Жул Верн
Тайнственият остров (38)

Глава XVI

Неразгаданата тайна. Първите думи на непознатия. Дванадесет години на островчето. Неволни признания. Изчезването. Увереността на Сайръс Смит. Мелницата. Първият хляб. Самоотвержена постъпка. Честни ръце

Да! Нещастникът беше заплакал! Някакъв спомен навярно му беше минал през ума и както каза Сайръс Смит, сълзите пак го бяха направили човек.

Преселниците го оставиха известно време на възвишението и дори се поотдалечиха, за да се почувства свободен. Но той и не помисли да използва свободата си и Сайръс Смит скоро реши да го прибере в Гранитния дом.

Два дни след тоя случай на непознатия сякаш му се прииска да се понамеси в общия живот. Явно беше, че той чуваше, че разбираше, но още по-явно беше, че с някакво странно упорство избягваше да говори на преселниците, тъй като една вечер Пенкроф прилепи ухо на вратата на стаята му и дочу следните думи:

— Аз тук! Не! Никога!

Морякът предаде тия думи на другарите си.

— Тук има някаква болезнена тайна! — заяви Сайръс Смит. Непознатият беше започнал да си служи със земеделските сечива и работеше в зеленчуковата градина. Когато прекъснеше работата си, а това му се случваше много често, той заставаше сякаш съсредоточен в себе си. По препоръка на инженера зачитаха това негово уединение, което той, изглежда, искаше да запази.

Угризения ли го измъчваха така? Допустимо беше и Джедеон Спилет не можа да се сдържи и направи един ден следната забележка:

— Мисля, че щом като не говори, той има да казва много важни неща!

След няколко дни, 3 ноември, непознатият, както работеше на възвишението, се спря, отпуснал лопатата на земята, и Сайръс Смит, който го наблюдаваше отблизо, видя пак, че сълзи текат от очите му. Някакво неудържимо съчувствие го накара да се приближи до него и той докосна леко ръката му.

— Приятелю! — каза му той.

Непознатият се опита да извърне поглед и понеже Сайръс Смит искаше да му улови ръката, той рязко се дръпна.

— Приятелю! — повтори по-твърдо Сайръс Смит. — Погледнете ме, искам да ме погледнете!

Непознатият погледна инженера и сякаш остана под негово влияние като хипнотизиран под властта на хипнотизатора. Поиска да избяга. Но тогава лицето му сякаш се преобрази. Очите му святкаха. Думи напираха на устните му. Не можеше повече да се сдържа!… Накрая скръсти ръце, после запита глухо Сайръс Смит:

— Кои сте вие?

— Корабокрушенци като вас — отвърна инженера, който беше дълбоко развълнуван. — Ние ви доведохме тук, сред хора като вас.

— Хора като мене ли!… Аз не съм човек!

— Вие сте сред приятели…

— Сред приятели ли?… Аз! И приятели! — извика непознатият и закри лицето си с ръце. — Не… Никога… Оставете ме!…Оставете ме!

После побягна към оня край на възвишението, което се издигаше над морето, и стоя там дълго време неподвижен.

Сайръс Смит се върна при другарите си и им разказа какво се беше случило.

— Да! Има някаква тайна в живота на тоя човек — заяви Джедеон Спилет — и изглежда, че той се връща сред хората по пътя на разкаянието.

— Не зная що за човек сме довели тук — подхвърли морякът. — Има си и тайни…

— Които ние ще уважим — прекъсна го бързо Сайръс Смит. — Ако е направил някаква грешка, той я е изкупил жестоко и за нас е невинен.

Цели два часа непознатият стоя сам край морето, явно потънал в спомени.

Но след това той сякаш взе някакво решение и дойде при Сайръс Смит. Очите му бяха зачервени от сълзите, които беше пролял, но не плачеше вече. Лицето му носеше отпечатък на дълбоко смирение. Изглеждаше плах, засрамен и очите му бяха непрестанно сведени към земята.

— Господине — запита той Сайръс Смит, — вие и другарите ви англичани ли сте?

— Не — отвърна инженерът, — американци.

