Жул Верн
Тайнственият остров (5)

Глава V

Настаняване в Комините. Важният въпрос за огъня. Кутията кибрит. Търсене по брега. Дописникът и Наб се връщат. Една-единствена клечка кибрит. Пламтящият огън. Първата вечеря. Първата нощ на суша

Първата грижа на Пенкроф, щом разтовариха сала, беше да направи Комините обитаеми, като запуши ония коридори, през които ставаше течение. С пясък, камъни, сплетени клони и кал затъкнаха плътно галериите на знака & и отделиха горния му отвор. Запазиха една-единствена дупка, тясна и извита, която беше малко настрана, за да излиза през нея димът и да тегли огнището.

— Нашите приятели може да са намерили нещо по-добро — каза Хърбърт.

— Може — отвърна моржът, — но ти си отваряй очите да не останем и без това! По-добре два патрона в пушката, отколкото нито един!

— Ех! — повтаряше си Хърбърт. — Само да намерят господин Смит, да ни го доведат, нищо друго не ни трябва!

— Да! — мълвеше Пенкроф. — Мъж беше той, истински мъж!

Привършиха бързо работата по обзавеждането и Пенкроф заяви, че е много доволен.

— Сега — каза той — приятелите ни могат да се върнат. Ще ги настаним добре.

Дървата бяха натрупани в една от стаите и морякът сложи в огнището няколко цепеници и съчки.

Морякът продължаваше да се занимава с тази работа, когато Хърбърт го попита има ли кибрит.

— Разбира се — отвърна морякът, — и ще добавя: за щастие, защото не зная какво щяхме да правим без кибрит или прахан!

— Щяхме да си запалим огън като диваците — отвърна Хърбърт, — като търкаме две сухи дървета едно в друго!

— Ха! Опитай се, момчето ми, и ще видиш, че само ще си изпотрошиш ръцете!

— Но това е много прост начин и е много разпространен в тихоокеанските острови.

— Не споря — отвърна Пенкроф, — но допускам, че диваците знаят как да се справят или пък употребяват някакво особено дърво, защото аз неведнъж съм се опитвал да си запаля огън по същия начин, но винаги съм удрял о камък! Да си призная, предпочитам кибрит! Къде ми е кибритът?

Пенкроф потърси в дрехата си кутията, която се намираше винаги в джоба му, тъй като беше страстен пушач. Не я намери. Претърси и джобовете на панталоните си, но за своя голяма изненада и там не намери въпросния кибрит.

— Лошо! И то много лошо! — каза той, като погледна Хърбърт. — Кутията е изпаднала от джоба ми и съм я изгубил!

И двамата търсиха най-внимателно по пясъка, на скалите, по речния бряг, но напразно. Кутията беше медна и не можеше да не я забележат.

— Пенкроф — попита Хърбърт. — Да не си изхвърлил кутията, когато бяхме в коша?

— Ами! Как може да я изхвърля! — възрази морякът. — Но както бяхме подхвърляни тогава, такава дреболия може и да е изчезнала. Лулата ми, нали и нея изгубих! Дяволска кутия! Къде ли може да бъде?

Пенкроф и не скри дълбокото си отчаяние. Челото му беше страшно набръчкано. Той не продумваше нито дума. Хърбърт се опита да го утеши, като забеляза, че и да намерят кибрита, клечките навярно ще бъдат мокри и няма да им свършат никаква работа.

— Не, момчето ми — отвърна морякът. — Кутията беше металическа и се затваряше добре! А сега какво ще правим?

— Все ще намерим някакъв начин да си запалим огън — отвърна Хърбърт. — Господин Смит или господин Спилет няма да се оплетат като нас!

— Да — възрази Пенкроф, — но дотогава ние ще стоим без огън и ще нагостим другарите си с нищо и никаква вечеря, когато се върнат!

— Не е възможно — каза живо Хърбърт — да няма нито кибрит, нито прахан!

Морякът поклати глава.

— Не ми се вярва — отвърна той. — Първо, господин Смит и Наб не пушат, а ми се струва, че господин Спилет е запазил по-скоро бележника си, а не кибрита!

Преди да се приберат в Комините, моржът и Хърбърт събраха още литодоми, в случай че изобщо няма да има огън, и поеха мълчаливо към своя дом.

Към шест часа, когато слънцето залязваше над западните възвишения, Хърбърт, който сновеше по брега, забеляза, че Наб и Джедеон Спилет се връщат.

Връщаха се сами!… Сърцето на момъка болезнено се сви. Морякът не се беше излъгал в предчувствията си. Инженер Сайръс Смит беше изчезнал!

Дописникът приближи и се отпусна на една канара, без да продума. Капнал от умора, съсипан от глад, той нямаше сили да промълви нито дума!

А Наб — зачервените му очи доказваха колко много беше плакал и сълзите, които не можеше да сдържи, показваха много ясно, че бе загубил всякаква надежда!

Дописникът разказа всички опити, които бяха направили, за да открият Сайръс Смит. Наб и той обиколили брега на повече от осем мили, много по-далеч от мястото, където балонът беше паднал последния път, когато изчезнаха инженерът и кучето Топ. Брегът бил пуст. Никаква следа, никаква диря. Явно, че човек не беше стъпвал по тая част на брега. И морето било съвсем пусто като брега, а там, на неколкостотин крачки навътре, инженерът бе намерил гроба си!

