Жул Верн
Тайнственият остров (55)

Глава XIII

Разказът на Еъртън. Намеренията на някогашните му съучастници. Настаняването им в кошарата. Съдникът на остров Линкълн. „Бонадвенчър“. Издирвания край планината Франклин. Подземен тътнеж. Отговорът на Пенкроф. В дъното на кратера. Завръщането

Какво ли се беше случило? Кой беше убил каторжниците? Еъртън ли? Не, защото само преди малко той се боеше да не се върнат!

Но Еъртън беше заспал толкова дълбоко, че не можеха да го събудят. След няколкото думи, които каза, го обзе страшна слабост и той отново падна неподвижен в леглото си.

Под влияние на силна възбуда, обзети от хиляди смътни мисли, преселниците чакаха цялата нощ, без да излязат от къщата на Еъртън, без да се върнат на мястото, където лежаха труповете на разбойниците. Ясно, че Еъртън не можеше да им каже при какви обстоятелства бяха загинали те, нали той самият не знаеше, че се намираше в къщата, в кошарата.

На следващия ден Еъртън дойде на себе си и другарите му не можеха да се нарадват, че го виждаха пак почти здрав и жив, след сто и четири дни раздяла.

Тогава Еъртън им разказа накратко какво се беше случило или по-скоро това, което знаеше.

На следващия ден след пристигането му в кошарата, на 10 ноември, привечер разбойниците прескочили оградата и го уловили. Вързали го, запушили му устата и след това го завели в някаква тъмна пещера в полите на планината Франклин, там, където разбойниците се криели.

Съдбата му била решена и те смятали да го убият на следния ден, когато един от разбойниците го познал и го назовал с австралийското му име. Престъпниците искали да убият Еъртън! Но те пощадили Бен Джойс!

От тоя ден някогашните съучастници на Еъртън не го оставяли на мира. Те искали да го привлекат на своя страна и разчитали на него, за да завладеят Гранитния дом, да проникнат в това непристъпно жилище и да станат господари на острова, след като избият преселниците!

Еъртън се противил. Някогашният разбойник, разкаян и опростен, предпочитал да умре, отколкото да предаде другарите си.

Вързан, със запушени уста и пазен непрестанно, Еъртън прекарал в пещерата близо четири месеца.

Разбойниците били открили кошарата малко след пристигането си на острова и оттогава преживявали с припасите, намерени в нея, но не живеели там. На 11 ноември двама от разбойниците, изненадани от преселниците, стреляли по Хърбърт и единият се върнал и се похвалил, че е убил един от жителите на острова, но се върнал сам. Другарят му, както знаем, беше паднал прободен от ножа на Сайръс Смит.

Представяте си колко се е разтревожил и колко отчаян е бил Еъртън, когато научил за смъртта на Хърбърт!

Обноските към Еъртън ставали все по-лоши и по-лоши. По ръцете и по краката му още личаха кървавите рани от въжетата, с които го връзвали денонощно. Той очаквал всеки миг смъртта си и сякаш нямало никаква надежда да я избегне.

Накрая нещастникът, изнемощял от изтезанията, отпаднал толкова много, че не можел вече нито да вижда, нито да чува. И от тоя ден, с други думи, отпреди два дни той не можеше дори да каже какво се беше случило.

— Господин Смит — добави той, — те ме бяха затворили в пещерата! Как така съм попаднал в кошарата?

— Ами как са умрели пиратите тука, край оградата? — попита инженерът.

— Умрели ли са! — възкликна Еъртън и макар че беше изтощен, се приповдигна на леглото си.

Другарите му го прихванаха. Еъртън поиска да стане, те му помогнаха и всички заедно се отправиха към рекичката. Слънцето беше изгряло.

Там на брега лежаха труповете на петимата разбойници в положението, в което ги беше изненадала навярно мълниеносната смърт!

Еъртън беше поразен. Сайръс Смит и другарите му го гледаха, без да продумат нито дума.

Инженерът даде знак и Наб и Пенкроф прегледаха труповете, които бяха вече вкочанени от студа.

Не откриха никаква следа от рана.

Едва след като ги разгледа внимателно, Пенкроф забеляза на челото на единия, на гърдите на другия, на гърба на третия и на рамото на още един малка червена точица, сякаш някакво едва забележимо натъртване, но не можаха да разберат на какво се дължеше то.

— Тука са били ударени! — заяви Сайръс Смит.