— А! — каза непознатият. И после прошепна:

— По-добре!

— А вие, приятелю? — запита инженерът.

— Англичанин — смънка той бързо.

И сякаш не му беше леко да изкаже тия няколко думи, тъй като се отдалечи от брега и вървя крайно развълнуван от водопада до устието на Благодарност.

После, като мина по едно време край Хърбърт, той се спря и го запита със сподавен глас:

— Кой месец сме?

— Ноември — отвърна Хърбърт.

— Коя година?

— 1866.

— Дванадесет години! — извика той. — Дванадесет години!

И изведнъж си отиде.

Хърбърт предаде на преселниците разговора, който беше водил.

— Тоя нещастник е бил загубил представа за месеците и годините! — забеляза Джедеон Спилет.

— Да! — добави Хърбърт. — И е бил на островчето вече цели дванадесет години, когато ние го намерихме!

— Дванадесет години! — повтори Сайръс Смит. — Ах, дванадесет години самота, след окаян живот може би могат да помрачат ума на един човек!

— Аз съм склонен да мисля — обади се тогава Пенкроф, — че тоя човек не е попаднал на остров Табор след корабокрушение, а са го изоставили там за някакво престъпление.

— Може и да имате право, Пенкроф — съгласи се дописникът, — но ако е така, не е изключено тия, които са го оставили на острова, някой ден да се върнат да го приберат.

— Другари — прекъсна го Сайръс Смит. — Мисля, че тоя човек е страдал, че е изкупил жестоко грешките си, каквито и да са те, и необходимостта да се изкаже го задушава. Да не го принуждаваме да ни разказва миналото си. Той сам ще ни го каже навярно някой ден и тогава ще видим какво да предприемем. Всъщност само той може да ни обясни дали храни някаква надежда, че някой ден ще дойдат да го приберат. Но аз се съмнявам!

— Защо? — попита дописникът.

— В случай, че беше уверен, че ще го приберат в определен срок, той щеше да чака деня на своето освобождение и нямаше да хвърля бележки в морето. Не, по-вероятно е да е бил осъден да умре на островчето и да не види никога хора!

— Но ако тоя човек е бил оставен преди дванадесет години на остров Табор, може да се предположи, че той вече от няколко години е изпаднал в дивашкото състояние, в което го намерихме!

— Може — съгласи се Сайръс Смит.

— В такъв случай той трябва да е написал бележката преди няколко години!

— Разбира се… и все пак тя изглеждаше написана отскоро!

— Освен това как да допуснем, че бутилката с бележката е изплавала за няколко години разстоянието от остров Табор до остров Линкълн?

— Не е напълно изключено — обади се дописникът. — Тя може да се намира отдавна край острова!

— И после — добави морякът, — ако бележката е била написана преди няколко години и ако се е намирала от години в бутилката, влагата щеше да я повреди. А тя беше напълно запазена.

Забележката на моряка беше много правилна и тук също имаше нещо непонятно, тъй като бележката изглеждаше скоро написана, когато преселниците я намериха в бутилката.

— И тук има нещо необяснимо, приятели — забеляза инженерът, — но да не принуждаваме новия си другар да говори. Когато пожелае, ние ще бъдем готови да го изслушаме!

Следните дни непознатият не продума нито дума и не слезе нито веднъж от възвишението. Той работеше земята, без да губи нито миг, без да си отдъхне, но продължаваше да се държи настрани. Вечер не се прибираше в определената му стая, а спеше на възвишението под някоя китка дървета или се сгушваше в някоя дупка сред канарите, когато времето беше лошо. И така той продължаваше да си живее както по времето, когато единствен подслон му бяха горите на остров Табор, и преселниците чакаха търпеливо.

На 10 ноември към осем часа вечерта, тъкмо когато започваше да се здрачава, той се появи ненадейно пред преселниците, които се бяха събрали в беседката. Очите му святкаха странно и имаше хищния поглед от предишните лоши дни.

