Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Île mystérieuse, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
Zarhi (24.03.2010)
Корекция
khorin68 (24.03.2010)

Издание:

Жул Верн. Тайнственият остров

Роман в три части

Издателска група „Неохрон“, Пловдив, 1993

Художник: Здравко Близнаков

Редактор: Николай Горностаев

Коректори: Светлана Пройчева, Мария Дойкова

История

  1. — Добавяне

Глава XI

На върха на конуса. Вътрешността на кратера. Наоколо само море. Никаква земя пред погледа. Крайбрежието от птичи полет. Хидрография и орография. Населен ли е островът? Наименование на заливите, носовете, реките и т.н. Остров Линкълн

След половин час Сайръс Смит и Хърбърт се върнаха при другарите си. Инженерът само спомена, че сушата, където случаят ги бе захвърлил, е остров и че на другия ден ще обмислят какво да правят. После всички се нагласиха колкото можеше по-удобно за пренощуване в базалтовата дупка на две хиляди и петстотин стъпки над морското равнище и „островитяните“ заспаха дълбок сън в тихата нощ.

На другия ден, 30 март, след като хапнаха набързо, инженерът пожела да се изкачи пак на върха на вулкана, за да разгледа внимателно острова, където той и другарите му може би щяха да бъдат затворници за цял живот, ако близо до този остров нямаше друга земя и ако той беше далеч от пътя на корабите, които обслужваха тихоокеанските архипелази. Тоя път и другарите му го последваха в новия излет. И те искаха да видят острова, който трябваше да посрещне всичките им нужди.

Наближаваше седем часът, когато Сайръс Смит, Хърбърт, Пенкроф, Джедеон Спилет и Наб тръгнаха към върха. Никой от тях сякаш не се тревожеше от новото положение. Те вярваха в себе си, разбира се, но трябва да се подчертае, че вярата на Сайръс Смит се различаваше коренно от вярата на другарите му. Инженерът вярваше, защото чувстваше в себе си сили да изтръгне от тая дива природа всичко, което щеше да бъде необходимо, за да преживеят той и другарите му, а те не се бояха от нищо именно защото Сайръс Смит беше с тях. Пенкроф, особено след случая с огъня, не би се отчаял нито за миг, дори да се намираше на някоя гола канара, стига инженерът да бъдеше с него на тая канара.

— Ха! — каза той. — Измъкнахме се от Ричмънд без разрешение на властите! Ще бъде проклетия, ако не успеем да се измъкнем кога да е от мястото, където положително никой няма да ни задържа!

Сайръс Смит тръгна по същия път, по който беше минал вечерта. Заобиколиха конуса в основата му и стигнаха устието на грамадната пукнатина. Времето беше прекрасно. Слънцето се издигаше на ясното небе и обливаше с лъчите си източните склонове на планината.

Преди осем часа Сайръс Смит и другарите му се събраха на върха на кратера, върху едно коническо хълмче, което се издигаше на северния му край.

— Море! Навсякъде море! — извикаха те, сякаш устните им не можеха да промълвят думата, която ги превръщаше в островитяни.

Море наистина, безкрайна морска шир ги заобикаляше отвсякъде! Може би с изкачването си на върха на конуса Сайръс Смит се надяваше да открие някакъв бряг или пък някой близък остров, който не беше успял да съгледа вечерта в мрака. Но нищо не се забелязваше наоколо, докъдето се простираше погледът, с други думи, на повече от петдесет мили. Не се виждаше никаква суша. Не се мяркаше никакъв кораб. Безбрежната шир беше пуста, а островът заемаше центъра на една окръжност, която изглеждаше безкрайна.

От океана погледите се пренесоха на острова, който се разстилаше цял-целеничък пред очите им, и Джедеон Спилет пръв наруши мълчанието със следния въпрос:

— Колко ли голям може да е този остров?

И наистина островът изглеждаше малък в сравнение с безкрайния океан.

