Жул Верн
Тайнственият остров (23)

Глава I

За сачмата. Пирогата. Лов. На върха на едно каури. Никакви следи от човек. Ловът на Наб и Хърбърт. Обърнатата костенурка. Изчезналата костенурка. Обяснението на Сайръс Смит

Изминали бяха точно седем месеца, откакто пътниците от балона бяха захвърлени на остров Линкълн. И досега въпреки всички издирвания, които направиха, нито един човек не се беше мярнал пред тях. Никакъв дим не беше показал, че на острова имаше човек. Никакво изделие от неговата ръка не потвърждаваше, че той е живял там когато и да било. Не само че островът изглеждаше пуст, но навярно и никога не е бил обитаван. И ето че сега всички тези изводи пропаднаха пред едно обикновено зрънце метал, намерено в тялото на безобиден гризач!

Защото тая сачма наистина беше изхвърлена от огнестрелно оръжие, а кой друг освен човекът би могъл да си послужи с такова оръжие?

Когато Пенкроф остави сачмата на масата, другарите му я разгледаха поразени. Всички важни последици от това макар наглед незначително събитие веднага им минаха през ума. Внезапната поява на някое свръхестествено същество не би им направила по-силно впечатление.

Сайръс Смит не се поколеба да изкаже веднага предположенията, които изникнаха от тая чудна и неочаквана случка. Той взе сачмата, обърна я оттук-оттам и после запита Пенкроф:

— Уверен ли сте, че прасенцето, ранено с тая сачма, е било най-много на три месеца?

— Най-много от три месеца, господин Сайръс — отвърна Пенкроф. — То сучеше още от майка си, когато го намерих в трапа.

— В такъв случай — заяви инженерът — това само по себе си доказва, че най-много преди три месеца на остров Линкълн е стреляно с пушка.

— И една сачма — добави Джедеон Спилет — е засегнала, но не смъртоносно това животинче.

— Няма никакво съмнение в това — продължи Сайръс Смит — и ето изводите, които трябва да направим от тая случка: островът или е бил населен преди нашето пристигане, или пък тук са слезли хора най-много преди три месеца. Доброволно ли са пристигнали тия хора, или по неволя, отбили ли са се на острова, или пък е имало корабокрушение? Този въпрос можем да си изясним по-късно. А какви са те, европейци или малайци, врагове или приятели на нашата раса, нямаме никаква възможност да открием и не знаем също дали са още на острова, или са го напуснали. Но тия въпроси ни засягат много отблизо и ние не можем да стоим повече в неизвестност.

— Не, не! Хиляди пъти не! — ревна морякът и скочи от масата. — Няма други хора на остров Линкълн! Дявол да го вземе! Островът не е голям и ако беше населен, все някой от жителите му щеше да се мерне досега!

— Трудно е наистина да се допусне противното — заяви Хърбърт.

— Според мене — забеляза дописникът, — още по-трудно ще бъде да се допусне, че прасенцето се е родило със сачма в тялото!

— Освен ако Пенкроф — каза не на шега Наб — не я е имал…

— Виж го ти Наб! — възрази Пенкроф. — Да не съм имал цели пет-шест месеца сачма в устата, без да я усетя! Но къде ще се скрие? — добави морякът, като отвори устата си така, че в нея блеснаха тридесет и два бели зъба. — Гледай добре, Наб, и ако намериш един разяден зъб в тия ченета, ще ти дам да ми изкъртиш половин дузина!

— Предположението на Наб е наистина недопустимо — забеляза Сайръс Смит и макар че положението беше сериозно, по устните му пробягна усмивка. — Истината е, че на острова най-много преди три месеца е гръмнала пушка. Но аз съм склонен да приема, че случайните хора, които са стъпили на тоя бряг, са тук от много кратко време или пък само са се отбили, защото ако по времето, когато изследвахме острова горе от планината Франклин, той е бил населен, щяхме да забележим това или пък нас щяха да ни забележат. И тъй навярно буря е изхвърлила корабокрушенци само преди няколко седмици някъде на брега.

