Жул Верн
Тайнственият остров (35)

Глава XIII

Отпътуването е решено. Предположения. Приготовления за път. Тримата пътници. Първа нощ. Остров Табор. Издирвания в гората. Никой. Животни. Растения. Запустялата къща

— Корабокрушенец ли! — ревна Пенкроф. — Изоставен на някакви си стотина мили от нас, на остров Табор! Ах, господин Сайръс, сега вече няма да се противите и ще ми позволите да отплавам!

— Да, Пенкроф — отвърна Сайръс Смит, — и ще отплаваме колкото се може по-скоро.

— Още утре ли?

— Още утре.

Инженерът държеше в ръка хартията, която беше измъкнал от бутилката. Той я разглежда известно време, после каза:

— От тая бележка и от начина, по който е написана, можем да дойдем до следните заключения: първо, корабокрушенецът на остров Табор е човек с доста обширни познания по мореплаването, щом като дава дължината и ширината на острова точно както ние ги намерихме, без никаква разлика дори в минутите, и второ, той е англичанин или американец, тъй като бележката е написана на английски.

— Напълно правилно — отвърна Джедеон Спилет — и тоя корабокрушенец ни обяснява как е попаднал сандъкът на острова ни. Имало е корабокрушение, щом като има корабокрушенец. Който и да е той, щастие за него е, че на Пенкроф му хрумна да направи кораб и да го опита тъкмо днес, тъй като утре бутилката можеше да се разбие в скалите.

— Вярно — обади се Хърбърт, — щастливо съвпадение е, че „Бонадвенчър“ мина оттук, когато бутилката плаваше още на повърхността.

— Не ви ли се вижда странно? — попита Сайръс Смит моряка.

— За мене това е чисто и просто щастие — отвърна Пенкроф. — Какво странно има тук, господин Сайръс? Бутилката все е трябвало да отиде някъде и защо да не дойде тук, а другаде?

Докато траеше разговорът, Пенкроф не стоеше със скръстени ръце. Той беше променил посоката и „Бонадвенчър“ с попътен вятър, с разперени платна се носеше бързо към нос Лапа. Всички мислеха за корабокрушенеца на остров Табор. Имаше ли време да го спасят? Голямо събитие в живота на преселниците! Те самите бяха корабокрушенци, но той надали беше облагодетелстван като тях и дългът им повеляваше да се притекат на помощ на нещастника.

Още същата вечер набелязаха всички подробности по предстоящото пътешествие. Намериха за най-удобно Пенкроф и Хърбърт, които умееха да управляват кораб, да отплават сами. Като тръгнат на следващия ден, 11 октомври, щяха да пристигнат на 13 октомври през деня, тъй като четиридесет и осем часа щяха да им бъдат достатъчни, за да изминат сто и петдесетте мили, които ги деляха от остров Табор. Един ден на острова, три-четири дни, докато се върнат, тъй че можеше да се разчита, че на 17 ще се приберат на остров Линкълн. Но се яви едно възражение: Джедеон Спилет, който никога не забравяше, че е дописник на „Ню Йорк хералд“, заяви, че по-скоро ще изплува до остров Табор, но няма да пропусне тоя рядък случай, и трябваше да включат и него в пътешествието.

Вечерта пренесоха на борда на „Бонадвенчър“ няколко постели, съдове, оръжие, бойни припаси, компас и храна за седем-осем дни.

На следващия ден в пет часа сутринта се сбогуваха — и едните, и другите бяха доста развълнувани — и Пенкроф разпери платната и се отправи към нос Лапа, който трябваше да заобиколи, за да отплава после право на югозапад.

„Бонадвенчър“ беше вече на четвърт миля от брега, когато пътниците забелязаха, че горе от Гранитния дом двама души им махаха — Сайръс Смит и Наб!

— Другарите ни — извика Джедеон Спилет. — Това е първата ни раздяла от петнадесет месеца насам!…

Пенкроф, дописникът и Хърбърт им махнаха за последен път с ръка и Гранитния дом скоро се скри зад високите скали на нос Лапа.

В първите часове на деня от „Бонадвенчър“ се виждаше непрестанно южният бряг на остров Линкълн, който скоро заприлича на зелена кошница, от която се подаваше планината Франклин. Височините, смалени от разстоянието, му придаваха изглед, който мъчно можеше да привлече корабите в неговите води.