— Но с какво оръжие? — запита дописникът.

— С някакво мълниеносно оръжие, което ние не познаваме.

— И кой ги е ударил? — попита Пенкроф.

— Съдникът на острова — отвърна Сайръс Смит. — Този, който ви е пренесъл тук, Еъртън, този, който прояви още веднъж силата си и направи за нас всичко, което ние самите не сме в състояние да направим, а после се крие от нас.

— Да го потърсим тогава! — извика Пенкроф.

— Да, ще го потърсим — отвърна Сайръс Смит, — но ще открием необикновеното същество, което върши толкова чудеса, само когато то благоволи да ни повика при себе си!

Невидимото покровителство, което свеждаше до нула личната дейност на преселниците, дразнеше и вълнуваше едновременно инженера. Относителното безсилие, което той чувстваше, засягаше гордата му душа. Един великодушен човек, който постъпва така, че не дава никаква възможност да му благодарят, проявява известно пренебрежение към тия, които му са задължени, и това понижаваше донякъде в очите на Сайръс Смит цената на благодеянието.

— Ще го потърсим — продължи инженерът — и дано даде бог да покажем някой ден на тоя високомерен покровител, че няма работа с неблагодарници!

От тоя ден едничката грижа на жителите на остров Линкълн беше да намерят тайнствения покровител. Всичко ги подтикваше да открият ключа на загадката, ключ, който се състоеше само от името на един човек, надарен с наистина необяснима и донякъде свръхестествена сила.

След малко преселниците се прибраха в къщата, в кошарата, където грижите им възвърнаха бързо телесните и душевните сили на Еъртън.

Наб и Пенкроф пренесоха труповете на каторжниците в гората, по-далечко от кошарата, и ги заровиха дълбоко.

После разказаха на Ейртон какво се беше случило през затворничеството му. Тогава той научи за болестта на Хърбърт и за редицата изпитания, през които бяха минали преселниците. Та те и не се надяваха вече да видят Еъртън и се опасяваха, че разбойниците са го убили най-безмилостно.

— А сега каза Сайръс Смит, като завърши разказа си — ни остава да изпълним едно задължение. Половината ни работа е свършена и няма защо да се боим вече от разбойниците, но ние не дължим на себе си това, че станахме пак господари на острова си.

— Да — отвърна Джедеон Спилет, — ще претърсим целия лабиринт в разклоненията на планината Франклин. Няма да оставим непрегледана нито една дупчица, нито една пукнатина! Ах, ако някога някой дописник е стоял пред вълнуваща тайна, това съм аз, повярвайте, приятели!

— Добре — съгласи се морякът. — Само че позволете ми да ви направя една забележка. Есента наближава, а ние забравяме, че имаме да предприемем още едно пътуване.

— Пътуване ли? — обади се Джедеон Спилет.

— Да! До остров Табор — отвърна Пенкроф. — Трябва да оставим там една бележка с указания за местоположението на нашия остров, където се намира сега Еъртън, в случай че шотландската яхта дойде да го прибере. Кой знае дали не е вече много късно?

— Пенкроф — попита Еъртън, — с какво смятате да извършите това пътуване?

— С „Бонадвенчър“.

— С „Бонадвенчър“ ли? — извика Еъртън. — Та той не съществува вече.

— „Бонадвенчър“ не съществува ли вече! — ревна Пенкроф и скочи веднага.

— Не! — отвърна Еъртън. — Разбойниците го открили в заливчето едва преди осем дни, опитали се да отплават и…

— И? — попита разтреперан Пенкроф.

— И като го нямало Боб Харви, за да управлява, заседнали върху канарите и разбили целия кораб.

— Ах, проклетници! Разбойници! Подли мръсници! — ревна Пенкроф.

— Пенкроф — каза Хърбърт, като хвана моряка за ръката. — Ще си направим друг „Бонадвенчър“, по-голям, по-хубав! Имаме на разположение всички обковки, цялото снаряжение на „Бързия“!

— Знаете ли — възрази Пенкроф, — че ни трябват поне пет-шест месеца, за да построим един тридесет-четиридесеттонен кораб? Горкият „Бонадвенчър“! Бедният ми „Бонадвенчър“!

