Жул Верн
Тайнственият остров (51)

Глава IX

Никакви известия от Наб. Отхвърленото предложение на Пенкроф и на дописника. Джедеон Спилет излиза на няколко пъти. Дрипата. Писмо. Внезапно тръгване. На възвишение Обзор

Болният младеж оздравяваше постепенно. Оставаше само едно — състоянието му да позволи да го пренесат в Гранитния дом. Макар че беше добре подредена и имаше достатъчно храна, къщата в кошарата не можеше да се сравни с удобното и здравословно жилище в Гранитния дом. Освен това в нея не беше и така безопасно и въпреки бдителността си нейните обитатели непрестанно бяха застрашени от някой разбойнически куршум. А там сред непристъпната и непревземаема канара не ги грозеше никаква опасност и всеки опит за нападение срещу тях положително щеше да пропадне. И те очакваха с нетърпение деня, в който биха могли да пренесат Хърбърт, без да има опасност за раните му, и бяха решени да го пренесат на всяка цена, макар че пътуването през Якамарската гора щеше да бъде много трудно.

Нямаха никакви известия от Наб, но не се безпокояха за него. Смелият негър беше добре укрепен в Гранитния дом и нямаше да се остави да го изненадат. Не му бяха изпращали повече Топ и излишно беше да излагат вярното куче на някой и друг куршум и да се лишат по тоя начин от най-полезния си помощник.

И тъй преселниците трябваше да чакат, макар че бързаха да се съберат в Гранитния дом. На инженера му беше тежко да гледа силите си разпокъсани, защото това беше изгодно за пиратите. След изчезването на Еъртън те бяха останали само четирима срещу петима, защото Хърбърт не можеше да се смята, а това тежеше много на храбрия момък, който добре разбираше колко ги затрудняваше!

На 29 ноември през деня Сайръс Смит, Джедеон Спилет и Пенкроф използваха един момент, когато Хърбърт спеше и не можеше да ги чуе, и разгледаха основно въпроса, как да се справят с разбойниците при положението, в което се намираха.

— Другари — каза дописникът, след като беше станало дума за Наб и за невъзможността да влязат във връзка с него, — и аз мисля, че да тръгнем по пътя от кошарата за Гранитния дом, значи да се изложим на куршумите на разбойниците, без да имаме възможност да им отвърнем. Не намирате ли, че най-добре ще бъде да поведем открита борба срещу тия проклетници?

— И аз мисля така — отвърна Пенкроф. — Ние не се боим от куршуми и ако господин Сайръс е съгласен, лично аз съм готов да тръгна из гората! Дявол да го вземе! Все ще убия поне един разбойник!

— Но ще убиете ли и петимата? — попита инженерът.

— Ще ида с Пенкроф — отвърна дописникът — и двамата добре въоръжени заедно с Топ…

— Драги ми Спилет — прекъсна го Сайръс Смит — и вие, Пенкроф, да разсъдим по-хладнокръвно. Ако разбойниците се бяха скрили някъде в острова и ние ги знаехме къде са и ако ставаше дума да ги прогоним оттам, разбирам да ги нападнем направо. Но сега, напротив, се боя, че има опасност ние първи да бъдем изложени на куршумите им.

— Така е, господин Сайръс — отвърна Пенкроф, — но всеки куршум не улучва.

— Куршумът, който удари Хърбърт, улучи Пенкроф — възрази инженерът. — Освен това не забравяйте, че ако вие и двамата напуснете кошарата, аз ще остана сам да я браня. Уверени ли сте, че разбойниците няма да ви видят, когато излизате, че няма да ви оставят да навлезете в гората и да се върнат и да ни нападнат, докато ви няма, като знаят, че тук са останали само един мъж и едно ранено момче?

— Имате право, господин Смит — отвърна Пенкроф и някакъв сподавен гняв кипеше в гърдите му, — имате право. Те ще направят всичко възможно, за да се настанят пак в кошарата, защото знаят, че тук има достатъчно храна! А вие сам няма да удържите срещу тях! Ех, да бяхме в Гранитния дом!

— Ако бяхме в Гранитния дом — отвърна инженерът, — положението щеше да бъде съвсем друго. Там нямаше да се боя да оставя някой от нас при Хърбърт и да тръгна с другите двама из горите на острова. Но ние се намираме в кошарата и трябва да останем тук, докато имаме възможността да я напуснем всички заедно.

Нямаше как да се възрази на разсъжденията на Сайръс Смит и другарите му разбраха добре това.

— Поне Еъртън да беше между нас! — каза Джедеон Спилет. — Горкият! Поправи се, но за много кратко време!

— Дали е умрял?… — попита някак особено Пенкроф.

— Пенкроф, да не мислите, че тия проклетници са го пощадили? — запита Джедеон Спилет.

— Да! Ако са имали полза от това!