— Господин Сайръс — запита морякът, — няма ли да бъде уместно, преди да тръгнем на разузнаване, да си направим една лодчица, за да можем да се изкачим по течението на реката или пък да заобиколим острова, ако се наложи? Не бива да се оставим да ни изненадат.

— Добре сте намислили, Пенкроф — отвърна инженерът, — но нямаме време. За да си направим лодка, ни трябва поне един месец…

— За истинска лодка, да! — прекъсна го морякът. — Но ние нямаме нужда от лодка, която да се бори с морските вълни, и най-много за пет дни се наемам да направя пирога, която да може да плава по Благодарност.

— Пет дни ли? Добре! — съгласи се инженерът.

— А дотогава трябва да бъдем предпазливи! — каза Хърбърт.

— Много предпазливи, приятели — повтори Сайръс Смит, — и ще ви помоля да излизате на лов само около Гранитния дом.

Вечерята не завърши така весело, както очакваше Пенкроф.

И така островът беше или пък е бил обитаван и от други хора, не само от преселниците. Случаят със сачмата беше вече неопровержимо доказателство за това, а едно такова откритие не можеше да не разтревожи силно преселниците.

Преди да си легнат, Сайръс Смит и Джедеон Спилет разговаряха надълго и широко по тоя въпрос.

— Всъщност искате ли да знаете моето мнение, драги Спилет?

— Да, Сайръс.

— Тогава слушайте: колкото и внимателно да изследваме острова, няма да открием нищо!

Още на другия ден Пенкроф се залови за работа. Не ставаше дума за лодка с ребра и обшивка, а чисто и просто да се направи една обикновена плоскодънна ладия. Парчета кора, съединени едно с друго, щяха да бъдат достатъчни, за да се направи леката ладия, и в случай, че някои природни спънки наложеха да се пренася, тя нямаше да им тежи, нито пък да пречи. Пенкроф смяташе да съедини парчетата кора с тилби и да ги прилепи така, че лодката да не пропуска нито капка вода.

И тъй трябваше да изберат дърветата със здрава и жилава кора, която да може да се обработва. А точно последната буря беше повалила голям брой дугласи, които подхождаха напълно за тая цел. Някои от тия борове лежаха на земята и оставаше само да се обелят, а това беше най-трудната работа, като се имат предвид несъвършените сечива, с които разполагаха преселниците. В края на краищата успяха да се справят и с това.

Докато морякът, подпомаган от инженера, работеше така, без да губи нито миг, Джедеон Спилет и Хърбърт не стояха със скръстени ръце. Те бяха станали доставчици на колонията. Дописникът не можеше да се нарадва на юношата, който боравеше много ловко с лъка и тоягата. Освен това Хърбърт проявяваше и голяма смелост, придружена с онова хладнокръвие, което с право можеше да се нарече „разумна храброст“.

През време на лова Хърбърт разговаряше често с Джедеон Спилет за случая със сачмата и за заключенията, до които беше стигнал инженерът, и един ден, на 26 октомври, му каза:

— Господин Спилет, не ви ли се вижда много чудно, че ако някои корабокрушенци са попаднали на острова, не са се мярнали още към Гранитния дом?

— Много чудно наистина, ако са още тук — отвърна дописникът, — но никак не е чудно, ако ги няма вече!

— И тъй вие мислите, че тия хора са напуснали вече острова? — продължи Хърбърт.

— Това е повече от вероятно, момчето ми, защото, ако бяха останали по-дълго време и особено ако бяха още тук, все някое обстоятелство щеше да издаде присъствието им.

— Дойде ми нещо наум, господин Спилет — каза Хърбърт. — Ако се кача на върха на някое от тия каури, ще мога може би да разгледам местността на доста голямо разстояние.

— Добре си намислил — отвърна дописникът, — но ще успееш ли да се покатериш чак до върха на тия великани?

— Все пак ще се опитам — отвърна Хърбърт. Сръчният и пъргав момък подскочи към долните клони и много скоро се намери на върха, който се издигаше над безкрайната зеленина, образувана от закръглените клони на гората.