Издирванията започнаха още същия ден, на 19 февруари, и продължиха цяла седмица. Полите на планината, със своите предпланини и с многобройните си разклонения, образуваха цял лабиринт от своеволни долинки и падини. Явно беше, че издирванията трябваше да продължат там, сред тесните гърла, и дори в самата планина Франклин. Само там можеше да се крие убежището на човека, който искаше да остане неизвестен. Но разклоненията така се преплитаха, че Сайръс Смит трябваше да пристъпи строго планомерно към издирванията.

Най-напред преселниците изследваха цялата долина на юг от вулкана, където се събираха началните води на река Водопад. Там Еъртън им показа пещерата, гдето се бяха крили разбойниците и където той е бил затворен до пренасянето му в кошарата. Пещерата се намираше в същото състояние, в което Еъртън я беше оставил. Там намериха малко бойни припаси и храна, която разбойниците бяха задигнали с намерение да се позапасят.

В северните поли на планината Франклин имаше само две широки плитки долини без никаква зеленина, осеяни с ератически блокове, прорязани от дълги морени, покрити с лава, прошарени с грамадни буци минерали, посипани с обсидиан и лабрадорит.

Тая местност изискваше трудно и продължително проучване.

Тия подземия изглеждаха съвсем пусти и напълно мрачни, но Сайръс Смит бе принуден да признае, че там не цареше пълна тишина.

Като стигна в дъното на една от мрачните пещери, които продължаваха на неколкостотин крачки навътре в планината, той чу глухо бучене, което се увеличаваше от звънките канари.

И Джедеон Спилет, който го придружаваше, долови далечния грохот, който навярно се дължеше на разгарянето на подземния огън. И двамата се ослушваха на няколко пъти и решиха единодушно, че в земните недра ставаше някаква химическа реакция.

— Изглежда, че вулканът не е угаснал напълно — каза дописникът.

— Възможно е, след ако изследвахме кратера, в подземните пластове да е станало някакво разместване — отвърна Сайръс Смит. — Всеки вулкан, макар и да го смятат за угаснал, може пак да изригне.

— Но ако вулканът на планината Франклин изригне пак, остров Линкълн няма ли да бъде застрашен? — попита дописникът.

— Мисля, че не! — отвърна инженерът. — Кратерът, с други думи, предпазната клапа, не е запушен и излишните пари и лави ще минат както преди по стария си път.

— При такива случаи винаги има опасност от земетресение — забеляза Джедеон Спилет.

— Да, винаги — отвърна инженерът, — а най-вече когато подземните сили започнат да се пробуждат и има опасност земните недра да бъдат задръстени след дългия покой. Във всеки случай, каквото и да стане, не вярвам нашите владения на възвишение Обзор да бъдат сериозно застрашени. Почвата между възвишението и планината значително се е слегнала и ако някога лавите се излеят към езерото, те ще потекат към дюните и към залив Акула.

— Още не сме виждали на върха на планината дим, който да показва, че наскоро ще има изригване — забеляза Джедеон Спилет.

— Не — отвърна Сайръс Смит. — Но не е изключено времето да е струпало в долната част на кратера скали, пепел и застинала лава и засега клапата, за която споменах, да е много задръстена. Но при първия сериозен трус всички пречки ще изчезнат и можете да бъдете положителен, драги ми Спилет, че нито островът, който е парният котел, нито вулканът, който е пещта, няма да се пръснат от напора на газовете.

Сайръс Смит и Джедеон Спилет излязоха, намериха другарите си и споделиха с тях предположенията си.

— Тъй ли! — възкликна Пенкроф. — Та тоя вулкан е решил да я кара на своя глава! Само да се опита! Ще си намери майстора!…

— Кой му е майсторът, Пенкроф? — попита Наб.

— Нашият покровител, Наб, нашият покровител, който ще му запуши кратера само ако се опита да го отвори!

Ясно е, морякът имаше пълна вяра в неизвестното божество на неговия остров и наистина тайнствената сила, която то беше проявявало досега при толкова необясними случаи, изглеждаше безгранична. Но то беше успяло да се скрие също от най-щателните издирвания на преселниците и въпреки усилията им, въпреки усърдието и дори нещо повече от усърдие, въпреки упоритостта, с която го търсеха, те не успяха да открият тайнственото му убежище.

На 25 февруари преселниците се прибраха в Гранитния дом и благодарение на двойното въже, което забиха с една стрела на площадката пред вратата, възстановиха връзката между своя дом и брега.

След един месец, на 25 март, те празнуваха третата годишнина от пристигането си на остров Линкълн!