— Какво! Да не предполагате, че като е намерил някогашните си съучастници, Еъртън е забравил какво ни дължи и…

— Кой знае? — отвърна морякът, който се поколеба, преди да изрече неприятното предположение.

— Пенкроф — каза Сайръс Смит, като улови моржа за ръката, — лоши мисли се въртят в главата ви и много ще ме огорчите за верността на Еъртън!

— И аз! — добави веднага дописникът.

— Да… Да!… Господин Сайръс… сбърках — отвърна Пенкроф. — Наистина, че са лоши мисли и нищо не може да ги оправдае! Но какво искате? Не зная вече какво говоря. Затворническият живот в кошарата страшно ми тежи и никога през живота си не съм бил толкова раздразнен.

— Търпение, Пенкроф — отвърна инженерът. — Драги Спилет, след колко време смятате, че Хърбърт ще може да бъде пренесен в Гранитния дом?

— Трудно е да се определи — отговори дописникът, — защото и най-малката непредпазливост може да има пагубни последици. Но той оздравява постепенно и ако след осем дни закрепне, ще видим!

Осем дни! Те отлагаха завръщането в Гранитния дом чак за началото на декември.

Пролетта беше настъпила преди два месеца. Времето беше хубаво и започнаха силните горещини. Горите се бяха разлистили и наближаваше жетва. И тъй след завръщането в Гранитния дом щеше да започне усилена земеделска работа, която само възнамеряваното проучване на острова щеше да прекъсне.

Ясно е, прочее, колко вредно беше за преселниците това насилствено затворничество в кошарата. Те бяха принудени да се подчинят под необходимостта, но бяха много нетърпеливи.

Един или два пъти дописникът излиза на пътя и заобикаля оградата. Топ го придружаваше и Джедеон Спилет с карабина в ръка беше готов за всичко.

Той не срещна никого от разбойниците и не откри никаква подозрителна диря. Кучето му щеше да го предупреди и за най-малката опасност, но Топ не лаеше и не можеше да предположи, че няма никаква опасност и че засега поне разбойниците се намираха в някоя друга част на острова.

Но на 27 ноември, при второто си излизане, Джедеон Спилет навлезе към четвърт миля в гората южно от планината и забеляза, че Топ душеше нещо. Кучето вървеше неспокойно, сновеше напред-назад, ровеше се в храстите и в тревата, сякаш беше подушило нещо подозрително.

Джедеон Спилет последва Топ, насъскваше го и го пращаше напред, като в същото време дебнеше с карабина в ръка, прикрит, доколкото имаше възможност, зад дърветата. Нямаше вероятност Топ да беше открил някой човек, защото в такъв случай щеше да издаде присъствието му със сдържан лай и глухо ръмжене. Но той не ръмжеше, а това показваше, че не ги грозеше нито близка, ни далечна опасност. Топ се рови така около пет минути, а дописникът го следваше предпазливо и изведнъж кучето се спусна в един гъст храсталак и измъкна оттам някаква дрипа.

Изпомачкана, зацапана дрипа от дреха, която Джедеон Спилет занесе веднага в кошарата.

Там преселниците я разгледаха и откриха, че беше от дрехата на Еъртън — парче от това кече, което се произвеждаше само в Гранитния дом.

— Виждате ли, Пенкроф — забеляза Сайръс Смит, — че клетият Еъртън се е противил. Разбойниците са го отвлекли насила. Продължавате ли да се съмнявате в честността му?

— Не, господин Сайръс — отвърна морякът, — и отдавна се отказах от временното си съмнение! Струва ми се обаче, че можем да извадим от това следното заключение.

— Какво? — запита дописникът.

— Ейртон не е бил убит в кошарата! Отвлекли са го жив, щом се е противил! С други думи, може да е още жив!

— Може наистина — отвърна замислен инженерът.

Имаше някаква надежда и тя понасърчи другарите на Еъртън. И наистина дотогава те мислеха, че Еъртън е бил изненадан в кошарата и е бил улучен от някой куршум, както се случи с Хърбърт. Но ако разбойниците не го бяха убили в самото начало, ако го бяха отвлекли жив някъде другаде в острова, не можеше ли да се допусне, че той беше още техен пленник? Може би даже някой от тях да беше открил в Еъртън някогашния си австралийски другар, някогашния Бен Джойс, водача на избягалите каторжници! И кой знае дали те не живееха с безумната надежда да го спечелят на своя страна? Ако успееха да го направят предател, той можеше да им бъде много полезен!…

И тъй преселниците в кошарата изтълкуваха благоприятно тоя случай и вече се надяваха, че може да видят пак Еъртън. От друга страна, ако беше пленник, Еъртън навярно щеше да направи всичко възможно, за да се изплъзне от ръцете на разбойниците и да се притече на помощ на преселниците.

Това стана на 29 ноември. Беше седем часът сутринта. Тримата преселници разговаряха в стаята на Хърбърт и чуха, че Топ лаеше силно.