В този миг Наб скочи и с глас, който разкриваше надеждата, която надделяваше у него, извика:

— Не! Не! Не е мъртъв! Не! Не може да бъде! Той! Хайде де! Аз, всеки друг, да! Но той! Никога! Той е човек, който може да се върне и от ада! — После силите го напуснаха и той прошепна: — Ох! Не мога повече!

Хърбърт изтича към него:

— Наб — каза момчето, — ние ще го намерим! Бог ще ни го върне! Но вие сте гладни! Хапнете, хапнете малко, моля ви се!

И предложи на клетия негър няколко шепи литодоми — оскъдна и недостатъчна храна!

Дописникът стана и заедно с момчето се запъти към Комините.

В това време Пенкроф се приближи към него и го попита най-спокойно дали случайно няма в себе си клечка кибрит.

Дописникът спря, претърси джобовете си, не намери нищо и каза:

— Имах, но трябваше да изхвърля всичко…

Тогава морякът повика Наб, попита и него, но получи същия отговор.

— Проклятие! — ревна морякът, който не можа да се овладее.

Дописникът го чу, приближи се до него и попита:

— Нито една клечка ли нямате?

— Нито една и следователно нямаме и огън!

— Ах! — извика Наб. — Ако господарят ми беше тука, нямаше да останем без огън!

Четиримата застанаха неподвижни и се спогледаха тревожно. Хърбърт пръв наруши мълчанието.

— Господин Спилет — каза той, — вие сте пушач, вие имате винаги в себе си кибрит! Може да не сте търсили добре! Потърсете още веднъж! Една-единствена клечка ще ни стигне!

Дописникът претърси пак джобовете на панталона, на жилетката и на дрехата си и накрая за голяма радост на моряка, а и за своя безкрайна изненада напипа в подплатата на жилетката си някаква клечица. Той улови с пръсти клечката през плата, но не можеше да я измъкне. Това навярно беше кибритена клечица, една-единствена клечица, и на всяка цена трябваше да се запази фосфорът!

— Дайте аз да я измъкна — предложи момчето.

И много ловко, без да я счупи, то успя да измъкне клечката, нищожната и скъпоценна клечица, която беше от толкова грамадно значение за клетите хорица! Тя беше напълно запазена.

— Кибрит! — викна Пенкроф. — Една клечка, а сякаш имаме цял кораб!

Той взе клечката и тръгна с приятелите си към Комините.

Тази клечица, която в населените страни се пилее с такова нехайство и няма никаква цена, тук трябваше да се запали крайно предпазливо. Морякът се увери, че е напълно суха. После добави:

— Трябва хартия.

— Ето — обади се Джедеон Спилет, който след известно колебание откъсна един лист от бележника си.

Пенкроф взе листа, който дописникът му подаваше, и клекна пред огнището. Там взе няколко шепи суха трева, сухи листа и мъх и ги нареди под съчките така, че да има достатъчно въздух и дървата веднага да пламнат.

После взе едно грапавичко камъче, изтри го грижливо и с разтуптяно сърце драсна лекичко клечицата, притаил дъх.

Първото драсване не даде никакъв пламък. Пенкроф беше натиснал много леко от страх да не повреди фосфора.

— Не, няма да мога — каза той. — Ръката ми трепери. Ще олющя клечката… Не, не мога… Не искам!

Той стана и накара Хърбърт да го смени.

Момчето, разбира се, никога през живота си не беше изпитвало такова вълнение. Сърцето му биеше лудо. Прометей, когато е крал небесния огън, надали е бил толкова развълнуван! Но то не се поколеба и драсна бързо клечката. Чу се слабо пращене и лек синкав пламък светна сред лют дим. Хърбърт завъртя леко клечката, за да засили пламъка, после я мушна в хартията. Хартията пламна в миг и мъхът веднага се запали.

Малко по-късно сухите дърва пращяха и игрив пламък, разпален от здравото духане на моряка, лумна в мрака.

— Най-после — извика Пенкроф, когато се изправи, — никога през живота си не съм бил толкова развълнуван!

Пенкроф най-напред намисли да използва огнището и да приготви по-хранителна вечеря от литодомите. Хърбърт донесе двайсетина яйца. Дописникът, облегнат в един кът, гледаше приготовленията, без да продума. Три мисли измъчваха неговия ум: Сайръс още ли е жив? Ако е жив, къде може да бъде? Ако е успял да се спаси при падането, как да се обясни, че не е намерил начин да се обади на другарите си?

А Наб се скиташе по брега. Той беше вече бездушен труп.

Пенкроф, който знаеше да приготвя яйца по петдесет и два начина, сега имаше само един избор. Можеше само да покрие яйцата с гореща пепел и да ги остави да се изпекат лека-полека на слаб огън.

Скоро яйцата бяха готови и морякът покани дописника да вечеря. Такава беше първата вечеря на нещастниците, захвърлени на тоя непознат бряг. Печените яйца бяха много вкусни и понеже яйцето съдържа всички хранителни вещества, необходими за човека, измъчените хора се почувстваха много добре и с подкрепени сили.

Ах! Ако само още един от тях присъстваше на тая вечеря! Ако и петимата военнопленници, избягали от Ричмънд, бяха тук заедно, под натрупаните скали, пред лумналия огън, на сухия пясък, може би щяха да бъдат само благодарни на небето. Но най-умният, а и най-ученият, техният неоспорим вожд Сайръс Смит не беше между тях за съжаление! И неговият труп дори беше останал непогребан!