я оставиха там едно денонощие. После я изпраха много хубаво със сода, изсушиха я достатъчно чрез пресоване и тя беше готова за тепане, с други думи, готова да се превърне в здрав, но груб плат, разбира се, който нямаше да има никаква стойност в някой промишлен център в Европа или в Америка, но щеше да бъде истинска рядкост за пазарите на остров Линкълн.

Ясно е, че тоя вид плат трябва да е бил известен и в най-старите времена и наистина първите вълнени платове са били получени по начина, който щеше да приложи Сайръс Смит.

Познанията му на инженер му помогнаха извънредно много при построяването на тепавицата, защото той съумя да си послужи умело с неизползваната още механическа сила на водопада.

Нямаше нищо по-първобитно. Валяк със зъбци, които издигаха и спускаха една след друга отвесни бухалки, корита, в които беше поставена вълната и където падаха бухалките, всичко това съединено със здрава дървена рамка — такава беше въпросната тепавица и такава е била с векове, докато бухалките са били сменени с валяци-компресори, а вълната е била подложена не вече на тепане, а на истинско валцоване.

Всичко мина благополучно под ръководството на Сайръс Смит. Вълната, предварително накисната в сапунена вода, едно — за да се улесни хлъзгането, сближаването, сбиването и омекването й, и друго — за да не се повреди от тепането, излезе от тепавицата във вид на плътно кече. Благодарение на собствените си грапавини и резчици влакната така се бяха слепили и преплели едно в друго, че образуваха плат, еднакво годен за облекло и за одеяла. Не беше, разбира се, нито меринос, нито муселин, нито шотландски кашмир, а чисто и просто „линкълнско кече“ и остров Линкълн се сдоби с още една индустрия.

И така преселниците имаха топли дрехи и дебели одеяла и можеха да дочакат спокойно зимата 1866–1867 година.

Големите студове започнаха да се чувстват истински към 20 юни и Пенкроф за свое голямо съжаление трябваше да прекрати работата си около построяването на кораба, който прочее положително щеше да бъде готов за идната пролет.

Морякът си беше втълпил да изследва остров Табор, макар че Сайръс Смит не беше съгласен с това пътешествие, предизвикано изключително от любопитство, тъй като беше явно, че няма да имат никаква полза от тая пуста канара. Сто и петдесет мили път на сравнително малък кораб сред непознато море не можеше да не буди у него известни опасения. Ами ако след като излезе в открито море, корабът не бъде в състояние да стигне остров Табор и не може да се върне на остров Линкълн, какво щеше да стане с него сред Тихия океан, който крие толкова опасности?

Сайръс Смит разговаряше често по тоя въпрос с Пенкроф и морякът проявяваше доста странна упоритост в желанието си да предприеме това пътешествие, упоритост, която той самият може би не съзнаваше добре.

— Слушайте, драги приятелю — каза му един ден инженерът, — ще ви направя една забележка. Вие хвалите толкова много остров Линкълн, казвате, че ще съжалявате, ако някой ден заминете, а пръв искате да го напуснете.

— Само за няколко дни, господин Сайръс, само за няколко дни! — отвърна морякът. — Колкото да ида да видя какво е това островче и да се върна!

— Ами ако се извие буря?

— Лятно време няма опасност от бури — отвърна Пенкроф. — После, господин Сайръс, понеже трябва да се предвижда всичко, ще ви помоля за всеки случай да ми позволите да взема със себе си в това пътешествие само Хърбърт.

— Пенкроф — отвърна инженерът, като сложи ръка върху рамото на моряка, — ако някое нещастие сполети вас и това дете, което случаят направи наш син, мислите ли, че ще ви прежалим някога?

— Господин Сайръс — отвърна Пенкроф с непоколебима вяра, — няма да ви причинявам такава скръб. Всъщност ние ще си поговорим пак за това пътешествие, когато му дойде времето. После все си мисля, че като видите нашия кораб, добре екипиран и добре обзаведен, като го видите как плава в морето при обиколката на острова ни, все си мисля, казвам, че тогава няма да се колебаете и веднага ще ме пуснете да замина!