Сайръс Смит, Пенкроф и Джедеон Спилет грабнаха веднага пушките и излязоха от къщата, готови за стрелба.

Топ беше изтичал край оградата и скачаше, лаеше, но някак радостно, а не гневно.

— Някой иде!

— Да.

— Но не е враг!

— Може да е Наб!

— Или Еъртън!

Инженерът и двамата му другари едва размениха тия думи и някой прескочи оградата и тупна в кошарата.

Беше Юп, бай Юп, цял-целеничък, и Топ го посрещна като истински приятел!

— Юп! — извика Пенкроф.

— Наб го праща! — каза дописникът.

— Тогава трябва да носи някаква бележка! — заяви инженерът.

Пенкроф се спусна към орангутана. И наистина, ако Наб имаше да съобщи нещо важно на господаря си, не можеше да избере по-бърз и по-сигурен пратеник, който да има възможност да мине там, където нито преселниците, нито дори самият Топ биха могли да се промъкнат.

Сайръс Смит не се беше излъгал. На шията на Юп висеше торбичка, а в торбичката имаше бележка, написана от Наб.

Какво беше отчаянието на Сайръс Смит и на другарите му, когато прочетоха следните думи:

„Петък, 6 ч. Сутринта. Разбойниците нападнаха възвишението! Наб“

Те се спогледаха, без да продумат нито дума, после се прибраха в къщата. Какво да предприемат? Разбойниците на възвишение Обзор, това означаваше опустошение, грабеж, разорение!

Когато видя инженера, дописника и Пенкроф, Хърбърт разбра, че положението се беше усложнило, а когато съгледа и Юп, не се съмняваше вече, че някаква опасност застрашаваше Гранитния дом.

— Господин Сайръс — каза той, — искам да заминем! Мога да издържа пътя! Искам да заминем!

Джедеон Спилет се приближи до Хърбърт. Изгледа го и после заяви:

— Добре! Ще заминем!

Докараха колата. Пенкроф впрегна онагата. Сайръс Смит и дописникът пренесоха постелята на Хърбърт и я положиха в дъното на колата между двете ритли.

Времето беше хубаво. Ярки слънчеви лъчи проникваха през дърветата.

— Пушките пълни ли са? — попита Сайръс Смит.

Бяха пълни. Инженерът и Пенкроф взеха по една двуцевна пушка, а Джедеон Спилет стисна в ръка карабината си и вече бяха готови за път.

— Как си, Хърбърт? — попита инженерът.

— О, господин Сайръс! — отвърна момъкът. — Бъдете спокоен, няма да умра по пътя!

Като говореше така, личеше, че клетото момче събира всичките си сили и прави свръхчовешки усилия, за да не отмалее.

Сърцето на инженера се сви болезнено. Той пак се поколеба да даде ли знак за тръгване. Но да останат в кошарата, означаваше да отчаят Хърбърт, да го убият може би.

— Да вървим! — каза Сайръс Смит.

Отвориха вратата на кошарата. Юп и Топ, които знаеха да мълчат, когато трябва, се спуснаха напред. Изкараха колата, затвориха пак вратата и онагата, водена от Пенкроф, потегли бавно.

Разбира се, за предпочитане беше да вземат друг път, а не пътя, който водеше право от кошарата за Гранитния дом, но много трудно беше да прекарат колата през гората. И по неволя тръгнаха по правия път, макар че разбойниците навярно го знаеха вече.

Сайръс Смит и Джедеон Спилет вървяха от двете страни на колата, готови да отблъснат всяко нападение. Все пак нямаше вероятност разбойниците да са напуснали вече възвишение Обзор.

Пътят засега беше безопасен и ако се завържеше някаква престрелка, това навярно щеше да стане чак когато наближеха Гранитния дом.

Но преселниците бяха нащрек. Топ и Юп, маймуната с тоягата си в ръка, вървяха ту напред, ту претърсваха гората от двете страни на пътя, но не забелязваха нищо опасно.

Пенкроф караше много бавно колата. Те бяха напуснали кошарата в седем часа и половина. След един час бяха изминали четири мили, без да им се случи каквато и да било неприятност.

Най-после през последните дървета в гората съгледаха морето. Но колата продължи пътя си, тъй като никой от защитниците й нямаше намерение да я изостави.

В тоя миг Пенкроф спря онагата и ревна страшно:

— Ах, проклетниците!

И посочи гъстия дим, който се извиваше над мелницата, над оборите и курника. Един мъж се движеше сред дима. Беше Наб.

Другарите му го извикаха. Той ги чу и изтича при тях. Разбойниците бяха напуснали възвишението преди около половин час, след като го бяха опустошили.

— А господин Хърбърт? — попита Наб. Джедеон Спилет се върна при колата. Хърбърт лежеше в безсъзнание!