Жул Верн
Тайнственият остров (54)

Глава XII

Изследване на полуостров Змия. Лагер край река Водопад. Джедеон Спилет и Пенкроф на разузнаване. Завръщането им. Всички напред! Отворената врата. Осветеният прозорец. При лунна светлина

Въпреки старателните издирвания на западния бряг не откриха вече никакви следи. Нямаше никакви стъпки, никакви отчупени клони, никаква изстинала пепел, нито изоставени лагери.

— Това не ме учудва — каза Сайръс Смит на другарите си. — Разбойниците слязоха на острова край нос Останка, веднага са преминали Тадорнските блата и са навлезли в горите Фар-уест. И тъй те са изминали горе-долу същия път, по който вървим и ние, откакто напуснахме Гранитния дом. Затова открихме дири в гората. Но като са излезли на брега, разбойниците са се убедили, че няма къде да се скрият, и според мене навярно се крият в полите на планината Франклин.

— Тогава да вървим право в кошарата, господин Сайръс! — извика Пенкроф. — Трябва да свършим с тях, а досега само си губим времето!

— Не бива, приятелю — отвърна инженерът. — Забравяте, че искаме да узнаем дали има някакво жилище в гората. Нашето изследване има двойна цел, Пенкроф. Ние трябва да накажем престъпниците, но също сме длъжни да изкажем своята благодарност.

— Правилно, господин Сайръс — отвърна морякът. — Но все ми се струва, че ще открием тоя благороден господин само когато той пожелае.

Всъщност Пенкроф изразяваше само общото мнение. Навярно жилището на непознатия беше също така тайнствено като самия него!

Вечерта колата спря край устието на река Водопад. Приготвиха се да преспят както обикновено, като взеха всички предпазни мерки за през нощта. Хърбърт закрепна, стана пак предишният силен и здрав момък и имаше голяма полза от тоя живот на открито между морския вятър и животворния планински въздух. Не седеше вече в колата, а вървеше начело.

На следния ден, 19 февруари, преселниците оставиха крайбрежието, върху което отвъд устието на Водопад бяха струпани живописно най-разнообразни базалтови скали, и тръгнаха срещу течението на реката по левия й бряг.

Към пет часа вечерта колата спря на около шестстотин крачки от дървената ограда на кошарата. Полукръгла завеса от грамадни дървета я скриваше от погледа им.

Трябваше да направят разузнаване, за да разберат имаше ли някой в кошарата. Но да тръгнат така, открито, посред бял ден, значеше да се изложат на някой куршум, както се беше случило с Хърбърт, ако там се бяха скрили разбойниците.

По-добре беше да почакат да мръкне.

Към осем часа беше вече доста тъмно и имаха благоприятни условия за разузнаване. Джедеон Спилет заяви, че е готов да тръгне заедно с Пенкроф. Сайръс Смит се съгласи. Топ и Юп щяха да останат при инженера, Хърбърт и Наб, защото и най-тихият неуместен лай, и най-лекият крясък на маймуната можеха да привлекат вниманието на разбойниците.

— Бъдете предпазливи — препоръча Сайръс Смит на моряка и на дописника. — Няма да превземате кошарата, а само ще разузнаете има ли някой вътре, или не.

— Разбрано — отвърна Пенкроф. И двамата тръгнаха.

Благодарение на гъстите листа под дърветата беше доста тъмно и не се виждаше нищо на тридесет-четиридесет стъпки. Дописникът и Пенкроф се спираха при най-лекия шум, който им се струваше подозрителен, и пристъпваха крайно предпазливо.

Не вървяха един до друг, за да дадат по-малка възможност на врага да ги улучи. Но трябва да кажем също, че всеки миг очакваха да чуят някой изстрел.

Пет минути след като се откъснаха от колата, Джедеон Спилет и Пенкроф стигнаха окрайнината на гората, пред полянката, в дъното на която се издигаше дървената ограда на кошарата.

Спряха. Бледа светлина още къпеше полянката, където нямаше никакво дърво. На тридесет крачки се изправяше вратата на кошарата, която изглеждаше затворена. Тия тридесет крачки от гората до кошарата бяха опасната зона, както се казва в балистиката. Един или повече куршуми от оградата щяха да повалят всеки, който би се осмелил да премине тая зона.

Джедеон Спилет и морякът не се бояха от нищо, но знаеха, че и най-малката непредпазливост от тяхна страна, на която щяха да станат първи жертви, би навлякла след това големи неприятности на другарите им. Ако тях ги убиеха, какво щеше да стане със Сайръс Смит, с Наб и с Хърбърт?

Пенкроф, страшно възбуден, като видя, че се намира толкова близо до кошарата, където предполагаше, че се бяха скрили разбойниците, щеше да се спусне веднага напред, но дописникът го задържа насила.

Скоро стана съвсем тъмно, както се случва при по-ниските географски ширини. Време беше.

Откакто задебнаха в окрайнината на гората, дописникът и Пенкроф нито за миг не бяха откъснали поглед от оградата. Но ако каторжниците бяха там, навярно някой от тях стоеше на стража, за да ги предпази от каквато и да било изненада.

Джедеон Спилет стисна ръка на другаря си двамата запълзяха към кошарата с пушки, готови за стрелба.

Те стигнаха до вратата на кошарата, без никаква светлинка да прореже мрака.

Пенкроф се опита да бутне вратата, която се оказа затворена, както той и дописникът бяха предположили. Но морякът забеляза, че резетата отвън не бяха сложени.

Можеше да се допусне, че разбойниците се намираха вътре в кошарата и че бяха залостили вратата така, че да не може да се издъни.

Джедеон Спилет и Пенкроф се ослушаха.

Никакъв шум не долиташе иззад вратата. Муфлоните и козите навярно бяха заспали в кошарата и не нарушаваха нощната тишина.