От тази височина погледът обхващаше цялата южна част на острова от нос Лапа на югоизток до нос Влечуго на югозапад.

И горе от своята наблюдателница Хърбърт имаше възможност да разгледа като на длан цялата тази още непозната част на острова, която може би беше приютила или приютяваше чужденците, за които предполагаха, че са на острова.

Момъкът разгледа крайно внимателно околността. Най-напред морето — там нямаше нищо. Не се белееше никакво платно нито на хоризонта, нито пък към острова. Все пак не беше изключено някой кораб да е спрял съвсем близо до сушата, но гъстите дървета закриваха брега.

И в горите Фар-уест не се виждаше нищо. Той гледаше крайно внимателно, а зрението му беше отлично. Не, нямаше нищо.

Хърбърт се смъкна от дървото и двамата ловци се прибраха в Гранитния дом. Там Сайръс Смит изслуша момчето, поклати глава и не промълви нито дума. Ясно беше, че този въпрос не можеше да се разреши, преди да проучат напълно острова.

След два дни — на 28 октомври — още една случка, която също не можеше да се обясни!

Като се скитаха по брега, на две мили от Гранитния дом, Хърбърт и Наб имаха щастието да уловят една знаменита костенурка. Истинска морска костенурка, черупката на която имаше чудни зелени отблясъци.

Хърбърт и Наб пъхнаха тоягите си под костенурката и с общи усилия едва успяха да я обърнат по гръб. Тя беше дълга три стъпки и тежеше най-малко четиристотин ливри.

— Прекрасно! — извика Наб. — Как ли ще се зарадва приятелят ни Пенкроф!

И наистина приятелят Пенкроф не можеше да не се зарадва, тъй като месото на тия костенурки, които се хранят само с водорасли, е извънредно вкусно.

— А сега какво ще правим с нашия лов? — попита Наб. — Не можем да го замъкнем до Гранитния дом!

— Да оставим костенурката тук — предложи Хърбърт. — Тя не може вече да се обърне и ще се върнем да я приберем с количката.

Все пак за по-голяма предпазливост Хърбърт се погрижи да подпре костенурката с едри камъни, което Наб смяташе за излишно.

След два часа той и Наб се върнаха на мястото, където бяха оставили костенурката. „Знаменитият представител“ вече го нямаше.

Наб и Хърбърт първо се спогледаха, после се озърнаха наоколо. Точно на това място бяха оставили костенурката. Момъкът намери дори камъните, с които я беше подпрял, с други думи, уверен беше, че не се лъже.

— Ха! — учуди се Наб. — Та костенурките обръщат ли се?

— Изглежда — отвърна Хърбърт, който не можеше да разбере нищо и гледаше камъните, пръснати по пясъка.

И двамата се прибраха в Гранитния дом с напразно докараната количка.

Като стигнаха на мястото, където инженерът и морякът правеха заедно лодката, Хърбърт разказа какво се беше случило.

— Ах, некадърници такива! — ревна морякът. — Да изтървете най-малко петдесет супи!

— Пенкроф — възрази Наб, — не сме виновни ние, че костенурката е избягала! Казвам ти, че я бяхме обърнали!

— Мислех, господин Сайръс — каза Хърбърт, — че като обърнеш една костенурка по гръб, тя не може да се изправи сама на краката си, особено когато е по-голяма, така ли?

— На какво разстояние от морето бяхте оставили костенурката? — запита инженерът, който беше престанал да работи и мислеше върху случая.

— На петнадесет стъпки, не повече — отвърна Хърбърт.

— По време на отлив ли?

— Да, господин Сайръс.

— Е — отвърна инженерът, — това, което костенурката не е могла да направи на пясъка, може да го е направила във водата. Обърнала се е, когато приливът я е понесъл, и си е отплувала спокойно в морето.

— Ей, че сме били некадърни! — извика Наб.

— Тъкмо това имах честта да ви кажа! — отвърна Пенкроф.

Обяснението на Сайръс Смит беше, разбира се, приемливо. Но дали той беше твърдо убеден в правотата му? Трудно е да се каже.