Първите снегове паднаха към края на юни. Още преди това преселниците бяха струпали в кошарата много храна и нямаше нужда да ходят там всеки ден, но все пак решиха да се отбиват поне веднъж седмично.

Пак заложиха примките, но опитаха и последното хрумване на Сайръс Смит. Свитите балени, сковани в лед и покрити с дебел слой мазнина, бяха поставени край гората, където минаваха обикновено животните, за да отидат на езерото.

За голяма радост на инженера откритието на алеутските рибари сполучи напълно. Десетина лисици, няколко глигана, а даже и един ягуар се хванаха на въдицата и намериха тия животни мъртви, със стомах, пробит от опнатите балени.

На 30 юни уловиха с голяма мъка един албатрос, който Хърбърт беше ранил леко с пушката си в крака. Беше чуден албатрос от рода на ония грамадни плувни птици, чиито разперени криле са широки до десет стъпки и които могат да прелетят необятни морета като Тихия океан.

На Хърбърт много му се искаше да задържи величествената птица, раната на която скоро заздравя, и да я опитоми, но Джедеон Спилет му даде да разбере, че не бива да пропускат случая да влязат във връзка чрез тоя вестоносец със страните край Тихия океан.

Всъщност на Джедеон Спилет, у когото понякога се пробуждаше дописникът, може би му беше приятно да хвърли наслуки увлекателна дописка за приключенията на преселниците на остров Линкълн! Какъв успех за постоянния дописник на „Ню Йорк хералд“ и за броя, в който щеше да излезе съобщението, ако то въобще стигнеше някога до редактора му Джон Бенет!

И така Джедеон Спилет написа кратка дописка и я сложи в торбичка от здраво гумирано платно с настоятелна молба, който я намери, да я препрати веднага в редакцията на „Ню Йорк хералд“. Вързаха торбичката за шията на албатроса, а не за крака му, тъй като тия птици имат навик да си почиват на морската повърхност, после върнаха свободата на бързокрилия въздушен вестител и преселниците гледаха след него развълнувани, докато потъна в мъглите на запад.

Преселниците изпитваха истинско удоволствие вечер в силно осветената със свещи и добре затоплена с въглища зала след ситата вечеря, пред чаша димящо кафе от бъз и лули, обвити в облак синкав дим, когато слушаха рева на бурята вън! Те щяха да бъдат напълно щастливи, ако въобще човек може да бъде някога щастлив далеч от близките си и напълно откъснат от тях! Разговаряха винаги за родния си край, за величието на американската република, чието значение положително се беше увеличило, и Сайръс Смит увличаше слушателите си със своите разкази, изводи и предсказания.

Един ден Джедеон Спилет го запита:

— В края на краищата, драги Смит, няма ли опасност търговията и промишлеността, които според вас ще се разрастват непрестанно, да замрат напълно рано или късно?

— Да замрат ли? Защо?

— По липса на въглища, които с право може да се каже, че са най-ценният минерал!

— О, залежите каменни въглища са още толкова много, че стоте хиляди работници, които копаят сто милиона квинтала^[1] годишно, няма да ги изразходват скоро!

— Да, но нуждата от каменни въглища непрестанно расте — възрази Джедеон Спилет, — може да се предвиди, че стоте хиляди работници навярно скоро ще станат двеста хиляди и ще копаят двойно повече въглища.

— Така е. Но след европейските залежи, които с помощта на нови машини скоро ще могат да се използват по-основно, идат американските и австралийските залежи, а те ще задоволяват още дълго време промишлените нужди.

— Колко време? — запита дописникът.

— Поне двеста и петдесет или триста години.

— Това е утешително за нас — обади се Пенкроф, — но не и за нашите правнуци!

— Ще открият друго средство — подхвърли Хърбърт.

— И какво ще горят хората наместо въглища?

— Вода — отвърна Сайръс Смит.

— Вода ли? — учуди се Пенкроф. — Вода, за да загряват параходите и машините, вода, за да топлят самата вода!

— Да, но вода, разложена на съставните си части — заяви Сайръс Смит — и разложена, разбира се, чрез електричество, което дотогава ще стане могъща и лесно използваема сила. Да, приятели, мисля, че един ден водата ще се употребява като гориво и нейните съставни части, водородът и кислородът, използвани заедно или поотделно, ще станат неизчерпаем източник на топлина и светлина, много по-могъщ по сила от въглищата. Когато каменовъглените залежи се изчерпят, хората ще отопляват и ще се отоплят с вода. Въглищата на бъдещето — това е водата.