Като не чуха нищо, морякът и дописникът почнаха да се питат да прескочат ли оградата и да влязат в кошарата. Но Сайръс Смит не беше дал такова нареждане. Наистина те можеха да сполучат, но можеше и да се провалят. А ако разбойниците не подозираха нищо, ако не знаеха, че преселниците бяха тръгнали да ги преследват, ако, с една дума, в тоя миг имаше някаква вероятност да ги изненадат, биваше ли да провалят случая, като прескочат най-лекомислено оградата?

Пенкроф изглежда беше съгласен с дописника, защото го последва, без да възрази, когато той се оттегли към гората.

След малко инженерът знаеше вече какво беше положението.

— Добре — каза той, след като поразмисли. — Сега съм убеден, че разбойниците не са в кошарата.

— Ще разберем това, когато се прехвърлим през оградата — отговори Пенкроф.

— В кошарата, приятели! — каза Сайръс Смит.

Колата излезе от гората и потегли безшумно към оградата. Пак беше тъмно и цареше гробна тишина, както когато Пенкроф и дописникът бяха запълзели към кошарата. Буйната трева заглушаваше напълно стъпките.

Скоро излязоха на полянката. Тя беше пуста. Малкият отряд тръгна смело към кошарата. Преминаха бързо опасната зона. Не екна никакъв изстрел. Колата стигна оградата и спря. Наб застана пред онагите, за да ги задържа. Инженерът, дописникът, Хърбърт и Пенкроф се запътиха към вратата, за да видят дали беше залостена отвътре…

Едното крило беше отворено.

— Какво говорехте — обърна се инженерът към моряка и към Джедеон Спилет.

И двамата стояха смаяни.

— Кълна се в спасението на душата си, че преди малко вратата беше затворена! — заяви Пенкроф.

Преселниците се двоумяха. Били ли са разбойниците в кошарата, когато Пенкроф и дописникът са извършвали разузнаването? Положително да, защото вратата тогава е била затворена, а само те можеха да я отворят! Още ли бяха там или някой от тях беше излязъл?

В тоя миг Хърбърт, който беше пристъпил няколко крачки навътре, се дръпна бързо назад и хвана Сайръс Смит за ръката.

— Какво има? — попита инженерът.

— Светлина!

— В къщата ли?

— Да!

И петимата пристъпиха към вратата и наистина в прозореца насреща трептеше бледа светлинка. Сайръс Смит бързо взе решение.

— Това е единствената вероятност да намерим разбойниците затворени в къщата, без да ни очакват — каза той на другарите си. — Ще ги пипнем! Напред!

И преселниците се промъкнаха в кошарата, готови да стрелят. Колата оставиха навън — пазеха я Топ и Юп, които бяха вързани за всеки случай.

Сайръс Смит, Пенкроф и Джедеон Спилет, от една страна, и Хърбърт и Наб, от друга, вървяха край оградата и разглеждаха оная част на кошарата, която беше напълно тъмна и пуста.

Скоро всички стигнаха край къщата, пред вратата, която беше затворена.

Сайръс Смит даде знак на другарите си да не мърдат и приближи до слабо осветения отвътре прозорец.

Погледът му обгърна единствената стая в долния етаж на къщата.

На масата светеше фенер. Край масата се намираше леглото, гдето спеше някога Еъртън. На леглото лежеше човек.

Изведнъж Сайръс Смит се дръпна и извика сподавено:

— Еъртън!

Веднага преселниците блъснаха вратата и се втурнаха в стаята.

Еъртън изглеждаше заспал. По лицето му личеше, че беше страдал дълго и жестоко. По китките и по глезените на краката му имаше дълбоки рани.

Сайръс Смит се наведе над него.

— Еъртън! — извика инженерът и сграбчи ръката на този, когото намери така неочаквано.

При този вик Еъртън отвори очи и изгледа най-напред Сайръс Смит, а после и другите.

— Вие! — извика той. — Вие!

— Еъртън! Еъртън! — повтори Сайръс Смит.

— Къде съм?

— В къщата, в кошарата!

— Но те ще дойдат! — извика Еъртън. — Пазете се! Пазете се!

И Еъртън падна премалял.

— Спилет — каза тогава инженерът, — можем да бъдем нападнати всеки миг. Вкарайте колата в кошарата. После залостете вратата и елате всички тук!

Пенкроф, Наб и дописникът побързаха да изпълнят нарежданията на инженера. Нямаха нито миг за губене! Може би и самата кола беше вече в ръцете на разбойниците!

Дописникът и двамата му другари прекосиха бързо кошарата и стигнаха вратата на оградата, зад която Топ ръмжеше глухо.

Инженерът остави за малко Еъртън и излезе от къщата с пушка в ръка. Хърбърт беше до него. И двамата наблюдаваха хребета на възвишението, което се издигаше зад кошарата. Ако разбойниците се бяха скрили там, можеха да избият преселниците един по един.

Скоро се зададе някаква черна маса. Колата навлизаше в осветения кръг и Сайръс Смит чу скърцането на вратата, която другарите му затваряха и залостваха здраво двете й крила отвътре.

Но в същия миг Топ скъса яростно връвта си, залая бясно и се спусна към дъното на кошарата вдясно от къщата.

— Внимавайте, другари, за прицел! — извика Сайръс Смит.

Преселниците дигнаха пушките си и бяха готови за стрелба. Топ продължаваше да лае, а Юп го догони и започна да пищи пронизително.

Преселниците тръгнаха подире му и стигнаха рекичката, която беше засенчена от големи дървета.

И какво видяха там на светлото?

Пет трупа, прострени на брега!

Труповете на разбойниците, които бяха слезли преди четири месеца на остров Линкълн!