Сайръс Смит поразмисли известно време. Той разгледа внимателно окръжността на острова и като имаше предвид височината, на която се намираха, каза:

— Другари, мисля, че няма да сгреша, ако кажа, че крайбрежието на острова се простира на повече от сто мили[1].

Ако Сайръс Смит не се лъжеше в изчисленията си, островът беше голям приблизително колкото Малта в Средиземно море. Но той беше същевременно много по-неправилен и не така богат с носове, заливи, заливчета и полуострови. Изгледът му, наистина чудноват, поразяваше погледа и когато по съвета на инженера Джедеон Спилет нарисува очертанията му, намериха, че прилича на някакво фантастично животно, на някакъв страшен птерозавър[2], заспал върху вълните на Тихия океан.

Ето всъщност точния изглед на острова, който заслужава да се знае — дописникът веднага го нахвърли на карта със задоволителна точност.

Източната част на брега, с други думи, там, където бяха захвърлени нещастните пътници от балона, се врязваше в широк полукръг и образуваше грамаден залив, който завършваше на югоизток с остър нос — висока канара го беше скрила от погледа на Пенкроф при първото проучване на брега. На североизток два други носа ограждаха залива, а между тях се врязваше тясно заливче, което приличаше на полуотворените челюсти на страшна акула.

От североизток на северозапад брегът се закръгляше като плосък череп на хищник, а после образуваше нещо като гърбица, която не определяше много точно очертанията на тая част на острова, сред която се издигаше доста правилно от север към юг, и после завършваше с дълга опашка, която приличаше на опашката на гигантски алигатор.

Тази опашка образуваше истински полуостров, който се вдаваше на повече от тридесет мили в морето.

На най-тясното място, с други думи, между Комините и заливчето на западния бряг, които лежаха на еднаква географска ширина, островът беше широк само десет мили.

А ето и общия изглед на вътрешността на острова: много горист в цялата си южна част от планината до брега, северната му част беше безплодна и песъчлива. Сайръс Смит и другарите му много се изненадаха, като съгледаха между вулкана и източния бряг езеро, оградено със зелени дървета, за което и не подозираха, че съществува. Отгоре езерото изглеждаше на една плоскост с морето, но като поразмисли, инженерът обясни на другарите си, че това малко водно пространство навярно лежи на триста стъпки над морското равнище, защото възвишението, което му служеше за басейн, беше продължение на крайбрежното възвишение, където се намираха Комините.

— Значи водата на това езеро е сладка? — попита Пенкроф.

— Положително — отвърна инженерът. — То се пълни от водите, които се стичат от планината.

Сайръс Смит и другарите му стояха цял час на планинския връх. Островът се разстилаше пред погледа им като релефна карта с разнообразните си багри — горите бяха зелени, пясъците жълти, а водите сини. Виждаха го цял-целеничък и само скритите места под безкрайната зеленина, сенчестите долини и тесните гърла в подножието на вулкана се криеха от погледите им.

Оставаше да се разреши един важен въпрос, който щеше да се отрази особено много върху тяхното бъдеще. Населен ли беше островът?

Никъде не се забелязваше нещо, извършено от човешка ръка. Нямаше нито струпани къщурки, ни отделна колиба, ни рибарска хижа край брега. Никакъв дим не се виеше в простора и не показваше, че тук живеят хора. Наистина около тридесет мили деляха наблюдателите от крайните точки на острова, с други думи, от опашката, която се врязваше на югозапад и мъчно беше дори за очите на Пенкроф да открият там някакво жилище. Не можеше да се повдигне и завесата зеленина, която покриваше три четвърти от острова, за да се види дали там някъде не се крие някое селище. Но обикновено жителите на тези тесни тихоокеански островчета живеят по крайбрежието, а крайбрежието изглеждаше съвършено пусто.

И тъй до едно по-подробно изследване на острова можеше да се смята, че той не е населен.