Сайръс Смит и другарите му изтръпнаха, като го видяха така страшно развълнуван — зъбите му тракаха като на трескав. Какво ли му беше? Не можеше ли да понася хора? За предишния си скотски живот ли тъгуваше? Навярно да, тъй като се изрази със следните несвързани мисли:

— Защо съм тук? С какво право ме измъкнахте от островчето ми?… Може ли да има нещо общо между мене и вас?…Знаете ли кой съм аз… какво съм направил… защо бях там, сам? И кой ви е казал, че не съм бил изоставен…че не съм бил осъден да умра там? Знаете ли миналото ми?… Знаете ли не съм ли убил… дали не съм престъпник… прокълнат… обречен да живее като див звяр… далеч от света… кажете… знаете ли?

Преселниците слушаха клетника, без да го прекъсват, а полупризнанията сякаш се отронваха неволно от устните му. Сайръс Смит поиска да го успокои и пристъпи към него, но той бързо се отдръпна.

— Не! Не! — извика той. — Една дума само… Свободен ли съм?

— Свободен сте — отвърна инженерът.

— Тогава сбогом! — извика той и побягна като луд.

Наб, Пенкроф и Хърбърт изтичаха веднага към гората…, но се върнаха сами.

— Оставете го да прави каквото си ще! — каза Сайръс Смит.

— Но той никога няма да се върне… — извика Пенкроф.

— Ще се върне — заяви инженерът.

Изминаха много дни, но Сайръс Смит — някакво предчувствие ли беше това? — продължаваше да поддържа упорито и непоколебимо, че нещастникът рано или късно ще се върне.

— Последен пристъп на грубата му природа — повтаряше той. — Съвестта го гризе, но новата самота ще го уплаши.

През това време преселниците продължаваха работата си както на възвишение Обзор, така и в кошарата, където Сайръс Смит смяташе да направи чифлик. Не ще и дума, че семената, които Хърбърт беше събрал на остров Табор, бяха грижливо засети. Възвишението представляваше вече грамадна, добре разпределена и добре поддържана зеленчукова градина, която не оставяше преселниците да стоят със скръстени ръце.

На 15 ноември започна третата жетва. Ето нива, която нарасна по площ за осемнадесет месеца, откакто засяха първото зрънце! Втората жетва от шестстотин хиляди зърна им даде сега четири хиляди крини, или с други думи, повече от петстотин милиона зърна! Преселниците бяха богати с пшеница, тъй като им стигаше да засяват до десет крини, за да имат всяка година достатъчно жито и да изхранват и себе си, и добитъка.

Имаха зърно, но нямаха брашно и се налагаше да си построят мелница. Сайръс Смит можеше да използва втория водопад, който се вливаше в Благодарност, и да построи там мелницата си, тъй като първият беше зает с тепавицата, но след като размислиха, решиха да си направят обикновена вятърна мелница горе на възвишение Обзор.

Няколко големи пясъчника на север от езерото лесно щяха да се превърнат във воденични камъни, а за крилете неизчерпаемият балон щеше да даде необходимото количество платно.

Цялата клетка щеше да лежи върху една ос, закрепена с дебели греди така, че да може да се върти на вятъра заедно с целия си механизъм.

Тая работа се свърши бързо. Наб и Пенкроф бяха станали много опитни дърводелци и трябваше да изпълняват само чертежите на инженера. Четирите рамки, които образуваха крилете, бяха здраво забити в основната греда под известен ъгъл и закрепени с железни зъби. А различните вътрешни части — сандъкът с двата камъка, подвижният и неподвижният, мелничарският кош, откъдето зърната падат върху камъните, подвижното улейче, и накрая ситото — станаха лесно.

Както винаги, Пенкроф беше възхитен от работата си и не се съмняваше, че мелницата беше превъзходна.

— Сега да задуха вятър — каза той, — и ще смелим прекрасно първото си брашно.

— Да задуха вятър, може — отвърна инженерът, — но не много силен вятър, Пенкроф.

— Ха! Мелницата ще се върти по-бързо!

— Не е необходимо да се върти толкова бързо — обясни Сайръс Смит. — От опит се знае, че една мелница мели най-добре, когато броят на оборотите на крилете й в минута е шест пъти по-голям от броя на стъпките, които изминава вятърът в секунда.