Отминаха нос Влечуго към един часа, но на десет мили в морето. От това разстояние не можеше вече да се различи нищо от западния бряг на острова, който се простираше до билото на планината Франклин, и след три часа целият остров Линкълн изчезна отвъд хоризонта.

„Бонадвенчър“ плаваше прекрасно. Той се издигаше леко над вълните и се носеше бързо. Пенкроф беше издигнал топсела и разперил всички платна, караше в прав курс, проверяван с компаса.

От време на време Хърбърт го сменяше на кормилото и момъкът управляваше така уверено, че морякът не можеше да му отправи никакъв упрек.

Нощта мина спокойно, денят на 12 октомври — също. През целия ден се придържаха строго към югозапад и ако „Бонадвенчър“ не попадаше в някое непознато течение, щеше да излезе право на остров Табор.

Морето, където плаваше корабът, беше съвършено пусто. От време на време по някоя грамадна птица, албатрос или фрегата, прелиташе на един изстрел от тях.

— И все пак — забеляза Хърбърт — тъкмо по това време китоловните кораби се отправят обикновено към южния край на Тихия океан. Право да ви кажа, не вярвам да има по-пусто море!

— Не е чак толкова пусто! — възрази Пенкроф.

— Какво искате да кажете? — запита Джедеон Спилет.

— Нали ние сме тука! Нашият кораб да не е строшена дъска? Ние да не сме делфини?

И Пенкроф се разсмя на шегата си.

И Джедеон Спилет, Хърбърт и Пенкроф не мигнаха цялата нощ на 12 срещу 13 октомври. В очакване на утрото те не можеха да преодолеят силното си вълнение. Начинанието им беше придружено с такава неизвестност! Близо ли бяха до остров Табор? Корабокрушенецът, когото искаха да спасят, живееше ли още на острова? Какъв беше тоя човек? Присъствието му нямаше ли да смути живота на преселниците, които си живееха досега така сговорно! И щеше ли всъщност той да се съгласи да замени затвора си с друг затвор?

Всички тия въпроси, които положително щяха да бъдат разрешени още на следния ден, не ги оставиха да мигнат и при първите проблясъци на зората те впериха поглед на запад и обгърнаха постепенно целия хоризонт.

— Земя! — извика Пенкроф към шест часа сутринта. Невъзможно беше Пенкроф да се излъже, с други думи, насреща положително имаше земя!

Можете да си представите каква радост изпита малкият екипаж на „Бонадвенчър“! След няколко часа щяха да стъпят на брега на острова!

Остров Табор, нисък бряг, едва издигнат над вълните, се намираше най-много на петнадесет мили пред тях. Носът на „Бонадвенчър“, който се беше поотклонил на юг, бе насочен веднага право към острова и докато слънцето изгряваше на изток, тук-таме се очертаха няколко възвишения.

И ето че обгърнаха с поглед цялото островче, където се зеленееха китки замкови дървета и други едри дървета от рода на тия, които растяха на остров Линкълн. Но странно нещо! Не се виеше никакъв дим, нищо по брега не показваше, че островът е населен!

А бележката беше ясна: на острова имаше корабокрушенец и тоя корабокрушенец трябваше да бъде в очакване!

„Бонадвенчър“ плаваше бавно по доста лъкатушните протоци между канарите, а Пенкроф наблюдаваше крайно внимателно и най-малките извивки. Оставил беше Хърбърт на кормилото, а той, изправен на носа, вперил поглед във водата, беше готов да свие всеки миг платната и стискаше фала им в ръка. Джедеон Спилет с далекоглед на очите разглеждаше брега, без да открие нещо.

Най-после по обед „Бонадвенчър“ блъсна с форщевена си крайбрежния пясък. Хвърлиха котва, свиха платната и екипажът на корабчето стъпи на сушата.

Вързаха здраво кораба за брега да не би отливът да го отнесе. После Пенкроф и двамата му другари се въоръжиха добре и тръгнаха по брега към един конусообразен хълм, висок около двеста и петдесет, триста стъпки, който се издигаше на половин миля.

— От върха на тоя хълм — каза Джедеон Спилет — ще можем навярно да добием обща представа за островчето, а това ще ни улесни при по-нататъшните ни издирвания.

— С други думи — обади се Хърбърт, — и тук ще направим това, което направи най-напред господин Сайръс на остров Линкълн, като се изкачи на планината Франклин.

Като стигнаха под хълма, Пенкроф, Хърбърт и Джедеон Спилет го изкачиха за миг и обгърнаха с поглед целия хоризонт.