Но не се ли отбиваха поне от време на време туземците от околните острови? На петдесет мили наоколо не се виждаше никаква суша. Но петдесет мили лесно можеха да се преплават било с малайски лодки, било с големи полинезийски пироги. И тъй всичко зависеше от местоположението на острова, от това, дали беше уединен сред Тихия океан, или се намираше близо до някой архипелаг. Сайръс Смит щеше ли да успее да определи по-късно без уреди географската му ширина и дължина? Трудно. Но като не знаеха какво е положението, добре беше да вземат някои и други мерки в случай, че съседи туземци слезеха на острова.

Проучиха острова, определиха очертанията му, отбелязаха релефа, изчислиха какво пространство заема и изследваха хидрографията и орографията му.

Но преди да даде знак на другарите си за тръгване, Сайръс Смит им каза твърдо и спокойно:

— Ето, приятели, тесния къс земя, където ни захвърли ръката на Всевишния. Тук ще живеем дълго време може би. Може да се яви и неочаквана помощ, ако някой кораб мине случайно… Казвам случайно, тъй като островът е незначителен. Той няма дори по-закътан залив, където да могат да се отбиват кораби, и се боя, че се намира далеч от обикновените морски пътища, с други думи, много на юг за параходите, които обслужват тихоокеанските архипелази, и много на север за параходите, които заобикалят нос Хорн на път за Австралия. Не искам да крия от вас какво е положението…

— И имате право, драги Сайръс — прекъсна го бързо дописникът. — Пред вас стоят мъже. Те имат доверие във вас и вие можете да разчитате на тях. Нали така, приятели?

— Ще ви слушам за всичко, господин Сайръс — каза Хърбърт и стисна ръката на инженера.

— Мой господар сте винаги и навсякъде! — заяви Наб.

— Аз пък да не съм човек, ако се мръщя на работата — каза морякът, — и ако желаете, господин Смит, ще превърнем този остров в една малка Америка! Ще построим тук градове, ще прокараме железопътни линии, ще направим телеграфи и един прекрасен ден, когато той бъде цял преобразен, благоустроен и цивилизован, ще го подарим на правителството на Щатите! Само че искам едно.

— Какво? — попита дописникът.

— Да не се смятаме вече за някакви изпаднали нещастници, а за преселници, дошли да основат тук колония!

Сайръс Смит не можа да се сдържи и се усмихна, а предложението на моряка бе прието. После той поблагодари на другарите си и добави, че разчита на тяхната твърдост и на божията помощ.

— А сега към Комините! — извика Пенкроф.

— Почакайте, другари! — спря ги инженерът. — Мисля, че е добре да дадем някакво име на острова, а също и на носовете, на полуостровите и на реките, които са пред очите ни.

— Комините например — каза Хърбърт.

— Право! — забеляза Пенкроф. — Това име е удобно и само ми дойде на ума. Ще продължим ли да наричаме нашето първо жилище Комините, господин Сайръс?

— Разбира се, Пенкроф, щом вие сте го кръстили така.

— Добре! За другите лесна работа — продължи морякът, който се беше позапалил. — Ще ги наречем, както са правили робинзоновците, за които Хърбърт често ми е чел: „Залив Провидение“, „Нос Кашалот“, „Нос Измамена надежда“!…

— Или по-скоро с имената на господин Смит — прекъсна го Хърбърт, — на господин Спилет, на Наб!…

— Предпочитам имена от нашата родина — отвърна дописникът. — Те ще ни напомнят за Америка.

— Да, за по-главните имена — каза тогава Сайръс Смит, — за имената на заливите и на моретата съм напълно съгласен. Да наречем грамадния източен залив Обединение например, а широкия залив на юг — Вашингтон[3], планината, на която сме сега — Франклин[4], а езерото, което се простира пред погледа ни — Грант, няма нищо по-добро, другари. Тези имена ще ни напомнят за нашата родина и за великите граждани, които са я прославили. Но за реките, заливчетата, носовете и полуостровите, които виждаме от върха на тая планина, да изберем имена, които ще отговарят по-скоро на собствените им очертания. Те ще се запечатат по-лесно в паметта ни, а ще бъдат и по-удобни.