— Иска ми се да го доживея — заяви морякът.

— Много си подранил, Пенкроф — подхвърли Наб, който се намеси в разговора само с тези думи.

Но не думите на Наб прекратиха разговора, а лаят на Топ, който прозвуча пак с ония странни нотки, които бяха създавали вече не една грижа на Сайръс Смит. В същото време Топ започна да обикаля кладенеца, който зееше в дъното на вътрешния коридор.

— Какво ли му е на Топ, та се е разлаял така? — запита Пенкроф.

— А и Юп ръмжи… — добави Хърбърт.

И наистина и маймуната се беше присъединила към кучето, като даваше несъмнени признаци на безпокойство, и странно нещо, и двете животни изглеждаха по-скоро разтревожени, а не раздразнени.

— Ясно е — забеляза Джедеон Спилет, — че тоя кладенец е свързан направо с морето и някое морско животно идва сегиз-тогиз да си поотдъхне на дъното му.

През останалите дни на юли валеше ту дъжд, ту сняг. Не беше толкова студено както предната зима и термометърът не спадна под осем градуса Фаренхайт (13° 33’ Целзий под нулата). Но ако зимата беше топла, имаше повече бури и ветрове.

Когато преселниците, наведени над прозорците, наблюдаваха грамадните вълни, които се разбиваха пред очите им, не можеха да не се възхищават от величествената гледка на безпомощната ярост на океана. Вълните се разбиваха в кипяща пяна, бесните води заливаха целия бряг и възвишението сякаш изникваше от самото море, чийто прашец се издигаше над сто стъпки нагоре.

През първата седмица на август бурите малко по малко стихнаха и времето, което сякаш завинаги беше изгубило своя покой, се оправи.

На 3 август се състоя замисленият от няколко дни излет в югоизточния край на острова, към Тадорнското блато. Ловците се блазнеха от водните птици, които прекарваха там зимата.

Не само Джедеон Спилет и Хърбърт, но и Пенкроф, и Наб взеха участие в излета. Единствен Сайръс Смит, под предлог, че има някаква работа, не се присъедини към тях и остана в Гранитния дом.

А намерението му беше да проучи грижливо вътрешния кладенец, който зееше в коридора на Гранитния дом и който беше свързан с морето, тъй като през него изтичаха навремето излишните води на езерото.

Защо Топ се въртеше толкова често около тоя кладенец? Защо лаеше така особено, сякаш някакъв незнаен страх го привличаше там? Защо и Юп се присъединяваше към Топ и двамата сякаш споделяха тревогата си? Кладенецът имаше ли други разклонения освен пряката връзка с морето.

Лесно беше да се спусне до дъното на кладенеца с въжената стълба, с която не си служеха вече, след като направиха асансьора, и която беше достатъчно дълга. Инженерът така и направи. Замъкна стълбата до кладенеца, който беше към шест стъпки в диаметър, и я спусна надолу, след като върза здраво горния й край. После запали фенер, взе един револвер, затъкна нож на пояса си и се спусна по първите стъпала.

Стената навсякъде беше гладка.

Сайръс Смит се спусна по-надолу, като осветяваше ярко стената с фенера. Нямаше нищо подозрително.

Когато инженерът стигна долните стъпала, усети под себе си водната повърхнина, която беше напълно спокойна. Нито там, нито където и да било другаде в кладенеца имаше проход, който да се разклонява навътре в гранита. За да се добере някой до дъното на кладенеца и оттам да се изкатери догоре, трябваше на всяка цена да се промъкне през подземния проход, който беше винаги пълен с вода и свързваше кладенеца с морето през гранитната основа на брега, а това беше възможно само за морските животни.

И тъй Сайръс Смит, след като завърши проучването си, се изкачи горе, издърпа стълбата, покри кладенеца и се прибра замислен в голямата зала в Гранитния дом, като си каза:

— Нищо не открих, а все пак има нещо, има нещо!