Те наистина се намираха на островче, което имаше най-много шест мили окръжност — брегът му не се врязваше в морето и почти не образуваше носове, заливи и заливчета и то приличаше на удължено яйце.

Островчето, цялото покрито с гори, нямаше разнообразието на остров Линкълн — безплоден и пуст в едната си част, но кичест и плодороден в другата. Тук навсякъде се разстилаше еднообразна зеленина, над която се издигаха две-три ниски хълмчета. Ручей пресичаше косо островчето, течеше сред широка ливада и се вливаше на западния бряг в морето през тясно устие.

— Малък остров — забеляза Хърбърт.

— Да — отвърна Пенкроф, — и щеше да бъде тесничък за нас!

— И на това отгоре — каза дописникът — изглежда, че не е населен.

— Наистина — съгласи се Хърбърт — нищо не показва, че тук има човек.

— Да слезем — предложи Пенкроф — и да потърсим.

Преселниците се спуснаха на юг и прогониха безброй ята водни птици и стада тюлени, които се хвърляха в морето още щом ги зърнеха отдалеч.

— Тия животни — забеляза дописникът — не виждат за пръв път хора. Боят се от тях, значи ги познават.

След един час тримата преселници стигнаха южния край на островчето, което завършваше с остър нос, и свиха на север по западния бряг, образуван също от пясък и канари, с гъсти гори в дъното.

Никъде нямаше и помен от жилище, никаква диря от човешки крак по цялата окръжност на островчето, което обиколиха изцяло за четири часа.

Това беше наистина много странно и трябваше да дойдат до заключението, че остров Табор не е бил или не беше вече населен. Не беше изключено в края на краищата бележката да е била написана преди няколко месеца или пък години и в такъв случай корабокрушенецът можеше да се е прибрал в родината си или да е умрял в лишения.

Похапнаха и в пет часа следобед навлязоха в гората.

Много животни бягаха при приближаването им. Те бяха предимно, дори само кози и свини, които лесно можеше да се познае, че са от европейски произход. Навярно някой китоловен кораб ги беше свалил на острова и те бързо се бяха развъдили. Хърбърт реши, че ще улови една-две двойки и ще ги пренесе живи на остров Линкълн.

Нямаше вече никакво съмнение, че на този остров някога е имало хора. Това стана още по-ясно, когато преселниците видяха в гората прокарани пътеки и дървета, отсечени със секира — навсякъде личеше човешката ръка. Но дърветата бяха вече изгнили, тъй като са били отсечени преди години, следите от секира бяха покрити с мъх, а висока и буйна трева заглушаваше пътеките, които вече мъчно можеха да се познаят.

Ако животните от европейски произход и следите от човешка ръка бяха неоспоримо доказателство, че на острова вече е имало хора, някои растения също потвърждаваха това. Тук-таме сред полянките личеше, че е саден зеленчук, но навярно доста отдавна.

Каква беше радостта на Хърбърт, когато откри картофи, цикория, киселец, моркови, зеле, ряпа! Достатъчно беше да събере по малко семе, за да обогати растителността на остров Линкълн!

— Ха! Това е добре! — каза Пенкроф. — Ето какво ще зарадва Наб, пък и всички нас. Дори и да не намерим корабокрушенеца, пътуването ни няма да е на вятъра и бог ни възнагради!

— Така е — съгласи се Джедеон Спилет, — но като гледам в какво състояние са тия растения, боя се, че на острова отдавна няма жива душа.

— Да! — съгласи се Пенкроф. — Корабокрушенецът трябва да си е заминал!… Това е единственото обяснение…

— В такъв случай бележката трябва да е била написана много отдавна!

— Разбира се.

— И бутилката е дошла на остров Линкълн, след като е плавала дълго по море, така ли?

— Защо не? — отвърна Пенкроф. — Но вече мръква — добави той, — мисля, че е по-добре да прекратим издирванията си.

— Да се приберем на кораба и утре да продължим — съгласи се дописникът.

Това беше най-разумно и те се канеха да тръгнат към „Бонадвенчър“, когато Хърбърт посочи някакво смътно петно сред дърветата и извика:

— Къща!

И тримата се спуснаха веднага към посочената къща. В здрача личеше, че тя е от дъски и че е покрита с дебело насмолено платно.

Пенкроф блъсна открехнатата врата и влезе бързо…

Къщата беше празна!