Преселниците нямаха никакви основания да се маят, тъй като бързаха да опитат първия хляб на остров Линкълн. Тоя ден сутринта смляха две-три крини жито и на следния ден на обяд прекрасен хляб, малко сбит може би, макар че беше замесен с мая от пиво, красеше масата на Гранитния дом. Всички го заръфаха лакомо и с такова удоволствие — лесно е да си представи човек!

А непознатият не се беше появил. На няколко пъти Джедеон Спилет и Хърбърт бяха обикаляли гората край Гранитния дом, без да го срещнат, без да открият никаква следа от него. Наистина някогашният дивак от остров Табор лесно щеше да се оправи в пълните с дивеч гори Фар-уест, но нямаше ли опасност да възвърне пак предишните си навици? Все пак Сайръс Смит продължаваше да настоява, че беглецът щял да се върне.

— Да, ще се върне! — повтаряше той с някаква увереност, която другарите му не бяха склонни да споделят. — Когато тоя нещастник е бил на остров Табор, е знаел, че е сам! Тук той знае, че хора като него го чакат!

Един ден екнаха виковете на Хърбърт: — Помощ! Помощ!

Пенкроф и Наб зарязаха бързо курника и хукнаха към езерото.

Но преди тях непознатият — никой и не подозираше, че е в тоя край — прескочи река Глицерин и се намери на отсрещния бряг.

Там пред Хърбърт стоеше страшен ягуар, подобен на ягуара, който дописникът беше убил на нос Влечуго. Изненадан, момъкът се беше опрял о едно дърво, а животното се беше свило и щеше да скочи… Но непознатият без никакво оръжие, само с нож в ръка, се хвърли върху страшния хищник, който се извърна към новия си противник.

Борбата беше кратка. Непознатият се отличаваше с поразителна сила и ловкост. С едната си ръка той сграбчи здраво като с клещи ягуара за шията, без да иска и да знае за ноктите на хищника, които късаха месата му, а с другата заби ножа си право в сърцето му.

Ягуарът падна. Непознатият го ритна с крак и щеше да избяга тъкмо когато преселниците стигнаха на мястото, където се беше развил боят — Хърбърт се вкопчи за него и извика:

— Не! Не! Няма да си отидете!

Сайръс Смит тръгна към непознатия, който сбърчи вежди, като го видя, че се приближава. Кръв течеше от рамото му под разкъсаната дреха, но той не й обръщаше внимание.

— Приятелю — каза му Сайръс Смит, — ние сме ви безкрайно задължени. За да спасите нашето дете, вие изложихте на опасност живота си!

— Живота ми! — прошепна непознатият. — Какво струва той? По-малко от нищо!

— Ранен ли сте?

— Няма значение.

— Ще ми подадете ли ръката си?

И понеже Хърбърт искаше да сграбчи ръката, която току-що му спаси живота, непознатият скръсти ръце, гърдите му се надигнаха, погледът му се помрачи и той сякаш искаше да избяга. Но с големи усилия се овладя и запита грубо:

— Кои сте вие? Какво искате от мене?

С тия думи той искаше да узнае миналото на преселниците, и то за пръв път. Може би след това щеше да разкаже и своето минало.

С няколко думи Сайръс Смит описа всичките преживелици на преселниците от бягството им от Ричмънд, как се бяха спасили и с какво разполагаха сега.

Непознатият го слушаше с изострено внимание.

После инженерът разказа кои бяха всички те — той, Джедеон Спилет, Хърбърт, Пенкроф, Наб — и добави, че след пристигането си на остров Линкълн най-голяма радост са изпитали след завръщането от островчето, когато са се сдобили с още един другар.

При тия думи непознатият се изчерви, отпусна глава на гърдите си и го обзе страшно смущение.

— А сега, като знаете кои сме — добави Сайръс Смит, — ще ми подадете ли ръката си?

— Не — отвърна глухо непознатият, — не! Вие сте честни хора! А аз!…