— А сега — каза дописникът — предлагам да наречем полуострова, който се врязва югозападно в морето, Змия, а извитата опашка на края — нос Влечуго, защото е истинска опашка на влечуго.

— Прието — каза инженерът.

— А залива на другия край на острова — продължи Хърбърт, — който толкова много прилича на отворени челюсти, да наречем Акула.

— Добре измислено! — извика Пенкроф. — А за да допълним картината, нека наречем нос Челюст двете части на челюстта.

— Има два носа — забеляза дописникът.

— Какво от това! — възрази морякът. — Ще имаме нос Северна челюст и нос Южна челюст.

— Записах — отвърна Джедеон Спилет.

— Остава ни да кръстим югоизточния нос на острова — каза Пенкроф.

— Нос Лапа — извика веднага Наб, на когото също му се искаше да бъде кръстник на някоя част от владението им.

И наистина Наб измисли сполучливо название, тъй като носът действително представляваше мощната лапа на фантастичното животно, изобразено от чудните очертания на острова.

Пенкроф беше възхитен от обрата, който взеха нещата, а малко възбуденото им въображение нарече реката, която доставяше вода за пиене на преселниците и край която ги беше захвърлил балонът, Благодарност, в знак на истинска благодарност към провидението.

Островчето, където излязоха най-напред — остров Спасение.

Възвишението над високата гранитна стена над Комините, откъдето погледът можеше да обгърне целия обширен залив Обединение — възвишение Обзор.

И накрая гъстите непроходими гори, които покриваха полуостров Змия, нарекоха горите Фар-уест.

И тъй всичко беше свършено и на преселниците им оставаше само да се спуснат по планината Франклин и да се приберат в Комините, когато Пенкроф извика:

— Ей, че сме загубени!

— Защо? — попита Джедеон Спилет, който беше затворил бележника си и се канеше да си тръгва.

— Как защо! Забравихме да кръстим острова!

Хърбърт тъкмо искаше да предложи да го кръстят на името на инженера и всичките му другари щяха да се съгласят, когато Сайръс Смит каза простичко:

— Другари, да го наречем на името на великия гражданин, който се бори днес за единството на американската република! Да го наречем остров Линкълн[5]!

Трикратно ура отговори на предложението на инженера.

И вечерта, преди да заспят, преселниците говориха за далечната си родина. Говориха за страшната война, която я обливаше в кръв. Положителни бяха, че Юг ще се покори, че Север ще възтържествува, че ще възтържествува правдата благодарение на Линкълн!

Това ставаше на 30 март 1865 година, а те и не подозираха, че след шестнадесет дни, на Разпети петък, във Вашингтон щеше да се извърши страшно престъпление и Ейбрахам Линкълн щеше да загине, пронизан от куршума на един фанатик.

Бележки

[1] Около 45 левги по 4 километра.

[2] Птерозавър — изкопаемо летящо влечуго с летателна ципа, обтегната между удължените пет пръста на китката, тялото, задните крайници и опашката.

[3] Джордж Вашингтон (1732–1799) — северноамерикански държавник и политически деец, организатор на революционните сили на северноамериканските колонии. В 1775 година Конгресът избира Вашингтон за главнокомандващ силите на северноамериканските колонисти в освободителната им война срещу Англия. В 1789 година Вашингтон е избран за пръв президент на Съединените щати в Америка и остава на този пост до 1797.

[4] Бенджамин Франклин (1706–1790) — северноамерикански политически деец. Играл важна роля в освободителната война на северноамериканските преселници срещу Англия (1775–1782). Франклин — основател на първото дружество на аболиционистите (привърженици на борбата за освобождение на негрите от робство). Като физик Франклин е известен с откриването на гръмоотвода (1762).

[5] Ейбрахам Линкълн (1809–1865) — северноамерикански държавник. В 1860 година е избран за президент на Американските съединени щати. Робовладелците южняци, които го ненавиждат и се боят от него, дигат въстание. В 1862 година той издава закон за премахване на робството в Америка.